Ммммм... отдавна не съм се обаждал, но това е понеже съм леко зает. Молбата ми е следната: понеже тези две седмици, макар и не малък срок, бяха точно в края на учебната година (а доста от писачите са все още ученици) и сигурно за 80% от хората са били поне малко натоварени и т.н. Та мисълта ми е, ако може срокът да бъде удължен, поне още съботата, може би и неделята! Казвам го, естествено, защото аз не съм си завършил разказа и едва ли ще мога да го довърша днес. Нямам абсолютно нищо против правилата, знам и че това, което казвам не е напълно в реда на нещата (все пак трябва да си следваме установения ред), но просто... мисля, че идеята на "КОНКУРС"-а все пак е да четем хубави разкази, не толкова да разберем кой от всички тук пише най-добре. Знам също и че тези събота и неделя трябва да се използват и от "публиката" да се прочетат разказите, но пък като гледам "каква голяма активност" има дотук и ми става леко... смешно. Единствено досега е постнат разказ на Дементед, който при това не е особено дълъг (говоря единствено за количеството, не за качеството, дори не съм го чел). Така че може би няма да се изисква чак толкова много свободно време за да се прочетат всички разкази от темата.
Та, отново просто повтарям - нека срокът бъде удължен с 1-2 дни. Не знам, може би ще трябва на същия принцип да бъде удължено и времето за "гласуване", все пак нямаме норматив от "кръгове" за изпълнение... Арена например си се точеше с месеци и нямаше нищо лошо в това.
Та, чакам/е КН(с)Духльо ( ) да каже дали ще можем да постваме разказите и в събота...

Извинявам се за нахалството"... Всичко хубаво!

п.п. По въпроса с постъпката на Злия, ще поствам друг път.

Рекс! Ти си Господ, и Саймън каза!

До преди малко бях написал по-голямата част от разказа..после дадох на ПРЕГЛЕД..след т'ва дадох на back...
И ми се пре*** всичко

Наистина ще е чудесно ако се удължи срока!

МЕЧЪТ.

Отново. Той се събуди запъхтян и уплашен - главата му гореше, той беше гневен - в това си състояние той беше способен да разруши всичко около себе си. Дарт Нокс вече месеци подред сънуваше тези ужасни кошмари, в които сънува как душата му омеква, как става добродушен и милостив, как започва да мисли как да извърши добро.. и най-лошото - как минава към светлата стра.... НЕ! Той не искаше дори да си помисля за такова нещо, а тези кошмари му изцеждаха силите отвсякъде... Той беше чувал легендата, че някога една велика ситка на име Мара Джейд беше преминала към така омразната светла страна на силата и се беше оженила не за кой да е - а за самия Люк Скайуокър... но това бяха само легенди. Дарт Нокс, младият ученик на Лорд Даргъс, беше млад, но с много потенциял в себе си. Още от съвсем невръстна възтраст той беше изучил изкуството да се бие с два лазерни меча наведнъж, но за съжаление в една тренировка неговият противник - друг млад сит Дарт Ладиус - му беше отрязъл едната ръка(за което после той беше убит) и така Нокс повече не можеше да бъде способен да борави толкова добре с двата меча, затова му беше изработен такъв с две остриета.

В тези времена на господство на ситите - хилядолетия след смъртта на Великия Дарт Сисиъс - след толкова много войни, разрушени планети, загинали толкова много невинни хора и джедаи - о да... толкова много джедаи - новият император на галактиката беше Лорд Даргъс. Той се беше доказъл в битката с последния джедай Люк Скайуокър, който от совя страна се беше просветил в изучаването на тайната на вечния живот в мир и спокойствие след като академията му, учениците му, всички бяха избити... В тази война, която ще бъде запомнена, вече наистина старият Скайуокър и младият Даргъс водеха ожесточена кръвопроливна битка помежду си, но накрая, дори Скайуокър да имаше предимство, Дарт Даргъс владеше по-добре силата от него и го надви като го изненада с невиждана и нечувана дотогава нова и много опасна за призователя и потърпевшия магия, с която той много добре си беше послужил, а именно - способността да накара противника си да се напушка сам с меча... В това се криеше много опастност, защото тази магия можеше да има и обратен ефект, ако не беше овладяна добре, но Лорд Даргъс рискува и с нейна помощ победи Последния джедай. От този момент нататък Даргъс беше провъзгласен за нови Император на галктиката...

Минаха много години от провъзгласяването на Даргъс за импертор, но така или иначе силната му мощ не го беше напуснала. Лично той беше взел за ученик Нокс, защото усещаше че от него ще стане велик Сит, но от друга страна се страхуваше от него - Дарт Нокс беше много гневен и яростен човек дори за рзабиранията на ситите - младежът не познаваше спокойния тон, мразеше да се подчинява - дори на своя велик учител понякога правеше скандали... Но Даргъс знаеше че няма смисъл да се вземат мерки за това държание на Нокс, така младежът увеличаваше своята сила, но беше още на "светлинни години" от мощта на своя господар.

Един мрачен ден на планетата Пендир, която беше открита скоро и бързо беше превърната в главното небесно тяло в галактиката поради причината, че от тук Даргъс управляваше ВСИЧКИ (а и училището за сити беше също на тази планета), Дарт Нокс беше извикан от господаря си за поредната мисия. "Сигурно тоя дъртак пак ще ми възложи задача от сорта на "Върви и убий всички останали живи на еди коя си планета, където е имало джедаи преди това..." - мислеше си Нокс. Но не беше така. Когато малдият сит видя императора му се стори, че е замислен за нещо...
- Нокс! Имам задача за теб, ученико! Знаеш планетата Явин 6, нали?
- ДА!
- До нея, на няколко часа път, има друга малка планета, наречена Кесвин. Не си я чувал, предполагам. Та, имам вести, че на ТАЗИ планета има оцеляли джедаи, последователи на Джейдън Кор - враг, за който ти си чувал - и, този джедай преди мнооого години е създал там тайно убежище за своите ученици и приятели! Говори се, че там все още има джедаи - както учители така и падауани... Освен това имам информация, че Джейдън преди много години е измислил такъв лазерен меч, който се равнява по мощ на 100 обикновени, и който имал способността да научи притежателя си на нови умения свързани със силата - стига да бъде овладян. Този меч сега е неутрален - може да бъде използван толкова добре от сити, колкото и от джедаи. Той се пази сега от джедаите - тези мизерници ги е страх да го използват, това естествено е в наша полза. ТИ ще отидеш, ще вземеш меча, ЩЕ го овладееш, за теб съм сигурен че няма да е трудно, и ще се завърнеш с оръжието. Ако успееш да вземеш мечът той остава за теб и така ти ще бъдем по-мощни от всякога! Ще бъдем по-велики от своите предци! Заедно с теб ще управляваме вселената!
- ОТИВАМ!!!
- Нека силата ти служи добре теб ученико!
- Нека силата служи добре и на теб, учителю!

След дългото пътуване до Явин 6 и после до Кесвин Дарт Нокс беше уморен... След като прекара нощтта в една изоставена колиба, на следващата сутрин той тръгна към убежището на джедаите... По пътя си той видя същества, които преди не бе виждал в живота си, дори и да беше обиколил повече от половината галактика. Но за негово учудване тук той видя както диви Ранкори, така и тон-тони. Той беше много объркан - как така същества от единия и другия край на галактиката ще живеят на едно и също място в едни и същи климатични условия в мир и рабирателство? Но той нямаше време да се занимава с глупости затова продължи по пътя като яхна един тон-тон. За учудване на Дарт Нокс, който си мислеше че убежището са една две сгради пред него зад хълма, който изкачи, се показа цял град, който можеше да се сравни по големина с тези в най-големите планети! В центъра на това място погледа му взе един храм, който изглеждаше че е построен много отдавна по технологии отпреди векове. Стана му ясно, че мечът е в тази сграда. Около нея кръжаха джедаи - той никога през живота си не беше виждал такива същества - но те изглеждаха, както той си ги представяше - жалки нещастници, които приличаха на обикновени хора. Дарт Нокс навлезе в града без да привлича вниманието - все пак той беше сам и реши, че няма смисъл да се пробва да избива всички. Веднага съобщи на императора за това, което е видял и му беше обещано, че ще дойдат подкрепления в рамките на един ден. Но това беше твърде голямо време - все пак Нокс мразеше да бездейства, затова се запъти към храма... Самият храм беше в центъра на града, а най-близките сгради до него бяха на радиус от 1 километрър. Около гигантската сграда имаше голяма тревна площ - нищо повече. Нокс реши, че ще се справи с джедаите в храма и влезе през главния вход без да се замисля дали да спре или не. Нокс влезе в храма, необезпокояван ДОСЕГА от никой. На главния вход той забеляза двама джедаи да си говорят... той ги изненда, замахна с едното острие на меча си и наниза единия без да забележе.. но другия извади двата си лазерни меча и атакува Нокс. Нокс използва силата - изблъска го надалече, а после започна да го души. Джедая пусна някаква магия, която го предпазваше от зли умения и той така се защити. Нокс видя че със силата няма да стане... и реши да се довери на своя двуостриев меч. Сита нападна и отсяка едната ръка на джедая. От своя страна джедая контраатакува, дори и да изпитваше неописуеми болки, замахна към крака на Нокс, но... усети как се свлече на земята и... повече нищо не усети. Така Нокс уби първите си два джедая през живота - усещането беше наистина жестоко - все пак да се биеш не с тренировъчно чучело аз с истински човек е голяма тръпка. Нокс се чувстваше горд, велик!
Младият сит продължи нататък... той тук чувстваше ОГРОМНО присъствие на силата! Тук Нокс извади късмет че стените бях дебели и почтни никакъв звук не се долавяше отдругаде, така че другите не можеха да разберат за смъртта на своите приятели...

Нокс продължи д върви в един коридор, на който в края имаше врата. Той, чрез силата, видя че зад вратата нямаше никой и продължи спокойно. След като влезе в другото помещение, за негова изненада го нападна един, който очевидно, беше в началото на обучението си с меч, защото докато скачаше го изтърва и се подхлъзна... Нокс бързо приключи и с него. След няколко ликвидирани противници Нокс усети че е бил забелязан и от другите и миг по-късно му налетяха дузина падуани начело със техния учител. Това вече беше сериозно препядствие, но Нокс за миг не се поколеба и се нахвърли с ярост върху противниците. Изведнъж се спря... спряха се и те, все пак той знаеше правилото на джедаите че те се отбраняват а не атакуват. Джедаите очакваха той да нападне всеки момент с меча си но... изведнъж за по-малко от секундата той ги изненада и започна да им "пие" кръвта от разстояние и така за секунди ТЕ ВСИЧКИ умряха безпомощни и жалки... Сита продължи към меча... той вече усещаше как е само на няколко крачки от него! Да...да.... той влезе в залата където той беше поставен и охраняван така както майка охранява своите малки... Но интересно защо мечът се пазеше само от един джедай.. може би другите се криеха или пък наистина имаше само един светъл рицар. В ума на Нокс нямаше повече място за мислене и той се нахвърли върху рицаря-джедай. Но.... ситът се озова на земята! Джедая го беше повалил! Явно това не беше поредното жалко същество... това беше нещо като техния главатар. Този беше силен. Но това накара Нокс да се ядоса още повече! Така той стана още по-силен. Ситът нападна пръв с меча си, а джедая, който имаше същия модел с две остриета се отбраняваше, но изглеждаше че го прави без никакви усилия. Нокс се подразни и даде всичко от себе си! Той се биеше без да мисли! Атакуваше без да спира... накрая се поумори малко, скочи назад и започна да души джедая с помощта на силата. Джедая се гърчеше...вече силите му падаха - той падна на земята като умрял.
- Поредния жалък идиот! - помисли си гордо Нокс. Но той усети нещо зад себе си. Усещаше лазерен меч. Това беше същия джедай който Нокс беше убил преди малко! Но как беше това възможно?! Нима те са били близнаци или... чак сега Нокс се досети че джедая може да е взел "Свещения Меч", да този за който той беше дошъл тук! Джедая си беше направил двойник с помощта на оръжието. тогава Нокс разбра колко велик е този меч! Но той продължи да се бие като изливаше всичкия си гняв върху врага! Но младият сит усещаше как губи надмощието и в един момент той се озова на земята с острие опряно във врата! Нокс не можеше нищо да направи... докато в залта не се появи самият Лорд Даргъс който с две кимвания и махания на ръцете си и изтощи джедая-пазител на меча.
- Ти се би добре, ученико! Ти ЩЕ вземеш този меч, той ще бъде твой, но само при едно условие - убий го с това оръжие! Убий го с това, което е пазел толкова години наред! Нокс не се поколеба и му преряза гръкляна.

По време навръщане в кораба Дарт Нокс оглеждаше новата си придобивка и се смееше. Но по едно време кораба започна да се тресе. Атакуваха ги! Но кой?! Нали преди Даргъс да дойде при Нокс във храма, беше убил със своята войска всичко в града? Нападаше ги едно малко изтребителче, управлявано от джедай!? Как беше възможно това? Големия и мощен кораб да бъде атакуван от една малка "мравка"? Но това беше факт. Като по чудо кораба на Даргъс беше оцелен в сърцевинта от две ракети и започна да гори. Всички започнаха да се спасяват. Всички започнаха да взимат малки летящи самолетчета, с които се измъкваха. Но Нокс не можа да се спаси... Джедая, който беше в изтребителя се беше качил в кораба, наръга нищо неподозиращия Нокс и му беше взел меча. След това джедая се измъкна и видя разбиването на големия кораб. Даргъс се беше спасил и се беше качил в едно малко корабче но зад храбрия джедай, който беше нападнал летателния апарат се появи цял флот от джедаи и летци които изтребиха всички бегълци.
- Капана проработи, господарю Канлат - зарадва се джедя който очевидно се беше оказал падуан на този Канлат. Те се хванаха като ги подведохме с този въображяем град. И всичко въображяемо в него.
Всичко, но не и меча. Той беше истински. И така - мечът беше върнат на мястото си... поне засега.



Сори за мааалко прецаканото дето го бях направил с ентер между редовете... бях сложил на Notepad-а Word Wrap и затова... ся съм го оправил обаче:))

Да, ама нали сам съзнаваш, че това принципно не е правилно да се прави... Според мен по-скоро трябва да става дума за "изключение", а не за практика. Затова и казвам, че КН (а може би и другите) са в пълното си право да ми/ни откажат.

А също така и неведнъж е ставало въпрос за това по-обемните постове да не се пишат в експлоръра... Това да ти е за урок!

п.п. А иначе почват май да се появяват разкази де, това е хубаво!

Хехе...знам, знам..ъм..разбираш ме нали?

Хахахахах..да хубав урок няма що

Дано боговете имат милост над нас

П.П. Дидо..яко беше Докато го четях се сетих за квартала..Вальо, Веньо, мене, тебе и компания.

Шматки... Само това ще кажа, шматки /в положителния смисъл/. Аз нарочно изтеглих първоначалния срок за да свършиме даскало,но в последната седмица, освен мен, кого карат изобщо да ходи на училище??? ТА мислех че така е добре. ОК,приемам аргументите но с условието че на 2 кръг особено вашите 2 разказа ще са от първите. Та срока го удължавам до събота,но след тоя кръг вече си минаваме на установените норми. Deal???

Духче, чета ти поста, гледам ти аватара, и някак не мога да те приема насериозно, не се обиждай моля те
Напомняш ми на един стар ученик, ахх, както и да е

Еее,гледай ся. Първо - флуд едно на ръка. Второ - не знам какво ми е кофтито на аватара /в частност и на мен де,тва съм аз/. И това че снимката е по-веселяшка какво лошо има?? А съученик - дано да е бил с по-голям късмет от моя /казам го поради много причини/..

Грр... сега се прибирам чак...
Айде едно разказче и от мене

Мечът

Писмото бавно се люшкаше ту напред, ту назад. Ляво. Дясно. Ляво. Дясно. Накрая плавно се приземи на студения паркет. Една мокра капка се пропи в меката харитя. После още една и още една. Кап, кап, кап, кап. Мастилото по писмото бавно започна да се размазва и да губи смисъла си. Може би ако изчезнеше нямаше никога да е съществувал?

Бледа трепереща ръка се протегна към вече соления лист хартия, но се отпусна преди да го достигне. Той все още беше цял и буквите все още пазеха формите си. Вече втори ден нямаше апетит. Чувстваше се слаба и безпомощна. Болката я разяждаше отвътре и я зареждаше с нови сълзи. Искаше да спи. Искаше да крещи. Искаше да умре. Но нямаше сили.

Тя бързо стана и се оправи към килера. Чувстваше приток на нови сили. Нещо я викаше. Отвори вратата и впери поглед в образа срещу нея. Изпъна ръка и извади меча от черната ниша, в която се беше скрил. Учуди се от неговата лекота, от това колко лесно й беше да го размаха. Беше готова.

Тичаше. Светът около нея се беше превърнал в еднородна маса. Цветове и форми се сливаха в едно. Здраво стискаше меча в ръката си. Ето завой. И още един. И още един. Със всеки следващ, хватката около дръжката се засилваше. Чувстваше, че бяга цяла вечност. Но вече беше твърде близо за да се откаже.

Острието бавно, но сигурно се забиваше в гърба му. Опита се да се извърне, но тя продължаваше да натиска. Най-сетне стигна сърцето и той се строполи безчувствено на земята. Но това не беше достатъчно. Имаше нужда от още. Празнината още я дърпаше надолу.

Кап, кап, кап, кап. Кръвта бавно и ритмично капеше по пода. Единственият друг шум беше леко проскърцващата врата на килера. Там висеше счупеното огледало, от чийто ръбове се образуваха малки съсиреци. Една костелива ръка отмести огледалто и откри нишата. Там се криеше един неразчитаем от влагата лист хартия, който ръката наниза на острието, след което върна огледалото на мястото. И така мечът бе върнат на мястото, на което принадлежеше и всичко възвърна предишният си ритъм. Поне засега!

