Не бях с всичкия си в онзи проклет вторнишки ден.
Цяла седмица разни идиоти ме притискаха с всевъзможни ангажименти – колега от кварталната ЛАН мрежа иска да отскоча да проверя кабела на това и онова домакинство, изтичаше крайният срок за подаване на документи за участие в литературния конкурс, имах да пиша вълнуващ реферат за земноводните, а половинчасовото телефонно обаждане на майка ми сутринта пакетира настроението ми за оставащата част от работния ден.
Времето беше ужасно – сумрачно, с хладен вятър и мирис на дъжд във въздуха. Нямах чадър.
И автобусът закъсняваше, вече двайсетина минути различни возила присмехулно ми се изнизваха под носа, докато чаках на спирката. Ясно беше, че няма да ми остане време за обяд по пътя, та ми причерня пред очите и се отдадох на ядни размисли на кой ще си го изкарам като стигна на работа.
„Този ще е!” – подвикнах си наум, когато на спирката на Градски транспорт със скърцане спря син тролей, от старите – комунистическо возило. Знаех, че точно тази линия ми е на път поне до центъра, а от там вероятно щях да се прикача на друга линия. Поне така се надявах, десет минути преди денят ми да направи коренен завой.

Щом се качих на тролейбуса бързо си намерих място – пътуващите не бяха мнозина. Както в повечето обществени возила, и тук миришеше на нафта, а подът бе прашен и покрит с калта на десетки хора, утъпкали го преди мен. Мразех градския транспорт, и това ми отношение така и не се промени през целия ми съзнателен живот. Скъпите билети, блъскането с потни хора, странните начини на шофиране, мръсотията... Всичко това щях да търпя, докато не успях да спестя достатъчно пари, че да си купя кола.
Тоест, след много, много време.
Мечтаех си да е червена, и да взимам завоите на две гуми.
Както се бях залисал, седнах на една празна седалка откъм прозореца на возилото, порових в чантата си и извадих десетина листа, защипани с телбод. Зачетох се.
Всъщност се опитах да почета малко, но рефератът ми дотук бе просто ужасен. Рядко преди това бях писал по-посредствен превод на онлайн-енциклопедии, но умората от последните дни и бързането си бяха казали думата. Писанието ми беше просто нечетивно, затова се отказах от тази си идея, и просто забих поглед в страницата, като се опитвах с максимална отпуснатост да компенсирам загубените часове сън от миналата нощ.
Честно казано, не усетих кога до мен се намести друга фигура. Щом вдигнах поглед по рефлекс, за да видя кой се намества до мен, изпаднах в захлас, а щом усетих как съм се вторачил, побързах да извърна очи обратно към реферата си.
Беше момиче. Всъщност, момиче ли? Изглеждаше като да е прехвърлила двадесет и пет, тъй че си беше направо жена. Само че от тоя тип жени, които дори и седнали в мръсен, очукан тролейбус, излъчваха сексапила на фотомодел. От краткия поглед, който й хвърлих, видях че си беше навлякла странно сладурска къса поличка, която откриваше великолепните й крака; трябваше да се запитам що за нормален човек би се облякъл в подобно студено време по този начин, че и в комбинация с прилепнала блузка с плашещо голямо деколте, което далеч не само загатваше какви грабващи ума прелести притежаваше тя. Уви, подобна мисъл изобщо не ми мина през ума. Съвместните усилия на психологията и анатомията са доказали, че когато окото е доволно от това, което вижда, мозъкът отчаяно капитулира.
В онзи навъсен вторник реших да се порадвам на малко красота, че да ми повдигне духа и да накара слънцето да свети, поне за мен. Вдишах дълбоко парфюма й, зяпах прехласнато отражението й в стъклото на прозореца.
Може би трябваше да я заговоря?
И после какво? Не дай си Боже и тя да приеме да се запознаем. Знаех си, че не съм точно най-приятната компания за повечето жени. И двете ми бивши приятелки рано или късно ме бяха намерили за изключително скучен и егоистичен, та преди няколко месеца си бях обещал: Никакви женски повече, докато не стана готов за сериозна връзка. Тези същества си бяга загуба едновременно на време и пари, а в замяна не даваха нищо повече от няколко по-особени тръпки, които човек така или иначе можеше да си позволи и сам.

