Дан Дастие

Отровата на Алкория

Глава I

От командната площадка над залата за управление на Сигнус-X-I Крис Холдън огледа екраните, които обикновено даваха изключително чист образ на пространството извън космическия кораб. Всички видеоскопи бяха мастиленочерни, с пробягващи по тях резки виолетови мълнии, дразнещи очите.

Около кораба не се виждаше нищо. Или поне нищо, което човешкият мозък може да идентифицира с точност. Крис Холдън си спомни за своето първо излизане в хиперпространството преди много години, по времето, когато беше още кандидат-офицер. Той бе понесъл леко безопасното неразположение, съпътствуващо всяко влизане и излизане от континуума, но мисълта за това празно необятно пространство, в което потъваше корабът, винаги пораждаше у него някакво особено безпокойство — странни светове се движеха с невероятна скорост спрямо континуума, но бяха отчайващо невидими. Хиперпространствените кораби оставяха далеч зад себе си старите, изживели времето си понятия, които хората бяха смятали за непоклатими. Едно от тях беше понятието за непреодолимата бариера, скоростта на светлината!

Скоростта на светлината е краен предел, отвъд нея е нищото…

Човекът обаче отдавна бе преминал тази граница. Всъщност той не бе работил върху самата скорост, а поточно върху разстоянието, което трябваше да измине, използувайки всеизвестния начин за скъсяване на пътя — паралелните пространства. Скъсяване, което правеше достъпни за него и най-отдалечените от планетата-майка галактики.

Тогава настъпи изключителният разцвет на ГАЛИМ, галактическата империя, с цялото нейно разнообразие от човешки и човекоподобни раси. «Империя» беше термин, считан все повече и повече за нетипично обозначение на онова, което всъщност представляваше една федерация, обхващаща множество планети, обитавани от мислещи същества.

Хората от двадесет и трети век бяха избягнали клопката на безпощадната колониализация, въпреки че в началото на космическата ера за малко не им се наложи да си припомнят грешките, сторени на Земята по времето на колониализма! В крайна сметка разумът бе надделял и едно сравнително хармонично разбирателство съществуваше в галактичната конфедерация под електронния контрол на гигантски комплекс, способен да реши със смайваща бързина и най-сложните разногласия, изхождайки от чисто човешки съображения, въз основа на данните, с които разполагаше.

Може би това не бе търсената панацея, но получените от десетилетия насам резултати бяха поне окуражаващи и «машината», както я наричаха обикновено, имаше тази заслуга, че бе предотвратила немалко въоръжени конфликти.

Крис Холдън се увери за последен път, че всичко е наред в командната зала на космическия кораб, на който той беше командир, и реши, че може да се върне в кабината си. Дежурният офицер стоеше на своя пост, а и Сигнус-X-I се намираше изцяло под автоматичния контрол на електронноизчислителните машини, свързани с централния компютър. Всъщност не се предвиждаха никакви ръчни операции по време на хиперпространствения преход.

Крис Холдън доближи до устата си малкия метален диск, неизменно висящ на врата му.

— Аз съм в кабината си. Никакви особени заповеди засега.

Думите, които произнесе, се запечатиха в автоматичната памет на компютъра. В случай на нужда който и да е офицер или член от екипажа можеше да узнае къде се намира командирът. Достатъчно бе да се отнесе до компютъра.

Крис Холдън хвърли последен поглед към многото уреди на командната площадка, после се обърна и се отправи към подвижната преграда, която автоматически се приплъзна встрани.

Изпълняваха най-обикновена мисия.

Тя бе започнала преди петнадесет земни денонощия, след като заповедта дойде от главния щаб на Земните космически сили. Трябваше да се изпрати екип от изследователи на една все още непроучена планета някъде в съзвездието Тигър. На тази планета, така сходна със Земята, бе вече основана научна база, но фигурираше на космическите карти само под инициалите: ИТКР-О, означаващи за всички навигатори категорична забрана за приближаване.

— Крис!

Командирът на Сигнус-X-I се спря сред слабо осветения коридор, който водеше към кабината му, и извърна глава. Тъмните му вежди се сключиха при вида на човека, който го повика. Висок рус мъж с открито лице, облечен в комбинезон — името му бе маркирано на гърдите върху синтетичната материя.

— А! Ти ли си, Джеф — въздъхна Холдън. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че когато превозваме пътници, трябва да ме наричаш «командир»?

— Извини ме — измънка Джеф Викърс, — не мога да свикна! Малко ли сме странствували заедно…

— Какво има? — попита Холдън.

Помощник-командирът на Сигнус-X-I направи гримаса:

— И аз бих искал да разбера… Два от регенераторите изключиха едновременно. Сякаш са попаднали под влиянието на силно магнитно поле. Внезапно започнаха да вибрират, след което престанаха да работят. Пейвъл не може да си го обясни.

— А аварийните?

— И те работят несигурно — каза Викърс угрижено. — Никога не съм виждал подобно нещо. Всички контролни уреди са като побеснели. Регистриращите устройства отбелязват подозрителни вибрации в долната част на корпуса. Изглежда, че явлението взема широки размери.

— Пети и шести регенератор са на нулата! — извести напрегнато един глас, който странно отекна в тесния коридор до двамата мъже, застанали един срещу друг.

— Дявол да го вземе! — изруга Викърс. — Аварийните генератори също се повредиха. Отивам там!

А когато се обърна, за да се втурне към машинното отделение, той отправи многозначителен поглед към началника си:

— Знаеш ли за какво мисля, Крис?…

— Сигурно за това, за което мисля и аз — измърмори Холдън. — Ще си имаме работа с магнитна буря, нали? По дяволите! При подобни преходи вероятността да се случи такова нещо е едно на хиляда и точно на нас ли трябваше…

Магнитна буря в пространствения континуум… Най-лошите условия, които човек може да си представи за един навигатор в Космоса!

— Връщам се на площадката — сдържано обяви Крис Холдън. — Извикай всички дежурни.

Първите вибрации, регистрирани отначало само от контролната апаратура, впоследствие за по-малко от един земен час, се почувствуваха осезателно. През това време бяха включени електронноизчислителните машини, за да извършат корекция в траекторията. Много бързо тези вибрации, които сякаш се разпространяваха по целия корпус на кораба, се превърнаха в силни трусове, редуващи се на неравни интервали. Осветлението във вътрешността на командната зала чувствително намаля, сигналните лампи по контролните табла започнаха да мигат.

— Силно отклонение от траекторията, командире! — извести спокойният глас на дежурния офицер. — Компютрите не могат да определят корекционните параметри.

Холдън леко пребледня, после поднесе микрофона към устата си:

— Могат ли поне да регистрират отклонението?

— Данните са точни, командире — отвърна гласът на офицера. — Но вече излизаме от безопасната зона.

Нов трус, по-силен от другите, за малко не повали Холдън на пода, но в последния момент той успя да се хване за перилата на командната площадка. Глуха експлозия разтърси Сигнус-X-I.

— Програмирайте незабавно авариен преход! — сухо заповяда Холдън. — Действувайте бързо!

Джеф Викърс стъпи на командната площадка тъкмо когато Холдън изрече заповедта и лицето му се изкриви — добре разбираше какво можеше да означава една такава заповед.

— Дори не знаем къде сме — глухо каза той.

— Нямаме избор — рязко отвърна Холдън. — Трябва бързо да излезем от вихровия обсег. Генераторите са извън строя, при тези условия не ще издържим и половин час.

Дрезгав вой на сирена огласяше целия кораб, прекъсван от време на време от категорични заповеди, издавани с механичния глас на главния компютър.

— Ами ако се материализираме отново на някоя планета или звезда? — попита Викърс, който сам би желал гласът му да звучи по-уверено.

— Ако се окаже звезда, няма да свариш да си събереш атомите, Джеф — измърмори Холдън, отправил поглед към контролните екрани на компютрите вдясно от него. — Не остава нищо друго освен да се надяваме, че тези проклети компютри ще успеят да си свършат работата, преди генераторите да се повредят окончателно.

Странно зеленикаво сияние обля командната зала на кораба и двамата мъже се втурнаха едновременно към специалните фотьойли в един от ъглите на командната площадка.

— Готови за прехода! — прозвуча някакъв глас от скритите високоговорители.

— А пътниците? — попита Холдън.