Ами аз днес писах обаче пак до никъде още не съм стигнал... Ще гледам тая вечер да понапиша още доста и утре до вечерта да го свърша, ама до обяд съм на бачкане и не знам...
Аве ще гледам да се оправя... Не съм ви чел творбите още защото първо искам да си свърша моята, така че няма да ги коментирам...

Мечът


Павел се облегна на мекия стол, качи си краката на бюрото и запали лулата. Вчерашният вестник още стоеше непрочетен до него. Това нямаше значение-без да поглежда първа страница знаеше заглавието-"Обирът в Института по Ядрена Енергетика". Този случай беше пълна загатка за него. Отвсякъде му приличаше на аматьорско изпълнение-счупен прозорец, разхвърляни чекмеджета и документи. Само две неща не си идваха на мястото-изключената аларма и фактът, че нищо важно не липсваше-само нищожни записки, които са щели да бъдат изхвърлени на другия ден. И все пак нямаше никакви улики. Никой не бе видял извършителя.

В този момент телефона звънна. Беше ректора на института и звучеше по-притеснен от всякога. Всъщност едва намираше сили да изтика думите от устата си.
-Детектив Валентинов?
-Да, аз съм. какво има ректоре?
-Мисля, че трябва да дойдете веднага в Института. Открих нещо важно, но не мога да ви го съобщя по телефона.
-За бога почти полунощ е! Да го отложим за утре? Имах тежък ден.
-Настоявам! До чуване!

"Какво може да е толкова важно, че да хвърли в паника акад. Йордечев?" и подобни въпроси се въртяха из замаяния от умората ум на възрастния детектив, докато караше стария Форд към сградата на Института. По това време улиците бяха пусти, светофарите премигваха унило в жълто и Павел стигна само за 15 минути до сградата. Побелелия от старост академик чакаше пред главния вход и чупеше нервно пръсти.
-Господи, радвам се, че дойдохте. Много се извинявам за безпокойството, но мисля, че разбрах причината за взлома в канцеларията на Института.
-Защо не ми го казахте по телефона?
-Поверително е. Нека да влезем в кабинета ми. Елате!

Мирослав Йордечев изключи алармата и влезе в сградата следван от детектива. Асансьорът ги чакаше на пъривя етаж и отворената му врата беше всичко, което осветяваше дългия коридор. Кабинетът на академика беше на последния етаж с прекрасна гледка към града и стъклен покрив през който се виждаха всички звезди на безоблачното нощно небе. Ректорът затвори вратата и започна разговора сякаш се страхуваше да не го чуят:
-Взломът в канцеларията е бил само за да се изключи алармата. През това време някой е проникнал в личния ми компютър и е откраднал някои планове, които в момента застрашават дори и Националната Сигурност! Последните две години работихме върху метод за увеличаването на производителността на ядрените реактори. Напредъка ни беше забележителен-успяхме да достигнем прираст от 1100% или 11 пъти по-висока производителност при ядрените реакции. Всичко това се съхраняваше на този изолиран от останалия свят компютър и беше кръстено просто "Меч". Точно този проект е откраднат от компютъра ми онази вечер. Не знам дали осъзнавате какво означава това-някой е в състояние да създаде атомна бомба 11 пъти по-мощна от най-мощните ядрени ракети на Супер Силите. Една такава е в състояние да заличи огромни градове само от ударната вълна. Радиационният облак след подобен катаклизъм може да засегне цял континент.
-Напълно разбирам какво би означавало това. В момента не мога да направя абсолютно нищо. Утре ще започна раследването. Не пипайте абсолютно нищо!

На другата сутрин Павел стана необичайно рано. Едно кафе и 5 минути гимнастика го вкараха във очукания Форд и секунди по-късно той летеше към Института. Там го завариха още по-отчайващи новини-всички записи от охранителните камери бяха изтрити и цялата охранителна система беше изключена.
-Как по дяволите се е случило това?
-Детективе нямам никаква представа... Единственото разумно обяснение е, че докато сме били снощи в сградата някой и алармата е била изключена някой се е промъкнал и ги е изтрил, след което е изключил камерите и е излязал. Това трябва да е станало в рамките на тези 10 минути в които ние сме били вътре.
-Разбрахте ли как са проникнали в офиса ви?
-Един от полицаите е намерил парашут на топка в една от вентилационните шахти. Най-вероятно някой е кацнал с парашут на покрива. След което е влязъл през стъкления покрив-тогава не го забелязах, но преди малко видях, че един прозорец е бил насилен. Други следи не са открити, освен изключените камери. Излишно е да питате за отпечатъци-всичко е чисто, дори и канцеларията. Оказва се, че обирът е планиран до най-малкия детайл.
-Интересно. Може ли да ми предоставите плановете на сградата и разположението на охранителните камери?
-Ще го уредя, но едва ли ще стане до обяд - офиса на охранителната фирма отваря чак в девет, а и там ще има забавяне.
-Следователно ще се видим в един часа.

Валентинов излезе, тръгна по улицата и взе колата от охраняемия паркинг срещи Института. Отиде до полицейското управление и седна на бюрото. Следващите няколко часа минаха в размисли и ядене на ориз със зеленчуци. Внезапно стана, грабна шлифера и изхвърча с невиждана от секретарката му бързина. След 10 минути беше обратно на охраняемия паркинг и се насочи към къщичката на пазача.
-Добър ден. Аз съм детектив Павел Валентинов. Разследвам обира на Института отсреща. Може ли да ми покажете записите от охранителните си камери за предната вечер и по-специално тези, които хващат входа на сградата отсреща.
-Може да се уреди. Всъщност камерата е само една. Изчакайте...готово. Елате вътре за да ви ги пусна.

На записа той видя себе си и ректора, които разговарят пред входа, изкючването на алармата и влизането им. После нищо не се случваше. Внезапно след 9 минути един неясен силует изхвърча от сградата и пое надолу по улицата. Вероятно беше мъж, средно висок и слаб. Беше облечен в тъмни дрехи или поне така изглеждаше на черно-белия запис. "Интересно...следователно е бил в сградата когато пристигнахме".
-Много ви благодаря. Снощи вие ли бяхте на смяна?
-Да. И преди малко пак се върнах, защото колегата се разболя.
-Забелязахте ли човека на записа?
-Страхувам се, че не. Точно по това време трябва да съм бил до тоалетната, с извинение.
-Жалко, все пак ви благодаря. Приятен ден.
-Мерси подобно.

Следваща спирка - Ръководствo Въздушно Движение. "Ако някой беше дошъл с парашут, то е логично да е скочил от самолет или хеликоптер." Не беше запознат със работата на летищата, но предполагаше, че все нещо трябва да се пази. Паркира колата на едно от малкото свободни места на паркинга и се насочи към сградата.
-Какво ще обичате?
-Добър ден. Аз съм детектив Валентинов от Полицията. Разследвам обира в Института по Ярдена Енергетика. Във връзка с разследването бих искал да попитам дали е възможно да проверите дали и евентуално какви летателни апарати са минавали в радиус от 10 километра от сградата.
-Дори и аз мога да ви отговоря-каза жената на "Информация"-Вчера пистите бяха затворени и въздушното пространство беше забранено заради военни учения извън града. Така че нищо не би могло да прелети над града по това време.
-Много ви благодаря

Още едно съществено парче от мозайката-Излиза, че престъпникът не е влязъл през покрива с парашут и е стоял някъде в сградата цели две денонощия, като е излязал чак когато алармата е била изключена за десет минути. Но къде би могъл да се скрите след като алармата е била поправена и оптимизирана? Това върна нашия детектив към плановете на сградата, които предвидливо поиска. След още един час беше обратно в института и завари академика в офиса му. Няколко големи рола хартия бяха подпряни на стената до него.
-Успях да издействам копия на плановете и ето ги тях.
-Благодаря. Интересуват ме главно горните етажа и по-специално последния и седмия. Открих, че нашият професионалист изобщо не е престигнал с парашут, а даже е прекарал няколкото дни до нашето среднощно идване някъде в тази сграда. Вероятно е чакал отново да отворите Института за да излезе.
-Но това би било невъзможно-охраната би го проверила за пропуск и ще го задържи ако няма такъв.
-Следователно е някой от вашите собствени подчинени!
-Невъзможно!
-Боя се, че това е най-логичното обяснение-познавал е сградата достатъчно добре, имал е възможност да се измъкне и е знаел какво да търси. Все пак е откраднал строго секретен проект, за който извън Института не се е знаело. Ще дпйдете ли с мен на обиколка из сградата.
-Разбира се. А и още нещо-от охранителната компания казаха, че пазят записите от деня преди обира, както и от предходната седмица-взимат записите от предходните дни от самата сграда и ги пазят две седмици-политика на компанията. Готови са да ги дадат ако ще помогне.
-Благодаря, ще го имам впредвид.

След половин-часово лутане из огромните етажи в дъното на един коридор на седмия етаж малка стаичка привлече вниманието на детектива:
-Странно-този килер го няма на нито една от картите.
-Построиха го миналия месец защото нямаше достатъчно място за метлите и другите принадлежности на персонала отговарящ за хигиената.
-И сигурно вътре няма охранителни системи?
-За бога? Нима е толкова просто? Разбира се-извършителя се е скрил вътре след работа, съучастника е изключил алармата, звъннал му е, той е излязал изсценирал е проникването през покрива, откраднал е файловете и се е скрил обратно. Полицията е била прекалено заета с долните етажи и канцеларията и никой не е гледал седмия етаж, а камо ли осмия с моя офис! Но кой е извършителя?
-Мисля, че записите на охранителната камера ще ни помогнат да разгадаем тази загатка.
-Но в този коридор няма никаква камера и всеки би могъл да се скрие в килера.
-Нека първо да погледнем записите и после да си вадим изводи.
-Добре. Ще се обадя да пратят дисковете по някого.

След няколко часа прекарани пред монотонно минаващите хора през входа ректора посочи някакъв човек:
-Погледнете-този носи необичайно голям сак. Възможно е парашута да е скрит вътре.
-Върнете...да наистина. Можете ли да ми кажете кой е този човек
-Мисля, че се сещам. Назначихме го преди месец. Украинец е-професор Модашевич. Изглеждаше свестен човек.
-Да не бързаме с изводите. Нека да видим дали ще излезе от сградата.

И последният човек излезе, но младия украинец не се видя никъде.
-Той е!
-Да. Ще звънна на прокурора. Мисля, че имаме достатъчно доказателства за да получим заповед за арест.

Украинецът беше заловен на летището малко преди да се качи на самолет за Русия. Дисковете бяха открити в него и той беше изпратен в съда. С това поредният случай на детектив Валентинов беше готов. Сега трябваше само да напише рапорта си и да се наспи като хората. Денят наистина беше тежък. И така "Мечът" бе върнат на мястото, на което принадлежеше и всичко възвърна предишният си ритъм. Поне засега!

Надявам се, че кавичките и главната буква не са в разрез със правилата.

Пресен, от ЛС, ето го и разказа на Sentry

„Добро утро, уважаеми слушатели. Темата на днешното предаване е магията и окултното. Днес ще се запознаем с тъмните и светлите магьосници, гадателите и тайните общества от пазители на светлината и дейци на мрака. При мен в студиото е д-р Джон Силвърстед, виден изследовател на паранормалното, госпожа Семаийл, която се занимава с разваляне на проклятия и бяла магия и Сен Исмаил, който сам определя себе си като „любител спиритуалист”. Така д-р Силвърстед, моля започнете с това, какво е магията и окултното.”
Джеймс хвърли багажа си на задната седалка, скочи в колата и смени станцията. От радиото се разнесе Nirvana. Той се усмихна. Младежът се облегна назад и включи на скорост. Беше прекарал целия си живот на това място, но не можеше да се задържи повече тук. Нямаше работа, нямаше пари за наема, нямаше нищо... освен колата си. Всичките му приятели си бяха заминали от тук по една или друга причина. Той беше последния, задържал се в този град. Това беше. Той потегли. Той си тръгна.
Луната и звездите не се виждаха в тази нощ, но на него не му пукаше. Той единствено усещаше хладния нощен въздух в косата си и волана в ръцете си. Не гледаше много съсредоточено пътя. Караше бавно и се сбогуваше с улиците, по които беше ходил цял живот. Виждаше старите порутени или недостроени къщи. Вече не се усмихваше. Лицето му беше придобило ледено изражение. Той не знаеше дори дали ще ги види отново. Погледът му се върна на улицата. По радиото прозвуча още една от любимите му песни. Очите му блеснаха и той натисна газта. Усмивката отново се появи на лицето му. Кабриолета изръмжа и след миг се понесе по опустелите нощни улици.
Градският пейзаж скоро се смени от гориста местност, която пък на свой ред отстъпи място на степта. Джеймс караше спокойно. Вече не му беше мъчно за старото му място, а гледаше напред, към бъдещето, което сам щеше да си изкове. Скоро щеше да пристигне в нов, по-голям град, където щеше да си намери квартира, работа, вероятно щеше да срещне и нови приятели... и се надяваше да види един от старите.
Марк се беше преместил в Ринпорт преди много време. Това беше не много голям град, разположен от двете страни на река, Джеймс не помнеше името и. Той се обади на приятеля си за да го пита дали може да отседне при него докато си стъпи на краката. Приеха го по-лесно от очакваното. След няколко часа път Джеймс вече беше в Ринпорт. Той спря колата си на паркинг до реката. Апартамента на приятеля му се намираше от другата страна. Реши да се разходи, пък и гледката от моста беше изключителна. Отдолу, на 20-30 метра под краката му водата ревеше заплашително. Грохотът и се чуваше може би още на паркинга, но когато стъпа на моста и погледна надолу, Джеймс разбра каква мощ притежава тя. Около 200 метра нагоре по течението имаше праг. От него водата скачаше с огромна сила, пенеше се, завърташе се лудо, а след това, малко по надолу по течението отново се успокояваше и продължаваше по пътя си.
Чу се писък. Женски. Джеймс се обърна рязко и видя връхлитащ въз него мъж, който едва не го събори. Момчето инстинктивно протегна ръка и хвана ръката му. Мъжът изкрещя. Беше толкова засилен, че захвата на Джеймс извади рамото му. Мъжът хвана наранената си ръка и на земята тупна малка женска чантичка. Той вдигна гневно глава, след което понечи да замахне, но момчето беше по-бързо. То спря ръката му пред лицето си и се отзова очи в очи със злосторника. Но неговите очи, гневни и измъчени от болката, се промениха бързо. В тях Джеймс прочете безмерен страх. Гласът на мъжът трепна:
- Делакроа!
- Моля? – успя само да изрече момчето, преди крадецът да се изплъзне от хватката му.
Мъжът панически се втурна към ръба на моста. Той се блъсна в преградата, започна да драпа отчаяно по нея. Джеймс видя как той успя да я прескочи и полетя право надолу към бездната. Момчето погледна след него. Водата все още скачаше и се въртеше лудо. Никой не може да оцелее след такова падане.
- Що за ненормалник... – Джеймс говореше на себе си.
- Благодаря ви, сър. - той се обърна и видя усмихнато женско лице. Изгледа я странно. Той я подмина и се запъти към апартамента на приятеля си. Джеймс никога повече не видя жената.
На няколко пресечки от мястото на случката един човек чакаше. До него се приближи същата тази жена.
- Господарю, това е той.
Фигурата вдигна глава и се усмихна.
Джеймс се качи по стълбите и позвъни. Вратата се отвори.
- Д... Джеймс? Ти ли си? Отдавна не съм те виждал.
Марк стоеше на вратата и се взираше в момчето. Не се беше променил. Силен, висок, жилав, единствено тъмните кръгове около очите му подсказваха, че вече не е дете, а си изкарва прехраната сам.
- Здрасти, Марк. – каза смутено Джеймс.
Марк се усмихна.
- Влизай, хлапе! Пораснал си, не можах да те позная. Влизай, влизай!
Джеймс и да искаше, едва ли би могъл да възрази. Беше буквално издърпан в апартамента.
- Разгледай местенцето, дано да ти хареса, чувствай се като у дома си, – не млъкваше Марк – ела, искам да те запозная с някого.
Домакинът въведе Джеймс в една от стаите. По мебелите си личеше, че това е всекидневната - телевизор, видео, полици с книги, диван, а на дивана седеше съвсем спокойно, със затворени очи младо момиче. Стоеше така сякаш чакаше някого. Носеше светлосиня рокля, русите и къдрици бяха спретнато прибрани зад диадема, а ръцете и бяха в скута и. Марк представи приятеля си:
- Скъпа, това е Джеймс.
Момичето не отвори очи, само се усмихна леко и изрече:
- Здравей, Джеймс. - Момчето погледна подозрително към приятеля си. В погледа му се четеше недоумение. Марк просто му кимна. - Аз съм Елена. - Довърши момичето.
- Приятно ми е да се запознаем, Елена.
Той протегна ръка. Момичето както и очакваше остана неподвижно, само сякаш за миг лицето и трепна, но след малко придоби същото спокойно изражение като преди. Марк хвана ръката на приятеля си и поклати глава.
- Хайде, Джеймс, нека вземем багажа ти.
Момчето само кимна и последва приятеля си към изхода.
След няколко минути двамата се върнаха с багажа на Джеймс. Марк му показа стаята му. Джеймс му благодари и двамата се върнаха във всекидневната... където Елена поливаше цветята. Тя видя двамата и се усмихна. Джеймс се опули.
- Аз, аз... – пелтечеше той.
- Мислеше, че съм сляпа?
- А, да... – след малко се окопити - така звучи грубо.
Момичето се ухили, а Марк се засмя шумно.
- Няма нищо, често се случва, когато медитирам.
Тя се обърна и излезе. Когато остана насаме с Марк Джеймс се обърна към него:
- Честно да ти кажа този град ме обърква. Всички хора ли са толкова странни?
- Какво имаш предвид?
- Само аз спрях един идиот да обере някаква жена, той пък взе че се хвърли от моста, при вида на това жената едва не се разплака от щастие, а сега...
Марк се засмя.
- Явно имаш кофти късмет днес, хлапе.
- Явно. – усмихна се Джеймс. – Е, мисля да се поразходя да видя на що за място съм попаднал.
- Гледай да не се изгубиш, малкия!
Джеймс излезе, а Марк отиде до Елена и сложи ръка на рамото и.
- Делакроа. – промълви момичето.
- Моля?
- Нищо... просто твоят приятел ми напомня на някого.
Тя се обърна към него и го целуна нежно.

