Войната продължава



Слънцето започна бавно да се показва над хълмовете на Тирадор IX. Лъчите му огряха разпръснатите навсякъде обезобразени трупове на пехотинци. Наоколо лежаха части от голиати и снаряди от танкове. Усети се лек бриз откъм морето. Теранският аутпост Спрингфиълд беше отблъснал атаката на зергските орди. Бяха минали пет години от битката на Чар където Керигън победи враговете си.

- Усещаш ли това, Хобсън? – Попита полковник Саймънс.

- Кое, сър?- Учуди се редникът.

- Обожавам миризмата на морски въздух. Обичам изгрева на слънцето. Навява ми романтични чувства.

- На мен също, сър, но да се надяваме, че зергите не закусват толкова рано. Наличните ни войски възлизат на сто и петдесет пехотинеца, около десет обсадни танка, двадесет голиата и десет медички.

- Така е, но ще издържим. Заеми поста си.

- Слушам – отговори Хобсън и се затича към близкия бункер. Полковникът запали последната си пура. От три дни нямаха връзка с никого. Така и не се разбра дали някой е получил сигнала им за помощ. Командващият на аутпоста въздъхна тежко и зареди гаусовата си пушка. Изведнъж стъклата започнаха да се тресат. Саймънс се обади по предавателя си.

- Всички на бойните си постове! Започна се.

Бункерите се напълниха за секунди. Танковете бяха разпънати и голиатите заеха позиция до тях, за да ги пазят. Медичките се приготвиха да окажат помощ на всеки ранен. Ненадейно един зерглинг, известен сред тераните като пес, се появи на хоризонта, засилил се с всички сили към базата. Тогава се чу командата на полковника. “Огън.” Един танк изстреля снаряд и той се насочи към кучето. След миг песа стана на парчета. Входа на аутпоста се отвори и от него излезе пехотинец. Огледа се обърна се към оградата и каза на войника от наблюдателната кула.

- Това ли беше всичко?

Тогава земята се разтресе. От хълма започнаха да се спускат десетки слоноподобни наречени от тераните ултралиски. Огромните им крайници прегазваха всичко, което им се изпречеше на пътя. След тях се показаха хидралиски и зерглинги. И точно когато си мислеха, че не може да стане по-зле, слънцето на Тирадор IX изведнъж се скри. Саймънс погледна нагоре и изпусна пурата от устата си. В небето прелитаха гардиани, муталиски и скорджове. Виждаха се и овърлорди. Полковникът извика “В атака.” От аутпоста излетяха райтове тип А – 17 и преминаха в режим на невидимост. Заехтяха гаусовите пушки един след друг от базата прелитаха танкови снаряди. От земята започнаха да се откопават мини, който убиваха по десетки зерглинги наведнъж. Голиатите изстрелваха ракети Хелфайър по гардианите, за да ги свалят.

- Зерглингите всеки момент могат да пробият – каза Саймънс.

- А ние ще ги посрещнем с топла прегръдка – усмихна се един файърбат. Това бяха войници известни като огнените прилепи. Те бълваха огън със своите горелки и често превръщаха поражението в победа.

- Хобсън – извика полковникът по предавателя – ела тук веднага.

След минута редника пристигна. От рамото му се стичаше кървава струя и той едва се крепеше на краката си.

- Имаш нужда от помощ. Иди в медицинското крило.

- Няма проблем, сър ще……

Така и не успя да довърши мисълта си. Една кралица прелетя близо до него и му изпрати нещо. Заразеният се хвана за стомаха. Падна на колене и започна да крещи от болка. Полковникът го погледна предпазливо и насочи пушката си към него. Тогава корема на пехотинеца се пръсна и от него изкочиха две малки бързоходни гадини.

- По дяволите – каза Саймънс и стреля по малките празити. Изведнъж в ума му се промъкна по-важна мисъл.

- Искам най-добрият пехотинец да дойде при мен – каза командващият по предавателя.

Яви се млад здравеняк нарамил плазмена картечница.

- Викали сте ме, сър – козирува му той.

