Иди на:  
търсене   регистрация   чат   помощ   правила   влизане в сайта
Автор Съобщение

Аватар
Регистриран на:
12 Окт 2003 21:16
Мнения: 332
В момента играе: Fallout: New Vegas
Заглавие:
Публикувано на: 12 Авг 2005 23:47


Единствено оскъдната светлина, която идваше от магическите лампи разположени около Вивек можеше да издаде Нихлатак и неговите воини. Беше необходима изключителна предпазливост, за да не бъдат забелязани от стражата. За щастие на много места гората свършваше непосредствено до замъка и той реши, че ако използват прикритието й няма да бъдат забелязани. Беше сигурен, че е от правилната страна на замъка и сега беше само въпрос на време да открие тайния проход ако наистина съществуваше такъв. Липсата на достатъчно светлина щеше да усложни задачата му. Нихлатак заповяда на останалите нечестивци да си отварят очите на четири и всички започнаха да вървят успоредно на крепостната стена вдигайки колкото се може по-малко шум.
Тревогата започваше да се промъква в съзнанието на Нихлатак. Вече вървяха час, а нямаше никаква следа от каквито и да било пролуки в скалите. Но друго тревожеше повече нечестивеца – скоро гората щеше да свърши и започваха голите скали. Ако напуснеха прикритието на дърветата, опасността да бъдат забелязани се увеличаваше многократно.
- Продължавайте да се оглеждате – каза Нихлатак, все още не беше изгубил надежда – прохода трябва да е някъде тук.
Стипур вървеше наравно с господаря си и напрягаше очите си, за да различи дори и най-малката пролука между камъните на крепостната стена. Макар да не се славеше със зорко око, именно той забеляза два големи камъка в основата на стената, под които му се стори, че зее дупка.
- Господарю, мисля че намерих прохода – побърза да съобщи той на Нихлатак и посочи огромните камъни.
- Ще отида сам, за да проверя дали наистина има вход и ако си прав ще ви направя знак да дойдете – каза Нихлатак и се затича към мястото със всичката бързина, на която беше способен.
Действително под камъните имаше дупка широка колкото да мине лазейки един нечестивец. Нямаше време да чака всички да минат през дупката. Някой от стражите можеше да чуе нещо и да ги забележи. Можеше да си позволи да вземе най-много един нечестивец със себе си. Тичайки се върна отново при останалите.
- Стипур, идваш с мен! Останалите ще чакате тук. Ако не ви повика някой от нас двамата, значи сме или мъртви, или хванати. В такъв случай убийте пратеника и се върнете при останалите на горната земя. Временният им водач знае какво да прави в случай, че се провалим.
След тези думи Нихлатак и Стипур отново изтичаха до прохода. Ризниците щяха да им пречат затова ги свалиха. Пръв влезе Стипур. Той бавно залази навътре. Беше прекалено тясно, за да може да носи запалена факла в ръка и се налагаше да се довери на слепия късмет и на твърдата скала под себе си. Ако някой бе заложил капани, това означаваше почти сигурна смърт за него. Именно затова беше отпред. Нихлатак трябваше да остане жив на всяка цена. Нямаше друг владетел, който да е постигал успехи като неговите. Той трябваше да управлява нечестивците.
Стипур протегна за пореден път ръка напред, но този път не усети скала. Проходът свършваше тук и вероятно преминаваше в голяма пещерна галерия. Стипур извика на Нихлатак да спре и извади две газови лампи. Много от тях бяха окачени на коланите на джуджетата от горната земя и той придвидливо беше разпитал един от дребосъците как се борави с лампите. Лампата имаше свой собствен запалителен механизъм и Стипур просто завъртя някакво колелце, което възпламени газта. Макар и дребна за неговата ръка, лампата осигуряваше достатъчно светлина. Не можеше да се разбере колко точно е голма галерията, защото светлината покриваше