Джеймс си взе вестник за да прегледа обявите за работа. Той седна на една пейка в парка и се зачете. Харесваше му тук. Напомняше му за парка в родния му град. Но приятната обстановка не правеше търсенето по-лесно. Джеймс си набеляза две-три обяви и тъкмо беше решил да се откаже, когато вниманието му беше привлечено от една малка обява, написана в края на страницата. Тя не казваше почти нищо – „Търся млад мъж за отговорна работа.” Всъщност кой ли би отговорил на тази обява? Но Джеймс беше привлечен от нещо в нея. Тя сякаш го дърпаше към себе си. Заповядваше му да отиде на дадения адрес и да провери що за работа има там. Джеймс стана и захвърли вестника. Взе такси и му каза запомнения адрес. След няколко минути един клошар видя захвърления вестник. Той го взе, отвори го и сякаш се зачете в обявите за работа. Малката обява в долния ъгъл на страницата я нямаше.

Джеймс бързо пристигна на адреса. Беше голям стар блок. Плати на таксиджията с последните си пари и се качи по стълбите до третия етаж. Там почука на стара, прогнила врата. След няколко секунди тя се отвори сама и позволи на младежът да влезе. На Джеймс не му направи никакво впечатление. Той просто искаше да знае каква работа може да намери тук. Коридора изглеждаше много стар, паркета беше прогнил, а наоколо се разнасяше противна миризма, вероятно идваща от кенефа... беше прекалено миризлив за да се нарече тоалетна. На Джеймс нищо от това не направи впечатление. Той крачеше напред с гордо вдигната глава, а паркета се пукаше под краката му. По-късно се запита какво е станали с него, че да не обърне внимание на тези неща.
Най-после стигна до вратата в дъното на коридора. Там го чакаше нова, боядисана в бяло, врата, изключително различаваща се от всичко останало. Джеймс я отвори и влезе... и се отзова в друг свят. Тук не се усещаше вонята в коридора, а гниещите дъски на пода бяха заменени от нови, много по-добре изглеждащи. Джеймс разтърси глава за да се увери, че не е припаднал от миризмата.
- Вие сте тук, господин Вайс, бъдете сигурен в това. Тук сте за да получите работата, която търсехте.
Гласът се чу сякаш отвсякъде, а пред Джеймс изникна тъмно бюро със странен мъж на него. Всъщност не беше странен. Момчето можеше да се закълне, че това пред него е обикновен прилично облечен мъж на средна възраст, което личеше по прошарената му коса. Въпреки това нещо в него искаше да изкрещи, да побегне, дори да умре, преди да получи каквато и да е работа от този човек.
- Как знаете името ми господин...
- Уайт, господин Уайт.
- Приятно ми е да се запознаем господин Уайт, аз съм...
- Знам кой сте, Джеймс. Имам работа за вас. Вие трябва да... вземете нещо, което ми принадлежи... един... меч. – гласът беше равен и изгладен до момента когато стана въпрос за меча. Тогава нещо трепна в него...
- Да взема? Имате предвид като куриер?
- Нещо такова, нещо такова. Искам да... вземете този... меч... от една сграда, която е в покрайнините на града. Сградата няма алармена система или някакви защитни съоръжения, само... четирима пазачи пазят меча.
- Искате да го открадна?!? – извика Джеймс. Лицето на събеседника му не трепна.
- Всъщност това е много груба дума, господин Вайс. Да придобиете е по-точна дума. А и наградата, която ще получите е...
Джеймс тъкмо се обръщаше, когато нещо сякаш хвана главата му и го завъртя. Не, не беше главата му. Ума му. Хвана ума му. Джеймс не можеше да се противопостави. Тялото му кимна в знак на съгласие, въпреки духът му, който се противопоставяше.
- Много добре, господин Вайс, много добре. Ще вземете оръжието тази нощ. Няма да имате проблем с пазачите. Ще трябва да обезвредите само един – Джеймс потръпна – за другите ще се погрижа аз.
Мъжът кимна и Джеймс се отзова пред стаята. Миризмата го порази. Той побърза да излезе от зловонния апартамент и се изповръща пред врата. Бързо напусна сградата и се прибра. Нямаше намерение да ходи никъде тази вечер.

Вечерята мина добре. Джеймс научи много неща за новата работа на Марк и за Елена, неговата годеница. Тя била преподавател по Йога. След вечеря му показа няколко пози, които по нейни думи щели да подобрят физическото му състояние. Джеймс беше уморен от днешните събития. Той се извини на домакините си и си легна рано. И заспа.

Нощния вятър леко си играеше с косите му. Той свали маската. Засили се и скочи. Прелетя разстоянието между два съседни ниски блока, направи кълбо и продължи. Така се придвижваше поне пет минути, когато спря и се огледа. Ето я целта му пред него.
- Имам визуален контакт.
- Добре – отговори глас от слушалката в ухото му. – Продължавай.
Той свали харпун от гърба си и стреля по покрива на близката къща. Въжето се опъна. Той го завърза здраво за едно желязо стърчащо от покрива и започна да слиза по него. Скоро се намираше на покрива на къщата. Всъщност едва ли къща беше най-точната дума. Сградата беше в японски стил и вероятно можеше да мине за ресторант, ако на входа и бяха закачени два големи червени фенера.
- Влизам вътре. Започвайте план Б.
- Добре се справяш, Джеймс, а само като си помисля, че не искаше да вършиш тази работа...
Момчето кимна... или както по-рано, тялото му кимна. Ума му беше напълно уверен, че това е някакъв сън, някаква измама. Сякаш мъгла се беше оплела в съзнанието му, той не можеше да разсъждава трезво, а само следваше сценария на някакъв зловещ филм, сякаш беше марионетка в ръцете на зъл кукловод.
Джеймс се насочи към едно място на покрива, което не се отличаваше с нищо от останалите, но когато клекна той напипа някакъв капак. Вдигна го. Изглежда водеше към таен проход. „Да!” каза си момчето на ум „Защо ли?” отговори все още трезво мислещата част от съзнанието му. Той слезе в тесния тунел и затвори капака. Проходът нямаше разклонения.
След малко Джеймс гледаше през дупка на висока стена на една от стаите – стаята с меча. В четирите ъгъла стояха странно облечени мъже. Носеха някакъв вид броня, по която си приличаха, но останалата част от облеклото им беше различна... и в различен цвят. Всички носеха и мечове. „Рицари” изникна думата в ума на Джеймс. Всички те стояха гордо и се взираха в меча, който беше сложен под стъклен похлупак в средата на стаята. И какъв меч само. Острието беше дълго, блестящо и изящно тънко. Дръжката също беше необикновена. Тя беше едновременно и изключително семпла и невероятно красива. Джеймс си помисли, че ако можеше да се изобрази една чиста и непорочна душа, то тя би изглеждала точно тази дръжка. Джеймс искаше да докосне този меч и да го размаха. Само че оставаше проблема с пазачите. „Всеки момент, всеки момент...” изскочи мисълта в главата на Джеймс. „Всеки момент какво?” Отговорът дойде като гръм от ясно небе. И прозвуча точно така. Наистина беше гръм. Някаква аларма се включи и къщата се разтресе. Рицарите от четирите ъгъла на стаята се събраха около меча.
- Нападение! – каза единия.
- Трябва да защитим мечът! – изкрещя втория.
- Аз оставам тук да го пазя, вие вървете на портите. – намеси се третия.
Всички кимнаха едновременно и трима се затичаха по коридора извън стаята, а един остана, точно както се разбраха. Джеймс разбра, че това е възможността му. Той ритна вратата в стената, тя се излетя право към останалия рицар и го повали. Джеймс се затича и разби с ръка стъклото на похлупака. За своя собствена изненада той не се нарани. Скочи в страни, точно за да избегне удара на рицарят. Какво му ставаше? Той не беше нито толкова силен, нито толкова бърз. Дори и умът му вече беше чист, но в момента той мълчеше и само емоциите водеха момчето.
Джеймс хвана дръжката и с едно движение измъкна меча от поставката му и замахна. Две стоманени остриета се сблъскаха. Джеймс отскочи назад и... направи салто? Той не можеше това! Рицарят обаче не се изненада. Този път нападна той. Опита се да прободе момчето, но в последния момент Джеймс вдигна меча си и парира удара. Той отблъсна нападателя си назад, след което се засили и с все сила скочи с краката напред. Петите му се сблъскаха с гърдите на защитника и двамата паднаха на земята. Джеймс обаче скочи веднага след падането и се приземи и с двата крака точно върху гърдите, които вече бяха силно наранени. Изглеждаше невероятно. Строен и млад, той стоеше върху противника си със свободно падаща черна коса и очи впити в неговите. Ръката му беше опъната и острието на меча сочеше врата на противника му.
И тук всичко пропадна. Ръката се сгъна, цялото тяло се напрегна, ръката се опъваше отново, а единият крак вече правеше стъпка напред. Острието хладно прониза врата на жертвата. Очите рязко се отвориха и кръвта бликна от раната. Но тя не се стече по пода. Мечът я засмука. Сияйната светлина, която излъчваше, угасна, острието се насити острието почерня от насищащата се върху него кръв, непорочната душа от дръжката започна да свети с порочна червена светлина. Мечът трепереше, сякаш беше ранено живо същество. Болката, която трябваше да изпитва той се разпиля по тялото на Джеймс, но той не го изпусна. След миг всичко свърши. Тялото лежеше безжизнено на пода, Джеймс беше вдигнал гордо меча нагоре, а единственото доказателство за предния момент беше черното острие на меча и кървавосветещата дръжка. Джеймс се ужаси от себе си. Беше чул последната мисъл на жертвата си. „Господарю Делакроа, защо?”
Джеймс побягна. Единственото, което можеше да направи. Сега беше напълно свободен от контрола над съзнанието му и осъзнаваше ужасното нещо, което беше сторил. Той изпълзя по тунела нагоре и излезе на покрива. Дори не затвори отвора. Той не бягаше панически, даже не разбра как така скочи от покрива на земята и оцеля. Той побягна, а зад себе си чуваше сблъсъка на метал в метал.
Бягаше вече половин час, а зад него се чуваха стъпките на преследвачите. Вече щеше да се откаже и да посрещне съдбата си. Единствено мисълта, че може тялото му отново да реши да се съпротивлява го спираше. Вече не виждаше накъде бяга, важното беше да е по-далеч от престъплението си. Той се блъсна. Когато вдигна поглед пред него стоеше фигурата от онзи апартамент. Все така същата и все така ужасяваща. Но този път не прикриваше ужаса, който излъчваше. Гротескната усмивка на лицето го плашеше най-много.
- Добре се справихте, господин Вайс – сряза го зловещ грачещ глас.
Мъжът изтръгна меча от ръцете му и го блъсна назад. Джеймс падна и се сгърчи от болка. Гротескната фигура го приближи и го ритна силно в ребрата. Чу се силен пукот. Последваха още няколко ритника, след което мъжът се наведе, хвана момчето за врата и го вдигна с една ръка.
- Сега ще получиш наградата си, господин Вайс.
Другата ръка на съществото, вече Джеймс беше сигурен, че не може да е човек, бръкна в джоба му и извади шепа пясък. Нещото метна Джеймс във въздуха след това метна и пясъка към него. Такава сила. Всяка песъчинка разкъса кожата на момчето и се заби дълбоко в места му. Болката беше толкова силна, че той дори не можа да извика. Кръвта бавно потече през многобройните рани и се разля на цимента. От сенките се появи втора фигура.
- Свършено е с него. Не трябва да ни видят тук.
Първото същество кимна и двете се разсеяха в нощта заедно с меча.

Водачът спря и вдигна ръка. Групичката спря зад него. Някои извърнаха поглед. Джеймс лежеше проснат по лице в локва от собствената си кръв. Водачът пристъпи към него и вдигна главата на момчето за косата. Видя лицето му и за миг затвори очи и поклати глава. Пусна го. Момчето изстена. Очите на водачът се насълзиха.
- Ставай! – заповяда той.
Момчето дори не помръдна, а само изсумтя още веднъж.
- Ставай!
Джеймс се ядоса. Що за мъчители бяха тези? Които унижават жертвите си така? Бяха по-лоши и от демона, който го беше наредил така!
- Ставай! – изкрещя водачът с все сила.
Очите му пламнаха. Как можеха да му се подиграват така! Той напъна всеки свой мускул, всяка своя жила. Помръдна. Подпря се на лакти. Вдигна глава. Погледна мъчителя си. Що за подигравка! Лицето на мъчителят беше неговото собствено. Само русата коса и сините очи го отличаваха саркастично.
- Ставай! – изкрещя мъчителят.
Джеймс се напъна. Нямаше да позволи да се гаврят така с него! Той се раздвижи бавно, застана на колене. Опита се да стане, но краката го предадоха. Той се олюля и отново се свлече на колене.
- Ставай! Ела с нас!
- Какво! – изкрещя гневно Джеймс.
- Ела с нас! Присъедини се към нас! – гласът звучеше толкова невинно детски и същевременно гладък и младежки.
Сините очи не излъчваха подигравка. Само спокойствие... може би и любов... Джеймс затвори очи. Съжаляваше за това, което е направил.
- Не поглеждай назад! Цялата болка от миналото ще се превърне в обич. Стани! Ела с нас! Помогни ни! Помогни на мен!
Джеймс отвори очи. Цялата болка наистина изчезна. Той се изправи спокойно и погледна в очите капитана. Усмихна се. Болката се завърна. Джеймс изкрещя, залитна и отново се строполи на земята. Делакроа се усмихна.

Няколко часа по-късно един от рицарите почука на вратата.
- Влез! – отвърна Мишел.
- Учителю Делакроа, състоянието на новодошлия се подобрява.
- Благодаря, Антон, знаех, че това ще стане.
- Но господарю, как?
Делакроа слезе по вдигна една малка книжка от леглото си.
- Това са мемоарите на свети Георги – победоносец. Той го е предрекъл. Или поне така мисля. Описал е отвличането на меча по свое време. Описал е и връщането му. Казал е и че бъдещето ще има нужда от нови герои. Ето какво пише в края на мемоарите му, точно преди да се пожертва: „...и така, мечът бе върнат на мястото, на което принадлежешем, и всичко възвърна предишният си ритъм. Поне засега!”

Хей, благодаря, мислех, че няма да го пуснеш

Още не е готов... Просто не мога... Днес понаписах една част, но по едно време просто зациклих и не мога да "отцикля"...

Споко, и аз бях така, ама днеска написах 5 страници

Ето я и моята част от веселието

‘Мечът’


...по пътя се зададоха две фигури.Въпреки настъпващата нощ, те се придвижваха спокойно и бавно.Все пак кой би наранил герои като тях нали?За двамата пътешественици се носеха легенди включващи дракони, загадки, Майкъл Джексъновци, и куп други разнообразия!В гората проникна здрач и скоро луната озари спътниците.Единия беше слаб, с черна роба.Мазната му черна коса блещукаше на лунните лъчи, а лицето му беше бледо със козя брадичка.Тъмните очи на Харумакс Мрачния говореха за неговата същност...един привидно скромен човек, но с голям потенциал във себе си.Другият беше небезизвестния Кормак Бронзовия.Висок мъж със черна грива и забележими мускули (той също видя мазната коса на Харумакс, ама нали му е приятел..как да му каже?).Белезите по лицето му напомняха на човек-герой-войн от Дисайпълс 2.обилна пот се стичаше по цялото му тяло въпреки ранната хладна пролет.Той беше свикнал със северните вледеняващи ветрове и сега се чувстваше като в сауна, за разлика от треперещия келеш до него.Харумакс се беше запознал с Кормак преди много години и се беше спрятелил бая, въпреки от неприятните си спомени с варвари..особено варвари-гладиатори в арени.Жезълът на магьосника леко просветваше с червения си камък на върха му.Не след дълго героите забелязаха странноприемница в края на гората.Имаха за намерение да преспят там преди да отидат на турнира.Прощавайте, Вие не знаете за турнира?!Позволете ми да Ви обясня.В кралство Егнория (където се намираха тея 2-та лешари) имаше турнир за чест и слава.Не какъв да е турнир, а с награда – МАГИЧЕСКИ МЕЧ.Меч, който би бил полезен както на войн, така и на крадец, така и на магьосник..Мощ, парична стойност, маг. сили...всичко притежаваше това бижу на древни майстори.Най-интересната част в цялата работа е, че турнира който ще се проведе в измайсторени подземия...няма да бъде истински, а безобиден!Никакви смъртни заклинания и оръжия..под пълен наблюдателен контрол от страна на кралския маг..изобщо надпревара само на съобразителността и хитрината.Всеки се беше замислил какво ще направи с меча като го спечелих, когато Харумакс отрони:
“Аахх..краката ме заболяха и стомахът ме сви от тоя вятър, Кормак!Да побързаме към оная странноприемница.”-измънка Харумакс” Защо в тая Емуния няма повече странноприемници”
“ Стига си се оплаквал магьоснико...няправи някоя магическа искра и се стопли!-отвърна му Кормак.” Хехехе..приятелю, винаги ме разсмиваш със
(своите недъзи и варварина погледна към единственото око, което беше много уродливо, на събеседника си) своята прецизност!Я си престави, че отидем в моята родна страна ..как ще преживееш мразовитите походи от едно до друго населено място?”
“Там е работата... няма да ги преживея!”-последва отговора.
Когато стигнаха най - уютното местенце в цялата околност, по лицето на Харумакс се отлепи по-широка усмивка и от тази на ханджията, който ги посрещна от врата.
Вечерта мина спокойно, а на сутринта Харумакс се раздели с приятеля си под предлог, че трябва да се упражнява за турнира...до който оставаха по-малко от две седмици.
“Може да ми е приятел, но трябва да дам всичко от себе си, за да победя!” - ,мислеше си Кормак на прощаването.