Стоях си така мълчаливо, потънал в размисли, докато мазничък глас не ме върна към реалността. Бидейки трениран в множество идентични житейски ситуации, аз вече посягах по рефлекс към джоба си, за да извадя карта за всички линии на Градския транспорт, преди съзнателно да съм свързал думите с устата на контрольора, който бе надвиснал над мен. Показах документа, маститият агресор го огледа и ми го върна, очевидно задоволен. Прибрах си картончето и отново се нагласих да попрочета нещо от бумагите си, когато от седалката до мен момичето каза плахо:
- Ама аз съм забравила да си купя билетче... мило, ами сега?
Вдигнах поглед от листовете си към нея; тя бе обърнала гръб на контрольора, така че да не вижда лицето й, и ме гледаше умолително. Правеше ми и недвусмислени гримаси. Като джентълмен се почувствах задължен да се притека на помощ, пък макар и неохотно.
- Кхъ, да. – прокашлях се аз.
- Десет лева глоба. – намеси се онзи с усмивка, мазна като софийска баничка. Явно бе надушил нещо, но предпочиташе да гледа сеир.
- Взел си си портфейла, нали, мило? – попита отново съблазнителната госпожица и скришом постави топлата си длан на бедрото ми, което ме накара моментално да заема на стола си стойка „мирно”. Мнимата ми придружителка вече не просто ме умоляваше с поглед, ами изричаше думите безгласно. „Какво пък” – казах си. Ако по-късно се запознаехме и правехме секс, щеше да е като да съм платил за проститутка, само че без да ме гризе съвестта за химери като морала.
- Мхм, аха... да, да видя какво ще намерим тук. – смотолевих аз и извадих от джоба си намачкана десетолевка, която контрольорът пое с удоволствие. Реших за достоверност да добавя нещо и на „приятелката” си. – Докато не ни поправят колата, миличка, ще трябва да свикнеш да си взимаш билетчета в тролея.
Шишкавият тип ме изгледа с блеснал поглед, докато се изнизваше, и аз останах насаме с дамата. Тъй де, ако не броим всички присъстващи във возилото. Времето сякаш се проточи.
- Няма нужда да ми благодарите.
- Ох, простете, къде са ми обноските! – въодушеви се тя и ми подаде ръката си. Бях изправен пред неспокойното движение на чифт обемисти гърди. – Постъпихте много джентълменски, благодаря Ви от все сърце.
- Няма нищо. – финтирах я аз и запитах за името й.
- Не се обиждайте, но... не съм такова момиче...
Тя изплю на пресекулки някакво обяснение и ме уведоми, че нейната спирка е дошла. Стана и се изнесе от тролейбуса, като ме остави с разтуптяно сърце и олекнал портфейл.



Трябваше да минат поне пет минути, за да се разсее магията й и да се сетя, че е работила в комбина с контрольора, и че двамата ще си разделят парите на следващата спирка.


По дяволите! А уж бях решил с жени да не се забърквам!

Уау.. не знам какво да кажа. Разказа определено ме захласна.. и когато прочетох последните няколко реда.. останах вцепенен. " София ... " Определено имаше магия в цялата работа. Зла магия. Момичешката красота и невинност.. толкова силна и толкова неудържима. Ако бяхме помислили трезво наистина какво ще прави така облечено момиче в такъв ден. Но.. уви, когато мъж види такава гледка губи разсъдъка си.

Ех... Злочеста съдба приятелю! За мен е просто поредното доказателство да се не занимавам с моми...

