Закара постоя няколко секунди все така зяпнала в него, после избухна:
- Някой ще ми каже ли най-накрая какво става тук!? Момченце! - започна да размахва пръст пред лицето на магьосника, - да ми казваш веднага какво ще става оттук нататък, и се надявай да са добри новини, защото нервите ми са опънати до краен предел и не отговарям за действията си!
С тези думи стисна зъби и се вгледа в очите му. Надяваше се поне този път да получи задоволителен отговор.

Шейн гледаше само размахвания пръст и се сещаше за това колко много магии можеха да излязат от него, ако беше на някой от преподавателите му.
- Аз от къде да знам - извика нервно той, след което се изправи и се изтупа - Тия идиоти ми взеха елечето и колана, обаче не посегнаха на скапаната мантия...

- Спокойствие, спокойствие... Ти, млада девойко, поуспокой нервите си, или може би характера си и поизчакай още мъничко да видим какво остана от "селяните".. Така ли беше, а? - подхилваше се той. - Но да караме по същество. Наистина е добре да направим някаква равносметка от досегащните ни действия.. Или по точно "ви" действия, защото досега аз нищо не съм направил.. Също така ще е добре от тук насетне наистина да се държим като отбор.

Докато траеше битката с Ийл'Тор се бе случило следното:
Стражът поведе Ийл'Тор по коридорчето извеждащо от клетките. Водеше го из лабиринта от тунелчета и коридори, премина през няколко врати и стражеви постове, докато не стигна до дебела дъбова врата с двама пазачи отпред. Остави робът зад гърба си на няколко метра, каза му да седи на място и отиде да поговори с войниците пред вратата.
Стражът въведе Ийл'Тор в стаичката. Там на една маса седеше човек. Пазача го представи:
- Този човек, каза, че имал информация, касаеща нашия обичан господар.
- Така ли, колко интересно! - усмихна се лукаво човекът. - И каква е тя по-точно? - зададе въпросът си той към полумъртвия.
- А, нищо особенно, господарю! - каза Ийл'Тор с мазен тон. - Просто имам информатори в града, които твърдят, че знаят за някакво нападение над очарователният и възхитителен господар. - Надзирателят, такъв поне си го представяше Ийл вдигна леко вежда. - Но нищо повече не ми казаха, кучетата му с кучета, да ги изгризе мрака дано! Кълна се във всичко мило, така беше, да го вземат мътните! - Разбира се това не беше вярно, но все пак Ийл не искаше да му прережат гушката още с пристигането си в този град...
- Хахаха… - изкикоти се седящият на масата човек - такива заплахи получавам всеки един ден. Съжалявам страннико, но явно просто ме лъжеш. За това заслужаваш поне малко бой, но понеже си гладиатор, си прекалено ценен за това. Така че ще се отървеш с пет удара в корема и един в лицето. Хайл - обърна се той към пазача - заеми се!
Човекът се обърна с гръб към Ийл'Тор и се загледа в някакви документи, които държеше в ръцете си. Хайл се обърна към гладиатора и тръгна да го извежда от стаята.
- Много Ви благодаря Ваша светлост. - Ийл се поклони и излезе след пазача.
Излизайки от стаята, воден от стража, Ийл'Тор попадна в малка кръгла стаичка, по-скоро ниша в коридорчето. Малко помещение, с гладки стени и осветено от две факли от двете страни на вратата, през която току-що бяха преминали. Там го очакваха двамата други пазачи на вратата. Бяха високи и силни воини, с копия и щитове, облечени в брони. Хайл им каза, да го хванат, докато той си поопражнява малко ударите.
Ийл реши да си изтърпи покорно боя, защото иначе ситуацията може да се усложни. Отговорника за изпълнението на наказанието започна да го удря. Естествено Ийл пое малко повече бой от уговореното количество, но все пак се измъкна от там в сравнително добро състояние - разкървавен, но не и счупен, нос и болки в корема.
След като приключиха, поведоха гладиатора отново из лабиринта от малки коридорчета и излязоха в малка стаичка с изглед към арената от няколко малки прозорчета. До няколко от тях бяха застанали воини и наблюдаваха битката долу. Явно това бе помещение за наблюдаване на битките от други гладиатори. В момента в стаичката бяха воин с превръзка на окото, загърнат в червено маг със странен разкривен жезъл и същия онзи рус воин, когото бе видял да излиза на арената малко преди да го отведат стражите. И тримата са вперили поглед в ставащото долу на арената.
- Стой тук! - заповяда му един от стражите - Ако искаш, наблюдавай какво правят другарчетата ти на арената.
Ийл огледа изпод вежда съкилийниците си и се наведе към прозорчето, колкото да покаже че наблюдава. Всъщност на него му е все едно какво ще стане там, важното е той самият да оцелее, а засега изглежда се е изнизал от клането на арената и се е разминал само с лек пердах. Той попоглежда към русолявия войн, който му изглежда най-суров и благонадежден и го запитва тихо.
- Какво става? Когато победят къде ще отидем? На арената? - каза го с тон, сякаш беше напълно обеден, че те ще излязат като победители от кървищата на арената.
- Не, ще ви върнат в някоя килия, където ще си седите до следващото ви излизане на арената. Сега наблюдавам именно вашите изяви. Не се безпокой, днес няма да излизаш на арената.
- Жалко... Значи ще трябва да помисля. - след няколко секунди Ийл заговори отново. - Хей, теб харесва ли ти да си гладиатор? В смисъл да се биеш за нищо, само да забавляваш хората, които се смятат за по-висши от теб. Стува ли си да живееш само заради рева на тълпата? Някога мислил ли си за друг живот, различен от този...
- Хм, добър въпрос - събеседникът му. - Да, разбира се, че съм. Мислел съм, мислел съм за един друг живот, в който съм свободен, за един спокоен живот, за един спокоен живот... - воинът изглежда се отплесна в мисли за този свой бленуван свят и за миг забрави, че говори с Ийл. - Мислел съм, да. Защо питаш?
- Ами защото и аз обичам да мечтая... Понякога и говоря за тази мечта, както сега, но това е много рядко.. Просто много си патя от тези приказки, но такава ми е устата... Ех, да можехме да направим нещо, което да ни върне в истинския живот, а не в този, този.. - Ийл удари решетката с презрение и едновременно безпомощност. - затвор...
- Хех, да, така е - усмихна се воинът.
Преждевременно гладиаторите на Арената, тези с които в отбор се очакваше да се бие и Ийл, бяха победили Северните варвари.
- Макар и ти да не следеше много битката, забелязвам, че твоите другари се справиха забележително добре! Макар и да им липсваше все още отборното мислене и дух. А и че дадоха една жертва. Колко глупава постъпка от страна на този магьосник - да нападне варварин! - засмя се леко русолявият воин.
В този момент в стаята влезе един от стражите и се провикна - Добре, битката приключи! Всички да се връщат към килийте си! Пазачите ще ви заведат!
- Явно ще трябва да тръгваме - каза воинът на Ийл'Тор и се надигна от мястото си. - Приятно ми беше да си поприказвам с теб! - усмихна се отново той - името ми е Репта... - за миг се замисли - Рептал!
Двамата се здрависаха и последваха един от стражите - и двамата бяха зачислени към едно и също спално помещени. След кратка разходка из коридорите на Арената стражът ги вкара в килията.

