Любов – Част 2

Туп – туп, туп – туп, туп – туп, ... , ... Така биеше сърцето ми, когато я видях за първи път. Още по – очестено биеше то, когато дойде денят да и кажа какво чувствам към нея. Едва ли всичко можеше да се опише с думи..., нито можеше да се опише със стих или с песен. Всичко, което чувствах към нея беше нещо в повече. Сякаш чувствата ми бяха някак си възвишени...
Срещах се от доста време с нея, но само на приятелски начела. Никога до този момент не и бях признал какво чувствах към нея, но вътрешно сякаш разбирах че този момент, в който щях да и призная всичко, наближаваше... Чувствата ми ставаха все по – силни и по – силни и накрая се реших на тази стъпка. Не бях сигурен в нейния отговор, не знех дали ме харесва или дали си има някого. Единственото което знаех беше, че трябва да и споделя всичко което мислех, което чувствах с всяко едно от сетивата си... И всичко трябваше да бъде искрено и истинско.
След няколко седмични размишления се реших на тази важна, а може би и крайна стъпка. Бях готов на всичко за нея..., на абсолютно всичко като се замисля... Преди няколко дни бях рабрал от нейни приятели къде живее и за това бях решил да отида до края на седмицата до тях. Лично от нея разбрах, че тогава техните нямаше да бъдат там – щели да излизат някъде, и тя щеше да бъде абсолютно сама. Тази нощ щях да и призная всичко, а какво щеше да стане след това не знаех. Тогава щех да разбера...
Трябваше да се подготвя за тази “специална” вечер. Преговорих стотици пъти какво точно да и кажа, подготвих се до някаква степен за всеки възможен отговор. Предишният ден, следобяда отидох до близкият цветарски магазин. Не знаех дали харесва цветя. Но въпреки това щях да и взема един букет. Та кое момиче не обичаше да и подаряват цветя? А какви точно да бъдат те? Не знаех... Замислих се... Реших! Щяха да бъдат рози! Да! – беше малко банално, но аз лично ги обожавах. Взех и три червени рози – червени, защото този цвят символизираше любовта, и три защото... не зная защо. Нямаше смисъл в това да бъдат прекалено много. Тя знаеше, че не съм богаташ. Бях едно най – обикновено влюбено момче. Вечерта когато трябваше да тръгна към тях се приготвих старателно, облякох си най – хубавият костюм, който имах – исках да съм по – официален. Взех букета с розите и излязох. Навън времето беше ужасно. Валеше пороен дъжд за това се върнах за да си взема чадър... След пет минути вече газих в локвите пристъпвайки бързо, под същият този порой над главата ми. Вървях ту много бързо, ту прекалено бавно – сякак влачейки се по корен или може би изглеждах като прострелян човек който едва едва пристъпваше, опитвайки се да избегне болката спохождаща го при всяка крачка. Може би походката ми беше даже заспала или ленива. Наречете я както искате!
Тя живееше близко до възвишенията в края на града ни, за това и стигнах до къщата и чак след час. Вървях пеша защото по това време градският транспорт беше толкова на рядко, че все едно го нямаше. Странно защо, но и таксита не се мяркаха никъде. Уморените ми очи се оглеждаха за транспорт но не успяха да намерят такъв. Дъждът се беше усилил, вятърът развяваше чадъра ми, опитвайки се да го прекърши, студени тръпки сякаш ме “разтърсваха” целия, обливаше ме студена пот. Погледнах към небето. Красиви светкавици в най – причудливи форми го изпълваха, правейки го неземно красиво. Шумните гръмотевици ме стряскаха и ме караха да “подскачам”, сякаш бяха оръдейни изстрели изстрелвани на крачка от мен. И в тази величествена и страшна атмосфера аз пристъпих към вратата и:
Чук, чук, чук... – потропах на вратата и, защото звънецът и не работеше – вероятно заради бурята имаше авария по трасето до къщата им. Нямаше ток и в близките квартали...
-Кой е? – чу се познатият ми “топъл” глас.
-Аз съм. – отговорих аз, твоят приятел.
Тя отвори вратата и погледна недоверчиво:
-Какво правиш чук по това време?
-Трябва да поговорим!
-За какво?
-За нещо от изключителна важност, за което не можеше да говорим по телефона.Мога ли да вляза вътре, че ми измръзнаха костите навън?
-Охххххххх.... Да разбира се! Кеде са маниерите ми? Влизай вътре.Сега ще направя чай да се стоплиш, или може би искаш кафе или какао?
-Първо да ти подаря това! – казах и аз и и подадох букета с розите.
-Оооо... Много мило! Но защо?По какъв повод?
Нека седнем за малко и ще ти обясня всичко. Другото ще почака...
Точно преди да вляза в тях погледнах отново небето. Въпреки бурята и поройният дъжд, на места сивкаво – черните буреносни облаци сякаш се бяха отдръпнали специално заради мен. И така за мен се откри неподозирана гледка, която никога преди това не бях забелязвал. Черният и някак си величествено изглеждащ космос ме обърка. За секунда останах запленен от него, и от изпълващите го милиони познати или непознати звезди и галактики. Миг преди да вляза в къщата видях падаща звезда. Не бях сигурен какво точно означава това. Бях чувал, че носи късмет и трябва да си пожелая нещо – както и направих. Но се и натъжих. Умираше една “красива точка” на черния небосклон. А може би умираше някой човек точно в този момент някъде по земята... Не знаех...........................
-Все пак не искаш ли нещо да се стоплиш? Имам доста неща.
-Не. Поне не сега. Може би малко по – къстно. – отговорих и нервно Нека първо да поговорим.
-Добре! Казвай какво е толкова важно, че да се разкарваш чак до тук в тази буря?