— Преди малко влязоха в сектор номер две. Всичко е наред.

Холдън включи магнитния пояс, който щеше да го държи прикован към стола му по време на хиперпространствения преход. За миг си помисли за двамата пътници, които взеха със себе си на тръгване от Земята. Професор Ян Никълс, астрофизик, сигурно знаеше защо така силно се тресеше корабът, но биогенетичката Хуана Сантос за първи път участвуваше в подобен преход и той би желал да я успокои…

— Първи предварителен етап приключен! — извести контролният уред.

Гласът му започна странно да се променя. Всъщност това впечатление бе предизвикано от първите слухови смущения, настъпили у всеки един на борда на космическия кораб. После дойде ред на зрителните смущения. От мястото, където седеше, Холдън добиваше впечатление, че всичко наоколо му става прозрачно. Формата и големината на предметите се изкривяваха в зеленикавото сияние. Всичко в командната зала ставаше бляскавозелено. Зелено и прозрачно едновременно.

Викърс, който се намираше близо до Крис Холдън, измърмори нещо неразбираемо. Холдън затвори очи. Мъчителната тревога се възвръщаше, както всеки път. А с нея и страхът да умреш мигновено, ако се случи нещо лошо по време на материализирането в триизмерното пространство на вселената. Рой слънца затанцуваха пред него. Лудешки танц… Но вибрациите и резките сътресения, изглежда, бяха спрели.

— Майка ми имаше руси коси… — избъбри Викърс. — Не… червеникави. Червеникави бяха. Като огън! Ох, не знам вече. А е важно все пак, нали, Крис?

— Да. Важно е — неясно изрече Холдън. — Опитай се да си спомниш, Джеф.

— Не знам вече…

— Опитай все пак. Руси или червеникави?

Глупава работа. Холдън отлично знаеше, че бе напълно излишно да се спират на такава незначителна подробност. Но то бе по-силно от тях. Зави му се свят и той направи усилие да не загуби съзнание. Случваше се понякога, когато не вземаха всичките обичайни предпазни мерки при смяна на континуума. Бяха забравили нещо по време на подготвителните маневри, или пък уредите за обезопасяване не действаха изправно. Холдън имаше усещането, че собствената му психика вече не му принадлежи, че тялото му се отделя от духа. После, после настъпи пълен мрак…

Когато дойде на себе си, всичко изглеждаше нормално в залата, освен няколкото примигващи лампички и Джеф Викърс, който се тресеше във фотьойла си в пристъп на нервен смях. Крис Холдън въздъхна шумно, с облекчение. Разумът му отново се проясняваше. Те все още бяха живи и едва се отърваха от магнитната буря, която вилнееше някъде там, в безкрая на хиперпространствения континуум. А това беше вече нещо! Той изключи магнитния си колан и се изправи на крака. Хубавото бе, че неразположението, което човек изпитва по време на промените в пространството, изчезва като по чудо, щом приключат операциите по прехода.

— Джеф! Престани да се смееш така, ами се измъквай оттам — каза Холдън с обичайния рязък глас на човек, свикнал да му се подчиняват. — След десет минути искам подробен отчет за състоянието, в което се намира корабът!

Джеф Викърс престана да се смее и затърси пипнешком превключвателя на колана, който го държеше прикован към седалката.

— Представяш ли си, Крис — каза той. — Представяш ли си, преминахме!

После стана на свой ред и хвърли критичен поглед върху екраните с образ от външните видеокамери.

— Къде сме? — попита той.

Крис Холдън го стрелна с очи.

— Престани да задаваш идиотски въпроси! Откъде да знам! По-добре върви да направиш каквото ти заповядах. Ще се опитаме да си изясним тази работа.

Половин час по-късно той наблюдаваше с безсилен гняв контролния апарат на детекторите, които упорито отказваха да се спрат на някакъв познат ориентир.

— Нищо не може да се направи — заяви той на Джеф Викърс, току-що влязъл при него в астронавигационното помещение, и сочейки към насрещния екран, каза мрачно: — Нито едно от тези слънца, нито една от тези планети не фигурират в космическите карти. Това е съвсем непознат свят за нас!

— Изключено! — провикна се Джеф. — Изключено е да сме се отдалечили толкова много от познатите ни сектори! Регистриращите траекторията уреди…

— Те са работили нормално — отсече Холдън. — Но компютрите отказват да анализират данните, с които разполагат от базите. Вероятно това означава, че сме се отклонили в пространственовременен континуум, чиито параметри ние не знаем.

В този момент в командната зала влезе мъж на около шестдесет години. Той беше висок, със сребристобели коси и поглед на вечен мечтател. Следваше го млада чернокоса жена, облечена като всички мъже на борда на Сигнус-X-I със скафандър от виникрон в сламеножълт цвят и къси ботушки от синтетична материя. Лицето й издаваше южняшки произход, но теменуженият й поглед би могъл да принадлежи на жена, родена на някоя от обитаваните планети на Кентавър. Беше много хубава въпреки строгия вид, който й придаваха черните й като абанос коси, така както бяха свити на кок.

Тя смело се усмихна на Крис Холдън, но в очите й все още се четеше боязън. Професор Никълс наблюдаваше видеоекраните.

— Отклонили сме се от нашия континуум, нали? — започна той. — Фантастично! Джонатан Пърл разработи учудваща теория за редките магнитни явления, които възникват спонтанно в континуума. Може би сме открили тези преходи, които той доказа чрез изследванията си преди двадесет години! Преходи, които ще отворят вратите към неподозирани светове! Това е прекрасно, командире! Погледнете тези звезди, тези непознати светове! Никой телескоп, колкото и мощен да е той, не би могъл да ги стигне!

Крис Холдън отправи бърз поглед към Хуана Сантос, която, изглежда, не споделяше радостта на учения.

— Дълбоко съжалявам, че трябва да остана безразличен към такава красота — измърмори той, — но се боя, че вие не си давате сметка за ситуацията, професор Никълс. Ние сме загубени в един свят, съвсем непознат за хората, на борда на кораб, който понесе тежки аварии по време на пространствения преход и се отклони от непредвидимо явление. Преди малко аз лично се опитах да вляза във връзка чрез хиперквантовия предавател с базата, откъдето излетяхме, и този опит завърши с пълен неуспех. Нашите връзки със Земята са окончателно прекъснати.

— Това е напълно естествено — усмихна се старият учен, но не изглеждаше да осъзнава сериозността на положението. — Вълните, излъчени от нашите предаватели, се отклоняват поради разликата в плътността на различните светове, през които ние неусетно преминахме. Те се променят изцяло, когато стигнат в нашето обичайно измерение, ако изобщо стигнат, което още не е доказано!

— Ще рече ли всичко това, че ние сме напълно откъснати от нашия свят, командире? — намеси се Хуана Сантос.

— Страхувам се, че е така, госпожице — отговори Холдън. — Регистриращите уреди все пак определиха нашата траектория и е достатъчно да обърнем изчислителните параметри, за да получим обратната траектория, но корабът понастоящем не е в състояние да навлезе отново в хиперпространството. Ние понесохме сериозни аварии, а сега попадаме в пространство, което ни е изцяло непознато. Преди всичко трябва да поправим тези повреди, а за да го сторим…

Той посочи един от екраните, обсипан със звезди, и допълни:

— За да го сторим, трябва задължително да намерим в този свят планета, на която да установим временна база и да направим ремонт. Вероятно ще са нужни седмици, месеци или години… Все пак бих искал да знаете какво ни очаква.

Чу се слаб, модулиращ звук на фона на непрекъснатото бучене на бордовата апаратура и лицето на Джеф Викърс се озари.

— Успели са да включат отново фотонните двигатели, командире! — викна той.

— Това все пак е нещо — въздъхна Холдън.

Той хвърли бърз поглед върху контролните екрани, сетне отново се обърна към професор Ян Никълс.

— Мисля, че ще имаме нужда от вашите познания, професоре — каза той, съвсем спокоен. — Толкова много неща предстои да научим за този свят, който открихме случайно. Мислите ли, че в него може да има планети от земен тип?

— Според теориите на Пърл общата структура на един такъв свят не би трябвало да се различава много от тази на нашия, млади човече — отвърна ученият. — Мога ли да си послужа с вашите помощни електронноизчислителни машини?