- Слез в приземния етаж и намери семейството ми. След това го отведи до подземния бункер.

- Слушам, полковник.

Маринето изчезна, а Саймънс отново се зае с битката. Тя не отиваше на добре. Зергите бяха пробили оградата и сражението кипеше в двора на аутпоста. Петдесет пехотинеца се бяха барикадирали до входа на командния център и смело удържаха зергската вълна. Прикривани от голиатите, десетина файърбата показваха на зерглингите пътя на светлината или по-точно на горещината. Танковете продължаваха да стрелят. От небето райтовете едва се справяха с муталиските. Един гардиан се насочи към бойното поле и отвори устата си. Оттам полетя топка от киселина и се насочи към теранските позиции. Няколко пехотинци бяха пометени. Положението ставаше неудържимо.

- Всички да се оттеглят вътре в базата – нареди полковникът.

- Не ме оставяйте тук навън – панически крещеше един ранен файърбат.

Саймънс се приближи до него и го застреля. След това се прибра при хората си.

Стоманената врата се затвори и ключалките здраво щракнаха. Зергите се приближаваха все повече. Ордата от хидралиски, зерглинги и ултралиски бе решена да унищожи всичко.

- Не искам да умра, не искам да умра – повтаряше си това пилота на един райт.

За негово нещастие самолетът му бе ударен. Изтребителя падна насред бойното поле и уби няколко десетки зерглинга. Останалите инсектоиди не обърнаха внимание на това. Те се насочиха към последното укритие на хората. След малко ултралиските заблъскаха стоманената врата, но засега нямаха успех.



В същото време доброволецът на Саймънс все още издирваше семейството му.

- В какво се забърках? – Говореше си той. – Сега можех да съм на Марс и да пия мартини с някое супер маце, но не аз трябваше да се пиша доброволец в спасяването на Човечеството.

Изведнъж той чу някакъв шум и насочи картечницата си. Започна да се придвижва бавно към стаята от която бе чул звука. Доближи се до вратата, която бе “приятно” откъсната от пантите. По нея имаше следи от нокти.

“- Как ли се е случило това?” – замисли се пехотинеца и бавно продължи напред. Стаята бе разхвърляна. Столове разбити на парчета, съдове разпиляни по пода. Все едно е имало борба.

“- Какво си мисля по дяволите. Следи от борба. Нищо не би могло да влезе тук освен ако зергите са превзели аутпоста. Ами ако аз съм единственият оцелял. Какво ще правя? Човече овладей се….Чуй се само какви ги говориш….” – Такива мисли преминаваха през мозъка на маринето.

Мислите му бяха прекъснати от женски вик. “Помощ” крещеше някой “помощ”. Той се завтече да помогне и видя как една хидралиска се приближава към беззащитна майка с две деца.

- Хей, ти – извика доброволецът. – Защо не се мериш с някой колкото теб?

Хидрата се обърна и го погледна.

- Какво ти става подмокри ли гащите?

Извънземното изстреля шиповете си към натрапника. За щастие пехотинеца залегна навреме и успя да избегне смъртта.

- Така ли искаш да си играем? Добре сега е мой ред!

Човека се изправи задържа спусъка на картечницата и поток от плазмени куршуми удари инсектоида. След миг хидралиската се строполи на земята и до нея се образува петно от тъмно- зелена слуз.

- Мъртва ли е? – уплашена попита жената.

- Ами нека ви напълня с цял пълнител плазмени куршуми и да видим после как сте?

- Не ми е до шеги – сопна се тя.

- Г-жо Саймънс, това вие ли сте? – Попита пехотинеца.

- Да. Откъде ме познавате?

- Съпругът ви ме изпрати. Трябва да отидем на по-безопасно място от това.

- Е, спасихте живота ни така, че нямам причина да не ви се доверя. Накъде?

- Ще отидем в подземния бункер.

След това се наведе и качи двете момченца на раменете си. После тръгна по коридора.

- Ами мъжът ми? Какво става с Питър?

- Вероятно е жив. Съпругът ви е много смел и способен войник госпожо…..

- Сю…..

- Добре, Сю. Ще оцелее. Сигурен съм!