радиус от едва четири пет метра. Нихлатак също се измъкна от прохода и запали своята лампа. Двамата се огледаха за някаква пътека или стълби. За щастие архитектът на този таен проход се беше постарал добре. Широки и добре оформени стълби бяха издълбани в стръмната скала и обещаваха лесно изкачване нагоре, макар да не се виждаше къде точно водят. Друг път имаше само назад, така че двамата нечестивци заизкачваха стълбите. Отново Стипур вървеше пред господаря си. Все още се притесняваше, че може да има някакви капани. Лякият пукот и звукът от изпускане на сгъстен въздух накараха Стипур да се обърне тревожно към господаря си. Нихлатак от своя страна бе доближил лампата до заемята и усърдно гледаше нещо.
- Не искам да се хваля, но в този момент мога само да се благодаря, че съм наследил височината на баща ми. – в тона му имаше голяма доза ирония. Единствено височината му го бе спасила от отровната стреличка. Ако беше среден на ръст, сега щеше да лежи мъртъв със забита във врата стреличка. Само че Нихлатак не беше среден ръст. Стреличката беше уцелила нараменника на бронята му. Малката и пробивна сила в никакъв случай не можеше да пробие метала и да позволи отровата да проникне в кръвта. “Спусъкът”, който беше активирал капана се забелязваше трудно дори при обстоен оглед на стълбището. Част от едно стъпало беше отделена от две пукнатини. Нихлатак бе стъпал върху нея и се размина на няколко сантиметра от смъртта.
Нечестивците се надяваха, че няма да има повече такива капани и продължиха нагоре по стъпалата. И двамата внимателно оглеждаха къде стъпват. На няколко места забелязаха подобни стъпала като онова, което задейства капана, но ги избегнаха. Там където стъпалата свършваха започваше каменен коридор. За щастие не се разделяше на няколко посоки и не им се налагаше да правят сложен избор. Коридорът беше доста криволичещ. Завоите следваха непрестанно един след друг. От дълго време не бяха виждали съмнителни места в коридора, които евентуално да задействат някой капан и бдителността им бе намаляла. Изведнъж Стипур усети, че кракът му опира в нещо. Погледна надолу и видя тънкото въженце, което току що беше скъсал с крака си. Чу се тътен от нещо голямо, което се търкаляше и дори земята се тресеше леко. Лампите не им позволяваха да виждат много напред, но двамата нечестивци сметнаха, че каквото и да идваше, едва ли щеше да ги отмине просто ей така. Двамата се затичаха в посоката, от която бяха дошли. Чувството на любопитсво у Нихлатак надделя и той погледна назад. Само на няколко крачки зад тях се търкаляше огромен камък. Макар Стипур да не се бе обърнал, той също знаеше какво ги следва. Въпреки че двамата тичаха колкото можеха, гигантския камък ги настигаше. Буквално в последния момент стигнаха до стълбите и залепиха гърбове от двете страни на коридора. Тъкмо навреме,за да видят как гигантския камък изхвърча и срутва голяма част от стълбището. Вече нямаше връщане назад. Нихлатак и Стипур отново се запътиха нагоре по коридора. Бдителността им за капани се бе утроила, но така и не срещнаха повече.
Докато вървяха нагоре, Нихлатак си мислеше за капаните, на които се натъкнаха. Ако проходът наистина съществуваше от толкова много време, както се говореше, то капаните не би трябвало все още да действат или някой, който бе използвал проходът преди много време трябваше вече да ги е задействал. Не, тези капани бяха сложени скоро. Вероятно някой ги очакваше.
Коридорът най-сетне свърши. Преминаваше във друг, който обаче бе построен от камъни, а не издялан в груба скала. Срещу тях зееха две малки дупки, от които се процеждаше светлина. Бяха достатъчни, за да се погледне през тях. Двамата нечестивци гледаха директно в тронната зала......