— Разбира се, професоре. Те са на ваше разположение. Ще ги свържа с централния компютър, а един терминал ще бъде оставен на разположение в кабинета ви.

За пръв път Холдън се реши да се усмихне и погледна Хуана Сантос.

— Пожелайте ни успех, госпожице Сантос — каза той. — Мисля, че ще ни трябва. Съжалявам наистина, че не можах да доведа до успешен край мисията, поверена ми от Научния център, към който се числите, но бъдете сигурна, че моите хора и аз ще направим всичко, което е по нашите възможности, щото вашият удължен престой на борда на Сигнус-X-I да не бъде много мъчителен.

— Благодаря ви, командире — каза младата жена. — Тогава да започваме веднага, съгласен ли сте? Всички сме на един и същи хал, ако мога да си позволя този израз. Следователно бих искала да участвувам в общите усилия, за да се измъкнем от това положение. Може ли да приготвя по едно хубаво кафе за всички? В онова, дето ни сервират още на тръгване, се долавя някаква военна строгост, която с течение на времето може да навреди на настроението на хората ви!

Атмосферата се разведри изведнъж и усмивката на Крис Холдън се задържа — нещо, което рядко му се случваше:

— Можете, госпожице Сантос — каза той. — Но се нагърбвате с тежка отговорност след това! Аз лично ще престана да изпитвам предишното удоволствие от кафето на нашия готвач!

Глава II

В течение на един период, равен на четири земни денонощия, Сигнус-X-I изучи най-щателно звездната система, в която попадна, след като се отклони от пътя си. Четири денонощия, през които екипите, натоварени да следят локаторите и анализиращите устройства, спяха съвсем малко. И въпреки това резултатът бе разочароващ. Единствената планета, на която се спря изборът на Крис Холдън, за да извършат ремонта, беше огрявана от две ослепително блестящи слънца и уредите отбелязваха на нейната повърхност една сравнително постоянна температура, но все пак много висока, за да има условия за нормален живот без специална екипировка. Във всеки случай наситената с въглерод атмосфера щеше да наложи задължителното и постоянно носене на скафандър, което би затруднило задачата на ремонтните групи.

— Трябва да намерим друго място — реши Крис Холдън, сбърчил чело.

— В такъв случай налага се да действуваме бързо — измърмори уморено Викърс. — Корабът няма да издържи дълго в това състояние. А и обезопасяването…

— Струва ми се, че имам какво да предложа — подхвърли професор Ян Никълс, който проверяваше данните, сравнявайки ги с някои от тези на детекционните уреди в командната зала. — В тази галактика трябва да съществува система, идентична на нашата Слънчева система, ако съдя по събраните сведения от последните дни. По мои наблюдения с мегаскопа, изглежда, че една или повече планети от нея са имали сходна еволюция с тази на Земята. Ето космическите координати… В този им вид може да ги подадете директно в контурите на електронноизчислителните машини, командире.

Холдън взе данните, които му поднесе Никълс, хвърли им бегъл поглед, след което ги подаде на своя помощник.

— Програмирай веднага прехвърляне по тези координати — заповяда той. — Ще видим какво ще излезе. — Сетне отново погледна стария професор, който вече се бе заловил за работа: — Колко време определихте за прехода, професоре?

— Около два дни, ако поддържаме сегашната скорост.

Викърс направи гримаса, но потвърди:

— Ще поддържаме скоростта, Крис. Но това ще е последният ни шанс. Енергийните запаси са на изчерпване, а Пейвъл все още не е успял да включи единия от регенераторите.

— Хайде, да не губим време — реши Холдън. — Ще говоря с хората… Трябва да издържат още малко.

— Изтощени са — каза дежурният офицер.

— Всички сме така — отвърна сухо Холдън и натисна цяла поредица от превключватели. — Чуйте всички — обяви той с ясен глас, когато всички лампички на интеркома светнаха на контролното табло. — Тук е командирът Холдън. Няма да кацнем на планетата, чиито данни току-що анализирахме. Те са неблагоприятни, като се има предвид работата, която ни предстои. Професор Никълс счита, че е открил друга, по-гостоприемна звездна система, на около два дни път оттук. Ние ще се отправим към нея, като съблюдаваме същите условия за безопасност. Знам, че всички сте уморени, но трябва да издържим. Няма да позволя никакво нарушение на дисциплината, никакво отпускане, дори и временно. Не забравяйте, че се борим за живота си. С помощта на всички вас аз ще върна Сигнус-X-I на Земята. Край.

— Доста лаконично — обади се Хуана Сантос, която току-що бе влязла в командната зала. — Винаги ли сте така твърд с хората си, командире?

Холдън прекъсна интеркома и се обърна с лице към младата жена:

— Те са войници преди всичко, госпожице Сантос — каза той. — И знаят много добре, че единственият им шанс е да се подчиняват на заповедите без всякакви коментари. По този повод бих искал да ви направя една забележка, понеже говорим за дисциплина. Намирам, че от няколко дни доста ги глезите.

— Опитвам се само да облекча страданието им, командире — отвърна Хуана. — Те почти изнемогват от изтощение. На някои нервите им не издържат и…

— Знам, госпожице — сухо отсече Холдън. — Знам какво ще ми кажете, но при сегашните обстоятелства аз имам нужда от всички момчета. Така че ще ми доставите удоволствието да изкарате от стационара двамата мъже, които настанихте там без мое разрешение. Искам да бъдат по местата си след десет минути! Можете да предадете тази заповед от мое име на главния лекар Лестър. Нека им предпише някакъв допинг, ако трябва, но да са в състояние да си вършат работата. Това е.

Хуана Сантос стисна юмруци, но Холдън не й обърна повече внимание — той следеше цифрите по един от екраните на изчислителните машини. Програмата на прехода бе въведена в паметта на компютъра.

— Смяна на посоката след седем минути — извести изкуственият глас на главния компютър.

Гневна и разочарована едновременно, Хуана Сантос се обърна и тръгна към помещението, което служеше за лечебница. Доктор Лестър наведе глава, когато тя му разказа за разговора си с Холдън.

— Има право — каза той тихо. — Той е превъзходен офицер, госпожице Сантос, дори да ви се е сторил нечовечен днес.

Лестър посочи двамата мъже, които спяха на кушетките.

— Ще се опитаме да ги пооправим малко — въздъхна той. — Но Холдън залага последната си карта. Ако този път не успее, хората ще рухнат един след друг.

— А той? — избухна Хуана. — Той никога ли не се изморява?

Лестър не отговори. Знаеше, че Крис Холдън фактически не е мигнал, откакто бродеха из този непознат свят. Сутринта дори бе отказал да го преслуша…

— Помогнете ми, госпожице Сантос. Ще им направя инжекция…

Лицето на Крис Холдън се бе изопнало от умората и истинско чудо беше, че още можеше да се държи на крака. Той изпиваше цели литри силно кафе и почти не напускаше командната зала.

С поглед, прикован в планетата, чийто оранжев диск бързо нарастваше на екраните, Холдън попита: — Е, какви са данните?

— Обработват се, командире — промърмори операторът, който наблюдаваше един от терминалите.

— Докладвайте съобразно разшифровката.

— Слушам, командире.

Операторът започна да изброява дълга поредица от цифри. Атмосферно налягане на повърхността… Плътност… Състав на атмосферата… Температура… Радиация…

Крис Холдън наблюдаваше стария професор, който най-накрая се бе отпуснал върху купа хартии, затрупали работната му маса. Той спеше, опрял глава на сгънатите си ръце. За първи път от дни насам бегла усмивка пробяга по устните на Крис Холдън, докато гледаше учения. В същото време някаква притъпена възбуда се надигаше у него и потискаше умората, която подкосяваше мускулите му.

— Професоре — повика го той тихо, докосвайки рамото му с ръка.

— Оставете ме на мира, Холдън — измърмори недоволно ученият. — Оставете ме да спя…

Холдън го разтърси по-силно.

— Чуйте какво ще ви кажа, професоре! Струва си да бъде чуто — настоя той. — За миг ми се стори, че наближаваме Земята! Имахте право! Бога ми! Хванахме рядката птица!… Вижте!

Три малки сателита се появиха около планетата, която запълваше почти целия видеоекран. Отразената светлина на едно огромно ослепително слънце образуваше нещо като блестящ кръст в левия ъгъл на екрана.