* * *

На континента, в който беше Едмундия, имаше всякакви раси..хората бяха последвани от хора-гущери(ах тази Меч и Магия...), джуджета, елфи, дори имаше гоблини, орки и тролове!Всякакви герои се бяха запътили към турнира за ефирния меч, но само един от тях щеше да оцелее!..тъй де да спечели меча, другите да умрат ли казах?! ...

* * *

Дойде денят, в който бе събитието и Кормак се насочи към града в далечината..града в който щяха да се разиграят картите на съдбата и късмета, за всички герои, които участваха в надпреварата.
Когато стигна центъра на населеното място, Кормак влезе в кралския замък и забеляза крал Пумба (нарочно е кръстен тъй..поради масата си).Той изглеждаше добродушен и светъл човек.Тъкмо свършваше с речта си за бъдещия турнир.Погледът на варварина бе прикован от светлината пред трона на Пумба..Сияние от леден меч с инструктирани руни.Достатъчно голям и дълъг за един боец, той беше превъзходно оръжие.Кормак си представи колко е лек..след като бе направен от магически материал (меча..не Кормак).Въвеждащата церемония свърши и героите започнаха да се съпровождат до различни входове на подземията.Единствената мисъл, която се въртеше в ума на варварина бе : “Къде е Харумакс?”...
Надяваше се нищо да не се е случило на другаря му..но в крайна сметка магьосника не бе някакъв дърт фъфлещ фокусник!Харумакс се беше доказал в не е една схватка с мъдър или силен противник, въпреки че Мълнията на Немезида винаги му играеше номера..да не приказваме за духчето Фолтин.
И така Кормак навлезе в тъмните коридори на подземията, а канара бавно затвори пътя му за бягство..беше без двуострата си секира..само със собсвтените си възможности..ситуацията не го беше обезкуражила.,а напротив – насъчила!

* * *

Минаха часове, а Кормак не срешна нищо освен занемарени коридори... чудеше се къде е адреналина, загадките..противниците?!?! Точно когато се беше отчаял той достигна кръстопът.Пред него се задаваха спорещи фигури.В последсвтие забеляза, че това бяха група джуджета.Те го подминаха без да го поглеждат, продължавайки кавгата си.
“Заклевам се в брадата на дядо си Бернил! Не съм виждал такъв турнир! Тук магията е изключително силна.. та тя направо си играе с нас!”
“Стига си се клел в брадата на тоя твой дядо, че ако при твоя лъжа трябваше да отскубвам косъм от нея..досега да съм му я отскубнал цялата Диртране!Тука няма никаква магия, камо ли измамааааааа....”-беше последното което чу от разговора им Кормак..
Учуден, варварина се насочи към посоката откъдето се чу крясака, но не намери повече от дрипи на джудже..Замислен той продължи по коридорите, докато пред него не се изпречиха един елф и не друг, а самия Харумакс!
“ А...Кормак точно тебе търсех!”-усмихна се Харумакс.”Безпокоях се за теб.”
Елфът,който придружаваше Харумакс се ококори и промълви : “Т..той...ггххлл..”-строполи се поглеждайки към Кормак.
“Хей! Кормак какво му направи?!”-попита магьосника.
“Нищо просто го погледнах.”-отвърна варварина.
“Просто го погледна..та той умря!!И защо изрече.. той..?”
“Не знам, остави ме на мира!Да намерим изхода на това чудо, че вече не се интересувам и от мечове и от нищо!Преди малко изчезна група джуджета изпод погледа ми..вдън земя..тцтцт.Магията наистина е силна тук!Мразя магическите места..нямаше уговорка за магии в турнира!”
“Хайде, хайде, мой високи спътнико..не ми казвай че се страхуваш от някаква безобидна магийчица..”- усмихнато изрече Харумакс, а Кормак го погледна злобно :
“Знаеш, че ненавиждам магията така че не ме дразни.да продължаваме казах!”
“Добре, добре...няма да споря повече с теб.”-бяха последните думи, които Харумакс промълви.
Пътят по който мага реши да поемат ги водеше надолу и надолу в сърцевината на подземията.Кормак започна да се оглежда панароично, но мага вървеше спокойно..сякаш точно знаеше накъде отива.Както си вървяха из тунела като свиха наляво видяха няколко ухилени лица на гоблинчета : “Яхуу..абе лешари..аз ви казах че ще се доберем до кралската гробница, вии ни вярвъти!”
Миг по-късно таванът на несигурното тунелче се строполи над главите на гоблинчетата,които почнаха да пискат докато камъните и пръстта ги смачкваха.
“Видя ли това?!”-попита Харумакс.
“Естествено..дребен магьоснически трик..не се опитвай да ме сплашиш Харумаксеее..Не съм толкова тъп..помня какво беше казано : кралски маг ще наблюдава събитията в подземията! “-подсмихна се Кормак.
“Но..но това беше толкова релиалистично..усетих вонята им по-дяволите!”
“Да да..”
Когато преминаха през поредния тунел се озоваха в малка заличка..тук се усещаше топлина.Внезапно на входа се появи стена..истинска стена!Харумакс се паникьоса и започна да блъска по вратата, докато Кормак се опитваше да измисли изход от ситуацията.Нямаше никакви предмети в пустата заличка, а стените навсякъде бяха еднакво твърди.игнорирайки риданията на Харумакс ( Неее..уааа..защо все аз бре...цък-цък..тюх-тюх), варварина видя издълбани символи в стената..с криви букви пишеше : “Аз бях тук, сега е твой ред...”
“Хей, Харумакс я виж това!!Май наистина сме обречени!...Харумакс?ХарумАааааКс...
Кормак остана сам в залата от която бе сигурен, че няма излизане..къде беше останал Харумакс..нима магията го бе погълнала?!Кормак никога нямаше да разбере..имаше дъълго време да мисли над турнира, меча участниците..тунелите...и Харумакс, достатъчно време преди съзнанието му да се замъгли от мисли за липсващата храна...
* * *

В настъпващата нощ бледа ръка се протегна и докосна Меча...усмихната, фигурата се загледа над обезглавения крал зад трона..Огледално копие, промяна на външния вид..все негови специалитети..Мазната му коса проблясна в мрака, а мечът отиде изпод робата му...
И така мечът бе върнат на мястото,на което принадлежеше и всичко възвърна предишният си ритъм. Поне засега



П.П.Тцтццт..ако не ме беше притиснало времето колко по-дълъг щеше да стане

Знам, че закъснях с два дни дори и удължения срок, но какво да правя, едно че разказът се оказа по-дългичък, отколкото очаквах и друго, че в момента над Сливен се изсипват такива бури и дъждове, че на почти всички интернет доставчици им иде да си изключат телефоните. Половината град няма интернет, на тези, на които им го оправят, следващата вечер отново се скапва и т.н. Аз лично нямам ИНет от три дни и дори в момента пиша от работа. Това пък е причината да съм зает тия дни де... Както и да е, вие решавайте дали разказчето ми да влезе в класирането (все пак не влезе в условията за времето) или да минем/те без него. Няма да се сърдя на никого. Просто все пак беше написано за тази тема, така че мисля, че мястото му е тук.

EDIT: Ебааа... Форумчето не може да поеме целия разказ! Ще го пусна в два поста...

==========================================================

Мечът на дракона


- Това е дай-катана от десети век. Принадлежала е на много известен самурай от това време, който обаче допуснал господарят му да бъде убит. Така се превърнал в ронин - самурай без господар, често възприеман като пропаднал човек и разбойник - мекият и приятен глас на екскурзоводката се разля сред настанилата се насред залата тишина. Групичката туристи разглеждаше старинното оръжие в новооткрития "Музея на японската култура" в Лос Анджелис. В музея се помещаваха най-различни предмети от бита и културата на Япония, от миналото й до настоящето й. В това число и оръжия - брони и мечове на древните воини на "Страната на изгряващото слънце" - самураите, а също така и автомати, самолети и още много други. Безспорно обаче интереса на съвременните хора привличаха инструментите на войната от миналите времена.
Докато насъбралите се около оръжието хора го наблюдаваха с нескрит интерес, едно малко момченце се наведе и опита да мине под червената лента, отделяща експонатите от посетителите.
- Момче, какво правиш! - извика веднага екскурзоводката - добре облечена жена на около двадесет и пет години, сравнително ниска на ръст и с голяма руса къдрава коса. - Веднага се дръпни оттам! - заповеднически продължи тя.
Момчето се стресна от това и се стъписа на едно място. Една жена от гостите веднага се отдели от групичката, приближи се до момчето и го издърпа обратно. След това веднага му се скара. Малкото момченце седеше с наведена глава и току щеше да се разплаче. Жената привърши с караниците и се отдели от сина си по посока на групата, която вече преминаваше към следващия експонат. В този момент един нисък мъж с азиатски черти изостана от тях и се наведе до момченцето.
- Недей да плачеш, ти нищо не си направил! - успокоително му заговори той. - А и виж тези големи и силни мъже, които са носели тези брони и са използвали тези оръжия! Те не са плачели - продължи той. - Бъди голям мъж, един ден може да станеш като тях! - благата усмивка на възрастния мъж успокои момчето. Ведрият поглед се появи отново в очите му, детската весела и неподправена усмивка се върна на лицето му и той заприпка след майка си да разглежда още от чудните и любопитни оръжия на така интересните древни японски воини.
Господин Ченджи Тайро се изправи с доволна усмивка на лицето си. Обичаше децата. Самият той имаше четири такива, въпреки провежданата от правителството в родната му Япония политика на ограничаване на демографския ръст. Беше богат бизнесмен, собственик на корпорация "Огнено слънце", занимаваща се с високотехнологични изследвания и производство на електроника и мултимедийни продукти. А както е известно, някои правила не важат за богатите. Но освен децата той имаше и една друга голяма страст. Страст, по-силна дори и от обичта към родните му деца и желанието за печалба. Тази страст бяха мечовете. Господин Тайро беше изключителен колекционер на древни мечове. Самият той се беше посветил на Буши-до - "Пътят на самурая", и живееше според някои от неговите принципи, очертани векове преди той самият да се роди. Именно тази му любов към древните режещи предмети го бе довела на тази изложба на военна техника и предмети.
Тайро също се присъедини към групата посетители и се заслуша в обясненията на приятната на външен вид екскурзоводка. Бяха спрели пред малък на размери меч, с богато инкрустирана с преплитащи се златни дракони дръжка и почти право сребристо острие. Красотата на оръжието беше неоспорима и то неминуемо привлече вниманието на ценителя Тайро.
- Това е уакизаши. Представлява късия меч от двата, носени от самурая. По-къс от средния - катаната, която видяхме преди малко, и много по-малък от голямата дай-катана. Практически е бил неравностоен в битка срещу някой от по-дългите мечове, но все пак е влизал в употреба. Освен това е било въпрос на престиж самураят да носи комплект от двата меча - уакизаши и катана, докато дай-катаната е била предназначена главно за битки, а поради големите й размери и най-вече маса, не е била толкова широко използвана. Този конкретен меч е принадлежал на древен даймио и никога не е влизал в употреба. За това съдим по абсолютно неувреденото острие на меча.
Изящното оръжие беше привлякло вниманието на всички, които с интерес изслушаха водачката за неговата история. Всички освен Тайро, който не й обърна никакво внимание. При все, че проявяваше изключителен интерес към мечовете, той не благоволи да чуе какво ще каже жената. Само си позволи, когато тя приключи с речта си, да я запита:
- Мечовете, принадлежали на богати и заможни хора, обикновено са били кръщавани по някакъв начин. Често са носели име свързано с украсата, която им е направена. Този тук има ли си такова?
Жената се обърна към него и се смути за миг. Не беше свикнала на въпроси от страна на публиката. И все пак беше подготвена за това и му отговори.
- Предполагаме, че се е наричал "Меча на дракона" поради инкрустираните по дръжката му дракони. Но нямаме данни, които да потвърждават това със сигурност - отвърна тя. - Имате ли други въпроси? - леко изнервено продължи, явно показвайки, че не обича да й задават въпроси.
- Не, нямам, благодаря Ви - отвърна Тайро и леко кимна с глава. Това което обаче той знаеше, за разлика от жената, бе, че това наистина беше Меча на дракона. Преследваше този меч от двадесет години по цялото земно кълбо. Беше похарчил милиони в проучвания и търсене на информация за него. И сега тези пари най-сетне дадоха своите плодове. Той знаеше със сто процентова сигурност, че това беше търсения от него меч. Това бе оръжието, което с години не му даваше покой само с факта, че съществува. Това беше мечът, който...
- Може би господинът би искал да притежава едно такова рядко красиво оръжие - думите излязоха от устата на среден на ръст русоляв млад мъж и секнаха потока от мисли в главата на Тайро. - Така ли е господине? - зададе конкретния въпрос той.
- За мен би било изключителна чест да притежавам оръжие с такава рядка красота - кимна с глава в знак на съгласие японецът. - С радост бих бил собственика на този меч.
- А на каква стойност го оценявате господине. Виждате ми се експерт в тази област - продължи с думите европеецът.
- Няколко милиона поне - отвърна Тайро.
- За съжаление обаче мечът не се продава, съжалявам - прекъсна разговора им водачката. - Моля, нека продължим нататък! - леко гневната нотка в гласа на жената още по-явно показа, че не обича нещата да стават, както тя не желаеше.
- Разбира се, разбира се, извинявам се за отклонението - веднага отвърна русият мъж. - Нали така, господин...?
- Тайро, Ченджи Тайро - представи се японецът. - И да, съгласен съм с вас, нека продължим нататък! - с тези думи групичката посетители се отправи към следващия експонат - красив златен лък, принадлежал на съпругата на знатен шогун.


Силният нощен бриз свиреше в нощната тишина, докато се стрелкаше и прокрадваше сред високите сгради на Ел Ей. Светлините на града бяха изключително ярки и превръщаха ноща в един неонов ден, окъпан в изкуствената светлина на многобройните лампи, електрически табла и други светещи обекти.
На един от високите покриви бе застанал среден на ръст мъж, с атлетично телосложение и облечен в плътно прилепнал към тялото му черен костюм, който го предпазваше от студа на ноща. На гърба си носеше раница в същия черен цвят, а на главата си маска, с тъмни очила на очите, плътно прикриващи лицето му. Огледа се наоколо още веднъж за да се убеди, че всичко е спокойно. След това приклекна до един малък пластмасов сандък и го отвори. От него измъкна няколко метални пръчки, всяка от които беше куха и имаше отвори за сглобки в краищата си. Зае се да ги сглобява една по една в конструкция, която постепенно започна да придобива формата на делтапланер. Работеше бързо и с оттренирани движение. От време на време отделяше поглед от работата си и поглеждаше вратичката за стълбището, по което самият той се бе изкачил преди половин час. Когато приключи със сглобяването, извади от сандъка навит плат, който бързо закачи за металните тръби на специално предназначените за това места.
Когато приключи и с това започна щателен оглед на построеното от него. Всичко беше в изправност и той се надигна. Приближи новосглобения делтапланер до ръба на покрива, на който се намираше. Хвърли един последен поглед назад за да се увери, че там нямаше никого и повдигна приспособлението за летене. Тръбите бяха от олекотена стомана, но изключително здрави. Без проблем издигна рамката до нивото на кръста си, затича се с безшумни стъпки към края на площадката и скочи. Силните въздушни течения над града веднага се пъхнаха под крилата на делтапланера и помъкнаха мъжа в своите си посоки. Наложи му се да употреби доста от умението си да пилотира този род машини за да се насочи в желаната от него посока. Закриволичи из въздуха понеже не беше никак лесно да се устои на силните ветрове, но все пак летеше в правилната посока.
След няколко минути полет, мъжът се приземи изключително гладко върху покрива на една пететажна сграда. Това беше Музея на японската култура. Когато вече беше стъпил на гладката черна повърхност на музея, той веднага се огледа. Всичко беше тихо и спокойно и мъжът побърза да закрепи делтапланера за един от близките обекти - няколко тръби на вентилационната система, чрез специално взетите за това въжета. За още по-голяма сигурност той разглоби две от тръбите и по този начин освободи крилата така, че да може да ги постави легнали на земята, да не би вятърът да ги духне и скъса плата.
След като приключи и с това, той се отправи отново към ръба на покрива. Там той приклекна и свали раницата от гърба си. От нея извади четири вакуумни приспособления, които се закачат на краката и ръцете. С тяхна помощ човек можеше да се движи по всякаква повърхност, стига тя да бе достатъчно гладка. Чрез натискане на бутончета на дръжките, и посредством специално движение на глезена на тези за краката, въздухът в пространството между повърхността и гумената материя на приспособленията бързо биваше изпомпвана навън, създавайки вакуум между двете. С отпускането на бутончетата или чрез връщане на глезена в друга позиция, отново се вкарваше въздух между тях и така човек можеше да се придвижва.
Мъжът сложи раницата отново на гърба си, надена приспособленията на крайниците си и пристъпи точно до ръба на сградата. Там той приклекна и провери за пореден път дали всичко е наред - дали покривът е чист и дали вакуумните приспособления са в ред. След това се наведе и ги прилепи до стъклената стена на музея. Изпомпа въздуха и се опита със сила да отлепи ръце от стената. Не успя, което породи задоволство у него. След това внимателно присви единия си крак и също го прилепи до стената. Повтори осигурителния опит за здравината на захвата на приспособленията. Остана доволен и едва след това започна да се движи надолу по отвесната стена.
Когато достигна третия етаж, мъжът се спря. Завъртя леко дръжката на една страна и по този начин "заключи" вакуумката. След това направи същото и с другата си ръка. Освободи ги и остана да виси само на тези на краката. Пресегна се и свали от колана си друг уред - наподобяваща пергел конструкцийка от железни тръбички. На единия си край имаше вакуумка на въртяща се стойка, а на другия - остро като бръснач острие, наподобяващо игла или пирон. Мъжът, който явно беше крадец, завъртя накрайника с вакуумката към стъклото на стената, прилепи го плътно до нея и чрез помпичка изтегли въздуха. След това веднага върна едната от ръцете си на вакуумното приспособление - не обичаше да рискува ненужно. Разпъна с останалата си свободна ръка двете крачета на уреда, достигайки до около половин метър дължина на това с острието. Доближи го до стъклената повърхност и завъртя неговата глава така, че острието да е точно под прав ъгъл спрямо прозореца. Тогава натисна едно копче в средата на уреда и той започна бавно да върти накрайника с острието в обратна на часовниковата стрелка посока, произвеждайки глух стържещ звук при срязването на стъклото. Мъжът се изтегли няколко стъпки по-нагоре, така че да не пречи на въртящото се рамо.
След няколко пълни обиколки, уредът прекрати своето действие и замря. Крадецът се доближи отново към него и освободи двете си ръце. Изтегли острието вътре в главата на крачето и след това самото него го сгъна. Хвана накрайника с вакуумката и натисна леко навътре. Стъклото беше срязано прецизно добре и поддаде. Разрезът беше направен на едва няколко сантиметра от пода и след като премести стъклото малко встрани, крадецът го отпусна на земята. Натисна друго бутонче и с тихо свистене вътре във вакуумката навлезе въздух, отпускайки захвата и отделяйки уреда от стъклото. Мъжът го сгъна отново, както беше в началото, и го закачи отново на колана си. След това, внимавайки да не се пореже на острите ръбове, той побутна отрязъка още малко навътре. Така освободи отвор с диаметър почти метър.
Надена отново вакуумните приспособления на ръцете си и ги прекара през отвора, закрепяйки ги от вътрешната страна на стъклото. След това се изви гъвкаво през кръста и се вмъкна наполовина вътре. Завъртя глава и се огледа. В ъгъла малко встрани и над него се намираше охранителната камера, но понеже беше насочена навътре към коридора, тя нямаше обхват до стената.
Продължи да пълзи по стената, премина на тавана и се приближи до камерата. Отново освободи едната си ръка и този път измъкна от колана си малък фотоапарат. Настрои светлоста и го приближи до обектива на камерата. Щракна и снимката веднага излезе. Закачи фотоапарата обратно на колана си и взе друг предмет - поставка с вакуумен накрайник и щипка на другия край. Закрепи го за тавана и откъсна снимката. Закачи я на щипката и разгъна поставката. С бързо движение я премести точно пред обектива на камерата в положение, което максимално се доближаваше до сниманата от нея картина.
След като беше готов с това, освободи приспособленията си и падна на земята. Направените от мека материя подметки приглушиха шума от приземяването. Крадецът тихо се приближи до един от експонатите. Извади от джобовете на дрехата си едно голямо парче плат. Прекрачи червената лента, отделяща го от поставката на предмета - къс меч с богата инкрустация. Взе го и го уви в плата, след което го завърза внимателно и го прибра в раницата си. След миг от нея извади друг меч, абсолютно същия на външен вид като предния и го постави на мястото на истинското оръжие. Върна се отново до стъклената стена и се изкачи до тавана. Отстрани прибора със снимката. След това се промуши внимателно през дупката в стъклото и се заизкачва нагоре по стената. Когато стигна покрива се огледа. Нямаше никого и той се изтегли горе. Приближи се до планера, сглоби го и го отвърза. Затича се към ръба и скочи. Полетя във все така безшумната нощ на Лос Анджелис...