Готино разказче... което ми напомня, че имам среща с (предполагам бъдещата) една приятелка ... Какво да ви кажа... някак странно ми повлия този разказ. Ледник, разказа е по действителен случай, нали?

В крайна сметка,поуката от този разказ е един реторичен въпрос: " С коя глава мисли мъжът?"

"Времето свърши", прав си.
Само че разказът не е по действителен случай. Аз със сигурност не бих се вързал на подобен номер, за разлика от протагониста, поради една простичка причина:
винаги знам, че ако момиче ми хвърли око, има нещо нечисто в цялата работа.


ПП: Хамелеоне,
нищо не си разбрал за живота, ако не си прекарал поне стотина човекочаса в софийски автобус.

Като ти каже носиш ли си портофела мило, просто отвръщаш ами аз тука не играем мило и това е. Доверие в този град почти на никого.

По дяволите, това се нарича кратък разказ! Това се нарича неочакван финал. Ти си Паисий, човече! Трябва да те лансират на лъскави страници!

За неразбралите - така се пише разказ!

Браво на Ледник! Много поучителна история, наистина...

cool

Ледник е местния бог на социалния реализъм.

Добра постановка, но издиша откъм идея.

Главният герой има една доста голяма дупка в характеристиката си.

Според текста, е недоволен от живота си(няма да има пари за кола, затрупен е с работа, т.н.) в последствие циник(отношението му към всичко, характеристиката, която придава). Същевременно, отново слествено, е озлобен(мразенето на градския транспорт, ядните мисли на кой да си го изкара).

Но, по средата на разказа, "Знаех си, че не съм точно най-приятната компания за повечето жени. И двете ми бивши приятелки рано или късно ме бяха намерили за изключително скучен и егоистичен, та преди няколко месеца си бях обещал: Никакви женски повече, докато не стана готов за сериозна връзка. Тези същества си бяга загуба едновременно на време и пари, а в замяна не даваха нищо повече от няколко по-особени тръпки, които човек така или иначе можеше да си позволи и сам."

Този параграф разваля всичко. От него логично следва, че героят осъзнава що за арогантен лузър е, а също че е решил да се поправи. Обаче в следващото изречение сменя проблемът за провала на връзките си от него самия към жените. И тук се явява двусмислието, какво означава да е готов за връзка. Готов да се справи с егоистичните, манипулативни жени или да изцери характера си от егоизма и скучността?

Двусмислицата продължава и по-нататък, "Като джентълмен се почувствах задължен да се притека на помощ, пък макар и неохотно." Някак си джентълменството не се вписва със злобния мъ цинизъм му към жените. Неохотността е по скоро от неловката ситуация, а не от някаква вътрешна борба между цинизъм и морал(моралът е отхвърлен по-късно като една "химера", което намалява вероятността на тази интерпретация).

"подаде ръката си" ??? не се вписва. Ако решим, че момичето наистина е в комбина с контрольора и е й е комфортно да си постави ръката на бедрото на героя, няма да благодари толкова неадекватно. Ако решим, че не е, то пак подаването на ръка от мой опит не е (адекватен) жест с който се благодари, предвид обстоятеслтвата.

"не се обиждайте, но не съм такова момиче" Тази реплика виси, защото не е логично свързана с простия въпрос за името. Понеже не споделяш какво е обяснението й, мотивацията на момичето се губи. Може би си се опитал да загатнеш, към туиста към края, но направено по този начин, репликата пропада заедно с героинята, както и подаването на ръка, седи неадекватно. Тя сама се е вкарала в капана, поставяйки ръка на бедрото, облечена по този начин. Читателят очаква да е по-... професионална да кажем. Защото всичките й останали жестове са добре премерени.