— Най-хубавата гледка, която някога съм виждал! — подхвърли Холдън.

Ян Никълс се опита да стане, почервенелите му от безсъние очи се втренчиха в екрана.

— Бях сигурен, че тя съществува някъде, млади човече — каза той с мъка. — Математиката не лъже никога… А сега ме оставете да спя. Повече нямате нужда от мен… Ако не сметнете, че прекалявам, бих желал да кажете на вашите хора също да си починат. Наистина го заслужиха.

Холдън поклати глава и погледна Джеф Викърс, който залиташе в своя ъгъл, без да съзнава какво става в командната зала. Те бяха издържали. До един. Внезапно го обзе желание да включи всички високоговорители, за да каже на всички тези хора, които сам бе избрал, колко много ги обича.

Натисна всички превключватели и гласът му отекна из целия кораб. Глас, който се силеше да изглежда монотонен колкото може повече въпреки надигащото се вълнение.

— Тук е командирът Холдън — каза той. — Планетата, към която се приближаваме, отговаря на всички необходими за нас условия. Ще минем в ниска орбита, за да извършим последните наблюдения, преди да кацнем. Искам от вас още едно малко усилие за маневрите по приближаването. После ще можете да си починете.

Той щеше да спре дотук, но срещна погледа на своя помощник, който идваше на себе си с цената на огромно усилие. Поглед суров, отправен ненадейно, и Холдън побърза да добави:

— Гордея се с вас, момчета… Свършихте превъзходна работа.

— Това намери само да кажеш — подхвърли Викърс, когато връзката прекъсна. — Знаеш ли, Крис, понякога се питам дали нямаш паве на мястото на сърцето си.

И допълни с насмешка:

— Най-добрият офицер от цялата земна космическа флота! Ако не те познавах, щях да се изкуша да добавя: и най-безчовечният. Но аз те познавам, Крис Холдън! Май се дразниш, че те познавам така добре, а?

— Затваряй си устата — извика Холдън, облягайки се с ръце на един от пултовете, сякаш несъгласен с направената му характеристика. — Имам задача, която трябва да изпълня: да спася тези момчета и да ги върна живи и здрави. Останалото е четиво за сантиментални девици. По-добре се заеми с влизането в орбита.

Само двайсетина часа по-късно Сигнус-X-I меко кацна на непознатата планета, след като извърши поредица от кръгови движения в ниска орбита, което даде възможност на изтощения екипаж да събере сили преди самите маневри за кацане.

Крис Холдън най-грижливо бе подбрал мястото за кацане на брега на един от големите океани на планетата, недалеч от екваториалната зона. Земният космически кораб стоеше неподвижно сред нещо като горска полянка, само на стотина метра от покрития с фин пясък плаж, до който замираха леките вълни, които меко диплеха спокойната вода. Необикновени палми с дълги листа, прозирни като дантела, растяха край брега. По-нататък се простираше местност, обрасла с буйна растителност, сред която се открояваха ярките, украсени с разнообразни багри цветя, като пламъчета от запалени огньове. Нежнозелени гроздове с неестествена големина, силно наподобяващи огромни чепки грозде, висяха тук-там по дърветата. Изобилната природа напомняше много на тази в тропическите области на планетата-майка, но климатът беше по-умерен все пак. Освен това растенията изглеждаха болни от гигантизъм. От наблюдателния си пост, където се върна, след като си позволи няколко часа възстановителен сън, Крис Холдън забеляза някакви странни папрати, високи около десетина метра, едва поклащащи се от лекия бриз, който духаше от океана.

— Бихме могли да се поразтъпчем малко — предложи Джеф Викърс. — Всичко изглежда тихо и спокойно.

Холдън се реши най-после:

— Два часа почивка за всички — обяви той. — Изрично забранявам да се отдалечавате на повече от двеста метра от кораба. Трябват ми доброволци за разузнаване. Това място прилича на райско кътче, но ми се иска детекторите да го потвърдят. Мерки за сигурност — както винаги. Заповедите се отнасят и за пътниците.

Той се обърна към доктор Лестър, който очакваше неговите нареждания:

— Джон… Можете да свалите от кораба вашите измервателни уреди. Добре би било да разполагаме по възможно най-бърз начин с първоначалните сведения относно естествените ресурси на тази планета.

Лекарят на Сигнус-X-I поклати глава:

— Ако тези гроздови чепки могат да се ядат, няма да ни липсват витамини! — засмя се той. — Ще изследвам веднага водата на потока, който тече край полянката, и морската вода също.

Половин час по-късно един от централните люкове се отвори, оттам автоматично се спусна бордова стълба, за да позволи на хората от кораба да стъпят на земята, покрита с жълта, гъста трева. Хуана Сантос има честта първа да стъпи на непознатата земя. Тя пое дълбоко свежия, изпълнен с приятни благоухания въздух, протегна се срещу слънцето, в чиято светлина на фона на синьото небе странно блестеше един от сателитите на планетата, после се отправи към гората, очарована от толкова много красота.

Малко след това Холдън отиде при нея. Тя се бе загледала в тихата вода на едно ручейче, което лъкатушеше през поляната, преди да се влее в морето.

— Струва ми се, че бях груб с вас — започна Холдън, без да й даде време да отговори. — Но се надявам, че вече не ми се сърдите?

Тя отправи към него теменужения поглед на леко изтеглените си встрани очи и едва доловимо се усмихна.

— Тогава бих ви удушила. Сега не знам… Трябва да призная, че постигнахте смайващ резултат с вашите хора, но сигурен ли сте, че не са ви намразили от дъното на душата си за всичко това, което ги накарахте да изтърпят през последните дни?

— Аз не искам от тях да ме обичат — въздъхна Холдън, сядайки на тревата. — Само да ми се подчиняват. Космическият полет съвсем не е неделна разходка. А когато се превърне в произшествие, какъвто беше нашият случай, всичко, което може да наподоби отблизо или далеч някакво чувство, се превръща в слабост…

Хуана се приближи до него, седна, откъсна една тревичка и започна разсеяно да си играе с нея:

— Може би сте прав, командире…

— Командир… — въздъхна отново Холдън — ако знаехте, има моменти, в които този чин се превръща в истинско бреме. Направете ми удоволствието, госпожице Сантос, наричайте ме Крис. Вие не сте подчинена на военната йерархия. Това ще ме облекчи малко!

— Дадено, но само ако и вие ме наричате с малкото ми име… — усмихна се младата жена.

— Добре, Хуана — съгласи се Холдън, като се изправи и й подаде ръка. — Елате, бих желал да хвърля един поглед на…

Той не довърши изречението си, очите му се разшириха от изненада. От другата страна на потока някакво съвсем младо момиче с руси, та чак бели коси ги гледаше усмихнато. То носеше къса бяла рокля, която разкриваше до над коленете изящните нозе, а едно голямо оранжево цвете украсяваше косите му отляво. Лицето й излъчваше особена прелест, а усмивката откриваше малки, ослепително бели зъби.

— По дяволите! — изруга тихо Холдън. — Хуана, кажете ми, че не сънувам! Този рай е обитаван… На тази планета има живот!

— И то какъв живот! — допълни Хуана Сантос. — Това момиче е толкова хубаво, че дъхът ти секва!

Холдън направи една крачка към грациозното видение. Момичето не изглеждаше уплашено. То изрече няколко думи на непознат, особено мелодичен език и избухна в звънък смях, след което побягна, подскачайки в тревата с босите си нозе и докато Холдън и неговата спътничка се обърнат, то беше вече изчезнало сред високите дървета, които ограждаха поляната.

— Викърс имаше право — промълви замислен Холдън. — Когато приближавахме към планетата, детекторите регистрираха някакви скупчвания, които в крайна сметка биха могли да се приемат за малки поселища. Но при наличието на тази растителност той не можеше да бъде сигурен. Сега…

— Изглежда, че тази констатация не ви радва особено много — учуди се Хуана.

Холдън поклати глава.

