Изрових си го от архивите на PCто и реших да го пусна. Извинявам се на тези, които вече са го чели, но не са много, сигурен съм. Приятно четене.

„Казвам се Джеймс Ингейт, на осемнадесет години съм и живея в обикновен град с обикновени улици, обикновени сгради, обикновени хора. Но тук все нещо не е както трябва. Това е градът Утопия – без „коли”, без „телевизия”, без „радио”, без „компютри”, без каквито и да е други „изкуствени” забавления. Думи, просто спомен от отдавна изоставено минало. Казват, че те не дават истинско щастие. Хората трябвало да общуват един с друг за да са щастливи.
Аз съм роден в този град. Израснал съм и живял в компанията на книги, на театри и опери, на концерти. Въпреки това... след осемнадесет години такъв живот, забавното във вашия свят ви омръзва. След като си ходил на театър почти всяка вечер цели осемнадесет години, ах... какво да кажа – мразя го. Слушам концерти на живо всеки ден, но музиката вече е безразлична. Всичко тук е скучно. Дори един свестен разговор не можеш да завържеш – всички са еднакви... Всеки ден едни и същи хора, една и съща музика, една и съща пиеса... Полудявам.”

Джеймс скочи от леглото и спря будилника, среса косата си, облече черния си панталон и тениската, метна чанта на рамо и излезе от стаята. Трябваше да бърза за училище. По пътя си към входната врата поздрави майка си, целуна я по бузата, взе си една ябълка и я захапа. Поне ябълките нямаше да му омръзнат скоро.
Той излезе от блока, прекоси улицата и забърза за срещата. Всеки ден се виждаха с приятели и след това заедно вървяха към училището. Добре, че не беше далеч. Чист въздух... Всеки ден чист въздух и уморени крака. Искаше му се да има една „кола”, която да го закара до училището... или поне един ден да е сам, да мисли по пътя за свои си неща, не да говори с приятелите си за проклетото ежедневие! Не, той просто не искаше да говори с хора, които макар да трябваше да са живи, радостни, уникални, ставаха сиви и еднотипни.
- Здрасти, Джейми! Как е днес?
- Добре, Ники. Ябълка?
Никола беше най-близко живеещия съсед на Джейми, с него се виждаше всеки ден първи и се разделяше последен. Как искаше това да се промени. Или не, та те бяха приятели от деца!
- Не, благодаря, не обичам ябълки.
- Нали трябва да спазваме някакво възпитание. – намигна му Джеймс.
Никола се усмихна и, вероятно за да не е по-малко културен, попита:
- Идваш ли утре на концерта? Ще сме цялата компания – аз, Дана, Сара, Уикли...
Е, беше петък и всички се чудеха какво ще правят през уийкенда. Само дето... ако отидеше на концерта, щеше да е същото както и предишната седмица.
- Ще пропусна. Бях на концерт на Жълъдовите Глави наскоро.
- Както си решиш, приятел, – Никола се подсмихна - ако бяха Ябълковите Глави сигурно щеше да си на всеки техен концерт.
Джеймс се опули.
- Ники, осъзнаваш ли, че лекичко затъпяваш?
Двамата избухнаха в смях.

Денят мина като всички други, Джеймс се прибра в къщи привечер, мина отново покрай майка си и я поздрави, влезе в стаята си, хвърли чантата на леглото си и седна на него. Болеше го главата. Той притисна слепоочията си и остана така. Слезе отново във всекидневната пет минути по-късно.
- Джеймс, как си? - чу гласа на майка си – Това пристигна днес.
Тя лежеше на дивана и четеше книга, джобен роман от някакъв неизвестен на момчето автор. Жената му посочи малък бял плик на масичката. Беше с неговото име.
- Писмо? – погледна я момчето.
- Не ме гледай така, донесе го пощальона и каза да се разпиша, че е получено. Бланката беше от някаква компания за „забавления”. Каквото и да значи, ще е за добро.
Джеймс се усмихна и, без дори да погледне писмото, отиде да си измие ръцете. След малко се върна с ябълка в ръка.
- Всъщност от кога ядеш само ябълки? – попита го майка му усмихната.
- Откакто всичко друго ми омръзна. Ябълките са свещен плод, те са храната на боговете и ние като техни слуги на земята трябва да им подражаваме. – Майка му се засмя - Днес няма да вечерям. Ще отида да си дочета книгата и след това лягам. Преди това може да потренирам малко гимнастика, така че не се плаши при звук от счупване. Утре мисля да видя компанията за „развлечения”.
- Майка му му кимна и забоде глава в книгата. Не му обръщаше внимание, беше станал такъв след инцидента преди две години. Жената не можеше да го вини...