- Колко още остава до бункера?

- Десетина минути.



А на повърхността положението не беше добро. Стоманеният вход нямаше да удържи дълго. От челото на Саймънс се стече струя пот, потече надолу по лицето и се спря в рамото му. Полковникът се изправи и заговори по високоговорителя.

- До всички, които днес се сражаваха със зергите. След минути инсектоидите ще навлязат тук и вероятно нито един от нас няма да оцелее. Но нека знаете, че днес сме се сражавали гледайки врага в очите. И нека никой от вас не забравя, докато сме живи има надежда.

Всички бяха трогнати от това слово. Всеки един от войниците на полковника се обърна към него и му козирува. Това бе велик момент за Саймънс. Искаше да се сдържи, но не успя. Сълза се стече по лицето на командващия. Тогава се чу трясък и вратата не издържа. Сгромоляса се на земята и в базата навлязоха една ултралиска, няколко хидралиски и група зерглинги. Голиатите стреляха и повалиха слоноподобното. То се срина на една страна и затисна хидралиските. Входът отчасти бе блокиран, давайки на пехотинците по-голяма възможност за съсредоточаване на огъня. Обаче малките пъргави кучета се промушваха през процепите и нападаха всеки срещнат. Неколцина файърбата се изправиха пред зерглините. След миг въздуха се пропи с миризмата на препечено месо.



В тъмните тунели четиримата стигнаха до бункера. На пехотинеца му беше ясно, че щом битката горе приключи, ще се наложи да отбранява семейството на Саймънс с цената на живота си.

- Мамо мамо какво е това? – Попита едното момче на име Майк и посочи бронирания прозорец. – Там има някаква светлина.

- Това е слънцето – каза другото момче Тими.

- Не това е метеорит – заспори Майк.

Светлината ставаше все по-ярка докато накрая се чу експлозия, която разтресе целия аутпост. От небето се зададе нов поток ядрена енергия и се заби точно по средата на бойното поле. В земята се образува дълбок кратер. Вдигна се облак гъст прах. След като прахоляка се разсея се видяха труповете на по-голямата част от зергската армия.

- Това е Ямато – каза пехотинецът и на лицето му се изписа усмивка.



Саймънс се отръска от пепелта и погледна нагоре. Стотици райтове навлязоха в атмосферата на Тирадор IX, следвани от дузина батъл крузери. След минута самолетите станаха невидими. Бойните крайцери смело отбиваха муталиските. В небето обаче се появиха скорджове, познати като самоубийци. Група от тях се врязаха в двигателя на един батъл. Макар и падащ надолу грамадния кораб продължаваше да обстрелва крилатите инсектоиди.



След половин час битката беше свършила. Люковете на крузерите се отвориха и оттам излязоха преносвачи. Те се насочиха към базата. Оцелелите се подредиха пред главният вход, за да приветстват своите спасители. Совалките наричани дропшипове кацнаха и вратите им се отвориха. От тях започнаха да излизат танкове, голиати, маринета, файърбати и медички. Накрая кацна и един дропшип с изрисуван орел на корпуса. Това явно бяха началниците. Люкът се отвори и отвътре излязоха осем гоуста. Те застанаха от двете страни на подвижната стълба и вдигнаха пушките си за поздрав. По стълбата слезе един млад мъж със знаците на лейтенант. Той пристъпи напред към полковника и отдаде чест.

- Полковник Питър Саймънс, командващ аутпост Спрингфиълд.

- Лейтенант Марк Торн, помощник командир на ескадрон Алфа.

- Къде е командирът ви? – Учудено попита полковникът.

- По време на битката крузера му бе свален от зергите. Опасявам се, че генерал Джордж Торн е мъртъв сър.

- Съжалявам. Искам…..Торн! Искате да кажете, че ви е бил баща!

- Да, сър.

- Съжалявам. Моите съболезнования.

- Благодаря – каза Марк. Сълза се появи в окото му. Той я избърса и продължи разговора. – Какъв е статуса на аутпоста?

- Не е добър по-голямата част от сградите са разрушени. Подземните тунели са….Тунелите.