— Винаги съм много развълнуван, когато открия планета, на която животът е приел материални форми, Хуана — отговори той. — Но в положението, в което се намираме сега, бих предпочел да попаднем в необитаван свят… Не сме достатъчно технически подготвени за контакт с интелигентни същества. А имаме и друго да вършим освен обичайните мерки, които вземаме, щото контактът да не се превърне в катастрофа. Трябва веднага да се върнем на кораба. Нищо не знаем за умственото развитие на обитателите на този непознат свят, в който дойдохме без предупреждение. Не сме засекли нито радиосигнали, нито каквото и да е друго излъчване по време на маневрите в орбита, което може да означава, че се намираме пред една доста изостанала форма на живот, ако изхождаме от нашите концепции. Появата на космически кораб може сериозно да обърка тези същества, зле подготвени за такава среща… Налага се да вземем всички предпазни мерки.

— Мисля, че всъщност това е едно разумно решение — одобри Хуана. — Толкова грешки са били правени в миналото… Интересното е, че това момиче видя много добре кораба сред поляната…

— Какво имате предвид по-точно?

— Казвате, че не сте открили никаква следа от развита цивилизация на тази планета, нали? — продължи Хуана.

— Точно така.

— Как ще обясните тогава, че гледката, която се разкри пред тази млада особа, не й направи ни най-малко впечатление, Крис? Тя не беше нито учудена, нито изплашена…

— Това озадачи и мен — замислено изрече Крис Холдън. — Изглеждаше напълно безгрижна…

Глава III

Към обед Крис Холдън взе решение разузнаването да не се извършва много далеч от района на поляната. Наличието на разумен живот на тази планета му налагаше известна предпазливост.

Хората сновяха около космическия кораб, подготвяха лагерната база. Отделни модули бавно се отделяха от кораба, поддържани от силите на антигравитационното им поле, и се разполагаха звездообразно около централната структура, наподобяваща огромно насекомо, чиито съставни части можеха да се видят. След това тези модули бяха свързани с особени тунели от гъвкава материя, които осъществяваха достъпа до различните части на базовия лагер, ателиета, модули за живеене, санитарни помещения, спално помещение за екипажа, зала за развлечения, кухня. За няколко часа сред поляната изникна истинско миниатюрно градче.

Денят беше значително по-дълъг от земния, така че лагерът всъщност бе готов много преди слънцето да се спусне към морето. Втора луна се появи на небето, то лека-полека ставаше вече виолетово, когато един от дежурните даде тревога — забелязал бе, че радарите за близък обзор, насочени към мястото, където изчезна загадъчната девойка, сигнализират за приближаването на значителна група от хора.

Незабавно предизвестен, Крис Холдън закопча на кръста си колана, на който висеше личното му оръжие, и излезе от своя модул. Скоро и Джеф Викърс се присъедини към него — също въоръжен, готов да посрещне всяка евентуална опасност.

— Момчетата да бъдат сдържани, колкото е възможно — заповяда командирът на Сигнус-X-I. — И без никакви лични инициативи!

— Хората са предупредени. Ще останат вътре — отвърна Викърс. — За всеки случай взех два компютъра за превод…

— Отлична идея — измърмори Холдън и пое една от черните кутии, която помощникът му подаде.

Той я окачи на специално приспособление на колана, издърпа леко проводника, излизащ от кутията, и прилепи малката вакуумна слушалка към лявото си слепоочие. Същото стори и Джеф Викърс, който демонстрираше олимпийско спокойствие.

— Да вървим — реши Крис Холдън.

Внезапно се появи Хуана Сантос и се затича към тях. Спряха да я изчакат.

— Съжалявам, Хуана — каза Крис Холдън, — но много бих искал да останете на сигурно място. Нищо не се знае. Първият контакт винаги крие изненади. Възможно е нещата да тръгнат на зле…

— Помислих си все пак, че присъствието на една жена ще бъде от полза — възрази биогенетичката.

— Може би има право, Крис — одобри идеята Викърс.

Крис Холдън все още се колебаеше. Трябваше да признае, че помощникът му имаше донякъде право да приема присъствието на Хуана Сантос като уравновесяващ фактор, но противоречиви чувства му пречеха да се съгласи. И може би тъкмо в този момент той осъзна до каква степен младата жена бе навлязла в живота му…

— Така или иначе — прошушна Хуана — много е късно за връщане. Погледнете…

Компактна група от хора се появи в окрайнината на гората, на около петдесетина метра от мястото, където се намираха. Дванадесетина мъже и жени, водени от беловлас старец, който се опираше на дълга чепата тояга, надхвърляща ръста му. Жените носеха цветни рокли или по-точно съвсем къси туники — до една затъкнали цвете в косите си. Мъжете, с голи темета, почернели от слънцето, бяха млади, усмихнати, само с парче плат около бедрата, подобно старите египтяни от епохата на фараоните. Съсухреният старец с ослепително бели коси носеше дълга, светлозелена роба, пристегната в кръста с плетен шнур.

— Нямат оръжие — отбеляза Хуана Сантос, — но, изглежда, имат приятелски намерения, нали?

— Така е — съгласи се Холдън.

Той демонстративно извади термичния си пистолет и го хвърли пред себе си. Джеф Викърс направи същото, без да изпуска от поглед групата, застанала неподвижно до дърветата. После Холдън вдигна дясната си ръка с надежда този жест да бъде възприет като поздрав за добре дошли и се запъти към групата, без да бърза, следван от двамата си спътници.

Старецът вдигна тоягата и пристъпи на свой ред. Другите го последваха, ни най-малко обезпокоени от онова, което виждаха сред поляната. Няколко жени се смееха, сочейки странния комплекс от кораба и свързаните с тунели модули. Холдън забеляза, че някои от тях носеха изящно изплетени кошници, пълни с разноцветни цветя и плодове. Той се спря на два метра от усмихващия се старец и като разбра от поведението му, че се готви да говори, бързо посегна към кутията, закачена на колана му, и натисна малкия червен бутон за включване на уреда.

— Пареа нави мамо тара… — промърмори старецът. — Еви Алкория сигур маева.

Ясна мисъл се отпечата в съзнанието на Крис Холдън благодарение на превеждащия уред, който разчете мигновено мозъчните излъчвания, съответствуващи на неразбираемата фраза, произнесена от стареца.

Пожелания за добре дошли…

— Подай ми уреда си, Джеф — каза Холдън, протягайки ръка.

Помощник-командирът на Сигнус-X-I му го подаде и Холдън тръгна към стареца, държейки черната кутия пред себе си. Трябваше да се разбират с жестове, в атмосфера на добро настроение, което, изглежда, бе отличителната черта на тези миролюбиви същества, явно щастливи, че живеят. Старецът прие с охота да закачи уреда на плетения колан, опасващ кръста му. Холдън му показа как да прилепи малката вакуумна слушалка към слепоочието си и сам натисна бутона за включване на уреда.

Сега вече разговорът ставаше възможен и той веднага заговори на универсалния език, употребяван в галактиката, откъдето идваше:

— Ние сме земяни. Идваме от една далечна планета, наричана Земя, и намеренията ни са чисти. Нашият космически кораб се повреди сериозно и трябва да го поправим, преди да продължим пътя си.

Водачът на малката група мъже и жени няколко пъти поклати глава и още по-широко усмихнат, заговори на собствения си език. Преводът веднага и съвсем ясно се появи в съзнанието на Крис Холдън:

— Вие сте добре дошли на Алкория, земяни. Може да останете при нас, колкото искате. Това не ни пречи. За първи път същества, дошли от небето, ни гостуват и ние се радваме от факта, че животът се е развил и на други светове… На светове, които нощно време се появяват и блестят така силно. Селото ни се намира в тази посока, недалеч оттук. Там ще бъдете винаги посрещнати като приятели.

Той махна с дясната си ръка и две от жените се отправиха към жителите на Земята, за да оставят кошниците си пред тях:

— Те набраха тези плодове за вас — поясни старецът.

Холдън се усмихна и разтвори ръце:

— Благодаря ви, приятелю. Бих искал да ви поднеса и аз някакъв подарък в знак на приятелство. Ние приемаме от все сърце тези дарове, но мисля, че трябва да ги подложим на анализ, за да сме сигурни, че не са вредни за организма ни. Разбирате, нали?

— Разбирам — потвърди старецът. — Името ми е Галеа Ивхи.

— Моето е Крис Холдън. А това са Хуана Сантос и Джеф Викърс.

Десетина минути по-късно ледът окончателно се стопи благодарение на компютрите за превод, които преминаваха от ръка в ръка сред глъчка, смях и шумна бъркотия.