Джеймс влетя в стаята си. Той остави ябълката на бюрото и разкъса плика. „Развлечения” - вече говорим сериозно. Ако имаше нещо, което да е различно в този град, значи то си заслужаваше да се опита! Измъкна писмото с треперещи от нетърпение пръсти и зачете.
- Какво по...! Стражари и апаши ли?!?
Не беше ли това игра, която беше играл като дете? Само че....
„... Ще бъдете разпределени в три цвята – всеки един от тях ще се крие и ще търси другите. Уникалното при нас е целият град Утопия е на ваше разположение. Печелившият отбор ще спечели възможността да научи истината за родното си място и ще получи голяма парична премия. Очакваме ви в Събота, 23 Октомври, в 8 часа на улица Сентре #128, където ще научите повече за правилата на играта. Разпределението на отборите и започването на играта ще се състои скоро след това. Можете да доведете приятел.”
Странно. За каква ли истина говореха? Джеймс остави писмото на нощното си шкафче. Легна и се опита да чете, но не можеше да се съсредоточи нито за миг. Не го интересуваше „истината”, важното бе, че ще се забавлява! Стана, взе ябълката и я захапа.

Сутринта стана преди майка си, облече се набързо, без да си вземе яке той метна празната си раница на гърба си и излезе. Пред входната врата извади телефона си и набра номер. Не му пукаше дали ще го събуди, това щеше да му хареса!
- Джейми! Аа... - прекалено много му се спеше за да му се кара - ...аако не ми дадеш добро... обяснение защо звъниш в... 5 часа сутринта!...
- Спести енергията си за после, Ники, имам предложение, на което не можеш да откажеш! Среща след час пред училище, за да можеш да се оправиш!
- Дано да си струва... – процеди Никола.
Джеймс затвори телефона. Тук трябва да обърнем внимание на това как изглеждаше момчето. Той беше висок около 1,80, слаб, непознат човек би казал, че е хилав. Имаше къса черна коса и кафяви очи. Черния му панталон си пасваше перфектно с тениската със същия цвят.
Но най-забележителното в този младеж беше неговият поглед. Той казваше, не, крещеше „знам какво искам и как да го постигна!” Сигурно сте усетили вече и най-странното в него – той обичаше ябълки. Не е странно ли? Не знаете каква е консумацията му.
Момчето се изстреля напред. Тичаше без да му пука за нищо. Той знаеше най-краткият път до там, където отиваше. Човек, наблюдаващ движението на Джеймс отстрани, би определил момчето, ако не като пълна откачалка, то поне като леко ненормален. Той прескочи няколко стоящи на пътя му дворни огради, но не щеш ли се натъкна на две не особено приятелски кучета. Джеймс не се спря. След като срита едното зверче, което определено искаше да му откъсне крака, успя да се покатери по другата страна на оградата и да продължи лудия си бяг. Ако улиците не бяха пусти по това време би блъснал поне няколко човека. След около 15 минути той стигна до целта си.
По дяволите, още не беше дошъл! За щастие наблизо имаше караванка, където един предприемчив старец беше сложил две-три пушки и десетина шарени мишени. Джеймс поостана да се занимава с това още петнадесетина минути, спечели си няколко дребни награди и плюшено мече. Доволен от себе си, той отиде до вече отворената сергия на пазара и си купи свежи ябълки.