- Две понички, голям бургер и две кафета - поръча Тейлър. Срещу него стоеше младо момиче от азиатски произход с черна права коса и големи... красиви очи.
- ... господине! Господине! - звънкият глас на момичето прекъсна мисловния поток в главата на полицая. - Поръчката ви господине. Три долара моля.
- Да, разбира се. Ето - отвърна Тейлър Парл и й подаде парите.
Той беше на тридесет години и от десет работеше в полицията на Ел Ей. Беше среден на ръст, с бяла кожа и черна буйна коса. Облечен бе в цивилни дрехи - тъмно синя риза с бежово-кафяво тънко яке отгоре, и светло сини дънки. Работеше в Отдела за Кражби и досега имаше добра кариера. Преди пет години все още работеше в Отдел Убийства - мечтата на всяко ченге, както си мислеше всеки новоизлюпен полицай, току що излязъл от академията и мечтаещ за бляскаво бъдеще като във филмите. Той не беше направил изключение. Но след като участва в една престрелка със заподозрени, в която загинаха трима негови колеги, а на него лично му се наложи да застреля двама от престъпниците, реши, че това не беше за него и затова се премести в далеч по-спокойния Отдел Кражби. Не съжаляваше за това си решение. Освен по-голямата сигурност, сега провеждаше много по-мащабни проучвания в мрежа от информатори и внедрени агенти, разследваше конкретни кражби и обикновено успяваше да приключи случая успешно.
Тейлър отвори вратата на колата и влезе вътре. Беше цивилна кола, какъвто беше и той самия.
- Ето ти бургера Джоунси - каза той, подавайки храната на седящия до него на предната седалка мъж. Той бе няколко години по-възрастен от Тейлър, с руса коса и мустаци, облечен в син костюм. Неговото име беше Джоунс Бенкс и също беше полицай от десетина години. Бе работил почти във всички отдели на Лос Анджелистката полиция. Потомствен полицай, той бързо се беше изкачил в йерархията, донякъде и с помощта на своя баща - Рик Бенкс, който беше шеф на Отдел Убийства. И двамата обаче бяха единодушни, че "Убийства" не беше това, от което Джоунс имаше нужда и той бе прехвърлен в "Кражби". Двамата с Тейлър се познаваха още от полицейската академия. Когато научи, че приятелят му желае да се прехвърли също в "Кражби", Джоунс беше задействал своите връзки, в това число и баща си, за да осъществи това му желание. Отново чрез връзките си из полицейските върхове, той бе уредил двамата със сержант Парл да станат партньори.
Тейлър остави кафетата и гладно захапа едната от поничките. - Все не мога да разбера защо казват, че поничките са "храната на полицая" - говореше той с полупълна уста. - Все ги ям, и ям, и не мога да разбера защо!?
- Ами именно защото ги ядеш Тейл! - саркастично му отвърна Джоунс.
- Какво!? - не схвана Тейлър. - Какво...
- Кражба на Шесто авеню и Вашингтон, Музея на японската култура. Моля, незабавно да отидете там - гласът на диспечерката прекъсна въпроса на сержант Парл.
- Тръгваме! - усмихна се Джоунс на партньора си и включи двигателя на полицейския форд, който с мощно изреваване изрази съгласието си с шофьора.
- Да тръгваме - съгласи се и Тейлър, примлясквайки вече втората поничка.

След тридесетина минути двамата вече бяха на мястото. Часът бе около седем сутринта и тъкмо бе започнало да се развиделява. Полицейският автомобил премина през пропусквателния пункт, който беше единственото място откъде музеят беше в достояние, понеже целият бе обграден от двуметрова метална мрежа. Джоунс паркира служебната им кола на паркинга пред музея и двамата полицаи излязоха навън. Веднага подишаха хладния и влажен въздух на Ел Ей, дължащ се на близоста на Тихия океан, който бързо ги ободри. Двамата се отправиха веднага към сградата като преминаха през заградения с жълта полицейска лента вход. Във фоайето беше пълно с униформени, но явно мнозинството от тях бяха от охраната на обекта, а не полицаи. Точно след входа ги спря млад служител на реда, който ги запита какво търсеха там. След като му съобщиха кои са, той им обясни накъде да се отправят - третия етаж, западното крило, раздела за древни оръжия.
И двамата все още не бяха посещавали този новооткрит музей и придвижвайки се към указаното място не пропуснаха да разгледат някои от предметите наоколо. Джоунс много хареса една порцеланова ваза, цялата изрисувана с цветни шарки в най-причудливи форми. Тейлър от своя страна си хареса едно женско домашно кимоно и по-точно хареса манекена, който го носеше.
Когато най-сетне пристигнаха на нужното място, там беше пълно с полицаи, които се лутаха насам натам, вероятно търсейки някакви улики, но и очевидно напълно неразбиращи какво се бе случило тук.
- Инспектори Бенкс и Парл - представи ги Тейлър на най-старшия и показа значката си, а в отговор получиха кимване с глава. - Тук сме за да разследваме кражбата. Какво е положението?
- През нощта, неизвестно по кое време точно, е бил откраднат древен меч от музея - отговори им полицаят. - Бил е поставен на ето тази поставка - и той посочи една, върху която лежеше къс меч. - Не гледайте, че си е на мястото - обясни им той - това е фалшификат.
- В такъв случай веднага го изпратете за експертиза за отпечатъци или други улики - разпореди се Тейлър. "Макар че едва ли ще открием нещо", продължи той на ум.
- Веднага ще го направим - кимна с глава полицаят.
- Кажете ми нещо повече за този меч? - запита Джоунс.
- Най-добре се обърнете към управителя на музея, ето онзи господин там - отново вдигна ръка полицаят и им посочи кой.
- Добре - отвърнаха му те в един глас, след което се насочиха към указаното им лице.
Човекът беше висок и слаб, дори кльощав. Облечен бе в червено сако с жълти лентички около китките и чисто черен панталон. На лицето му беше изписана много тревожна гримаса, която явно бе резултат от пълната му безпомощност във възникналата ситуация.
- Добър ден! - поздравиха
- Опасявам се, че не е никак добър - мрачно им отвърна мъжът.
- Да, дефакто е така - саркастично се съгласи Тейлър и след това се подхили, с което си спечели още по-кисела физиономия на лицето на управителя и укорен поглед от страна на Джоунс. За да избегне глупавата ситуация, по-старшият от двамата взе думата.
- Интересуваме се от откраднатия меч - обясни той - как изглежда, от какво е направен и така нататък. Всичко, което можете да ни кажете за него.
Управителят гледаше към Тейлър с убийствен поглед, който беше изключително смешен на фона на слабата фигура на човечеца. Това изтръгна несдържания кикот на Парл.
- Тейл, спри да се хилиш, по дяволите! - сряза го безмилостно Джоунс. Тейлър веднага се овладя и стана сериозен.
- Да, простете ми моля! - извини се той. - Какво можете да ни кажете за изчезналия меч?
Управителят превъзмогна обидата, преглъщайки тежко, сякаш думите на Тейлър му присядаха в гърлото. След това започна по същество, подавайки им снимка и кратко описание на предмета.
- Мечът представлява уакизаши, то ест къс японски меч, носен от самураите в по-древни времена. Нерядко е бил използван като ритуално оръжие, например за направата на сепуку. Дължината му е около метър, с не много дълга дръжка. Самата тя е инкрустирана със златни дракони, които се преплитат. Поради това се предполага, че може би се нарича Меча на дракона.
- Някаква представа как е бил откраднат? - запита Тейлър.
- Не, абсолютно никаква - отвърна му управителят разпервайки ръце. - Само откриха този кръгъл изрязък от прозореца - и той посочи едно голямо парче стъкло с овална форма и диаметър почти метър, подпряно до стъклената стена на музея.
- Добре - кимна Джоунс - а да имате представа кой би искал да притежава този меч?
- Е, на този въпрос е колкото лесно, толкова и трудно да се отговори. Все пак това е древна вещ с голяма колекционерска стойност, а така също и цена, което веднага би привлякло вниманието на всеки крадец. От друга страна все пак крайният кръг от хора, които ще получат меча, не е чак толкова голям, струва ми се. Специално за този меч получихме предложение да бъде закупен от един японски бизнесмен. Разбира се, бе му отказано, защото тези предмети имат стойност в себе си, която ще бъде оценена много по-добре, ако са достояние да бъдат видяни от голям брой хора.
= Да, разбирам - кимна полицаят. - Политиката, която води музея, е наистина правилна. Все пак, ще ви помоля да проверите и да ни съобщите името на този господин от Япония, отправил запитването за закупуване на меча.
- Разбира се, веднага ще го направя, стига да нямате други въпроси към мен - отвърна мъжът.
- Не, нямаме - потвърди Джоунс. Човекът кимна с глава и се отправи към асансьора, откъдето вероятно щеше да поеме към административната част на сградата.
- Е, вече имаме един заподозрян поръчител - каза Бенкс на партньора си.
- Да, така е - съгласи се и Парл. - Да погледнем това мистериозно парче стъкло! - предложи той.
Двамата полицаи се отправиха към стъклената стена, през която се виждаше събуждащият се за нов живот Лос Анджелис. Уличният трафик и шумът постепенно започваха да се увеличават, докато достигнат своя пиков час към осем без нещо, когато улиците заприличваха на мравуняк, пълен с щукащи се насам-натам мравки. Наведоха се и огледаха парчето прозрачен материал. Веднага им се наби в очи, че беше срязано изключително прецизно в идеална окръжност,
- Който и да е този, откраднал меча, явно е, че е изключителен професионалист, щом разполага с такава прецизна техника - констатира Тейлър.
- Да, така е - съгласи се и Джоунс. - Но да помислим... - започна да разсъждава на глас той. - Явно е, че стъклото има някаква връзка с кражбата. Вероятността крадецът само да е изнесъл меча през отвора е малка, понеже в такъв случай той ще е трябвало вече да е в сградата. Така че остава да е влязъл и след това излязъл през стъклената стена. Въпросът е как?
- Пренасянето на стълба до стената на музея лесно би била забелязана на фона на добре осветения периметър на музея - спомена Тейлър.
- Да, така е. Следователно остава крадецът да е работил сам. Но също така щеше да бъде забелязано, когато преминава двуметровата ограда.
- Затова пък ако се е спуснал отгоре има голям шанс да остане незабелязан - веднага се досети сержант Парл. - Което обаче няма да е станало с хеликоптер, понеже шумът от двигателите щеше да бъде доловен от охраната.
- Следователно стигаме до заключението, че крадецът се е добрал до музея отгоре, вероятно с парашут, оставайки незабелязан от охраната. След това се е спуснал по стената, може би с въже, и е изрязъл този отвор в стъклената стена. Влязъл е вътре и е откраднал меча - завърши с хипотезата си Джоунс. - Но все пак остава въпроса как е останал незабелязан от охранителните камери?
- Ами за да си отговорим на този въпрос може би трябва да отидем и да разгледаме записите от тях - предложи Тейлър.
- Да го направим - кимна по-старшият от двамата.
След като попитаха един служител на частната фирма, наета да охранява музея, двамата се насочиха към стаята на охраната, където бяха и мониторите за наблюдение на цялата сграда и близките околности. След няколко минути лутане по коридорите на голямата сграда и няколко погрешни завоя, двамата най-сетне се озоваха пред вратата на охраната. След като преминаха през нея, те се озоваха в голяма стая с размери приблизително десет на десет метра. Помещението беше пълно с монитори, наблюдаващи най-различни обекти и пултове за управлението на камерите. Имаше няколко метални гардероба с неизвестно съдържание, но вероятно в някой от тях имаше и по-солидни оръжия като например пушки или карабини. В един от ъглите на стаята имаше две врати, едната очевидно водеше към тоалетната, имайки отгоре си прословутия надпис "WC", докато другата вероятно отвеждаше към гардеробната.
Един от мъжете в креслата веднага се обърна към тях и ги запита какво търсеха там. След като се легитимираха, двамата поискаха да видят записите от охранителните камери. Желанието им бе изпълнено и само след миг вече наблюдаваха абсолютно монотонната картина от изминалата нощ, на която очевидно не се случваше нищо.
- Вече прегледахме всички записи на забързан режим, но не открихме абсолютно нищо, което би ни дало някаква яснота по случая - обясни частният униформен.
В тозо момент в стаята влезе управителят на музея. Като го видя Джоунс остави Тейлър да гледа и бездруго безинтересните записи и се приближи към новодошлия.
- Изпълних, каквото ми поръчахте - заяви човекът. - Името на кандидат-купувача е Хитоши Макавира, собственик на голямата фирма за производство и предимно сглобяване на автомобили "Макавира Енджинс". Офертата е отправена около два месеца след като се сдобихме с експоната и е на стойност от два милиона американски долара.
- Да, благодаря Ви много - благодари му Джоунс. след което го отпрати. Извади мобилния си телефон и набра номера на Лора Кийт, техен колега от Отдела. Тя се занимаваше с всякакви справки и проверки из полицейската мрежа, а също така и из Интернет мрежата, в която понякога можеше да се намери дори много повече. Макар и да не беше вездесъщия хакер, присъстващ във всеки холивудски екшън с полицаи, тя се справяше завидно добре, още повече на фона на хроничната вражда между компютрите и двамата полицаи от екипа. След два сигнала Лора вдигна телефона.
- Капитан Кийт на телефона - прозвуча звънкия й глас през говорителя на телефона.
- Лора, здравей - поздрави я Бенкс.
- Здрасти Джоунси, какво ще искаш този път? - каза тя, като беше лесно доловимо, че се зарадва, когато чу неговия глас.
- Искам да провериш няколко неща във връзка с кражбата от Музея на японската култура. Първо ти изпратиха един меч-фалшификат за експертиза. След това искам да провериш всичко, до което се добереш относно Хитоши Макавира, собственик на "Макавира Енджинс".
- Веднага Джоунси! - каза тя с приповдигнат тон. - Нещо друго?
- Не, няма. Благодаря ти! - усмихна се и той. - Чао.
- Чао! - отвърна и тя и прекъсна линията.
Джоунс свали телефона от ухото си и остана загледан в малкия апарат. Някой ден трябваше да я покани да излязат, неведнъж беше показвала, че има афинитет към него.
- СПРИ! - викът на Тейлър разкъса тишината в наблюдателната стая. = Върни малко назад и го пусни в нормален ход! - разпореди се той.
Джоунс се приближи към двамата до монитора. Охранителят веднага изпълни заповедта. На записа се забеляза как за миг изображението се припокри само себе си, но накрая застана в леко различна позиция.
- Превърти напред, но бавно - каза отново Тейлър. - Ето тук, върни отново назад и пусни, този път дори на забавено.
Този път изображението на камерата сякаш се "откри", показвайки под себе си същото, но отново малко по-различно, но пък за сметка на това еднакво с най-първото.
- Сложил е снимка пред камерата, най-стария номер на света - извика триумфиращо Парл. - Сигурен съм, че това е направил. Ето, вижте, изображението е леко различно, защото все пак е снимал от малко по-различен ъгъл. Също така това припокриване на изображенията много прилича на поставяне и отстраняване на снимка пред обектива.
- Да, вероятно си прав Тейл. "Най-стария номер на света", но явно достатъчно добър, че да ни заблуди. И все пак остава въпроса как е влязъл и как се е добрал до камерата, без тя да го забележи.
- Да, но забележи, че камерите са така поставени, че нямат обсег до стъклената стена! По някакъв начин е влязъл през дупката в прозореца и се е добрал до камерата по стената.
- Възможно е - съгласи се отново Бенкс. - Добре, мисля, че тук свършихме каквото имахме да правим. Моля, изпратете копие от записите в службата ни - помоли той човека от охраната.
- Разбира се, ще го направим.
След този отговор двамата полицаи излязоха от музея и се насочиха към колата си. По пътя двамата си приказваха.
- Който и да е извършил кражбата, бил е наистина изключителен професионалист - повтори репликата си Тейлър.
- Което, бидейки в Лос Анджелис, веднага ни насочва към Себастиан Хмилц - заключи Джоунс. - Което обаче не ни помага особено, понеже досега неведнъж сме се убеждавали, че той е недосегаем за нас. Така че мисля, че ще е по-удачно да се захванем за поръчителя.
- Да, Себастиан няма някаква особена любов към почти нищо. Прави го почти и само за спорта и забавлението. Така че вероятно е откраднал меча по поръчка на някой друг, някой, който се интересува от древни японски мечове.
= Значи първата ни спирка ще бъде Михо Каргари.
- Именно!
Вече бяха стигнали колата, когато Тейлър се съгласи с казаното от партньора си. Двамата влязоха вътре и потеглиха в посока към стария сувенирен магазин на Каргари, разположен в крайморските гета, пълни с бедни азиатци, работещи за малко пари и гладуващи почти до смърт. Престъпността в този район беше изключително развита и дори се говореше, че квартала се контролира от якудза. Михо Каргари беше възрастен мъж на около петдесет години и продаваше дребни нещица от Япония на туристи и богати американци, които бяха достатъчно глупави да повярват, че предметите бяха от Страната на изгряващото слънце. В действителност, изключително малко от тях наистина бяха от там. Но по-важното за този стар човек бе, че имаше изключително много връзки в подземния свят на емигриралите японци. Пласираше откраднати ценни предмети и приемаше поръчки от заможни колекционери на старинни вещи, които след това биваха откраднати. Дефакто Каргари прибираше немалка част от парите, а за по-дребните крадци дори оставаха само трохи от печалбата от откраднатия от лично тях предмет. Имайки такава професия, Каргари беше честичко навестяван от полицаи, но те рядко успяваха да изтръгнат нещо от хитрия старец.