Към края на разказа, той се вижда прецакан, което напълно съвпада с мирогледа му. На практика котрольора и жената са изкарани виновно, че са още едно от неговите нещастия, хората са гадни използвачи, т.н., т.н. Но, ако средния параграф, който посочих, за връзките се интерпретира да покаже, че главния герой е самовглъбен лузър, то този завършек би трябвало да циментира невъзомжността му да промени живота си, и как вижда всичко в най-лошия вариант.





Та, двете интерпретации, и двете са подкрепени, но са взаимно изключващи се.
1) Главният герой има лош живот, който е източника на неговия цинизъм и злоба. Жените са един от многото фактори в живота му, които го скапват и той се ядосва че за пореден път се е подвел.
Подкрепено от първо изречение на разказа, последно изречение, идеята за жените като загуба на пари и време.

Отречено от липсата на яснота какво озанача "готов за връзка", противоречието между идеята за жените и джентълмнеството, между джентлменството и химерния морал, между "даваха нищо повече от няколко по-особени тръпки които човек така или иначе можеше да си позволи и сам." и опиянението на героя.

Също в тази интерпретация историята е абсолютно безцлена и просто упражнение в стил.
2) Главният герой е лош човек, който обвинява другите за собствените си проблеми, въпреки че сам е виновен.
Подкрепено от факта, че всичко е в първо лице, съответно интерпретацията му за същността на момичето може е погрешна, от прехвърляне вината за провлана връзките му на жените, от похотта му към момичето, от злобата му през цялото произведение.
Отречено, от неадекватността на момичето накрая, от признанието че е егоистичен, скучен, лоша компания.
Тази версия е по-приемлива за мен, защото би имала ясната идея, че трябва да си станеш от задника и да си оправиш живота, да спреш да търсиш някой друг да ти оправи проблемите.

Та толкоз засега спи ми се. Утре може да коментирам малко стила.

Литературен разбор, харесва ми.

Урод,
искрени благодарности, човече!

Видиш ли, реших да градя умения в сериозното писане. Противоречията, които виждаш, са породени от факта че списах нещото твърде бързо и без задълбаване в личността на протагониста. Затуй ще изчакам и критиката около стила ми, а после ще редактирам цялото писание, пък барем го изчистя и го направя по-добро.

Ще се надявам на подобна критика и за следващите си писаници.

Още веднъж благодаря.

Ледник, sorry за невежството, но понеже гледам, че героя говори в пъвро лице, та рекох, че ти се е случило наистина ...

Хареса ми много.Имаш стил, човече!

Да де, то и аз се бях обърнал към лирическия герой..

П.п. Лорде, май-май нищо не съм разбрал за живота!

Ехее, Зубро, жестоко, брат! Наистина неочакван край.. 'ма и аз като Гошо като не съм прекарал достатъчно време в софийския градски транспорт, не знам на вас какво ви е там (само мога да предпокагам ) По тази логика компактни градове рулз!
btw като идвахме последния път едно половинчасово возене на трамвай беше много яко! (заради самото возене с трамвай) О.О

--
леле кога станах мега-флъдър - 3k

Слабост, твойто име е жена..

Колегата Зубрев владее писмения, това вече никого не може да изненада (:

А това, което гражданина пхрийк откри като двусмислица, всъщност може да илюстрира и вътрешните противоречия на човек, който хем на моменти, подтиснат от обстоятелствата се счита за пълен трап, хем пък му е доказано, че таи достатъчно злато в себе си, за да съзнава, че всъщност заслужава нещо наистина добро. И такива случаи има. Изрод, прости му бе (:

Кайзер, може. Обаче, в този си вид, според мен, двусмислицата не успява да допринесе за тази идея, поне за мен.

Зубрев, стилово, трудно ми е да говоря, но каквото мисля ще кажа...