Точно в 6 часа Джеймс беше пред училище. Там вече го чакаше Никола, а за негово учудване и Дана. Ходеха от известно време, но защо, по дяволите, ще я води с него? Джеймс направи особена, но недвусмислена физиономия на приятеля си.
- Пет минути след теб и тя ми се обади да ми каже, че имала предложение, на което не мога да откажа, – съобщи леко изнервено Никола – сега, умници, ще ми кажете ли като сте се наговорили за какво е целия шум!
Джеймс извади писмото от якето си и го подаде. За негово нещастие и Дана извади същото.
- И ти ли... „забавления”? – Дана кимна, макар да беше по-изненадана и от него. Джеймс се хвана за главата.
Никола прочете писмата .
- Ясно, май отиваме на улица Сентре #128. Този път ще ви се размине.
Джеймс го беше виждал толкова крив само след едно напиване... тогава и той имаше ужасен махмурлук... Е, сега нямаше да пият, а пък и беше с приятелката си, нямаше да се изпусне. Тримата тръгнаха към улицата.

След половин час стигнаха до мястото на срещата. Дана вече си имаше ново плюшено мече. На улицата имаше много голяма къща, от която Джеймс го побиваха тръпки. Когато видяха, че вратата е широко отворена, решиха да не чакат друга покана. Въпреки всичко, момчето още се чудеше дали е съвпадение, че писмата са изпратени на него и... Дана. Не, че не я харесваше, просто му беше неудобно да е около нея.
В къщата се влизаше през не много голям двор. Самата зала, в която бяха въведени от любезен помощник на име Сен, беше обзаведена в старинен стил, но имаше и много маси, на които бяха натрупани най-различни лакомства. Явно домакините бяха преценили, че гостите им не са закусвали. Около масите се виждаха и други групички от по трима човека... всъщност само такива. Сигурно беше съвпадение, Джеймс не вярваше, че някой можеше да предвиди как точно ще проработи клаузата „доведете приятел” в поканата. Все пак беше странно. Никола си взе няколко кроасанчета, а Дана се задоволи с малка кифличка. Джеймс си взе банан.
Когато стана точно осем часа, човек в бял костюм влезе през голяма врата срещу тази, през която бяха пристигнали Джеймс и приятелите му. Беше на средна възраст, добре сложен, имаше леко прошарена коса. Той преброи присъстващите и се усмихна.
- Добро утро, дами и господа, – започна мъжът официално – тук всички сте поканени за да започнете една нова и вълнуваща игра. Тя освен да ви забавлява, също ще ви разкрие истинската природа на нашия град. Тук всички сте избрани за нашата игра, и дори и нашите „гости” не са случайни. Ако сте били по-наблюдателни вече сте забелязали, че тук всички са на групи от по трима човека. Точно така и ще бъдете и разпределени по отборите.
През голямата врата влязоха помощници с куфарчета.
- Сега всеки от вас ще получи два важни аксесоара – приемник, на който по всяко време можете да видите къде са играчите от вашия цвят, и съответно пистолет с цвета, който трябва да ловува. И на двете са изписани имената и отбора ви. Във вашата покана пишеше, че ще играете на „стражари и апаши” и това е най-модерният вариант на тази игра.
Помощниците се доближиха до играчите и отвориха куфарчетата и вътре имаше по три пистолета и три приемника. Джеймс взе своя и го включи. На екрана светна списък с имената на съотборниците му по цвят и името на улицата. „Хубав часовник си имам.” помисли си Джеймс, макар че точно час липсваше на дисплея на устройството.
- Тези приемници ще ви помогнат да намерите тези, които трябва да ликвидирате.
Всички закимаха разсеяно, изучавайки новите си придобивки. Джеймс също. Той гледаше приемника си. На него пишеше „Джеймс Ингейт”, след което беше поставено червено каре, надписа „отбор” и номерът му в отбора – 6.
- Това е, – свърши говорещия – първият един час не можете да бъдете ликвидирани, затова предлагам да довършите закуската си, а когато свършите излезте сами се разходете из града. През това време помислите над правилата, има защо. – Последва кратка пауза. – Най-вероятно именно вашите приятели ще ви потърсят първи - те познават най-добре от всички в залата. В играта участват общо 21 души.
Всички изглежда бяха по-заети да разучават пистолетите си, отколкото да го слушат.
- Благодаря ви за вниманието. – завърши човекът в бяло.
Джеймс вдигна пистолета, който преди малко лежеше удобно до приемника му. Дръжката му беше оцветена в зелен цвят, това май значеше, че трябва да гони Дана, и да се крие от Никола, който беше син. Хората продължиха закуската си. Първият, който излезе от къщата беше Джеймс.