Докато стигнат до най-западните части на града, часът вече беше малко след десет. Парл и Бенкс нямаха особени проблеми да намерят малкото сувенирно магазинче на Каргари, но пък нерядко попадаха в мини задръствания. Този район на града беше наистина доста гъсто населен. Магазинът обаче беше в една странична уличка и двамата можеха безпроблемно да намерят място за да паркират автомобила си. Въздухът в квартала беше изпълнен с най-различни миризми, като най-набиваща се в носа беше тази на риба, каквато ежедневно беше разстоварвана на доковете и повечето азиатци, наети за това, се омирисваха целите. Допълнително основната храна, която се консумираше от бедните, каквито бяха повечето тук, беше именно рибата, често печена на открито. Така миризмата от водни обитатели се беше наслагвала и наслагвала, докато не достигна една постоянно статична миризма. Затова и нерядко този квартал беше наричан "Рибния квартал".
Парл поведе и влезе пръв в магазина. С бутването на вратата разбута металните пръчици, закачени точно над нея така че да се раздрънкат при отварянето на вратата. Обстановката в магазина беше на абсолютна сгъчканост - на площ едва три на три метра бяха заели места множество неща. Навсякъде имаше най-различни предмети от древни и не толкова древни времена. Вниманието привличаха най-различни порцеланови изделия като чаши за чаената церемония, вази, купички и други, като всички бяха разкрасени с най-причудливи форми и цветове. Японските традиционни облекла - кимоната, висяха на саморъчно направени закачалки от най-различни места. Бяха предимно бели, но не малко от женските бяха в различни цветове и шарки. Имаше различни свитъци от оризова хартия, изписани с японски йероглифи, малки скулптурки и картини. Пръчиците за хранене бяха в най-различни цветове и размери. Не малко място заемаха и дребни ножчета, по-големи такива, шурикени и други най-различни оръжия от древна Япония, като най-вероятно повечето бяха валшификати. Имаше и още много други предмети, за повечето от които нито Джоунс, нито Тейлър имаха представа какво представляват. Всичко това беше сгъчкано на изключително малко пространство, създавайки атмосферата на един малък кът на японската култура, може би дори умален вариант на музея, в който бяха допреди час и нещо.
Най-важното обаче в случая беше, че собственикът на магазина липсваше от картината вътре в него. Двамата пристъпиха навътре, разглеждайки някои от артикулите. Повечето не ги бяха виждали, макар за последно да бяха идвали тук едва преди седмица. Може би старият измамник се опитваше по този начин да демонстрира, че имаше клиентела и бизнесът му процъфтяваше. В действителност едва ли беше така, понеже хората от квартала бяха достатъчно бедни, че да мислят по-скоро за насъщния си, отколкото за предмети на културата, която при това беше тяхната собствена. Също така и на практика магазинът не бе чак толкова известен и популярен сред по-заможните хора от централните квартали. Всичко това се правеше за да прикрие парите, които Каргари печелеше от пласирането на контрабандна и крадена стока.
След миг старецът се появи иззад една лавица, отрупана с чашки и канички за чай. Коридорчето зад нея водеше към личните покои на Михо, в които той живееше абсолютно сам, след като жена му беше починала още преди години, а синът му го бе напуснал и изчезнал в неизвестна посока. Старецът беше нисък на ръст, с вече бяла коса. Беше облечен в сиви дрехи и носеше очила. На пръв поглед беше дорбодушен стар човек с вид на мъдрец, но постоянно шарещите живи очички издаваха лукавия нрав на Каргари.
- О, господата полицаи отново са дошли да ме посетят - престорено се зарадва дребният хитрец. - Какво ще желаете приятели?
- За сега просто информация, Михо - отвърна му Джоунс.
- Ще ви помогна с всичко, на което съм способен - разпери ръце старчето. - Само кажете с какво? Ако искате информация за някой древен предмет от моето малко скромно магазинче или пък желаете да научите нещо повече за японската култура от най-древни времена до днес... Питайте, питайте - подкани ги той.
- За това можем да си поговорим някой друг път - каза Джоунс. - Искам да ми кажеш какво знаеш за Меча на дракона и кражбата му от Музея на японската култура тази нощ.
- Мечът е бил откраднат! - учуди се старецът. - Кога казвате? Тази нощ? Не, съжалявам, нищо не знам за това.
- Добре изиграно Михо - прекъсна го Тейлър - но сега ни кажи каквото знаеш. Известно ни е, че си замесен - опита да блъфира той.
- Не, опасявам се, че господинът е в някаква грешка - артистично започна да върти глава старчето. - Аз нямам никаква връзка с това. Получили сте грешна информация.
- Михо, веднага казвай каквото знаеш за това - кресна му Тейлър. - Казвай или ще те арестуваме за незаконна търговска дейност и контрабанда на стоки! - заплаши го той.
- Няма такова нещо - заоправдава се човечецът - няма такова нещо. Мога да ви покажа документ за правото ми да упражнявам търговска дейност. Също така нито един предмет от тези тук не е контрабандно внесен в страната, това също мога да докажа.
Старецът беше железен във всяко едно отношение и след още няколко опита да го накарат да издаде някаква информация, на двамата полицаи се наложи да се откажат и да излязат от магазина с празни ръце. Двамата се доближиха до колата. Тейлър седна на багажника и наведе глава надолу. Джоунс застана до него.
- Старчето е хитро. Няма да можем да измъкнем нищо от него - констатира очевидното той. - А бас държа, че знае нещичко. Такава голяма кражба като тази на меча няма как да не е достигнала до ушите му.
- Няма да можем да измъкнем нещо, не и по този начин - каза Тейлър, неспирайки да гледа асфалта на улицата.
- Какво искаш да кажеш? - попита Джоунс, но вече започваше да се досеща - все пак бяха партньори с Тейлър от няколко години и го познаваше достатъчно добре.
- Хайде де Джоунси, много добре знаеш за какво говоря - тросна му се Парл. - Докато продължаваме да сме доприте полицаи лошите няма да се страхуват от нас. Как в такъв случай искаш да ги накараме да говорят и да ни съдействат?
- Предлагаш да сплашим старчето?
- Да! - извика отново Тейлър.
Двамата го бяха правили вече няколко пъти. Точно като по филмите - единият играеше "лошото ченге" и заплашваше информатора с физическа саморазправа, докато другият беше "доброто ченге" и уж се опитваше да разубеди другия, но дефакто постоянно караше жертвата на инсинуацията да проговори и да им издаде ценна информация. Досега винаги имаха успех с тази тактика, но на Джоунс Бенкс, човек с твърди принципи и морал, никога не му харесваше, още повече, когато той трябваше да е "лошковеца". И въпреки това беше напълно наясно, че една обиграна лисица в нелегалния бизнес като Каргари няма да проговори току така, но пък за сметка на това, колкото по-възрастен бе човек, толкова по-малко можеше да издържи на една такава психическа атака.
- Добре - неохотно се съгласи Джоунс. - Но при едно условие - трябва да бъдем внимателни, защото не ми се иска старчето да получи удар и да пукне!
- Разбира се, Джоунси - зарадва се Тейлър. - Той или ще проговори почти моментално, или няма да проговори изобщо. Ще бъдем внимателни - увери той партньора си.
- Добре. Значи сега остава да решим този път кой ще играе "добрия" и кой "лошия".
- Да, точно така - кимна с глава Тейлър. В същото време извади от джоба си монета от петдесет цента. Обикновено така решаваха този въпрос. - Който познае е "добрия". Какво си избираш този път? - попита той.
- Защо ме питаш, много добре знаеш, че тура.
- Е, кой знае, може да си си променил предпочитанията, макар че като те познавам, това едва ли ще стане някога - подхили се Тейлър.
Докато колегата му се готвеше да хвърли монетата, Джоунс се обърна с гръб към него и се загледа в магазина на Каргари. Горкото старче дори не подозираше какво му се готви. Но това не беше истинската причина да гледа в тази посока. Познавайки партньора си дори по-добре, отколкото той самият подозираше, Бенкс знаеше за буйния му нрав. Колкото до него, той самият беше спокоен човек и не обичаше той да е "лошия". За сметка на това пък Тейлър обожаваше тази роля. Понякога Джоунс се чудеше защо Тейлър беше избрал да е полицай - другата страна на барикадата нерядко му се струваше по-подходяща за човек като него.
- А стига бе! - извика зад гърба му Тейлър. - Не е възможно!
- Какво има? - запита Джоунс, обръщайки се.
- Виж!
Чак тогава забеляза, че Парл гледаше надолу към земята. Бенкс също наведе глава и съзря монетата, която не беше паднала на нито една от страните си, а стоеше права на ръба си.
- Какво ще рече това? - невярващо попита Джоунс.
- Ами... не знам - призна си Тейлър. - За какво хвърляхме?
- За това кой ще е "добрия" този път.
- Ами в такъв случай, понеже нито един от двама ни не позна... - Тейлър спря за миг, а в очите му блесна дяволитото пламъче на хаоса и разрухата, което Джоунс изключително много не обичаше - ... явно няма да има "добър"!
- Не може да е така - възпротиви се Джоунс.
- Хайде де Джоунси, защо се противиш сега, шансът на Каргари бе такъв!
Сержант Бенкс се замисли за миг. Не обичаше да престъпва принципите си, но Тейлър беше прав.
- Да го направим - кимна с глава той и двамата се отправиха в посока магазинчето на стареца.

Естествено водеше Тейлър. Той ритна с крак вратата малко под дръжката й и едва не строши стъклената и среда. Вратата се отвори със страхотен трясък, блъсна се в стената и се отправи наобратно. Парл я блъсна с ръка навлизане и веднага се отправи към старчето, което се беше вцепенило от ужас.
- Е Каргари, изпроси си го сам - заплаши го той.
Дребният японец се опита да се измъкне навътре в сградата, но Тейлър го пресрещна и го сграбчи за яката. С лекота го вдигна във въздуха и го стовари с голяма сила върху една дървена маса, строшавайки с тялото му няколко дрънкулки. Едва тогава старчето се съвзе и осъзна какво се случваше. Отвори уста в опит да извика за помощ, но Тейлър беше по-бърз. Каргари издаде само стон преди полицаят да запуше устата му с ръката си. Държейки го за яката с другата си ръка, той го повдигна и удари главата му няколко пъти в дървения плот.
- Слушай ме внимателно, защото няма да повтарям - заговори му заплашително Тейлър - искам да ми кажеш кой се интересува от този меч, кой може да го е откраднал и кога ще стане размяната.
Каргари започна да върти глава в една смесица от ужас и нежелание да изпълни това, което го караха.
В този момент Джоунс се доближи до лавицата с оръжия и взе от там един нож с тридесетсантиметрово острие. Размаха го пред изцъклените очи на тресящия се от ужас старец.
- Остър ли е? - престорено запита той. В отговор японецът започна да върти глава. - Ще приема това за "да". Тейл, върху какво предлагаш да изпробваме качеството на стоката на господин Каргари?
- Ами предлагам да му срежем топките - лудият пламък в очите на Парл се беше разгорял с изключителна сила и човек би се ужасил дори и само когато го гледаше. - Все пак предполагам, че нашият любезен домакин е вече малко стар за да му трябват.
- Е, не ставай чак толкова груб де - изрази не особено убедително несъгласието си Джоунс. - Кой знае, може пък и да му потрябват. Затова предлагам да му резнем само едната! А, какво ще кажеш?
- Добра идея! Ще бъдем добронамерени - кимна с глава Тейлър. - Нали така Михо? - блъсна още няколко пъти главата на стареца в твърдото дърво на масата.
- Та, кой тестис предпочиташ да ти оставим Михо, левия или десния? - попита го най-чистосърдечно Джоунс.
След кратко мълчание от страна на стареца, Тейлър отново удари главата му няколко пъти.
- Казвай японски охлюв такъв! = изрева той.
- Ам, Тейл - запелтечи Джоунс - мисля, че за да ни отговори, все пак ще трябва да му отпушиш устата... - изказа съмнението си той.
- А, май тук си прав. Извинявай Михо! Та какво казваше?
Веднага щом Тейлър махна ръката си от устата на японеца, той започна да говори колкото можеше бързо.
- Добре, добре, ще ви кажа всичко, което знам, всичко - замоли се той. - Преди няколко дни при мен дойде човек на име Ченджи Тайро, бизнесмен от Япония. Разпитваше за древни мечове и най-вече за Меча на дракона. - макар че се задъхваше, лудият пламък, бушуващ в очите на Парл, караше човекът да говори бързо, колкото можеше. - След като разбра, че мечът е в музея, той ме попита как може да се добере до него. Отговорих му, че нямам такива възможности и той си тръгна видимо разочарован. Когато излезе отвън, чух да казва на мъжа до него да му уреди посещение в Музея на японската култура и да го свърже с някой си Себастиан. Това е всичко, не знам нищо повече, кълна се!
Двамата изслушаха откровенията на стареца много внимателно. След като приключи с разказа си, Тейлър го пусна съвсем.
- Ето, виждаш ли, че можем и просто да си говорим и обменяме информация - усмихна му се той.
- Да, да - побърза да се съгласи дребният японец. - С вас винаги ще си споделяме - закима той.
- Е, благодарим ти Михо - каза Джоунс. - Сега вече ще си тръгваме. Извинявай, ако сме те обезпокоили.
- Не, ни най-малко господа! - продължи да тресе главата си старецът в многобройни и безспирни кимания и поклони.
Джоунс остави ножа обратно на лавицата, от която го беше взел. След това двамата полицаи най-спокойно и добронамерено си излязоха като Тейлър се опита да затвори вратата след себе си, но разбира се не успя.
- Няма проблем полицай, ще я оправя - побърза да го успоки Каргари.
Двамата полицаи излязоха навън и се огледаха. Всичко беше спокойно, както беше и на идване. Запътиха се към колата и се качиха в нея. В този момент телефонът на Джоунс извъня. Той го извади и погледна кой го търсеше. Беше Лора от Отдела. Бенкс се усмихна леко, което обаче не остана незабелязано от Тейлър.
- Бенкс слуша - обади се той.
- Джоунси, здравей - поздрави го със звънкия си и приповдигнат глас Лора.
- Какво ще ми кажеш..., скъпа? - след тези думи Джоунс можеше да се закълне, че жената от другата страна на линията се усмихна.
- Първо по ред на номерата - започна тя. - Мечът, който ми изпратиха е чист фалшификат, изработен от долнопробна стомана в неизвестно място. Просто е направен да изглежда като истинския.
Тук обаче идва по-интересната част. Проверих този Хитоши Макавира. Оказа се, че неговата фирма "Макавира Енджинс" е притежание на друга корпорация на име "Огнено слънце", чиито собственик е Ченджи Тайро, който пък е известен с голямата си страст към древните мечове. Предполагам, че Макавира е просто подставено лице, а истинският купувач е този Тайро. Проверих някои неща за него. В момента е тук, в Лос Анджелис. На почивка или поне той така е декларирал. И тук идва най-интересната част - оказа се, че нашият човек е посещавал Музея на японската култура точно в деня преди кражбата. Като прегледах записите от охранителните камери дори наблюдавах посещението му. Знаеш ли кой друг видях в групата посетители?
- Не, но имам странното чувство, че ще ми кажеш - заяде се Джоунс.
- Хей! - засмя се тя по линията. - Себастиан Хмилц!
- Чакай, чакай! - каза Бенкс. - Искаш да ми кажеш, че този Тайро се е срещнал със Себастиан?
- Да - отвърна му тя. - И дори са провели уж небрежен разговор, в който Себастиан пита на колко долара Тайро оценя меча, при което японецът му отговаря "няколко милиона".
- Ясно, значи Себастиан ще е крадеца, а този Тайро ще е купувача. Разпореди се веднага да започне наблюдение над тези двамата. Искам по един екип да ги следва неотлъчно. Предполагам все още не са направили размяната, а ще гледат да го сторят колкото се може по-бързо.
- Разбрано Джоунси, ще го направя - увери го тя.
- Веднага щом екипите успеят да ги открият, ми се обади.
- ОК, ще го направя.
- Добре. Чао Лора
- Чао! - отвърна му тя и линията прекъсна.
Бенкс затвори телефона и го прибра отново в джоба си, след което се обърна към вече неможещия да търпи повече да го държат в неведение негов партньор.
- Бинго!