<Следва...>

<Посветено на едно момиче>
П.П. : Всички герои в разказа и историята са ИЗМИСЛЕНИ!

HI!

Zwu4i interesno.koga 6te pusne6 ostanaloto?

Благодаря за мнението. Що се отнася до продължението надявам се скоро. Много съм зает в момента. Но ако сте отдавна във форума ще знете, че рядко спазвам срокове. Всичко зависи от музата ми и от музата. Но предполагам, че ще има продължение до 10-ти.

П.П. : Здрасти Bella-Donna.

Разказът си го бива наистина, но му липсва продължението!!!

Може би до някъде съм вкарал нещо от себе си. Нещо подсъзнателно. Нещо, което може би е имало шанс да направя но здравият разум или нещо друго ме е накарало да не правя. Общо взето няма истина в 99% от историята. Що се отнася за единият процент и на него съм посветил 1 глава. Защо мислите, че историята е "Любов - Част 2"?

П.П. : Надявам се да напиша продължението в близките часове. То ще е малко по - ... фантастично да кажем. Но и толкова истинско, сякаш може да се случи на всеки от нас. Може би просто лош късмет. Но ще видите... Скоро надявам се.

Ей Riven убягнало ми е това душевно излияние.Изненадващо-от един стил-скок в друг
Нямах си и понятие,че тозиоси тмлкова ро¬аосидтуг пва рP нтична душа.Посветено на момиче ?!Само момичетата могат да разчувстват мъжката душа

Riven, личи си, че героите са измислени. За моя жалост...

Btw, в студентски град ли си?

Tam sam i zubkab za izpiti . 6to se otnasq do geroite, te naistina sa izmisleni, oba4e nali znaete vav vsqka izmislica/laja ima po - malko istina.

P.P. : Poslednata 4ast 6te postna sled 5-ti fevruari!!!

Za sygalenie momi4etata ne samo mogat da te raz4uvstvat, no te mogat da te nakarat da se 4uvstva6 zle s meseci (znam ot opit), mogat da te naranqt mnogo dalboko... Estestweno mogat i da te naprawqt mnogo 6astliv.

ЕЕ пожелавам ти повече хубавимигове ИИИ не унивай!

Razkaza e gotov i vednaga 6tom se varna v ka6ti (do kraq na sedmicata) 6te go nape4atam na kompa i 6te go postna.

P.S. : Drugiqt sa6to e napat, no nai - rano drugata sedmica!!!

Mnooooo iako .......

Чакамееее........

I az 4akam....

Както и преди казах разказа е довършен, вече и напечатан, само дето не бачка флопито на компа ми в меито. До няколко дни би трябвало да се добера до комп с флопи и поствам.

П.П. : Написах и нещо ново, ще го видите също скоро.

На мен ми хареса. Може би защото в него има "нещо магично", както е "магичен мига", който описваш. И по-важното е, че като че ли "лъха н щастие" от него.