Вече час момчето скиташе из града и се опитваше да мисли като момиче. Вече го болеше главата, а все още нямаше представа къде може да е Дана. Добре. Реши да събере мислите си. Какво правеше човек ако не знаеше нещо – питаше някого. А кой знаеше къде е Дана? Никола! Щеше да отиде при Ники и да го пита. Толкова беше просто. Нещо заработи в главата на Джеймс и го цапардоса като с чук - „Той те преследва бе, идиот!” Но всъщност какво значение имаше? И без това сега умираше от скука, щеше да рискува. Замисли се къде може да е приятеля му.

Когато стигна до изоставения склад, Джеймс видя следи от обувки в калта. Днес беше щастливият му ден. Той извади една ябълка и я захапа. Засили се, ритна вратата на склада и метна чантата вътре. Два бързи изстрела отекнаха преди раницата да падне зад най-близкия сандък. След като не видя никого Никола се затича към врата. Джеймс чакаше точно това. Той тръгна към Ники, който се опита да вдигне пистолета си, но една ябълка се заби в гърдите му и той залитна назад и падна.
- Мамка му – чу се тихата псувня на поваленият приятел.
Джеймс се провеси над него. Ухилен до уши.
- Здрасти, Ники. Дойдох да питам къде е Дана.
- Ти си откачено копеле, знаеш ли го! – развика се Никола.
- Да, да, и аз те харесвам, но само като приятел.
Никола отпусна главата си на пода. Чу се лек удар.
- Не знам къде е тя, а сега се разкарай...
„Лудият” стана от приятеля си и взе пистолета му.
- Ще ти го оставя на вратата, като се изнеса от тук ще си го вземеш. Иначе ще изядеш... преносно, още една ябълка.
Джеймс вдигна и чантата си и се загледа в пистолета.
- Ники, ела тук! – изкрещя той.
- А, не, няма да стане – ти си идиот садист, не искам хвърчащи плодове!
- Добре, умнико, защо на твоя пистолет пише името ми!


„Здравейте, казвам се Джеймс Ингейт и живея в Утопия – градът на скуката. Баща му умря в строителен инцидент преди две години... гредата трябваше да удари мен... животът ми беше подарен. От тогава започнах да търся изключителното в него, да се наслаждавам на всяка секунда. В името на баща си нека не я пропилявам в сивота, защото тя може да ми е последната. Току що намерих нещо ново и интересно и няма да го пропусна.”

Двамата приятели се спогледаха.
- Какво значи това, по дяволите! – извика Ники. Човек рядко можеше да види сините му очи намръщени.
- Ами... – смътен спомен изплува в съзнанието на Джеймс – човекът каза, че предавателя ще ни помогне да намерим жертвите си! Това е!
- Моля? Докато обясняваш, я дай една ябълка!
Джеймс се ухили и му подаде от сорт Джонатан – сочна голяма тъмночервена ябълка.
- Благодаря. Да, и какво?
- Ами... разпределени сме в отбори, но не по цвят, а по номера.
Ще е клиширано да кажем, че долната челюст на Никола едва не падна на земята, но е най-подходящото описание на физиономията му. Джеймс продължи:
- Значи сега аз си взимам пистолета и тръгвам да ловя червени... Какво ме зяпаш?
- Ами Дана?
- Какво Дана? Намери я и и дай нейния пистолет и вземи своя!
- Да бе, да, все едно ще ми повярва.
- Добре де, заедно сте от половин година, как така си нямате доверие?
- Тя иска да спечели играта повече от двама ни взети заедно. Ако ме види ще ме застреля веднага и отборът пропада...
- Тогава ще те използваме за примамка.
Никола преглътна.