— Изглеждат весели по природа — каза Викърс на командира си. Хуана бе заобиколена от младите алкорианки, които говореха в надпревара. — От тях се излъчва любов към живота — допълни той.

— Да. И нищо не ги учудва. Човек би казал, че някои чувства наистина са им непознати. Всичко им се струва естествено, дори и този космически кораб, кацнал на планетата им… Не задават въпроси. Сякаш приемат нашето идване като нещо обикновено, а би трябвало да е събитие за тях.

— Наистина странна реакция — съгласи се Викърс замислен. — Не изглежда да са технически напреднали, но приемат без всякакъв страх мисълта, че идваме от друг свят — като нещо съвсем обичайно… Погледни ги, не проявяват никакво любопитство. Като деца са.

— Може пък и да е така — измърмори Холдън. — Но все пак изглежда, че имат точна представа за света, в който живеят: една планета сред безброй други планети и звезди. Изглежда, са доста интелигентни, а едновременно с това и учудващо мъдри, което уравновесява реакциите им.

Хуана се връщаше към тях. В косите й бяха затъкнати цветя, изглеждаше очарована.

— Крис, тези хора са прекрасни — сияеше тя. — Никога, у никой народ не съм срещала такова безгрижие по време на странствуванията, които съм извършвала в сърцето на нашата галактика! Този свят е сякаш привилегирован рай.

— Във всеки случай той е приютил в себе си едно общество, което се е разминало с обичайните критерии — подчерта Холдън, смеейки се добродушно. — Може би трябва да завиждаме на веселото им безгрижие. Нашите грижи на цивилизовани хора ни карат много често да забравяме, че може да съществува и сладостта да живееш в светове, наречени примитивни! А този тук май е особено привилегирован в това отношение!

— Бихме могли да ги поканим в базата ни — предложи Хуана Сантос. — Поне това трябва да направим, не мислите ли?

— Добра идея — съгласи се Холдън. — Ще предам предложението на Галеа Ивхи. Джеф, вземи обратно компютрите и пусни записите в анализиращите устройства Колкото по-бързо разберем езика им, който, изглежда, има проста структура, толкова по-бързо ще се улеснят контактите ни.

Срещата с хората от базата бе изключително сърдечна. Размяна на малки подаръци, цветя от алкорианките, смехове, разговори чрез жестове. Мъжете, едва съвзели се от умората, се отпускаха в непринудения контакт с тези весели същества. Оформиха се групички за посещение на кораба и помещенията на земята, но алкорианците най-много се забавляваха пред огромните пултове, обсипани с многоцветни светлинки. Външното изображение на видеоекраните като че ли не ги учудваше толкова много. Те се движеха не особено изненадани сред този свят, който би трябвало да ги смае и дори да предизвика известна обърканост у тях. Беше им твърде забавно да плуват в безтегловността на вертикалните шахти на антигравитационните подемници и не изпитваха никакъв страх.

— С удивителна лекота се адаптират към всякакви условия — заключи Хуана вечерта, когато алкорианците се бяха прибрали в селото си, преди да се стъмни. Те поканиха домакините да им гостуват на другия ден.

Холдън изведнъж доби загрижен вид и мрачно каза:

— Да, но се страхувам, че нашите адаптационни способности далеч не могат да се сравняват с техните.

— Какво искате да кажете, Крис? — попита младата жена.

— Цял следобед наблюдавах хората си. Познавам ги добре. След изпитанията, които изтърпяха в течение на този космически преход, те откриха сега един безгрижен райски свят. Преходът е рязък и се страхувам за реакциите им. Съществува голяма опасност тази безгрижност на алкорианците да ги зарази през следващите дни.

Той въздъхна дълбоко и добави:

— И като отговорен за този кораб и неговите хора аз трябва да бдя за дисциплината. Мислите ли, че ще е лесно в такава обстановка, Хуана?

— Оставете ги поне да се разтоварят малко, преди да се заловят с ремонта, Крис — отвърна тихо младата жена. — Нервите им са били подложени на крайно изпитание, имат нужда от почивка.

— Не мога да позволя безразборни контакти между тях и тези хора, за които нищо не знаем — заяви Холдън. — Видяхте ли тези млади жени? Те са прелестни, а и моите момчета не са наивници! Не искам истории… Чуйте, Хуана, тези същества изглеждат толкова безотговорни… Бих искал да вложите целия си талант на биогенетичка и да се опитате с всички предохранителни мерки да ни доставите максимум сведения за отличителните характеристики на тази непозната раса. Това ще бъде вашата задача, докато пребиваваме на Алкория. Тя отговаря напълно на естеството на работата ви, нали?

— Да, Крис. Ще се опитам да се справя възможно най-добре, стига само да ми дадете възможност за това, без да се бъркате в моите методи. Така съм свикнала, знаете ли, и обичам да разполагам с известна независимост.

— Ще се опитам да съчетая спазването на правилата за безопасност, които се изискват от мен като ръководител на експедицията, с независимостта, която вие желаете, Хуана — каза усмихнато Крис Холдън. — Лестър ще ви помогне. Той е отличен лекар и ще ви бъде от най-голяма полза.

— Колко време ще останем на Алкория, Крис? — попита Хуана.

Бръчка на загриженост проряза челото на Холдън под немирните къдрици на светлите му коси.

— Пейвъл смята, че имаме работа поне за около три седмици — каза той. — Окончателно се отказахме да установим връзка с нашата галактика. Ян Никълс твърди, че е невъзможно със средствата, с които разполагаме… Трябва да се примирим: там сигурно ни смятат за изчезнали… Ние сме като корабокрушенци, изхвърлени на непознатия бряг на очарователен остров, откъснат от останалата част на света. Остров, на който е примамливо да се живее… Като дете съм чел разказите за някогашните големи мореплаватели, за онези моряци, които са прекосявали океаните с дървените си кораби, движени от ветровете… Някои от тях са откривали приказни острови в топлите морета на земното кълбо. Там те са намерили лесен, щастлив и безгрижен живот. Реакцията на мнозина от тях е била да се отрекат от света, в който са живели, да забравят, че са били подвластни на една дисциплина, която изпърво са приели, но която не им е предоставяла избор… Времената са се променили, но не и хората, Хуана… Ето защо много ми се иска да напуснем бързо Алкория. Затова ще бъда принуден да изисквам от хората си желязна дисциплина…

Глава IV

През следващите дни около кораба и в ремонтната работилница закипя интензивна работа. От модула, който му служеше за жилище, но бе превърнал в истински команден пункт, Крис Холдън контролираше операциите по привеждането на Сигнус-X-I в готовност за път в най-скоро време. Повредите, станали по време на хиперпространствения преход, се оказаха по-малко катастрофални, отколкото бе очаквал, и смътното му безпокойство не идваше от чисто техническите проблеми. Не, онова, което тревожеше Крис Холдън, бе най-вече общото поведение на хората му. Те си вършеха работата както трябва, но изричната заповед да не напускат пределите на лагера им тежеше все повече и повече.

Въпреки че за няколко часа усвои алкорианския език благодарение на една комплексна апаратура за интензивно обучение, на Крис Холдън му бе много трудно да накара старейшината Галеа Ивхи да разбере, че е за предпочитане алкорианците да не се въртят край площадката, където беше кацнал корабът. Явно Галеа Ивхи не можеше да проумее какви трудности би създал у земяните начинът на живот на неговите сънародници. Изглеждаше, че намира за неестествено земяните да не участвуват в този безкраен празник, какъвто всъщност беше животът на алкорианците от селото Ава-ера.

Крис и командният състав на кораба бяха посетили това село на следващия ден от пристигането им на планетата. То се състоеше от няколко колиби с форма на правилен конус. Земяните се изненадаха от уютната наредба в тях, проста, вярно, но учудващо практична. И там господствуваха красотата и хармоничното равновесие на формите.

— Това е една селска и занаятчийска цивилизация — бе заключила възторжено Хуана Сантос. — Цивилизация, която създава впечатление, че никога няма да еволюира в техническо отношение. Така си живеят може би от незапомнени времена и са щастливи…

Биогенетичката успя да получи от Холдън разрешение да се настани в самото село, за да проучи по-лесно основните характеристики на тази привилегирована раса. Тя също завидно бързо бе научила езика на алкорианците и малката общност, наброяваща стотина души заедно с жените и децата, веднага я бе приела като свой човек.