- Ти пък кой си? - изпищя новодошлият към Ийл'Тор, при което всички се втренчиха в него. Не беше в удобна позиция да пита. Той се почеса неловко по главата, след което смотолеви: - Казвам се Шейн... ъъъ... занимавам се с отвари и искам да... тук съм защото... хванаха ме докато се опитвах да събера информация за робските лагери...
Всички го изгледаха още по-странно, след което някои от тях се усмихнаха на тъповатия му поглед.
- Та... добре де, не че искам да ви обидя, но тук нали няма мазни крадци и хладнокръвни убийци?

- Хахахахахахаха- гръмко се засмя Рептал на наивноста на момчето. - Не, тук няма "мазни крадци и хладнокръвни убийци", тук сме се събрали все честни люде! - продължи да се смее той.
От смеха му останалите в килията се събудиха с ярост в погледите погледнаха към него, но веднага щом видяха кой е източникът на силния смях, гневът им изчезна и отново се опитаха да заспят.
- Шейн, убил съм повече хора и други същества, отколкото ти можеш да си представиш събрани на куп, другите воини също имат завиден актив от убийства. А тази малка госпожица пред теб има вид на крадла, макар и не чак толкова професионална. Така че бъди спокоен, тук няма кой да те застраши! - продължи да се смее Рептал.

- Не професионална ли, момче?? - Закара пристъпи пред него. - Мога да открадна от теб каквото кажеш. Няма дори да ме усетиш! Искаш доказателство?
Закара отвори дланта си - в нея стоеше една от колбичките на магьосника. Усмихна се и я подаде на Рептал:
- Вземи си... - усмихна му се тя, - за спомен...

Рептал спря да се смее. Вместо това на лицето му се изписа усмивка. Поемайки от ръката и колбичката, той й каза:
- Благодаря, макар че нямам нужда от нея. Ей момче, хващаш ли? - и той я метна леко към Шейн. - Както казах, не чак голям професиоаналист, но все пак добър крадец. - отново се усмихна на Закара - А ти магьоснико, следващия път внимавай повече да не ти откраднат не колбичката с отвара, а главата!

Шейн я хвана тромаво с две ръце, като замалко не я изпусна.
- По-внимателно с тези, моля! - изрече той сериозно, след което се вгледа по-внимателно в течността. - Мислех, че са ми взели всички колбички - промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на другите. Младият магьосник издърпа тапата на колбата и помириса, след което отдръпна намусено глава. - Смърди ужасно, но е точно това, което ни трябва - заяви той тържествено на съкилийниците си - Някой да иска да излезе от тук?

- А какво всъщност има в колбата? - попита Закара с интерес. - И как ще ни помогне да се измъкнем?
Казвайки това тя се примъкна до него и посегна да види какво точно има в стъкления съд...

- Може би мечтата ти ще стане реалност някой ден? - подметна Ийл на Рептал, след като Шейн спомена това за колбите.