Любов – Част 3

-Аз...Аз... Трябва да ти призная нещо..., з..з...защото...
-Спокойно! – каза ми тя изненадано. Изчакай няколко минути ще ти направя чай.
Б..б..благ...одаря ти! – измънках и изплашено аз, докато тя се беше запътила към кухнята.
-Стегни се! Стегни се!! Не се страхувай от нея! Да не е вампир да ти изпие кръвта?
Изсмях се вътрешно на последната си мисъл. Вампири ли? Ха! Все пак сме 21 век а не тъмните векове където са вярвали във всякакви глупости... Сякаш ми олекна вътрешно, но това чувство продължи само докато от кухнята не чух приятният и глас :
-Как изкаш чая? Със или без захар? И ако искаш колко лъжички?
Замислих се за момент. Исках чая си силен. Щеше да ми дойде добре.
-Да искам. Сложи три лъжички ако обичаш.
Тишината отново ме обгърна и аз реших да разгледам стаята и за да оплътня времето. Тя беше много добре почистена, поне на външен вид, не беше претрупана с мебели и човек можеше свободно да стигне до другите стаи без да се спъне било в дивана или в някое канапе. Имаше и не голяма но на пръв поглед “мощна” уредба. Точно до нея имаше огромна колекция от дискове. Това беше наистина впечатляващо, за това се надигнах от канапето и отидох бързо до тях... Гледах ги невярващо. Тя харесваше толкова много неща, а и доста от тях слушах и аз...А...
-Чаят е готов.
-Оуууу. – стреснах се аз и се обърнах към нея. Благодаря ти. Имаш изключителна колекция от дискове.
-Благодаря ти много. Много малко хора са ми го казвали.
-Няма нищо. Това си е истина. Имаш дефакто всичко. От класиците до техното и метала.
-Просто събирам от години. Но ела да си изпиеш чая! – сети се изведнъж тя. Ще изстине.
Доближих се бавно до масата и седнах на креслото, на което стоях до преди няколко минути. Моментът наближаваше, а аз отново започнах да се изнервям...Изпих чая си бързо на големи глътки въпреки, че още беше доста парещ.
-Та какво искаше да ми кажеш? – попита ме тя, след като изпих чая си.
-Първо искам да те помоля да не ме прекъсваш докато не чуеш всичко, което искам да ти кажа. Става ли?
-Да. Разбира се...
-И така...Сигурно си спомняш първият ден, когато се запознахме? Защото аз си го спомням толкова добре, сякаш беше вчера. Тогава за първи път изпитах някакво странно чувство. Нещо, което до този момент не бях изпитвал. Нещо, което промени светогледа ми и ме “разтърси” изоснови. От тогава та чак до сега се опитвах да разбера какво става с мен. И мисля, че най – накрая намерих отговор на всички мои въпроси. Всички тези безсънни нощи, всички мечти, всички възможни варианти...АЗ ТЕ ОБИЧАМ!!! И го заявявам най – сериозно, независимо от отговора ти чувствата ми остават. Не знам дори дали ме харесваш, не знам дали си нямаш някого, но знам нещо – АЗ ТЕ ОБИЧАМ! ОБИЧАМ ТЕ С ЦЯЛОТО СИ СЪРЦЕ И ДУША!!! Обичам те отдавна. Още от първият ден в който те срещнах!
След като казах това млъкнах в очакване на резултата. Не знаех какво да очаквам, но някак си ми олекна. Най – накрая не беше останало нищо недоизказано...Тя ме гледаше като “гръмната”. Не знаех дали още беше осмислила всичко което и бях казал преди малко. Може би не трябваше да и струпвам всичко на веднъж, но се опасявах, че ако веднъж ме прекъсне нямаше да мога да продължа...
Той отново се сети за моментите, когато двамата стояха един срещу друг. Спомни си за тези мигове и мислено се усмихна. Спомни си как когато тя говореше с него сякаш краката му омекваха, сърцето му започваше да бие по – учестено, кръвта му сякаш беше “решила” да “остави” крайниците му и се беше отправила само и единствено към мозъка му, като по този начин му “помагаше” да изглежда като пълен идиот пред нея. Защо винаги, когато трябваше да каже нещо умно, той или се изцепваше по някакъв начин, или просто оставаше без думи запленен от красотата и, запленен от гласа и, запленен от цялата и особа... ? И което беше още по – странно – дори една нейна усмивка по негов адрес или просто малко внимание от нейна страна сякаш го укриляше като ангел и го изпълваше със сила и желание да върши каквото и да е било...
В този момент се сепна... Отново се беше замечтал, макар и за съвсем малко. За момент беше забравил къде и с кого беше. В този момент се осети и точно до кой момент от разговора с нея беше достигнал. Неволно или не, докато се беше размечтал, беше “забил” поглед в земята и също толкова несъзнателно беше започнал да играе с пръстена си. Спомни последните си реплики – “обичам те! Обичам те с цялото си сърце и душа!!! Обичам те отдавна. Още от първият ден в който те срещнах! “ ... Отмести погледа си за да я погледне право в очите. Беше много смутен, беше загубил увереността си, но също така беше претръпнал в очакване на отговорът и на неговото излияние...
Когато погледът му срещна нейния той сякаш подсъзнателно разбра какво точно щеше да последва. Но нито със сърцето си, нито със сетивата си не искаше да приеме това. Не му се искаше да приеме, че тя няма да откликне на чувствата му. Докато я наблюдаваше с очакващ поглед, той сякаш не виждаше нищо друго освен нея самата. Сякаш съществуваха само те, сякаш я намаше нито стаята, нито предметите. Бяха само те двамата в пространството...
Мина още малко време през което тя все още не можеше да осъзнае къде се намира. Не можеше да осъзнае това, което и бяха признали преди няколко минути.
- Страшно...съм...изненадана от твоето признание. Умът ми не може да го проумее... Просто не знам какво да ти кажа в този момент...
- Можеш да кажеш дали имаш чувства към мен или не? Дали ме обичаш или не?
- Не знам... Не съм сигурна... Просто всичко ми идва изневиделица, макар и да имах леки съмнения за тези твои чувства. Проблемът обаче идва от другаде...
- От къде? – попитах я въпросително, надявайки се подозренията ми да не се сбъднат. Вътешно се молех за това...
- Проблемът е в това, че доста преди теб в мен се влюби друго момче... Знам, че той ме обича и се разстройва само при мисълта за раздяла. Просто искам да остана коректна към него...
- Разбирам. – казах видимо разстороен аз. Вътрешно обаче бях разбит от отговора и. Ревеше ми се... Сякаш светът беше свършил за мен. Съмненията ми се бяха сбъднали. Тя беше “заета” ...
С огромни усилия се опитах да не зплача пред нея. Това ми беше единствената утеха, защото нямаше да се излагам допълнително. Макар, че... НЕ!!! Защо да се излагам??? Даже се замислих дали да не падна на колене пред нея... Но не, нямаше смисъл. Тя каза тези омразни за мен думи толкова уверена в себе си. Или поне така изглеждаше.
- Ще тръгвам... – каза и бавно той, без дори да я погледне в очите. След това бързо стана и отиде до вратата. Отвори я бавно и пристъпи навън...
- Все пак искам да останем приятели. – извика му тя. Ти си много специален за мен...
Той се спря и се обърна към нея. Погледите им се срещнаха. Но в неговите очи се “четеше” само тъга, даже голямо страдание. Тя “прочете” обвинението в очите му. Да! Тя беше права. Той я обвиняваше за много неща. Но най – много я обвиняваше за това, че не му беше дала шанс. Не му беше дала шанс да докаже обичта си към нея...
Нищо не и каза! Просто се обърна много бавно, сякаш беше поне на сто години, след което излезе също толкова бавно и затвори вратата зад себе си...