Сутринта на петия ден тя можа да представи първия си доклад на командира на земната експедиция. Според наблюденията й алкорианците бяха надарени с изключително здраво телосложение; с нищо неотличаващо се от телосложението на хората от земната раса. Оставаше само загадката за това тяхно учудващо психическо равновесие.

— Мозъкът им е също като нашия — поясни младата жена. — Притежават буден ум, затова не мога да си обясня този застой в еволюцията им. Може би се дължи на някакво външно влияние, но все още не съм успяла да определя неговото естество.

— Добре, продължавайте, Хуана — каза Холдън. — Но се питам дали имаме наистина правото да проучваме тези същества. С какво можем да сме им полезни, в случай че други експедиции посетят след нас този странен свят? Ще трябва сериозно да помислим по въпроса, когато се върнем в нашата галактика.

— Всъщност аз не смятам, че нашата цивилизация ще съблазни тези простички същества — отвърна иронично усмихната Хуана Сантос. — Очевидно не им трябва нищо повече от онова, което имат. Знаете ли, че са изключително устойчиви към микроорганизмите? Изглежда, тези хора не знаят що е болест и повечето от тях умират спокойно от старост. Това е едно общество-модел, без каквато и да било репресивна система. Законите им са с неопровержима логика и, изглежда, всеки ги прилага инстинктивно, без чувство на принуда. Все повече и повече оставам с впечатлението, че има какво да научим от тези хора!

— При условие че цялото им поведение се дължи на някаква естествена причина — замислено продума Крис Холдън.

— Какво искате да кажете, Крис? — попита биогенетичката.

— Аз също ги наблюдавам, когато имам време. Но може би не с погледа на специалист като вас, Хуана. Не съм сигурен дали ще мога да определя точно някои мои впечатления, но… но ми се струва, че това тяхно поведение е… как да кажа?… Изкуствено. Имам чувството, че натам трябва да насочите търсенията си.

— Мислите за някаква изкуствено предизвикана еуфория?

— Не знам. Може би… Но признавам, че съвсем нямах време да се спра на тази подробност през последните дни. Поведението на моите хора ме занимава много повече, отколкото това на алкорианците!

— Неприятности ли имате, Крис? — попита младата жена.

— Не точно, но познавам моите лъвчета. Не са от кротките. Затова бързам да потеглим в космоса. Вчера избухна свада по съвсем глупав повод между двама космонавти… Трябва да настоявате пред Галеа Ивхи да забрани на своите да идват на площадката. И най-вече на жените. Някои се навъртат постоянно наоколо и дори се къпят голи в лагуната от западната страна.

— На тези същества няма как да им се обясни понятието забрана — каза Хуана с въздишка. — Те живеят, както им харесва. Любят се сред природата най-невъзмутимо. Ние не можем да им налагаме нашите закони, Крис. Те не могат да ги приемат. И съвсем искрено недоумяват защо вашите хора ги отбягват. Но ще се опитам пак да им обясня…

Не минаха и два дни след този разговор, който се състоя в командния модул на Крис Холдън, и нещата започнаха сериозно да се объркват. Един човек от техническата служба липсваше при вечерната проверка. Оказа се също, че единият от обслужващите глисери бе изчезнал от главния хангар. Джеф Викърс докладва на своя началник за станалото.

— За кого става въпрос? — попита Холдън загрижено.

— Ралф Престън — отвърна Викърс. — Напоследък изглеждаше нервен и дори има бурна разправия с Пейвъл във връзка с допусната грешка в неговата работа. Освен това …

Помощник-командирът на Сигнус-X-I имаше отегчен вид.

— Освен това? — настоя сухо Холдън.

— О! Вероятно са клюки, нали знаеш… Изглежда е говорил доста с другите за алкорианците. Виждали са го много пъти да разговаря с една алкорианка край лагера.

— И при това бях забранил достъпа до мантино-инструктора*1 — заплашително каза Холдън.

Викърс се изсмя и смехът му можеше да се тълкува най-различно.

— Мислиш ли, че типове като Престън трябва да говорят добре алкориански, за да бъдат разбрани, Крис? Но бога ми, постави се и ти за момент на мястото на тези момчета, които седмици наред не са виждали друга жена, освен Хуана, до която не биха се осмелили и да припарят! А сега пред очите им са само жени, досами лагера. Пък са и общителни, не се различават от нашите, на всичко отгоре даже се къпят голи край брега!

Холдън стана от креслото пред работната си маса, отрупана с планове и диаграми, и се изправи пред своя помощник.

— И какво искаш да направя, Джеф — изръмжа гневно той. — Да им кажа: «Карайте, момчета, забавлявайте се, днеска сме тук, утре ни няма. След ден-два ще си тръгнем вероятно завинаги, та гледайте да оставите незабравим спомен у тези момичета! Направете им деца и ако те родят истински чудовища поради несъвместимостта между нашите две раси, пука ни: ние ще бъдем вече на сто светлинни години от тази слънчева система!» Това ли искаш да им кажа, Джеф!

Джеф Викърс поклати отчаяно глава.

— Е, чак толкова, Крис — въздъхна той. — Бих искал само да разбереш сегашните реакции на хората. Само да ги разбереш, Крис.

— Да ги разбера и да ги вразумя, а? — изсмя се Холдън. — Че може ли да се вразумят деца, открили един приказен свят, достъпа до който някой иска да им забрани? Там е цялата работа. Невъзможно е, Джеф, сам знаеш, и то не по-зле от мен. Кажи да ни приготвят един глисер и предай командването на Пейвъл. Ще се опитаме да намерим този тип, преди да е сторил куп глупости…

Те откриха край плажа задигнатия от Ралф Престън глисер, облян в меката светлина на една от трите луни на Алкория. Космонавтът не бе и помислил да изключи системата за автоматична локализация и бордовият радар на антигравитационния глисер, в който се намираха двамата офицери на Сигнус-X-I, засече много лесно изоставената от своя пилот машина.

Имаше много следи около нея и Крис Холдън ги разчете без затруднение:

— Следи от ботуши и боси крака… Тук е срещнал алкорианци и вероятно ги е последвал. Ще отидем чак до селото, следите, изглежда, водят натам.

Четвърт час по-късно глисерът се закова в центъра на селото сред широката поляна с конусовидните колиби наоколо. Огън гореше весело на площада, странно мелодични песни изпълваха лунната нощ.

Хуана Сантос се втурна към машината, докато двамата земяни излизаха от нея. Усмихнати алкорианци тутакси наобиколиха глисера, говорейки всички едновременно.

— Много любезно от ваша страна, че ни идвате на гости — каза младата жена. По навъсения вид на Крис Холдън тя разбра, че се е случило нещо сериозно, и веднага попита: — Какво става, Крис?

— Един от хората ни е напуснал лагера. Срещнал е алкорианци някъде по плажната ивица и предположих, че мога да го намеря тук.

— Никого не съм видяла — каза младата жена.

— Опитайте се да подразберете, Хуана — предложи Джеф Викърс. — Не ще да е много далеч.

Няколко минути по-късно младата жена се върна при тях и загрижено съобщи:

— Наистина е идвал тук… В компанията на едно момиче на име Оа-Реа… Казват, че са в една от онези колиби там! Подсмихват се… Казват, че не трябва да им пречим…

— По дяволите! — глухо изруга Холдън. — Именно от това се опасявах! Трябва да вървим, Хуана. Тези хора изобщо не съзнават какво вършат! Покажете ми къде се намира тази колиба.

Тя беше на края на селото и като всички други нямаше врата, само една обикновена растителна завеса препречваше входа. Слабото мъждукане на светилничетата се прокрадваше през плетеницата на тази завеса, леко полюшвана от вечерния бриз. Холдън се поколеба за миг — преди да я дръпне, трябваше да наведе високата си снага, за да влезе. Влезе и замря на прага от изненада. Ралф Престън се бе изтегнал върху застлания с кожи под до нещо като ниска масичка от много тъмно дърво. До него бе полегнало едно повече от съблечено момиче, което съвсем естествено се усмихна на пристигналите, изричайки нещо като «добре дошли». На масата имаше плодове, храна и широки, изящно изработени калбаси, пълни с кехлибарена течност. Престън държеше една такава калбаса в дясната си ръка, която вдигна към Холдън.