Саймънс грабна пушката си и се завтече към входа им. Зави зад ъгъла и спря. Една ултралиска бе затиснала входа, но това не беше най-лошото. Той видя как няколко зерглинга пропълзяват през процепа на стената към тунелите.

- По дяволите! Трябва да разкараме това слоноподобно преди да е станало прекалено късно.

- Полковник, нямаме подходящото оборудване, за да я преместим – доложи един пехотинец.

- Съжалявам, сър.

- Но ние имаме! – Каза Марк. Трима от неговите хора докараха едно голямо оръдие.

- Огън – заповяда лейтенантът.

Чу се изстрел и зергският труп се пръсна на парчета.

- Пътят е чист – докладва мерачът.



А в подземния бункер пехотинецът отбиваше атакуващите зерглинги.

- Явно се придвижват по шахтите стойте близо един до друг.

- Добре – каза Сю. – Само ми обещай нещо.

- Какво? – Попита маринето.

- Ако нещо се случи с мен погрижи се децата ми да излязат живи оттук.

- Никои няма да умре – успокой я той.



В същото време Саймънс се подготвяше да влезе в тунелите.

- Фишър, Харпър, Макс елате с мен. Марк искам да се погрижиш за положението тук.

- Да, сър. Разчитайте на мен.

Полковникът пусна фенера, зареди картечницата си и тръгна към подземния бункер. Трите маринета го последваха. Накрая стигнаха до стоманената врата на укритието. Командващият аутпоста се провикна.

- Сю, Майк, Тими вътре ли сте?

- Питър, Питър тук сме – развика се съпругата му след като го чу.

Вратата се отвори и двете групи се видяха.

- О, скъпа толкова се радвам да те видя – каза Саймънс и я прегърна.

- Не искам да ви развалям трогателния момент, но това място е пълно със зерги, така че предлагам да се омитаме докато имаме време – обади се Фишър.

- Прав си – каза полковникът и се приготви.

Изведнъж шахтата над Харпър се отвори оттам изскочи един зерглинг и погълна главата на човека, след което я откъсна. Сю закри очите на децата, а полковника не можеше да открие огън, за да не пострада някои от неговите хора. Фишър стреля, но не улучи. Песа скочи напред и маринето бе изкормено. Тогава се чу изстрел. Кучето падна мъртво. Макс се приближи. От оръжието му излизаше дим.

- Да тръгваме – подкани ги той. – Освен ако не искате да поседим още малко и да потанцуваме.

- Добре хайде – каза жената на полковника и избута съпруга си. Пехотинеца остана най-отзад, за да ги прикрива.



След малко всички се появиха на повърхността.

- Какво се случи? – Попита Марк като видя оцапаните с кръв дрехи.

- Нищо особено – отвърна Макс – един зерглинг ни нападна.

Най-накрая се появи и пехотинеца. Нарамил картечницата той излезе и се огледа. Погледът му се спря на лейтенанта.

- Здравей, Марк – каза маринето и се усмихна.

- Здравей, Стийв – поздрави го служителя на ескадрон Алфа.

Полковника ги погледна странно и попита.

- Познавате ли се?

- Полковник Саймънс, това е брат ми – представи го пехотинеца.

- Вие сте братя. Поредната изненада за деня.

- Къде е баща ни още ли е в крузера?

Питър и лейтенанта се спогледаха и наведоха глави. Марк съобщи на Стийв тъжната новина. Лицето на маринето се промени. Сълза потече от лявото му око.

- Какво? Но….. Как? По дяволите тези зерги! Да ги нападнем. Да унищожим базата им докато не са се прегрупирали.

- Стийв – каза брат му – мисли трезво. Знам, че си развълнуван, но…..

- Той е прав – прекъсна го полковникът. – Ако ги нападнем сега ще ги хванем по бели гащи.

- Точно за това говоря. Да ги изринем от земята. Да ги избием до крак. Проклети инсектоиди!

- За целта имам една ядрена бойна глава – каза Саймънс. – Макс, дай ми картина на местността.