Любов – Част 4

Краят на един живот, или просто лошо стечение на обстоятелствата? Може би лош късмет???

Веднага щом излезе от къщата и той се затича към близката гора. Не искаше да се връща в къщи. Не му се говореше с никой. Не искаше да вижда никой. Искаше да бъде сам... Мислеше само и единствено за всички несбъднати радости. Мислеше само за нея! Даже в бяга си не забеляза бурята, която се беше разразила навън. Не забеляза също и поройния дъжд, който се изливаше върху него. Не забелязваше и стичащите се по лицето му капки. Сякаш и природата беше против него самия. Дъждът му помагаше да не чувства сълзите си. Помагаше му да не почувства соленият им вкус в пресъхналото му гърло... Силен гърмеж “разтърси въздуха”. Красива светкавица обагри в изумителни цветове мрачното, почерняло небе. Той продължаваше да тича все по – навътре и по – навътре в тъмните дебри на гората, като не се интересуваше нито от силния дъжд, нито от обгръщащите го светкавици...
След време той спря бесният си бяг и се свлече на колене в калта. Беше капнал от умора, беше премръзнал, беше зле... Погледна небето и извика, през сълзи, използвайки последните си останали капчици сила :
- БОЖЕ...!!! ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЪМ САМ??? ЗАЩО!?!?
Точно в този момент поредната светкавица проблясна и озари небето. Миг след това малка част от небето се проясни и ...