- Не знам точно, май алхимиците му викаха нещо от рода на киселица, но не съм сигурен, може би бъркам.
- Мирише на вулкан - подметна Ийл'Тор, който вероятно бе обиколил много краища на земята и в момента се беше отзовал незнайно как зад
- Може, не знам как миришат вулканите - вдигна ръмене Шейн и изсипа малко от странната течност върху решетката, която започна да пуши и цвърчи при досега.

Всички се загледаха в решетката с надежда. Може би наистина скоро щяха да могат да излязат от тази дупка.
Но за тяхно огромно разочарование това не стана. Когато желязото спря да пуши се видя, че само повърхноста му е нащърбена от отварата на Шейн.
- Добър опит момче! - обади се Рептал. - Но не достатъчно добър! А замислихте ли се какво щяхте да правите дори и да бяхте преминали през решетката? Казармите са пълни със стражи и войници, който няма да ви оставят току-така да си излезете. Затова моят съвет е да се примирите със съдбата си и да легнете да си починете преди утрешната битка! - завърши лекцията си опитният воин.
В този момент, тъкмо когато той свърши своите думи, през едно от няколкото малки прозорчета с решетки влетя нещо и леко тупна по средата на стаята. Всички извърнаха поглед към него и видяха, че е малко парченце груба хартия.

Магьосникът отиде и вдигна парчето.
- Какво по...

Младият магьосник тъкмо беше разгънал листчето и видял написаните на него две отвесни чертички, когато Рептал се стрелна с невероятна бързина към него, изви ръката му и измъкна от нея листчето. То падна на земята.
- Не вземай такива неща! - предупреди го той. - Може да са всичко, от намазани с отрова, до магьоснически капани.
След това, през ръкава на дрехата си, го разгъна и на свой ред прочете написаното. След това хвърли листчето обратно през прозореца.
- Някакви странни две чертички - съобщи на останалите той. - Наистина приличаше на магически знак! - недоумяващо допълни той.
След това се запъти към една от купчините слама и се излегна на нея.
- Е, мисля, че е време да спим. Какво ще кажете? Съветвам ви и вие да направите същото, защото утре ви очаква битка на Арената! - с тези думи той се затвори очи и се опита да заспи.

Някъде отвън се чу кукуригане на петел. Рептал веднага отвори очи и премигна няколко пъти срещу струящата от прозорчетата светлина. Стана, изтупа се и се огледа. Останалите гладиатори все още спяха.
Но веднага дочу тропането на бронирани крака по каменния под на бараките. Бяха пазачите. Само след миг се подадоха иззад ъгъла и един от тях изкрещя:
- Хайде маймуни такива, ставайте! - прогърмя силния му глас в каменните стени на затворчето. - Стига сте се излежавали, време е да умрете!
- Това ми го казваш от доста време Фриц! - сряза го Рептал. - Стига плаши децата! - след това се обърна към Йил'Тор, крадлата и магьосника - А вие наистина по-добре ставайте вече, трябва да се поподготвите преди да излезете на Арената!

Магиосника се надигна леко, раздърка сънено очи, след което тъкмо реши, че е сънувал всичко от вчера, когато осъзна, че лежи на студения каменен под, а ръката му е изтръпнала, защото беше подпрял глава на нея през цялата нощ. Той се изправи мудно, прозя се и измляска леко два пъти. След това характерно за него сутрешно събуждане се зае да мисли как да се измъкне от тук. Едва ли всичките му познания на магиосник нямаха никаква стойност тук... зад каменните стени, които вероятно щяха да бъдат последното нещо, което щеше да види през живота си, когато го изнесяха кървящ в коридора... ако доживееше до тогава. Шейн се отчая.

След като всички се събудиха от крясъците на войниците, последните ги накараха да подадат ръцете си пред решетките и им сложиха белезниците. След това ги изведоха от стаичката за почивки и ги поведоха към залата за хранене. Там те отркиха няколко огромни маси, отрупани с храни в големи количества. Храната не беше превъзходна, но беше прилична. Беше разпределена по порции за всеки гладиатор, като обаче въпреки това за всеки имаше прилично достатъчно храна. Освен това сигурно биха се намерили и няколко допълнителни порции.
- На ваше място не бих се тъпкал особено много - предупреди ги Рептал. - След това няма да сте в добро състояние за водене на битка.

Шейн въобще не чу съвета му. Не бе ял от няколко дена и сега само при вида на храна беше готов да се нахвърли отгоре и, даже да беше печен плъх с яхния от спаружени домати. След като го опита, магьосникът сметна, че е точно това и бързо промени мнението си. Въпреки това глада надделяваше и той продължи да яде, поне докато стомахът му не спря да го свива.

Ийл изви краищата на устните си при вида на храната, нито в удобрение, нито в ненавист.. Наведе се над оскъдната си порция и започна машинално да яде, игнорирайки околните. Въпреки че не бе нормален човек, организмът му се нуждаеше от храна, за да оцелее като всяко живо същество, но храната не му носеше нито наслада, нито каквото и да било чувство... Просто тя му бе нужна и само толкова.