След половин час Дана беше пред склада. Там я чакаше Никола, който беше придобил вида на крайно отегчен човек.
- Много се забави, вече трябва да бързам, баща ми ще ме убие!
- Чакай, че не разбрах нещо - значи обади ти се баща ти и иска да му помагаш в дърворезницата, защото си бил забил клин в ръката?
Никола кимна.
Дана вдигна рамене:
- Научи се да лъжеш поне!
- Прочети какво пише на оръжието ти! – чу се гласа на Джеймс и Дана усети пистолет в гърба си.
- Дана щеше да побеснее. Как може приятеля и да и погоди такъв номер заради някакъв съсед! Тя трепна, но тихото кашляне на Джеймс я накара да размисли.
- Хайде де! Какво ще ти стане ако видиш какво пише на проклетата дръжка?
Момичето въздъхна. Свали пистолета и зачете на глас:
- Никол... – за малко да се задави – Тук не трябваше ли да е моето име?
Тя усети, че студения натиск в гърба и отслабва.
- Този е твоя. – чу се гласа на Джеймс и една ръка с пистолет стърчеше под нейната собствена.
- Тя го взе, погледна невярващо, прочете, помисли, прочете отново.
- Не съм шести номер в отбора, нали? – каза тя раздразнено.
- Йъп. – отговори Никола – Шести отбор, какво да прави човек.
- Ники, ходите от шест месеца! Ъ, без повече шестици! Как може да и говориш, с изрази като „много се забави” и „йъп”?
Дана клекна навреме за да се забие летящия юмрук в Джеймс. Той излетя назад и се строполи на земята със странен вик. Беше нещо от рода на „Аийпф!”.
- Натъртих си опашката. – добави той след малко.
Другите двама го погледнаха учудени. Не им влизаше в работата какво ставаше в главата на това момче. А пък дори и да проявяваха желание не можеха да разберат. Да, Дана приличаше на Джеймс, но само по маниерите си, донякъде по тъмния си облик, по котешките движения, но тя отвътре си беше съвсем нормална. Джеймс беше до болка отегчен от света маниак, който само търсеше начини да се разведри и да постигне своето, а Дана само се преструваше, че е нещо необичайно. Тя участваше за да докаже на себе си, че наистина е. Никола посмъртно не можеше да разбере приятеля си. Той си беше като муха хваната от обаянието на необикновените. Всъщност с неговата руса коса и сини очи момичетата го намираха за най-привлекателния „обикновен” ученик, който обаче незнайно защо се беше хванал с особнячката. Ники харесваше и двамата, но не ги разбираше. Главно заради тях участваше в този цирк.
- Ако искате аз ще взема и трите приемника и трите пистолета и ще „ловувам” сам. – предложи Джеймс.
- Никола започна да сваля радара от ръката си. Дана искаше да възрази, но преди да успее да направи каквото и да е, телефонът на Джеймс звънна.
- Господин Ингейт, - гласът беше на мъжа с белия костюм, който им представи правилата, Джеймс се заоглежда наоколо и махна на охранителната камера на магазина за спортни стоки от отсрещната страна на улицата – искам да ви поздравя, че открихте скритите правила на нашата игра, но искам да ви предупредя, че един човек има право да използва само собствения си приемник за намиране на целите на отбора. Бих помолил да кажете това и на приятелите си.
- Добре, господине, – каза живо Джеймс – ще им предам съобщението ви.
И затвори. Обърна се към приятелите си:
- Е, дами и господа, явно ще трябва всеки сам да си лови рибките!
Никола разочаровано отново сложи приемника на ръката си. Уговориха се на всеки кръгъл час да си пишат SMS-и за да знаят какво правят другите. След това се разделиха. Викът на Джеймс „Време е за лов!” май изненада само продавачката в спортния магазин и един наблизо легнал старец. Беше събота сутрин – почти всички щяха да спят до късно – нямаше какво да се прави.