Профил

Аватар
Регистриран на:
11 Дек 2002 22:21
Мнения: 893
Местоположение: Д'Драгонленд в крепоста Д'Драгонхарт !
Заглавие:
Публикувано на: 13 Авг 2005 15:42


Градът вече се бе превърнал в крепост . Усилените ремонти от страна на Дневните и нескомчаемите доставки на канари от страна на драконите бяха превърнали крехките зграждения на звероукротителският град в стабилни стени даващи известна защита на бойците . Ивъл сметна че Щирх чудесно се справя и може да мине и без неговата намеса затова отиде към западната порта . В умът му витаеше празнота . Той бе уморен и изтерзан . Беше пратил един отряд от дракони убиици преди повече от ден да откраднат от проклетите ангели втората част от могъщият артефакт на мъртвите богове . Но вест от тях нямаше . Това безпокоеше Ивъл . Той бе очаквал нациите от “горната земя” да пратят всичките си налични сили срещу тях като оставят мними гарнизони да защитават градовете им . Но имаше и шан да са сметнали че това не е нужно особено след кръвопролитната битка между двата съюза на мрачните същества от “долната земя” .
- Господарю !
Ивъл се обърна рязко изтръгнат от мислите си за да се вгледа в съществото зад него . Това беше един от левитиращите дневни демони който деистваха като лична охрана .
- Говори дневни .
- Сър шпионите ни докладваха че са забелязали няколко сравнително малки отряди от фантоми .... право пред прииждащите воиски .
Ивъл се втренчи с невярващи очи Дневният и след няколко секунди го подкани да продължи .
- Сър от видяното можем да твърдим че те се готвят за битка .
Ивъл без проблем разбра че фантомите се готвят да умрът в битка . Той знаеше каква цена има за тях честа и се досещаше че те няма да побягнат . Бе прав да смята че те не са се отеглили а просто са се прегрупирали . Ивъл още веднъж се възхити на тяхната решимост и направи знах на дневният че е свободен . Съществото се завъртя плавно и се отегли .
“ Всички пионки са наредени . Сега просто трябва да изиграя ходовете правилно “ , “ Така е Ивъл . Но голямата победа ще е наша само ако всички други са мъртви !” . “ Архг отново си безпрекословно прав . Но това е само въпрос на време . Аргх как е нашата гостренка ?” . Ивъл изчака няколко секунди и когато не получи ответен отговор повтори мисловната си вълна . Отново нищо . В съзнанието на ездача се надигна тревожна аларма . Той рязко спря един прелитащ на близо дракон убиец и възседна огромното му тяло . Тези дракони не бяха предназначени да бъдат яздени и това лесно се разбираше по липсата на тойка за ездач . Но ивъл можеше да се справи с това . Той го пришпори и отлетя към покоите си където трябваше да бъде верният му дракон . “ Ивъл те бягат !” ездача се обърка но побъза да отоговори . “ Архг къде си ? Какво стана ?” , “ Ивъл гоня вампира който те нападна , вещицата избяга . “ . В този момент в далечината Ивъл съзря малка черна точка в далечината . Той прищпори дракона си и здраво впи ръце в люспите му в опитд да се дръжи здраво . Дракона бързо настигна съществото пред него и мина толкова близо до него че насмалко да го отнесе а ездача му със усилие се задържа на него . Дракона изви рязко и постави Ивъл лице в лице с ездача на гарвана . Ивъл с лекота позна това лице или поне това което се виждаше изпод наметалото . Гарванът и драконът застанаха лице в лице и зависнаха .
- Диандра не мисля че беше особено културно да си тръгнеш по този начин . Гостоприемството ми беше повече от пословично . – Ивъл бе загубил гневът си и сега по скоро беше раздвоен . – Не разбирам как мъдро същество като теб се оставя да бъде подлъгано от такъв млад и глупав вампир .
- Ивъл ти си глупакът който ще загине по тези пустинни полета .
- Дори така да е ще те помоля отново да станеш моя гостенка – в момента когато Ивъл изрече и последната си дума от небето се спуснаха десетина дракона със железни ръкавици и протектори от злато на шията си . Ивъл се обърна към тях и с греинало лице отбеляза – А ето и че десетима от двасете ми спецялни пратеници се завърнаха . – един от драконите се приближи максималко до ездача и от устата му изпадна малка пръчка от чисто злато която Ивъл ловко улови – А сега Диандра ще бъдеш ескортирана от тези дракони обратно в градът ! – след тези думи ездача даде команда и драконът му се спусна надоло .
“ Архг ако ме чуваш отговори независимо какво ! “ , насечените мисловни вълни на дракона долетяха само след миг “ Вампирът иска двубой и ще го получи !” , “ Няма да се наложи Архг върни се при мен . Вампирът е без значение. Изтегли се ! “ , “ Слушам господарю !” .

___________________________________
Злото винаги ще е по-силно !

There`s no such priest that can pray me to heaven.
Там където взорът не стига фантазията танцува.


Профил

Аватар
Регистриран на:
22 Окт 2003 11:04
Мнения: 806
Местоположение: Dark Fortress
Заглавие:
Публикувано на: 13 Авг 2005 18:39