- Няма проблеми, сър – каза специалистът по тактическите карти и отвори лаптопа си. След минута на екрана се появи схемата.

- Добре – съобщи Питър – Ето я хивата. До нейният център водят три тунела. Ще сформираме три отряда, за да атакуваме зергите. Аз заедно с вас двамата и Макс ще бъдем в отряда с бомбата. Другите два екипа ще влязат преди нас, за да заблудят ксеноморфите. Когато унищожим кошера зергските войски няма да действат. Ще вземем и медичка с нас за всеки случай.

Останалите кимнаха с глави. Полковникът заповяда.

- Момчета, донесете “специалния товар”.

След малко се появиха няколко файърбата, който носеха един куфар със знака за радиация.

- Добре – каза Саймънс – Къде ли е медичката?

- Тук съм – чу се един приятен и тънък глас. – Готова съм да тръгвам.

Всички се обърнаха и впериха поглед в нея. Облечена в бял лъскав скафандър тя изглеждаше великолепно. В сините очи на жената се четеше доброта.

- Войници – обади се Питър – запознайте се с нашия най-добър шанс да оцелеем в тази мисия – офицер Кристина Браун. Лейтенант Бърнс, поверявам ви командването до моето завръщане. Внимавай да не би зергите да атакуват отново.

- Разбрано, сър.

- Активирайте си жизнените датчици и да вървим – нареди полковникът.

Екипът потегли, след около половин час видяха хивата, но имаше проблем. няколко сънкен колонии, известни като подземни вишки, се бяха разположили пред тях.

- Няма начин да минем оттук – каза Макс.

- Ще успеем с малко помощ от въздуха – отвърна Саймънс.

Той се обади по предавателя.

- До ескадрила Ипсилон тук полковник Питър Саймънс. Имаме нужда от малко помощ.

- Идваме, сър.



След няколко минути райтовете се появиха и започнаха да обстрелват вишките. За нещастие до кошера имаше и спорни колонии. Те започнаха да изстрелват спори към изтребителите. Самолетите продължиха да стрелят, но кълбо от спори удари една теранска машина в задната част. Спорите бързо се разпространяваха по кораба и скоро навлязоха в двигателя.

- Ударен съм, ударен съм – докладва пилотът по предавателя. – Насочвам се право към хивата.

- Катапултирай незабавно – нареди командирът на ескадрилата.

Пилотът натисна бутона за катапултиране, но спорите бяха навлезли почти навсякъде и връзката с главния компютър бе прекъсната.

- Катапулта не действа. Ще се разбия. Не мога да……

С тези думи пилота се вряза в кошера. Последва взрив и от едната страна на зергската сграда се образува дупка.

- Не. По дяволите защо? – разкрещя се Макс. Той грабна една плазмена граната и се втурна към зергската база. Единственият останала подземна вишка веднага го засече. Земята под маринето се отвори. На повърхността се показа един огромен корен, който набучи пехотинеца на шиш. Човека изрева от болка, а кръвта му потече надолу по образуванието. Все пак с последни сили маринето изпрати гранатата в центъра на колонията. Тя избухна и вишката бе ликвидирана. Хората се впуснаха в атака. След двадесет минути бяха унищожени и спорните колонии.



- Време е да действаме – каза Питър и се запъти към слузестата дупка, която служеше за вход на хивата.

Стийв остана последен. Неочаквано се чу шум и той видя една хидралиска да идва към него. Маринето започна да стреля с картечницата си. Змиевидното извънземно падна мъртво, а от тялото му потече зелена слуз. Пехотинецът побърза да настигне екипа си.

- Къде се губиш? – Разтревожено го попита Марк. – Изкара ми акъла.

- Една хидра искаше да потанцуваме, а аз никога не отказвам танц особено ако е със зерг.

Полковникът се усмихна под мустак и продължи напред. На пътя им се изпречиха няколко зерглинга.

- Огън – каза Саймънс и насочи роторната си картечница към инсектоидите. Куршумите направиха песовете на парчета. Едно куче обаче успя да се измъкне. То скочи към Стийв и го захапа за ръката. Марк извади пистолета си и уби извънземното.