Следва >>

>>

- Две понички, голям бургер и две коли - поръча Тейлър. Срещу него стоеше същото младо момиче от азиатски произход с черна права коса и големи... красиви очи.
- Заповядайте, три долара и петдесет цента.
- Ето - подаде и отново парите той. - Довиждане!
- Довиждане! - усмихна му се момичето.
След минута Тейлър вече беше в колата и подаваше бургера на Джоунс.
- Все още ли се чудиш защо им казват "храната на полицая"? - подхили се Бенкс.
- Да - призна си Парл. - Предния път не можах да разбера.
- Ще те оставя да се поблъскаш още малко над това.
- И аз те обичам Джоунси! - не му остана длъжен Тейлър.
В този момент телефонът на Джоунс извъня. Вече знаеше кой ще го търси и затова го вдигна веднага.
- Ало?
= Здрасти, Лора се обажда.
- Казвай.
- Дейв и Колин са видели Тайро в хотела му и чакат да излезе от него. Карлос и Майкъл Дженкинс следват Хмилц, който пътува от офиса си, вероятно към къщата си. Можете да го пресрещнете там.
- Разбрано. Благодаря ти Лора.
- За нищо Джоунси. Успех и... се пази! - прозвучаха думите й в слушалката, след което разговорът приключи.
- Да тръгваме. Ще изчакаме Себастиан пред дома му - извести той партньора си, който не му отговори нищо, понеже отново беше натъпкал почти цяла поничка в устата си, а само кимна с глава.

След още час Бенкс и Парл вече бяха паркирали близо до голямата къща на Себастиан Хмилц, която се намираше в един от най-богатите квартали в града. Бяха на разстояние пресечка и нещо от голямата врата към гаража му. Двамата им колеги от проследяващия екип се бяха оказали прави и само след двайсетина минути предполагаемият крадец се появи с червеното си ферари и спря пред гаража. Явно имаше дистанционно управление за контрол над вратата, понеже тя започна сама да се отваря. Едва се бе показал отвор, достатъчен да премине колата и Хмилц форсира автомобила си и само за миг вече беше в гаража. Вратата започна да се затваря.
- Заподозреният влезе в гаража си. Спрете на две пресечки оттук, нека не ви гледа цял ден - разпореди се по радиостанцията Тейлър.
- Разбрано. Спираме наблизо - отвърна му от другата страна Карлос Ривера.
Двамата с партньора му Майкъл Дженкинс бяха добри полицаи. Карлос беше латиноамериканец с испански произход, нисък, с черна коса, къси мустачки в същия цвят, и леко мургава кожа. Винаги беше облечен небрежно, често с кожено яке или непретенциозен панталон и риза. Беше хитро копеле и имаше доста познати в подземния свят, с много от които имаше дори роднинска връзка. Обратно Майкъл беше едър негър с обръсната глава и обеци на двете уши. Приличаше на грамада от мускули, но всъщност беше доста спокоен и търпелив човек.
Другият екип, този който следеше Тайро, се състоеше от Дейв Робинсън и Колин Уорънс. Колин беше средно висок, с къса жълтеникава коса и сини очи. Шотландец по произход, той притежаваше присъщия на тези хора буен нрав, нетърпящ възражения. На практика слушаше почти само Дейв. Той пък от своя страна беше с атлетично тяло и тъмна кестенява коса. Работохолик и изключителен маниак на тема бейзбол, за него се носеха слухове, че в багажника на колата си държи няколко гранати, с които тренира хвърляния. Винаги беше облечен спортно, дори на официални поводи. Казваха също и че единствения път, когато е бил облечен с костюм, било на сватбата му. Имаше дете от младата си съпруга. Всички останали от шестимата не бяха женени.
Сега обаче за всички тях предстоеше нещо не особено лесно - играта на нерви и търпение.

- Джоунси, ставай! - разбута спящия си партньор Тейлър.
Бенкс веднага се разсъни, отвори очи и надигна глава.
- Какво става, какво има?
- Дойде някаква кола, от която слязоха трима души. Влязоха в къщата на Хмилц.
В същия миг от къщата излязоха трима души и влязоха в черната кола, която Джоунс не беше виждал преди това. Явно за тях тримата говореше Тейлър. Миг след това вратата на гаража започна бавно да се отваря и от там изкочи ревящото червено ферари на Хмилц с двама души в него.
- Дженкинс - повика колегите си по радиостанцията Джоунс - Тръгвайте веднага. Следвайте черно БМВ, което в момента потегля от къщата на Себастиан. Ние ще следваме заподозрения.
- Разбрано - отговориха му веднага от другата кола.

Макар и не плътно следващи се една друга, двете коли се движеха по един и същи път в една и съща посока. След петнадесетина минути се обади и Уорънс от другата кола, че Тайро също се е раздвижил и се движи на север. В същата посока след две кръстовища поеха и ферарито и БМВ-то.
- Е, явно срещата наближава - констатира Тейлър.
- Вероятно. Обади се за подкрепления!

След още половин час шофиране излязоха от града и вече се намираха в индустриалната зона на Ел Ей. Часът вече наближаваше седем вечерта и започваше да се свечерява. Мракът се разстилаше над всичко наоколо, а светлините на града оставаха зад тях все по-далече и по-далече. Въпреки това се движеха по извънградския път, който за техен къмсет беше сравнително оживен дори и по това време на деня и двете следящи коли не се набиваха толкова на очи.

- Тайро пристигна в някакъв строеж на сграда вън от града - докладва Колин Уорънс по радиостанцията. - Прикрихме се и ги наблюдаваме, но засега никой не излиза от колата. Мисля, че в нея са петима души.
- Разбрано.
- Петима на петима, точно както би трябвало да е при такава среща - констатира Тейлър.
- Да. Явно сме ударили джакпота - усмихна се Джоунс.