И все пак се обърна за момент и видя белия вампир възседнал малкия си червен дракон. Вдигнал над главата си странно оръжие и толкова силно решен да се бие с огромния черен дракон. Усмихна се на себе си и на младока. "С тези темпове няма да доживее края на връхлитащата ни война" помисли тя след което се обърна към Гериат. "Е след като вече нямаме излишен товар може да ме сложиш на гърба си". Няколко мига след като негласната заповед беше изречена съществото отпусна ноктите си и Диандра започна да пада към земята, но гарвана направи неверочтно прецизен лупинг с който се оказа под господарката си много преди тя да достигне горещите пясъци на пустинята. "Господарке, нещо идва към нас откъм града. Движи се бързо." тази мисълна птицата накара Диандра отново да погледне назад. Драконите все още не се бяха сблъскали. Нещо сякаш забавяше черния. Тогава видя и другата приближаваща се фигура. Още един дракон. И то не какъв да е. Метала и златото по него проблясваха от далеч. "Дракон убиец" досада премина през тази мисъл на вещицата малко преди да забележи далеч по-малката фигурка която едва се крепеше на гърба му. "Няма начин да е толкова глупав, но един дракон убиец няма да пусне друг да го язди. Подяволите дано падне преди…". "Какво има господарке? Да летя ли по-бързо?". "Не. Няма смисъл, дракона ще ни настигне дори да летиш на предела на силите си. Ще се престорим, че не сме ги забелязали.". "Както наредите." Действително на дракона не му отне много време да ги настигне, а когато най-сетне го направи едва не събори Диандра от Гериат. "Спри" заповедта бе изпълнена колкото се може по-бързо, но все пак отне малко време. Когато птицата закова на място едва удържайки се да не лети напред Ивъл и моментния му питомец вече сотояха пред тях. Тъкмо понечи да го попита дали се опитва да я убие когато той я прекъсна.
- Диандра не мисля че беше особено културно да си тръгнеш по този начин . Гостоприемството ми беше повече от пословично. Не разбирам как мъдро същество като теб се оставя да бъде подлъгано от такъв млад и глупав вампир.
Прииска и се да му каже няколко истини за това кой е подлъган и за това какво би трабвяло да бъде едно гостоприемство, но не бе сега момента.
- Ивъл ти си глупакът който ще загине по тези пустинни полета.
- Дори така да е ще те помоля отново да станеш моя гостенка
Още преди да беше довършил на вещицата и се прииска да изкрещи в очите му, че това никога няма да стане, но в момента в който Ивъл изрече и последната си дума от небето се спуснаха десет дракона със железни ръкавици и протектори от злато на шията си. Ездача се обърна към тях.
– А ето и че десетима от двасете ми спецялни пратеници се завърнаха – един от драконите се приближи максималко до ездача и от устата му изпадна малка пръчка от чисто злато която Ивъл ловко улови. Диандра се постара да я запомни, както и детайлите по нея ккоито се забелязваха само за магическото око.
– А сега Диандра ще бъдеш ескортирана от тези дракони обратно в градът! – след тези думи ездача даде команда и драконът му се спусна надолу. Гериат понечи да полети отново напред, но пред него пробляснаха зъбите на един от драконите и той обърна към града на звероукротителите.
- Проклет да си ездачо - процеди през зъби вещицата и погали птицата си по главата. "Не бързай, казано е да идем там, не да поставяме рекорд за завръщането си." след тези думи се излегна на врата на гарвана и се отпусна. "Берилинес, приятелю, връщането ми ще бъде забавено. Връщам се в звероукротителския град. Проклетия глупак ще довърши всички ни ако съм права относно това което видях. Имайки предвид обаче чудното си изцерение, се опасявам че е така. Това ще обясни и символа който видях в тронната зала.". "Какво се е случило? Защо се връщаш? Кой е глупака? Какво видя?" въпросите на замъка валяха като порой върху все по-отслабващото съзнание на Диандра. "Ивъл се сети за 'гостенката' си. Връщам се защото немога да откажа на ескорта от дракони убийци който ми уреди. Глупакът е той, защото събира артефакт чивто сил няма да може да овладее. Чиято сила само Той би могъл да владее, но ездача няма да го проумее. Ако реши да го използва в битката срещу прииждащата армия всички в огромен радиус са обречени. Някои твари няма да проумеят защо артефакти с подобна мощ биват разделяни, а частите им пръсвани по света и добре охра…." мисълта й заглъхна. Все още беше твърде слаба след всичко което й се беше случило. Бе на косъм да изгуби съзнание и неможеше да потдържа повече връзката помежду им.

"Диандра! Диандра отговори ми! Дандра…" воплите на Берилинес оставаха нечути от нокого. Губещи се в мрака на долната земя. Изведнъж целия започна да се гърчи изменяйки се толкова бързо и рязко, че вещиците и вещерите в него изпопадаха по подовете на непрестанно сменя6тите се стаи, а ако се задържаха по-дълго сменяха етажа си. Земите около него също започнаха да се изменят бързо и рязко. Скоро всичко престана, но беше едва началото на безкрайни слухове които се плъзнаха из земите на вещиците. За лудостта която отново е обзела замъка и за евентуалната смърт на господарката им която бе изчезнала така мистериозно преди няколко дни.