Основната ти слабост, както каза, е че си го писал прибързано. Нали си чувал, че в разказ трябва да се показва, не да се казва. Еми от време на време показваш като специфично изричаш мислите на героя, вместо да покажеш действията му. Примери за това, и други пропадания:

"Цяла седмица разни идиоти ме притискаха с всевъзможни ангажименти – колега от кварталната ЛАН мрежа иска да отскоча да проверя кабела на това и онова домакинство, изтичаше крайният срок за подаване на документи за участие в литературния конкурс, имах да пиша вълнуващ реферат за земноводните, а половинчасовото телефонно обаждане на майка ми сутринта пакетира настроението ми за оставащата част от работния ден." <- чисто граматически, сигурен ли си за времето което използваш? Смесваш ги и седи странно.

"Ясно беше, че няма да ми остане време за обяд по пътя, та ми причерня пред очите и се отдадох на ядни размисли на кой ще си го изкарам като стигна на работа." <- казваш вместо да показваш. Как се е отдал героя точно? по-добре ще е с едно готино описание тук, мисля.

"Поне така се надявах, десет минути преди денят ми да направи коренен завой." От това твърдение очакваме нещо мащабно да се случи, но такова няма всъщност. Героя си продължава, малко по-раздразнен, с квото е имал да прави. Коренен завой? коренна промяна има смисъл, защото идва от промяна от корена нагоре, но завой някак си не пасва, твърде са различни отенъците на двете думи.

"Всичко това щях да търпя, докато не успях да спестя достатъчно пари, че да си купя кола.
Тоест, след много, много време.
Мечтаех си да е червена, и да взимам завоите на две гуми.
Както се бях залисал," <- как? дай малко повече описание на мечти прочие. Освен това, изразът е клиширан мисля.

"зачетох се.
Всъщност се опитах да почета малко" <- ??? Повтаряш се, губи се смисъла ако си искал да кажеш нещо.

"рефератът ми дотук бе просто ужасен. Рядко преди това бях писал по-посредствен превод на онлайн-енциклопедии, но умората от последните дни и бързането си бяха казали думата. Писанието ми беше просто нечетивно, затова се отказах от тази си идея, и просто забих поглед в страницата, като се опитвах с максимална отпуснатост да компенсирам загубените часове сън от миналата нощ." <- казваш вместо да показваш. Опиши умората, дай цитат от реферата колко е ужасен поради липсата на сън.

"Честно казано, не усетих кога до мен се намести друга фигура." <- лош преход, клиширан май. Пък и фразата предполага, че говориш на някого, явно читателя, а никъде другаде няма такова обръщение. Не седи добре.

"Щом вдигнах поглед по рефлекс, за да видя кой се намества до мен, изпаднах в захлас," <- е ясно, че си го вдигнал да видиш кой се намества. Махни тва средното изречение.

"Беше момиче. Всъщност, момиче ли? Изглеждаше като да е прехвърлила двадесет и пет, тъй че си беше направо жена." <- Всъщност момиче ли? несигурността във въпроса е по-силна от риторичността му, защото не е ясно какво ще кажех. Смени го от въпрос на нещо по-сигурно.

"Бидейки трениран в множество идентични житейски ситуации, аз вече посягах по рефлекс към джоба си, за да извадя карта за всички линии на Градския транспорт, преди съзнателно да съм свързал думите с устата на контрольора, който бе надвиснал над мен."<- странно изречение, нещо му се губи ритъма, тежко е.

"скришом постави топлата си длан на бедрото ми, което ме накара моментално да заема на стола си стойка „мирно”" <- ъъ..., тва сексуално ли го имаш предивд? ако да, може би трябва да е "вкара ме в стойка "мирно", ако не, смени метафората(или квото там му се вика). Малко парадокслано се заема стойка мирно на стол, ако не е сексулано.

"ми подаде ръката си. Бях изправен пред неспокойното движение на чифт обемисти гърди."<- протягане на ръка води до движение на обемисти гърди???

Толкоз засега. Всичко друго е доста добре написано, ако има грешки са минимални не мога да ги усетя в недоспалото ми състояние.