След още десет минути и двете коли на Хмилц пристигнаха на същото място. Ривера караше пред БМВ-то и подмина малко входа на строежа. Джоунс направи същото. Двата екипа спряха на около километър след него и обърнаха.
- Ферарито на Хмилц и още една кола - черно БМВ, също навлязоха в обекта - чу се гласът на Уорънс по радиостанцията.
- Идваме, не предприемайте нищо - издаде заповедта си Джоунс, който беше най-старши от всички, участващи в операцията.
- Подкрепленията ще пристигнат след час - обади се и Тейлър.
- Влизаме и ще ги чакаме. Но ако се наложи ще действаме сами.
Двете коли на полицаите навлязоха в обекта възможно най-тихо. По радиото Колин им беше съобщил къде ще се осъществи размяната. Спряха автомобилите на стотина метра и пеша се запътиха натам.
Луната беше заела позиция високо на небосклона и нощта беше светла. Хладният вятър, който идваше от океана, се врязваше в телата на полицаите, но те не усещаха студа, защото мислите им бяха заети с други по-важни неща.
Строежът предсталвяваше все още само метално скеле. Навсякъде бяха разпръснати метални прътове за носещите колони. Имаше най-различни машини и инструменти. Всичко това беше на песъчлива основа с многобройни насипи от пръст, вероятно чакащи да бъдат изнесени от камионите. Самият строеж беше добре осветен от не малко на брой лампи, поставени на високи метални стълбове на неравни разстояния един от друг. Интересно бе, че нямаше никакви пазачи. Може би Себастиан се беше погрижил те да са някъде другаде в този момент.
Мястото на размяната представляваше голямо равно пространство с кръгла форма, осеяно с малки сградички и други различни обекти от строежа. От север и юг беше обградено от високи насипи от рохкава пръст. Бенкс, Парл, Ривера и Дженкинс се заизкачваха по южното възвишение, докато Робинсън и Уорънс вече бяха заели позиция на северното. Колата им беше паркирана съвсем в подножието на тяхното хълмче, на не повече от десетина метра от тях.
Когато стигнаха на билото, четиримата се притаиха и отправиха поглед към ставащото долу. Там бяха спрели трите автомобила. От едната страна бяха спрени едно до друго черното БМВ и червеното ферари на Хмилц, а от другата беше паркирано едно мицубиши, също черно на цвят. След няколко минутки на напрегнато очакване, от автомобилите излязоха общо десетима души. Двете групички се приближиха една до друга на разстояние от десет метра. Хората на Хмилц бяха облечени до един в сиви костюми, докато той самият бе облечен изцяло в бяло. Японците от своя страна почти се сливаха с нощния мрак в своите черни костюми и вратовръзки в същия цвят.
- Носите ли ми това, коети искам, господин Хмилц? - запита най-възрастният от японците, този който отговаряше на описанието на Тайро.
- Да. А вие носите ли ми трите милиона, за които се бяхме споразумяли? - не му остана длъжен крадецът.
- Ето ги! - отговори японецът и посочи едно сребристо куфарче, което лъщеше на изкуствената светлина в ръцете на един от хората му.
- Добре тогава, да пристъпваме към размяната - подкани го немецът.
Хмилц махна с ръка и един от хората се върна назад до колата и извади от нея голям черен калъф с продълговата форма. Подаде го на шефа си, който запристъпва напред. Същото стори и Тайро след като взе куфарчето от своя човек.
Приближиха се един до друг.
- Да го направим - простичко каза Хмилц и подаде меча на японеца, който от своя страна пък му връчи куфарчето с парите.
През цялото това време полицаите стояха мълчаливо и само наблюдаваха случващото се. Но сега вече нямаха време за губене.
- След колко време ще пристигнат подкрепленията? - попита Карлос.
- След около петдесет минути - отговори му Тейлър.
- Нямаме време за губене, ще се измъкнат - нервно каза латиноамериканеца.
- Той е прав, трябва да действаме - обади се и Дженкинс.
- Да го направим! - издаде заповедта си Бенкс.
Четиримата се изправиха едновременно и извадиха пистолетите си и ги насочиха към хората в подножието на хълма от пръст.
- Полиция, не мърдайте! - кресна Тейлър
- Обградени сте! - чу се и гласът на Дейв от другата страна.
Престъпниците се заоглеждаха стреснато. На лицата им се изписа невярващата физиономия на недоумението от ставащото.
Единствено Тайро не загуби самообладание. След като съгледа полицаите, той извади меча от калъфа и се обърна към Хмилц.
- Предател! - изрева той и се нахвърли отгоре му.
Немецът беше напълно стъписан от случващото се и не можа да реагира. Изкусният удар на японецът попадна право в сърцето на русолявия мъж, проби дрехите и плътта му с лекота и се показа иззад гърба му.
Едва тогава всички останали се окопитиха. Бодигардовете на Хмилц наизвадиха полуавтоматичните си пистолети МП5-К и откриха огън по японците. Те им отвърнаха почти мигновено с картечните залпове на своите автоматични пистолети Глок. Някои от изстрелите и на двете групировки бяха насочени и към полицаите на двете възвишения, което ги накара да залегнат и също да открият огън по престъпниците.
Един от японците падна още от първия залп на хората на Хмилц. Почти веднага го последва втори. От своя страна пък азиатците също свалиха един от противниците си. Никой обаче не стреля по Тайро, защото той се беше прикрил добре зад по-едрото от него тяло на Хмилц.
След тази първоначална размяна на изстрели престъпниците също се прикриха, неспирайки да стрелят, както едни други, така и по полицаите.
Престрелката се завърза изключително бързо. Навсякъде свистяха куршуми. Полицаите със своите пистолети Смит и Уетсън отстъпваха по огнева мощ на бандитите, но пък бяха повече от тях. Парл и Бенкс се спуснаха надолу по хълма под прикритието на изстрелите на Ривера и Дженкинс. Прикриха се зад един по-малък насип от пръст, който беше на няколко метра от прикритието на немците. Двама от тях бяха залегнали зад няколко големи варела с вода, а третият се беше прикрил зад купчина тухли.
В този момент един от хората на Хмилц напусна своето убежище зад варелите и се затича обратно към черното БМВ, а другият започна да стреля по полицаите за да го прикрива. След като му свърши пълнителя, Тейлър използва мига и се показа. Затича се право срещу него, неспирайки да стреля. На стрелбището той беше един от най-добрите и това даде резултат - серия от точни попадения в торса свалиха мъжа на земята. Тейлър завърши тичането си с плонж, прикривайки се зад купчина от арматурно желязо.
В същото време Джоунс неспираше да стреля срещу двамата японци, които бяха заели прикритие под един фургон на строителите. Те стреляха по Робинсън и Уорънс, които вече бяха преустановили стрелбата в търсене на прикритие. Просвистяващите куршуми над главите на японците ги накараха да пренасочат огъня си към Джоунс. Няколко серии от картечни залпове заораха пръста около Бенкс. Той прикри лицето си с ръка за да се предпази от вдигнатите облаци от прах.
По това време бандитът вече беше стигнал до багажника на БМВ-то. Отвори го и измъкна от там цяла лека картечница Хеклер & Кох Г-21, от която се стелеше няколко метрова лента патрони. Подпря оръжието на предницата на автомобила и заля полицаите с нестихваща канонада от куршуми, достатъчно мощни да пробият няколко сантиметра метал. От време на време пренасочваше огъня си към японците, непозволявайки и на тях да се измъкнат от прикритието си. Това сериозно наклони везните в полза на немците и почти всички останали се притаиха.
Над полето се чуваше почти само шума от автоматичните откоси на леката картечница, като само периодично някой от полицаите и японците поддържаха огъня.
След около едноминутно чаткане на картечницата, нервите на един от азиатците не издържаха и той се показа иззад укритието си. Затича се към шефа си в опит да го спаси. Но само след миг немецът го забеляза и започна да стреля по него. Това веднага накара японеца да се втурне наобратно към фургона. Но за негово съжаление не беше достатъчно бърз и куршумите го застигнаха. Цяла серия от десетина парчета метал, летящи с огромна скорост, се забиха в гърба му и го разкъсаха, оцветявайки цялата стена на фургона в кърваво червено.
Това беше използвано от Ривера и Дженкинс, които се показаха иззад укритието си на възвишението и започнаха да стрелят по картечаря. Разстоянието обаче беше прекалено голямо за точна стрелба и никой от двамата не можа да уцели. За сметка на това високо скорострелната картечница не изискваше толкова прецизна стрелба. Куршумите от нея заораха пръста под краката на двамата полицаи. Те веднагически усетиха опасноста и се опитаха да залегнат. Но за едрият Дженкинс това беше проблем. Един от куршумите на картечницата го уцели в лявата част на торса, малко над таза. Проектилът премина с лекота през бронежилетката на полицая и разкъса плътта му, правейки всичко по пътя си на излизане на кървава каша. Ударната сила на куршума беше толкова голяма, че отметна тялото на негъра назад, придавайки му също така и въртеливо движение. Дженкинс отхвръкна назад и падна на земята. Насипът беше от ронлива пръст, която веднага поддаде под тежеста на тялото му и той се затъркаля надолу по склона.
- Нееее! - изкрещя Карлос и веднага се втурна надолу след тялото на партньора си.
Огромният негър се спря чак на равното и не помръдна повече от там. Партньорът му пристигна след няколко секунди и веднага се наведе над него. Напипа сънната му артерия и с облекчение усети пулс. Дженкинс беше жив! Това приповдигна духа на латиноамериканеца и той се затича към колата им с най-голямата бързина, на която бе способен. Когато стигна там се обади по радиостанцията и запита за подкрепленията. Отвърнаха му, че след тридесет минути ще са при тях. Попита ги и дали с тях има линейка. След като получи отново утвърдителен отговор извади от колата преносимата аптечка и се затича наобратно. Откри партньора си на същото място в абсолютно същото положение. Веднага се зае да превързва раната му и се опита да спре загубата на кръв.
През това време над бойното поле не спираше да чатка затвора на картечницата. След като видяха какво се случи с японеца и Майкъл Дженкинс, всеки един от останалите нямаше ни най-малкото желание да си опитва късмета показвайки се иззад прикритието си. Заформяше се патова ситуация, в която единственият въпрос беше кога ще свършат патроните на картечницата. Но явно целият багажник на БМВ-то беше пълен с такива.
Все пак хората на Хмилц решиха да използват огневото си преимущество и да се опитат да го измъкнат. Останалият жив немец се затича към тялото на Себастиан, който все още лежеше в средата на строителната площадка. Тайро забеляза това и се отдалечи от него като едва се измъкна на косъм от куршумите на картечницата.
Новата смяна на мишените даде възможност на Дейв Робинсън да се изправи и да побегне надолу по склона към полицейския си автомобил. Реакцията на картечаря беше почти мигновена, но не достатъчно, че да порази ченгето.
Робинсън се спусна надолу и се добра до колата. Отвори багажника и повдигна парчето плат, което беше постлал там. Под него имаше голяма пластмаса, която също повдигна. И тогава под нея се показа малка вдлъбнатина, в която се намираха две ръчни гранати. Робинсън ги взе и се затича отново нагоре по хълма.
През това време хората на Хмилц си вършеха работата - картечарят не спираше да засипва всички останали с град от олово. Постоянно сменяше мишените и не позвоялваше на никой от тях да мръдне. Другият пък се беше добрал до шефа си и го издърпваше зад купчина от бетонни панели. Там се увери, че все още е жив и се засуети какво да прави сега.
Робинсън бягаше нагоре по хълма с всички сили. Пръста се ронеше под краката му като го забавяше по този начин, но въпреки това той напредваше със завидна бързина. Вдигна очи нагоре и видя Уорънс, който го гледаше с учудване. Но в главата на шотландеца, който знаеше малките тайни на партньора си, започваше да се прояснява идеята на Робинсън. Той се показа за миг, видя, че немецът в момента стреляше по Парл, който беше най-далече от тяхната позиция. Извърна глава наобратно и извика на Робинсън, че е чисто. Той кимна с глава в отговор.
Когато изкачи насипа Дейв вече беше набрал доста голяма скорост. Изправи се на върха и повдигна левия си крак. Присви двете ръце до дясното си рамо, при което издърпа щифта на едната от гранатите. Изпъна ръце в подготовка да метне гранатата и със специфичното движение на бейзболен питчър я запрати към БМВ-то.
Немецът беше забелязал изправения на хълма полицай и вече въртеше дулото на картечницата към него. Но не беше достатъчно бърз.
Изключително точното хвърляне на Робинсън запрати гранатата право в купето на автомобила. Тя премина с трясък през прозореца на автомобила и падна на задната седалка. Само след миг се взриви, освобождавайки огромната си ударна мощ и разпръсквайки високоскоростни нагорещени шрапнели във всички посоки. Някой от тях преминаха през желязото на колата, примесиха се със стотиците къшчета стъкла от раздробения прозорец и попаднаха в тялото на все още стрелящият с картечницата човек. В резултат тялото му беше буквално разкъсано, превръщайки го в обезобразена купчина кърваво месо. Друга част от шрапнелите разкъсаха тапицерията на задната седалка на автомобила, преминаха през тънката преграда, отделяща я от багажника, и се врязоха със страхотна сила в купчината муниции за картечницата. Барутът в някои от патроните се възпламени при удара с шрапнелите и породилата се мини експлозия нагорещи гилзите на околните муниции. Съответно от повишената температура барутът и в тях се възпламени, създавайки вълнообразна верижна реакция. Като резултат само след миг целият багажник на БМВ-то изригна в огромен фойерверк от парчета метал и огън, които озариха тъмното небе и превърнаха нощта в ден. Като следствие на това и бензинът в резервоара се възпламени, придавайки на експлозията още по-голяма сила и грандиозна визуализация. Целият немски автомобил буквално подскочи във въздуха на няколко метра от земята, а най-различни късове метал от него хвръкнаха във абсолютно всички посоки. Огненият ад от нагорещен метал, възпламенен бензин и избухващ барут обхвана тялото на нещастника до автомобила, от който буквално не остана нищо. Унищожителният път на експлозията блъсна с всичката си огнена сила и ударна мощ спряното на два метра разстояние ферари, което също избухна в пламъци и се присъедини към огнената стихия. Цялата картина се превърна в една интерпретация на вулканично изригване и апокалиптичен ад около него.
- СТРАЙК!!! - победният вик на Робинсън си проби път над оглушителния трясък от експлозията.
Абсолютно всички останали живи на строителната площадка гледаха невярващо резултата от бейзболните умения на полицая. А на върха на пясъчната дюна Дейв Робинсън беше вдигнал победоносно дясната си ръка и крещеше самодоволно.
Радоста от победата му обаче трая малко. Усетил шанса си, японецът се беше показал изпод фургона и беше открил огън със своя Глок по високо изправения полицай. Изстрелите му попаднаха в торса на Робинсън и макар да не успяха да преминат през бронежилетката му, ударната им сила го отпрати няколко крачки назад. Той падна и подобно на Дженкинс започна да се търкаля надолу по склона. Когато най-сетне се спря, беше изпаднал в безсъзнание.
Полицаите реагираха мигновено. Обединеният огън на тримата останали на площадката полицаи надупчи тялото на азиатеца, превръщайки го в месно подобие на швейцарското сирене. Веднага след това Уорънс се завтече да провери състоянието на партньора си, а Парл и Бенкс излязоха иззад укритията си и се насочиха към престъпниците.
Бенкс се приближи до фургона, зад който се бяха прикрили японците и се увери, че и двамата бяха мъртви. След това се насочи към мицубишито за да потърси там Тайро.
Зад бетонното укритие на панелите, Хмилц издъхваше. Беше изключително силен и издръжлив човек и това му бе помогнало да е още жив, но сърцето му беше пронизано и вече не биеше. Бодигардът му взе решение. Хвана дръжката на меча и с рязко движение го извади от гърдите на шефа си. След което се изправи и се огледа.
Точно в този момент Тейлър връхлетя отгоре му и го блъсна с всичката си сила с рамо в гърдите. Тялото на бодигарда поддаде и се огъня под натиска. Неочакваната атака принуди немецът да изпусне меча. Парл го хвана още във въздуха и продължавайки пируета на тялото си, се завъртя и нанесе хоризонтален удар с него по врата на противника си. Мечът беше изключително остър и разряза шията на жертвата си с изключителна лекота. Главата на бодигарда хвръкна на няколко крачки разстояние, а тялото му рухна в прахта на строителната площадка.
Едва Тейлър беше приключил смъртоносното си движение, когато чу зад себе си измъчен стон. Обърна се и видя Хмилц, който се беше изправил на крака, нещо напълно невъзможно предвид състоянието, в което се намираше.
- ААААААААААААААААА... - разля се над околноста нечовешки крясък, излизащ от устата на немеца, но бе напълно невъзможно той да бе негов.
Неспирайки да крещи, Хмилц падна на колене, а след това наведе тялото си и едвам се подпря с ръце. Постепенно цялото му тяло започна да се тресе в невъобразими конвулсии. Човекът отметна глава назад и отвори очи и уста. От тях започна да струи ярко зелена светлина, която пронизваше на лъчи нощния мрак. Тялото на Хмилц постепенно започна да наедрява, разкъсвайки дрехите му. Крайниците му се изкривиха в невъзможни пози, карайки костите му да се строшят с невъобразим грохот.
Парл, Бенкс и Тайро, който се показа иззад укритието си, гледаха невярващо случващото се.
- Тейл, махай се оттам! - извика му Джоунс.
Тейлър не чакаше втора покана. Той захвърли меча, обърна се и се затича накъдето му видеха очите. Обратно на неговите действия, Ченджи Тайро се приближи към все по-губещото формата си тяло на Хмилц. Вдигна ръце към небето и закрещя.
- Да, да! - викаше той. - Легендите са верни! Верни са!
Тялото на немеца вече беше се удължило и наедряло до десетина метра. Кожата му постепенно започна да изчезва, отстъпвайки място на огромни половинметрови златисти люспи. Крайниците му се превърнаха в триметрови крака, завършващи с три пръста с огромни половин метрови бели нокти. Появи се дълга няколко метра опашка, която започна да се мятка във всички посоки, помитайки каквото срещнеше по пътя си. Главата на Хмилц се измени най-много. Тя се удължи в продълговата муцуна с огромни кръгли ноздри. В паста на чудовището, в което той се превръщаше, имаше огромни остри като бръсначи зъби и дълъг змийски език с раздвоен край. От нея увиснаха два тънки и много дълги мустака, които се развяха под влиянието на вятъра. Косата изчезна напълно, а на нейно място се появиха две големи уши, а точно пред тях от темето израстнаха два огромни двуметрови рога с много остри върхове.
- Изправи се, драконе мой! Изправи се! - крещеше Тайро в пълен екстаз. - О, рожбо моя! - неспираше да вика той и протегна ръце нагоре към чудовището.
Действително съществото, в което се беше превърнал Себастиан Хмилц приличаше изключително много на дракон. Дългото му петнадесетина метра и люспесто тяло, макар и без крила, и голямата глава с рогове приличаха на драконите от японския фолклор.
- Да, Мечът на дракона свърши своята мисия и донесе на Земята този всемогъщ дракон! - неспираше да реди японецът.
Драконът развъртя глава сякаш изразяваше съгласието си със своя създател. Надигна глава и отваряйки уста нададе силен пронизителен рев. И след това изви глава надолу и с движение от врата си стовари главата си право върху разперилия към него ръце японец, поглъщайки го наведнъж в устата си. След това драконът надигна глава и изпъна шия, вероятно за да глътне нещастния човечец, който така и не успя да се наслади на своя триумф.
Тейлър вече беше на около стотина метра от него. Беше се обърнал и вперил невярващи очи в случващото се. Драконът завъртя глава, оглеждайки се наоколо. Щом го забеляза, той започна да обръща огромното си туловище към Парл и след това се втурна към него.
На Тейлър му трябваха няколко секунди за да се окопити. Той също се обърна и побягна, колкото можеше по-бързо. Но огромната разлика в размерите очевидно бе предрешила изхода от гоненицата. Драконът стремително скъсяваше делящата ги дистанция, а щом това станеше едва ли Парл го очакваше по-завидна съдба от тази на Ченджи Тайро.
Но точно когато между него и чудовището ги деляха едва десет метра, иззад дракона, със страхотния рев на форсирания си двигател, изскочи черното мицубиши. Бенкс се подаде от прозореца на колата и пусна един откос с картечния пистолет Глок, който бе взел от един от японците. Куршумите зарикошираха от здравите люспи на дракона. Тогава Джоунс пренасочи стрелбата си към главата на дракона, която предполагаше, че бе доста по-чувствителна.
Така и стана. Чудовището нададе оглушителен рев и наведе глава. Едновременно с това забави ход и започна да се обръща по посока на автомобила. Когато усети, че вече той беше гонения, Джоунс направи майсторски завой на сто и осемдесет градуса. Не случайно винаги той шофираше - маневрата му беше като по учебник. Първо намали скороста, след което завъртя волана наляво и дръпна ръчната спирачка. Тя блокира предните гуми и като резултат задницата поднесе, обръщайки мицубишито в желаната от Бенкс посока.
- Измисли нещо Тейл! - извика той на партньора си и форсира двигателя право срещу дракона.
- Измисли нещо, измисли нещо... Какво да измисля? - крещеше Тейлър, неспирайки да бяга.
Мицубишито с Джоунс в него се носеше с бясна скорост към дракона. И тогава се случи невъзможното, макар че за Бенкс вече като че ли нямаше невъзможни неща. Драконът отвори устата си и оттам изригна струя от огън, която обхвана колата. Джоунс обаче не загуби самообладание и вместо да набие спирачки, както биха направили повечето хора, и по този начин да остави автомобила в огнената стихия, излизаща от устата на дракона, той даде допълнително газ. Беше запомнил къде точно се намираше дракона и макар да не виждаше абсолютно нищо през предното стъкло, той успешно премина право между двата предни крака на огромното влечуго. Щом се озова там, огнената стена пред него изчезна и сега вече можеше да вижда. Премина и покрай задните крака на чудовището и направи рязка маневра за да избегне развяващата се отзад опашка.
Едва тогава, озовал се вече в сравнителна безопасност, той си позволи да огледа превозното си средство. Огънят не беше подпалил нищо, а само беше обгорил боята, която в резултат беше почти изгоряла и цялата на петна. Но важното беше, че всичко си беше на мястото.
Погледна в огледалото за обратно виждане и в него видя, че драконът се обръщаше и тръгваше след него.
- Добре Тейл, дано измислиш нещо, и то бързо, защото няма да издържа още дълго така.
Поигра си няколко минути на гоненица с дракона, който се оказа учудващо бърз и неведнъж замалко не настигаше бясно препускащото между различните строителни обекти мицубиши. Накрая се запъти точно наобратно към строителната площадка с двата все още горящи автомобила.
Когато навлезе в обградения от насипи овал, той забеляза Колин Уорънс, изправил се на един от тях и гледащ невярващо към преследващото Джоунс същество. Това за Бенкс нямаше никакво значение, много по-важно бе да открие Тейлър, който трябваше да е измислил как да се отърват от дракона.
Мицубишито буквално летеше между различните дребни насипи и купчини строителен материал. Драконът от своя страна не изоставаше много, понеже някои от тях дори прескачаше. Наближаваха края на малката долинка, когато Джоунс дочу рева на друг двигател. Явно партньорът му се беше качил на някоя от машините.
За това и когато зави надясно зад северния насип, той беше подготвен за рязката маневра вдясно. Точно пред него изскочи огромен багер с петметрово гребло, заплашително вдигнато над основната конструкция. Джоунс премина покрай него и се скри зад насипа.
За разлика от него обаче драконът не беше подготвен и когато също се изви иззад купчината пръст, не очакваше препятствието и с рев на изненада се заби в предницата на багера. От това дори масивната машина се разтресе, но конструкцията й издържа на удара. Тейлър пусна двигателя на пълна мощност и машината се вкопчи в битка с дракона за това кой кого ще изблъска.
В крайна сметка техническият напредък на човечеството надделя над мускулната сила на чудовището и багерът започна да го изтласква назад. Настилката от пръст също не помагаше на дракона, понеже краката му поднасяха, а за разлика от това набраздените триметрови гуми на багера бяха много стабилни на такава повърхност.
- Мой си, куче! - нададе див рев Тейлър и спусна греблото на багера право върху главата на дракона.
Предварително беше завъртял кофата със зъбите за загребване надолу. Те се забиха право в дългия врат на съществото и потънаха навътре в плътта. Драконът нададе рев на силна болка и се замятка в неизтов опит да се освободи. Тогава Тейлър започна да присвива рамото на греблото към багера, раздирайки допълнително златистата кожа на чудовището.
Като естествена реакция срещу натиска, желаейки да се освободи, драконът започна да се дърпа в обратна посока. Тейлър само това и чакаше. Даде на задна предавка и форсира двигателя, колкото можеше. В резултат на вече обединените сили на багера и дракона, греблото почти откъсна главата на чудовището, отваряйки голям отвор в шията му.
В този момент по северния склон се спусна Уорънс, който носеше в едната си ръка втората граната на Робинсън. Приближи се до арената на сблъсъка на Тейлър с дракона и след като изтегли щифта, запрати гранатата право във вътрешноста на чудовището. Тя попадна точно там и след миг се взриви. Шрапнелите се разлетяха във всички посоки и разкъсаха с лекота меките вътрешности на дракона.
С предсмъртен стон чудовището отпусна глава на пясъка и издъхна. Само миг след това от зеещата вътрешност започна да струи същата онази зелена светлина, както при трансформацията на Хмилц в това същество. Малко след това тя бе заменена от яркото червено-оранжево на заиздигалия се от плътта на дракона огън. Пламъците бързо обхванаха цялото тяло на древното чудовище и с голяма скорост превръщаха всичко в черна пепел.
Само за минута цялото тяло на чудовището изгоря до човешки размери. От драконът остана единствено почти обезглавеното и обгорено тяло на Себастиан Хмилц.
Сега, когато всичко вече приключи, Тейлър спря двигателя на багера и слезе от него. Само след секунди се появи и Джоунс с черното обгорено мицубиши. Тримата с Колин Уорънс останаха загледани в останките от чудовището и не можеха да повярват на какво бяха станали свидетели.
След няколко минути тишина, на фона на горящите БМВ и ферари, в далечината се чуха сирените на приближаващите полицейски автомобили. Дочу се и шума от перките на носещ се във въздуха хеликоптер.
- Предлагам това да си остане само между нас - каза Бенкс, който пръв се измъкна от вцепенението.
- Съгласен съм - кимна с глава Парл.
Двамата отправиха погледи към Уорънс, който като че ли все още не можеше да повярва на очите си, камо ли да размишлява трезво.
- Колин? - подвикнаха му те.
- А? - сепна се той. - Да, да, разбира се, че ще си остане само между нас.
След минута иззад един завой изникна първата от полицейските коли. След нея се заизнизва колона от поне двадесет автомобила, всички надули сирените си и бясно каращи към строителната площадка, станала тази нощ свидетел на толкова много събития.

Медицинският хеликоптер откара двамата ранени полицаи в болница. Макар че беше загубил много кръв, Дженкинс оживя. Мощната му физика го спаси от смърт. Загуби левия си бъбрек, през който беше преминал куршумът от леката картечница. Но важното бе, че оцеля. За разлика от него Робинсън се беше разминал само с леко сътресение на мозъка и множество натъртвания, следствие от падането по хълма.
Карлос Ривера така и не видя дракона, защото през цялото време бе останал до партньора си, борейки се за живота му. Нещо за което огромният негър му остана признателен за цял живот.
Парл, Бенкс и Уорън не казаха на никого за дракона, макар че не можаха да обяснят напълно някои факти като например къде беше изчезнал Ченджи Тайро.
И така Мечът на дракона бе върнат на мястото, на което принадлежеше - музея, и всичко възвърна предишния си ритъм. Поне засега!

п.п. Ебааа... Толкоз зор с постването не съм виждал досега...

Рекс... Рекси... Плашиш ме...
Не искам да те познавам вече...




П.С.

Уоу, Рекс, уби ме!...
--
Не съм завършил разказа.Вероятно защото 4 дни нямах достъп до ПЦ, а след това три дни нямах нет.Съжалявам.
П.П.Има ли смисъл да го дописвам?