— Наздраве, командире — провикна се той еуфорично. — Седнете де! Има място.

— Станете, Престън — скастри го Холдън с леден тон. — Веднага тръгвате с нас към лагера!

— Не ща — въздъхна космонавтът. — Тука никак не е зле. Наистина ми бе дошло до гуша от този скапан кораб! Сега всичко е наред. Нали така, хубавице моя?

— Заповядах ви нещо, Престън — натърти Холдън със застрашително спокоен глас. — Имате точно десет секунди, за да го изпълните. Утежнявате положението си, драги.

— Би трябвало да го опитате, командире — отвърна другият, все едно че на него не говореха, в пълна еуфория.

Той сочеше към съда, който държеше в ръка, и поясни:

— Много е хубаво, превъзходно за нервите. Тук по цял ден това пият — казват, прави човека щастлив. Истина е. Мисля, че през живота си не съм бил толкова щастлив. Да се любиш, след като си пил от него, това е една фантазия… Да ви кажа ли, командире? Нищо не разбираме ние. Те обаче разбират! Да ви кажа ли и още нещо? Аз май ще остана тук. Даа… Анулирам договора и се настанявам в този рай. Ако питате мене, най-добре и вие тъй да направите! Животът е кратък. Да го изживеем щастливо!

Холдън стисна юмруци. Джеф Викърс се приближи до него.

— Остави на мен, Крис — прошушна той. — Злото е сторено вече. Ще си послужа с моя импулсатор колкото е възможно по-незабелязано, заради момичето. Той изглежда съвсем объркан…

Холдън се извърна, без да каже нищо. Хуана чакаше до входа на колибата.

— Струва ми се, че това младо момиче ще има нужда от вашите услуги и от услугите на Лестър — подхвърли той навъсено. — Имали са сексуален контакт…

— Нищо страшно, Крис — промълви биогенетичката. — Тук знаят как да контролират раждаемостта — в това отношение са отишли много по-далеч, отколкото предполагахме. Но все пак ще се опитам да следя и отстраня опасността. Още не знаем как би се развила евентуалната бременност на тази жена. Какво ще направите за този човек?

— Джеф ще го неутрализира временно и той ще ни последва, без да ни създаде трудности.

— Исках да кажа… впоследствие, Крис — каза тихо младата жена.

— Това не е ваш проблем, Хуана — отвърна Холдън. — Престън прояви грубо неподчинение и ще бъде наказан, като се вземат предвид някои смекчаващи обстоятелства. Във всеки случай не е моя работа да осъждам постъпките му, въпреки че законите на нашия свят ми дават това право. Но трябва да послужи за назидание, та да не се изкушат приятелите му и да тръгнат по същия път. Обстановката в лагера се влошава с всеки изминал час и аз не мога да избирам средствата.

— Не бих искала да съм на ваше място, командире — хладно заяви Хуана, обърна му гръб и се отправи към центъра на селото, където песните и танците продължаваха, сякаш нищо не се бе случило.

В този момент Холдън се почувствува съвсем самотен. Някаква неопределена тревога витаеше над селото. Тази радост изглеждаше неестествена, както и еуфорията на Ралф Престън, който дори не осъзнаваше сериозността на своето положение.

В колибата настъпи раздвижване и Викърс излезе, придържайки космонавта, чийто поглед бе някак особено втренчен. Той се оставяше да го водят, без да протестира.

— Ще се оправим сега — подхвърли Викърс. — Ще го отнесем до лагера и ще изпратя Пейвъл да върне втория глисер. Но трябва бързо да действуваме. След десет минути ще бъде както преди малко. Видя ли го това питие?

— Да… Ще кажа на Лестър да го анализира. Но съм твърдо убеден, че тук е ключът към цялата загадка.

— Нещо като наркотик, а? Във всеки случай това би обяснило непрестанното им веселие… Ти беше прав, Крис… Ако нашите момчета опитат тази гадост, загубени сме!

Глава V

Ралф Престън все още се намираше в полусънно състояние, когато по заповед на Холдън бе затворен в единствената килия на Сигнус-X-I. Космонавтът не даваше вид, че разбира тежестта на случая си, или по-скоро му беше все едно какво ще стане с него. С блажен израз на лицето той си тананикаше странната ритмична песничка, която Холдън и Викърс бяха чули в селото.

— Станал е също като тях — обади се Викърс, когато двама от екипажа на Холдън затваряха вратата на килията. — Какво смяташ да правиш, Крис?

Холдън прокара уморено ръка по челото си и глухо каза:

— Той не се подчини на заповедите и заслужава да бъде наказан за урок на другите. Няма как. А за другото — налага се да ускорим по-важните операции по ремонта, за да се измъкнем оттук по най-бързия начин. Искам до два дни корабът да бъде готов за излитане.

— Два дни! Но това е невъзможно, Крис!

— Казах вече: по-важните операции от ремонта, Джеф.

— Поемаме голям риск, като не проверяваме системно всички други повреди — забеляза помощник-командирът.

— Но още по-голям риск поемаме, като продължаваме престоя си на тази планета — възрази Холдън. — Изпрати ми Лестър в командната зала, също и Хуана Сантос и събери след това момчетата в салона за отдих. Ще се опитам да им обясня.

Десет минути по-късно главният лекар Лестър и Хуана Сантос влязоха в модула на Холдън. Последният им предложи столове, а той остана прав, разхождайки се нервно между отрупаната с листи и бележки маса и кушетката, разположена в ъгъла.

— Докторе, вие сте в течение на всичко, което се случи — започна той. — Престън е спал с това момиче, но в крайна сметка това не е най-лошото. Той е пил и от онова питие, което, изглежда, е някакъв еуфоризиращ наркотик, употребяван редовно от алкорианците.

— Наркотик е наистина — мрачно се съгласи Лестър. — Току-що получих потвърждение, че това питие, наричано от тях талеф, е причината за тяхното странно отношение към света. Изглежда, че всички алкорианци се намират непрестанно под неговото въздействие, но трябва да се отбележи и фактът, че така или иначе тази постоянна еуфория значително опростява съществуванието им.

Холдън отвори уста да възрази, но Лестър вдигна ръка, за да го възпре:

— Чакайте, командире, това не е всичко. Аз също направих една важна констатация за този опиат, чиято употреба е нещо напълно естествено за тях. Нещо, което е неразделна част от ежедневието им. Питието, приготвяно от диво растение, което вирее в гората, е абсолютно безвредно за техния организъм. Нещо повече, на пръв поглед изглежда, че то подпомага обмяната на веществата и им създава тази необяснима устойчивост срещу атаките на микробите. Не виждам наистина по силата на какви принципи можем да осъдим тази практика, която, повтарям, е напълно нормална в техните очи. Те вземат този опиат, щастливи са, а и не се забелязва никакъв вторичен ефект. Ще добавя, че това им е помогнало в продължение на векове да създадат едно изключително хармонично общество, което със сигурност няма на какво да ни завиди!

— Но ние не се числим към това общество, докторе — измърмори Холдън. — Ние зависим изцяло от Главния щаб на Земните космически сили и имаме да изпълняваме мисия. Изглежда, че животът на алкорианците доста ви привлича, капитан Лестър…

Главният лекар едва забележимо се усмихна

— Твърде е възможно, командире. Нямам и намерение да отричам. Кой не би се изкушил от това безгрижие и тази радост от живота? Но аз не забравям, че принадлежа на един друг свят, макар да не съм го избирал. Ще изпълня мисията си докрай, знаете много добре. Известно ми е, че някои от нас не са така заинтересовани… Не бъдете много суров с Престън. Има смекчаващи вината обстоятелства.

— Знам — въздъхна Холдън. — Ще го имам предвид. Но Престън ще остане затворен в килията си, докато се върнем на нашата ширина. Тогава ще реша.

Той се обърна към биогенетичката, която откак бе пристигнала, не бе произнесла нито една дума, и я попита:

— Извършихте ли наблюдения над тази млада жена, Хуана?

— Да. Мисля, че в тази насока няма от какво да се опасявате. Алкорианките много добре правят разлика между физическото удоволствие и необходимостта от продължение на рода. Няма причини да се страхувате, че след като напуснем тази планета, ще се роди някое малко чудовище.

— Някаква реакция в селото? — попита Холдън.

— Никаква, Крис… Факт