___________________________________
Drink their blood,
Kill them all,
Send their souls to hell.


Профил ICQ Skype

Аватар
Регистриран на:
13 Дек 2003 12:57
Мнения: 5224
Заглавие:
Публикувано на: 18 Авг 2005 10:30


Черният дракон грациозно изви туловището си и люспите му проблеснаха под лъчите на изгряващото слънце. Въпреки опитите на вампира да го предизвика в директен двубой, големия черен звяр явно не проявяваше интерес към битката. „Остави го Самаел! Не си струва.” Въпреки че му беше неприятно, Сам трябваше да се съгласи с този съвет на оръжието си. И все пак...
„EviL се нуждае от него” прозвуча в съзнанието му гласа на дракона „проклетият ездач е намислил нещо.” Омразата на червените дракони към своите черни събратя и към хората, които ги яздеха, беше легендарна. За тях те бяха предатели, продали собственият си род, всичко което са, дори свободата си, за силата, които можеха да им дадат ездачите. „Да го настигна ли?” Вампирът поклати глава. Нямаше какво да търси там. Всичко, което го интересуваше, беше в подземния свят, в имението му... Дали? Червеният направи движение подобно на това на Архг, но по-бавно и внимателно, след това размаха мощните си криле и отпътува към долната земя.
Няколко минути те летяха към отвора без да кажат нищо. И двамата усещаха напрежението във въздуха, битката, която предстоеше. Диандра вероятно вече беше избягала към замъка си и разпространяваше новината за предстоящите събития. Всичко беше наред. И все пак... въздуха трепереше, сутрешното слънце жулеше кожата, а в далечината неизбежността на битката ставаше все по-явна и по-явна. Всичко щеше да свърши скоро... много скоро. „Или нямаше? Ами какво ако EviL беше прав? Какво щеше да стане, ако тези артефакти бяха създадени за да изведат света от апокалипсиса, не за да го вкарат в него? Защо им е на Светлите да разделят артефакта, който може да донесе собствената им победа?” Сърцето на вампира потрепна. Алчност ли беше това? Или пък здрав разум... най-сетне в главата на вампира. „Беше време.” заядливо отбеляза Лидемару. „Ти пък какво разбираш от здрав разум?” не му остана длъжен Сам.
Всичко пак утихна. Драконът вече почти беше стигнал до стълбата. Скоро щяха да са в безопасност. Самаел щеше да е при всичко, което обича... което някога е обичал... тоест, което е обичал през последните два дена...
- Господарю.
Сам се стресна. Не бе очаквал никого в този ранен час... особено върху червен дракон.
- Кажи, братко! – каза той и наклони глава.
- Самаел, идвам със скръбни вести. Младият принц на личовете, който ме пратихте да търся, е мъртъв, а за вещицата Диандра никой не е чувал нищо от седмица. Въпреки това, когато идвах на тук, видях голяма армия на личове и малоумните им слуги да се събира в подземния свят. С тях има принц, който язди голям жребец от кокали. Той може да е способен да ви помогне. Лейди Тима би искала помощта му.
- Аз не съм Тима. – каза спокойно Самаел с все още сведена глава.
Вампирът в черно кимна. Трябваше да свиква с това.
- Още едно нещо, господарю. – каза той, а в гласа му се четеше някаква надежда. – На идване видях и самотен грамаден гарван, принадлежащ на вещиците. Вероятно чакаше ездача си...
- Самотен? - белият рязко вдигна глава и гласът му потрепери. Това дотолкова изненада другия, че гласът му започна да трепти.
- Д-да, господарю.
Сам поклати глава. Ето защо драконът не искаше двубой. Нямаше за какво...
- Ричард, слушай ме! – беше произнесено повече като молба отколкото като заповед – Върни се в имението и доведи Сена Рин на входа на стълбата, доведи цялата вампирска войска, всички войни, които могат да се бият. Отиди и в цитаделата. Кажи им, че последната битка, тази, голямата, която настъпва всеки десет хиляди години, предстои. Събери всички, които можеш – вампири, личове, магове, вещици, фантоми, демони и дневните им събратя, нечестивци и ездачи... всички трябва да участват в последната битка... Дано този път да победим...
„Ще се бориш ли за това, за което са умрели дедите ти, или ще се разхождаш по изгрев слънце?” прокънтяха думите не ездача в главата му и той си спомни за един негов съименник от историята... един от генералите, които са застанали срещу армията на рая... Сега беше изгрев слънце...
„Ще се поразходим ли?” попита Шаро с копнеещ глас.
- Да.

___________________________________
We're nothing like God. Not only do we have limited powers, but sometimes we're driven to become the devil himself. What's your answer this time?
Repeat carefully after me! This world is made... This world is made of... made of... LOVE AND PEACE!


Профил
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  

Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения

Търсене:
 
Иди на:  
© 2009 PC Mania | Реклама | Контакти web by: ilyan.com