След час Джеймс получи първите SMS-и. „Здрасти, приятел! При мен всичко е ОК. Дето му се вика утрепах двама – големи балъци! Даже не видяха от къде им идва!”. „Трима долу, единия беше по-жилав от другите. Дана” Явно дори бяха успели да подредят участниците в отбори според трудността им – сините бяха най-тихата вода, Никола беше прихванал нещо от най-добрия си приятел и му беше лесно да се измъква от напечени ситуации. А и беше изял една ябълка, това стимулира мисленето! Дана беше от средната група – тези, които си мислят, че знаят какво правят. Джеймс не познаваше кой знае колко Дана, но от няколкото им разговора разбра, че тя смята, че АК-47 има някои предимства пред М-16, но втората пушка определено и харесва повече.
Той самия беше в групата с останалите, както обичаше да ги нарича, „професионалисти”. Още първия, когото срещна, му устрои малка засада, тя не беше особено предизвикателство. Противникът падна повален от цветния куршум на момчето за секунди.
Изстрелите спряха. Джеймс излезе иззад скривалището си и втората жертва падна оцапана от червена боя. Той изпрати простото „двама долу” на приятелите си. По неговите наблюдения и Матю Стрелов не изоставаше с резултата. Бяха останали само още трима червени – единия беше в блока зад него.
Джеймс влезе във входа и се заизкачва по стълбите. Нагоре, нагоре, нагоре. Спря на четвъртия етаж. Противникът му беше на горната площадка и Джеймс можеше да се обзаложи, че го чакаше засада.
Той напъна краката си и се втурна нагоре с всички сили. Беше като лъв, който не се интересува колко са големи бивните на слона. Изстрелът мина малко над дясното му ухо. Силна болка се изля като водопад в мозъка на момчето. То не успя да запази равновесие, изпусна пистолета и полетя напред. Оръжието падна на земята и гръмна. Червена боя удари лицето на Джеймс като кървава пръска от застреляно тяло. Името Дейв Греам изгасна на приемника. Джеймс лежеше на стълбището хванал главата си с две ръце. Почувства болка в гърба си – изстрел! След това – втори, трети... но името на момчето продължаваше да свети.

След половин час Джеймс получи съобщение от Дана – всичките от целите и били нещастници, които не били хващали оръжие през живота си. Май това значеше, че е готова. А той сега седеше на стълбите, целия оплискан с червена боя.
- Добре де, Дейв, защо не спря след първия изстрел?
- Извинявай... – хлипаше някакво миризливо рошаво и мръсно хипи – ядосах се... изгубих... Помислих, че е работа на извънземните, човече! ... Винаги съм знаел, че има някаква тайна зад този град! Той е експериментална база на извънземните! Винаги съм знаел, човече! Можех да науча истината! Да науча как изглеждат господарите, да ги видя и да говоря с тях! Но се издъних, човече... издъних се...
„Боже, наистина ли има по-големи особняци и от мен?” помисли си Джеймс и потупа бившия си враг по гърба.
- Спокойно, ще ти кажа всичко, което науча след като се срещна с тях. Ти си първия, който ще я научи, обещавам!
Хипито като че ли живна.
- Наистина ли? Въпреки, че...
- Вземи си една ябълка, ще те освежи.
- Благодаря, човече, задължен съм ти!
Джеймс подаде една ябълка на злочестия, погледна в торбата – имаше още две, метна я на гърба си и тръгна да търси последния. Явно заради такива като този тип тук бяха избрали да забравят завинаги телевизията...

Мат вече наближаваше към него. Беше наблюдавал този Джеймс. Бяха останали само двамата. За съжаление и двамата му съотборници бяха паднали в битката за голямата награда на играта, но той беше различен – той щеше да победи, дори сам!
Мат сви зад пресечката и погледна радара си:
Матю Стрелов – 21 Авеню Джеймс Ингейт – 21 Авеню
Той вдигна поглед и го видя. Другото момче. Черното му облекло беше изцапано цялото с червена боя и се получаваше зловещата илюзия за засъхнала по него кръв. Момчето беше слабо, високо, с разрошена коса и горящи от възбуда очи. Те го плашеха. Мат знаеше, че може да победи, но... видя как Джеймс поглежда към телефона си и чете нещо там, а след това усмивката му става зловеща като на демон, излязъл от ада, който е търсил поредната си жертва и току що я е намерил. Мат изтръпна.
- Е, ще започваме ли? – чу се гласа на момчето.
- Да, - отговори Мат, опитвайки се да не издава страха си – като в старите каубойски романи, а? Двама съперници, застанали на двата края на една улица и само вятъра развява прахта около тях, нали?
Джеймс се засмя.
- Харесваш ми, Матю! – каза той – След като свършим всичко това можем да отидем да пием по бира!
Мат за пръв път срещаше такова отношение към света, толкова безгрижно, сякаш не го интересува дали ще спечели или изгуби, просто...
- И двамата сме тук за забавлението, нали? – извика Джеймс.
Да, точно това беше, той го правеше единствено за забавлението, без да желае да научи „истината”, без да иска никаква награда, просто за... забавлението.
- Да, - отговори Мат, сякаш заразен от момчето - тук сме за забавлението.
Джеймс кимна, Мат му отвърна. Двамата едновременно посегнаха към пистолетите си, отскочиха настрани и стреляха. Но докато Матю просто падна на асфалта, Джеймс направи нещо като странично салто. Той пусна пистолета си, подпря се с ръката си на улицата, краката му минаха над цялото тяло и то след малко отново зае обичайното си положение. Сякаш просто беше направил голяма крачка надясно.
- Сега някой да ми каже, че не съм най-добрия в училище! – извика радостно Джеймс, а Мат остана като вцепенен в прахта.
След миг той се съвзе и скочи, но не беше достатъчно бърз и беше оплискан с червена боя. Остана само едно име на радара.