По същото това време тя си мислеше за него и наблюдаваше небето :
- Дали не сбърках с него? Много ли го нараних? Надявам се че не, защото го харесвах. Не го обичах, но го харесвах... Дали все пак не сбърках в избора си?
Малко по – късно, точно когато се канеше да се отдръпне от прозореца, небето се проясни напук на бушуващата навън буря. Тя се загледа в красивите звезди. Сякаш в тях имаше нещо мистично, дори магическо. Той също имаше нещо тайнствено, дори магическо в характера си... Изведнъж на небето се появи падаща звезда, която я накара да се замисли. Беше чувала, че трябва да си пожелае нещо, за това побърза да го направи. Пожела си... бсъщност пожеланието не беше за нея. То беше свързано с него. Искаше и се той да се оправи, да си намери някоя, която щеше да го обича както тя не беше могла. Искаше и се тази жена да го оцени по достойнство, защото той го заслужаваше. Беше честен, даже понякога прекалено честен. Беше странен, но човек се чувстваше добре в негово присъствие. Винаги гледаше положителната страна на нещата, освен когато не се отнасяше до него самия. Всичко свърши в тази нощ. За първи път тя го видя наистина покрусен, сякаш беше свършил живота му.

На другия ден, още рано сутринта на вратата на къщата и се почука. Тя бързо стана от леглото и още сънена си сложи наблизо захвърления халат и се запъти към вратата...
- Полиция! Отворете моля!!!
- Идвам! Момент!! – извика им от вътре тя.
Веднага щом отвори вратата пред нея се изправиха двама “любезни” полицаи.
- Госпожице познавате ли това момче? – казаха и те, като и показаха някаква снимка.
-Да разбира се. Но какво е станало с него?
- Момчето е изчезнало госпожице. Кога сте го видели за последен път?
- Вчера вечерта беше у нас...но...
- Но какво???
- Амииии...Направи ми едно излияние, но аз не му отговорих по начина по който се надяваше той. Излезе от нас много разстроен.
- А знаете ли къде е отишъл?
- Не знам, но ако го познавам до някаква степен, би трябвало да е отишъл да се усамоти някъде. Може би в гората.
- Благоря ви госпожице. Не напускайте града за да можем при нужда отново да се свържем с вас.
- Къде по дяволите си отишъл? – каза си тя, докато гледаше отдалечаващата се в посока на гората патрулка.

Внезапният звън на телефона я стресна. Беше задрямала на канапето... Бързо стана и дотича до телефона. След поредният “истеричен” звън тя най – накрая го вдигна...
...Телефонната слушалка падна от ръката и. Секунда след това тя се строполи на пода и припадна...
- Госпожице! Госпожице!!!... – чуваше се от слушалката...
............................................................................................................................................................................................................................................................................................................................................
... Неееееееее... – събуди се с вик тя, а очите и се изпълниха със сълзи. Още не можеше да проумее последните думи на полицая, който и се беше обадил : “Съжалявам госпожице, но трябва да ви съобщя, че приятелят ви е бил ударен от гръм. Умрял е веднага, но тялото му е било изпепелено. Съжелявам много госпожице... “. Мъртъв! Той не можеше да бъде мъртъв. Не му се беше извинила дори. А и имаше да му каже още толкова неща. Тя зарида, но беше започнала да осъзнава жестоката истина – че е възможно да е сгрешила за него. Може би той не беше “поредното момче” влюбено “ до уши” в нея? А може би въпреки всичко тя го обичаше...

