СтягВ час съм. Не, по-скоро физическата част от мен е в час. Същата тя е тази, която в момента механично записва каквото учителят по литература диктува с изпълнен с енергия и патос глас, вживявайки се сам в своите думи, редейки синоним след синоним без знак, че ще спре скоро. Тази, телесната част в момента записва привидно неуморно, гледайки разсеяно навън. Обектът, привлякъл вниманието й е едно обикновено голо дърво, нищо необичайно за този сезон, и по-точно едно пъстро, шарено шалче, представляващо известен столичен футболен отбор. Вятърът, и може би, нечии ръце, са го изпокъсали до парцали и то самотно се вее като старо знаме.
Навън е студено и сиво, зимата е тук с пълна сила, като се изключи липсата на сняг. Тъмни облаци закриват небето, разхождайки се по него бавно. Листата по дърветата отдавна са окапали.
Хващам се, че мразя това време. Нещо повече, мразя сивината, която изглежда има силата да се намъква и в човешкия живот, превръщайки всеки ден в една сива, еднообразна, гадна агония. Независимо какво правя, къде ходя и с какво запълвам времето си, не бих могъл да избягам от това чувство. Предполагам, че е от зимата; моментите, от нея, които обожавам, също са отминали – когато навсякъде е покрито със сняг и тази сива празнота е заменена от красива белота. Свивам раменете си, не мога да определя какво причинява това чувство на празнота и безсмисленост. Не съм и напълно сигурен, че е от годишното време. Може би съм просто аз. Пак.
"Духовната" част от мен усеща, че нещо е необичайно – безкрайният монолог на учителя е прекъснал за момент. Поглеждам към него, измъквайки се от транса си.
-… вие знаете ли какво е “стяг”?
Тишина.
- Стяг е архаичен израз… примерно, нещото, което стяга каруцата, за да не се разпадне по пътя. Разбрахте ли?
Усмихвам се едва забележимо и поглеждам пак към голото дърво и самотното малко флагче, веещо се от него.
(Първи опит, искам конструктивно-деструктивна критика
)