- Добре ли си? – попита Джеймс.
Това момче незнайно защо му напомняше на самия него преди две години – имаше потенциал, но не го бе развил до тогава. Сега същия беше и Матю.
- Добре ли си? – повтори Джеймс вече по-близо до него и му подаде ръка.
Матю отначало не успя да отговори, но хвана ръката му.
- Да, - каза той след като се изправи – добре съм.
Пое си въздух.
- Сега какво ще правиш? – попита той – Ще си вземеш наградата?
- Не, - отговори отегчено Джеймс и му подаде една ябълка – тя не ме интересува. Какво ще кажеш да те черпя една бира?

Omg! You!
Иначе се надявам да помниш какво ми е мнението ^^

Интерестно е ... Харесва ми!

Колега...
Ако те помоля да седнеш и да ми обясниш половината неща от разказа ще го направиш ли?

Пишеш, че е стар разказ, в такъв случай по-задълбочени коментари и критики не са уместни, само ще кажа - хммм подобрил си се

Обаче е факт, че ми стана интересно за някои неща и ако все още помниш идеята си - бих се радвал да я досподелиш, хмм, какво ще кажеш

Много, много интригуващо като сюжет. Дълбоко почти като песен на Tool (: Наистина, ще се нуждаем от малко откриване на покритото

Това е разказа ми от конкурса на masthead(бе то значи и друго, ама mast значи и жълъд), общо взето непреработения вариант беше 12 word-овски страници и с повече описания и други подробности, но се наложи да го намаля на 2 части по 4 страници. Пак беше прекалено дълъг. Както и да е. Общо взето ако почна да обяснявам всичко от идеята... по-добре да донапиша разказа до край, защото това е едва ли не началото му.

Do it.

Yeap Ще бъде интересно ^^

много добро е това

Ами какво да ти кажа, много добър! Сюжет, стил, описания, действие, герои, фабула, атмосфера... Всичко е много добро! Дори и аз този път няма да имам какво да напиша, сори!

Мисля, че основният му недостатък е, че не е довършено. За щастие, това може да се поправи и се надявам това да стане след като ни свършат изпитите, нали така!
Доколкото разбрах, идеята на състезанието е, че разделят тримата от всеки отбор в три различни категории - новак, средна работа и професионалист. Така че всеки от тях има за цел да търси и елиминира "себеподобните си". Защото ако не е така, то извинявай, ама наистина става много неразбираемо (щом аз, с моя могъщ дедуктивен мозък не съм успял да го разбера... ), Идеята определено си я бива! И все пак можеше да напишеш повечко за "битките", но и така е добре. Но пък не мога да разбера защо всички правят само засади и т.н. чакат нашия човек да се появи и да ги очисти. Нещо не ми изглежда логично.