Няколко дни по – късно, след като беше минала погребението му, или по – точно погребението на прахта му, на вратата и отново се почука – беше гаджето и...
- Здрасти. – каза и ухилено той. Айде да излизаме.
- Не ми се излиза. Знаеш защо.
- Оооо... . Да не мислиш още за влюбеният в теб мухльо? Бил е баси и глупака. Човека просто е нямал късмет. Той беше... как се казваше на аглийски....?... Looser... ГУБЕЩ! ...
- Не! Ти си глупак. – каза му ядосано тя. Мислех си, че се обичаме но явно това не е така! КЪ СА МЕ!!! Разбра ли? Не искам да те виждам повече. Изчезвай!!! Компренде???
- Хубаво де! Ще си намеря друга мадама. – каза и обидено той, след което отиде до колата си и потегли с “мръсна газ”. Тя хлопна вратата с всичка сила и отново взе да плаче... за него...
- Чук, чук, чук. – потропа се на входната врата.
- Махай се! – извика през сълзи тя.
- Аз съм майка му. – отговори и също толкова тъжен глас.
Тя бързо стана, избърса сълзите си и отвори вратата. Точно срещу нея стоеше майка му видимо състарена и недоспала от преживяното. По лицето и имаше пресни следи от сълзи...
- Намерих това в нещата му. Не съм го чела но е адресирано до теб. Мисля, че би искал да го получиш.
- Благодаря ви. Моите съболезнования за сина ви.
- Да...Синът ми е имал вкус. Хубава си...Жалко, че нещата се развиха така...Ще тръгвам!
- Съжелявам! – отговори и виновно тя. Наистина съжелявам. Довиждане.
- Довиждане. – отговори майка му, след което си тръгна.
Тя влезе в къщата, седна на канапето и отвори писмото му :
“ Не знам с какви думи да започна писмото си към теб! Просто няма такива думи с които да опиша чувствата си към теб. Обичам те и не знам дали ще мога да обичам друга. Но щом четеш това писмо значи не си отговорила на очакванията и надеждите ми. Значи не си ми позволила да те обикна. Заминавам! Ще се преселя в друг град, защото този ще ми навява спомени, спомени за теб... Надявам се да мога да те забравя, но едва ли. Ти остави в сърцето ми една дълбока рана, една голяма празнота, която времето ще трябва да запълни. Какво казваха хората? А да.. “старата любов не се забравя! ” И аз няма да те забравя моя любов, въпреки че ме нарани дълбоко. Надявам се, не моля се да не се наложи да четеш това писмо. Но ако това е така мога само да ти пожелая щастие, и дано този заради когото ме отхвърли те обича поне толкова, колкото те обичам аз в този момент... Сбогом... моя любов..................”
Листа с писмото падна на пода. Тя затвори влажните си от сълзи очи и зарида. Зарида искрено и дълго както никога преди това. Дългите и тъмни коси покриха очите и, и се пропиха със сълзите и. Най – накрая тя разбра. Разбра, че го беше обичала. Разбра, че го беше обичала много. Разбра, че са били един за друг... Тя беше виновна за всичко. Тя го беше убила !!!

Любов – Част 5

Изводи

Изводите от разказа са няколко. Поне са толкова в момента когато написах разказа. С този разказ искаш да завърша един труден за мен период, елементи от който, съм включил и в разказа си. Всеки ще разбере изводите по различен начин в зависимост от преживяванията си. Важното е друго, за това ще го формулирам под формата на послание :

“ Обичайте! Бъдете откровени с другите и най вече със себе си. Не наранявайте любимия или любимата си! И най – чече ВНИМАВАЙТЕ КОГО ОБИЧАТЕ! Дали този човек ви обича колкото вие него? Дали някой друг не ви обича повече? Дали вие самите не обичате друг човек повече? Намерете отговорите на тези въпроси! Старайте се да спазвате нещата по – горе за да не се стига до подобни случки (винаги има първи път) .

Разказа беше измислен, но не и абсолютно целия.Някои неща са верни. Някои от нас са ги преживявали. Нека да не допускаме с незнание да се случат и на НАС!!!

КРАЙ

П.П. : Малко “умни” мисли преди лягане  :

1. “Животът е твърде кратък, за да ги пропилеем напразно! “
2. “Животът е твърде кратък, за да го изживеем без любов!”
3. “Животът е твърде кратък, за да го изживеем самозалъгвайки се!!!”
4. Както се казва : “Любовта ще спаси света”. Помогнете и вие за спасението му! Make Love Not War (Правете любов а не война)! Обичайте се искрено!

Много клишета на едно място, но това е положението. Това мисля в момента! Този път наистина следва

КРАЙ !!!