Иначе имам само няколко забележки по света ти. Доколкото разбирам, идеята е, че той е така желания от нас утопичен "свят на доброто", където няма насилие и всички са щастливи и добри. ОК, но логиката ти е малко странна - защо да няма компютри, телевизори и радио, а пък да има театър и концерти. Сякаш по-скоро е обявена забрана на електрониката. Но пък има телефони. И ако светът, за който говориш, е наистина такъв, то защо неговите обитатели са толкова добре запознати с пистолетите, знаят за АК-47 и М-16, говорят си за елиминарен и т.н. Все от някъде трябва да са виждали и да разбират за тях. Което пък противоречи на идеята за утопичния ти свят на доброто.
Също така споменаваш някакъв инцидент. Това злополуката с бащата на главния герой ли е? И какво общо има това с факта, че Джеймс яде само ябълки? А и в един момент той си взима банан!?!?!

Иначе идеята за главния герой, който просто търси забавления и търси да се наслади на живота, много ми допада. Точно както в призива от играта, която гледах как брат ми врътва днес (би трябвало да се сетиш коя е!) - "Live Snake, just live!"

Благодаря, Рекс. Този анализ ще ми е от полза. Главната цел на този банан беше да предизвиква очудване и малко смях. Също и да покаже, че все пак има някакво разнообразие, въпреки че и то е в границата на еднотипното. Ябълките също засилват парадокса - главният герой търси разнообразие, но в същото време боксува на едно място с тези ябълки. Те показват всички малки неща от сивото ежедневие, от които не можем да се откъснем, които са толкова прозаични, но все пак ни харесват, въпреки, че търсим нещо различно. Защо точно ябълки знае гарванката Иначе и те ще получат своето обяснение, обещавам.
Първоначалната идея на играта беше тя да е доста объркана и общо взето по някое време Джеймс да се отзове в ситуация, в която всеки се опитва да пречука всеки Тогава му щъква, че има нещо нередно. Идеята на организаторите е да мислят, че хората са разпределени в отбори по цветове и да се избиват взаимно играчи от един отбор. Целта на играта е играчите да разгадаят, че има други правила - точно тези, които ти каза Рекс и да играят по тях. Но както казах разказът е съкратен поради големия си обем за състезанието.

Ами да ти кажа, имайки предвид, че тук май не участваш в никакво състезание, то по-добре го пусни в "пълния" му вариант, ако все още го пазиш.
Колкото до ябълките, написал си, че те са единствената храна, която не му е омръзнала. Според мен това и обяснява защо не я определя като "сива и скучна", каквото е ежедневието му. Демек, според мен по-скоро показва, че все пак има неща, които не ни омръзват, колкото и време да прекарваме с тях. Както и въпросната игра, която споменах! Ха, коя е? Сети се!

А какво стана на това състезание, в което си участвал?

Извинявай, Рекс, ама сега няма да ме караш да пусна Metal Gear Solid за нищо на света, прекалено много ми се спи. Иначе самата фраза "Live, Snake, just live" фигурира и във филма Бягство от ЕлЕй, както и в Бягство от Ню Йорк, което е първата част. Казват го на Снейк Плискин преди да го пратят на самоубийствена мисия
"Пълната" версия не я пазя, но мога да се постарая да я напиша [/quote]

Постарай се, определено ще е добре, защото разказът е доста иновативен и много обещаващ!

А иначе, възможно е да я има и във филмите, но тях не ги помня особено добре. А и в крайна сметка точно от тях Хидео Коджима е черпил вдъхновение за играта, така че е нормално да е така. И кой говори за теб, аз съм този, който би си пуснал играта (учудващо?)!

Хубав е. Има добри идей, но все недоразвити. Героите също не са толкова добре познати, приятелите на Джеимс, те са в разказа, но неразбиеаемо защо, не учавстват в края, не допринасят с нищо за развръзката...

А края на сестезането е като отсечен, все пак не мога да си обясня как на един човек които е толкова отегчен ен би му било интересно да разбере "истината"...

Сложен разказ, може би е твърде късно за да вникна в него, може би съм го прочел вяло ...

едит

Аха, не бях чел останалите коментари, очаквам интересно продължение

А може би просто не си прочел, че това е само началото на разказа. Така де, не можеш да очакваш завършеност и всичко да е ясно и както трябва от едно начало единствено. В момента всички чакаме Рийвъра да седне и да го донапише!