- По дяволите, ухапа ме – изрева Стийв.

Щом чу това Кристина приклекна до ранения пехотинец. После отвори чантата си с медицинското оборудване. Медичката заби една спринцовка във вената на маринето. След това го превърза набързо и прибра нещата си.

- Това ще спре болката ти – обясни му Браун. – За да те излекувам напълно трябва да се приберем в базата.

Стийв кимна и се изправи.

- Полковник, готови сме. Да продължаваме – каза Марк.

На пътя им стояха нови зерглинги. Докато Саймънс се чудеше какво да предприеме. Кристина хвърли една плазмена граната. След секунда се чу взрив и инсектоидите станаха на парчета.

- Красива, но и опасна – констатира раненият и намигна на жената. Същото направи и медичката.

Лейтенанта презареди картечницата си и мина най-отпред. След малко полковникът се обади.

- Добре се справихме – каза Саймънс гледайки дигиталната карта. – Изминахме половината път след петнадесет минути сме в ядрото.

- Сър. – Обади се Крис.

- Да, госпожице Браун.

- Датчиците на втори екип угаснаха. Загубихме ги.

- Ами първи какво става с тях?

- Все още се крепят. Според данните липсва един пехотинец.

- Дано бог се смили над душите на тези смели войници. – Прошепна си Питър и продължи напред.

Тунелът бе изграден от жива плът. Хората се промъкваха все по-навътре без да знаят дали ще оцелеят. Това което ги крепеше беше факта, че ако не успеят аутпоста щеше да падне. След няколко минути, екипът на полковника се озова пред входа на централната зала – мястото където всички зерги се раждаха. Стените бяха покрити с безброй червени вени, малки паразити пълзяха по пода.

- Страхотно – прошепна Стийв – просто страхотно. От всички места в тази сграда трябваше да попаднем на люпилникът.

- Това е целта ни – каза Саймънс.

- Добре поне, че няма никой – обади се Марк.

Залата бе осеяна с дузини яйца, които бавно пулсираха. Близо до тях бяха разпръснати обезобразени трупове на жертвите, които зергите бяха взели. По тавана пълзяха малки ларви, вероятно местното население на люпилнята. Но погледът на лейтенанта бе привлечен от едно доста голямо яйце, което започна да пулсира малко по-силно. Обвивката му се пропука, ципата се разкъса и оттам се излюпи една ултралиска. Щом подуши миризмата на мърша, тя се обърна към нахвърляните трупове и реши да закуси.

- Не мога да повярвам – прошепна Марк с треперещ глас.

- Нямаме време за губене, лейтенант – спокойно каза полковникът и пъхна нов пълнител в оръжието си. – Трябва да поставим бомбата.

- Как по дяволите да го направим? Едно голямо слоноподобно охранява залата.

- В момента се храни. Трябва да се възползваме и да действаме – хладнокръвно продължи Саймънс.

- Ще ни усети. Не е глуха или сляпа, за да ни пропусне.

Тогава Крис предложи.

- Мога да я заслепя.

Тя отвори чантата си и извади една малка граната. После започна да обира зергската слуз от стената на тунела. След това намаза скафандъра си с нея.

- Каква гнусотия – възкликна Стийв. – За какво го направи?

- Така ултралиската няма да може да ме подуши. Ще воня гадно, но тази смрад ще ме спаси. Остава само да бъда много тиха.

Жената хвана здраво гранатата и започна бавно да се приближава към слоноподобното. Подминаваше яйца, които сякаш всеки момент ще се пръснат. Медичката обаче не им обръщаше внимание. Погледът на жената бе вперен в туловището на ултралиската. Щом се доближи на “безопасно” разстояние тя махна халката на гранатата и извика.

- Хей, дебелак.

Извънземното чу гласа и се обърна. Кристина хвърли гранатата и залегна зад едно яйце. Бомбата избухна в лицето на чудовището. От нея се разпръсна ситен сив прах, който ослепи ултралиската. Макар че не виждаше тя бе още жива. Тогава Саймънс се намеси. Той извади един пълнител и го хвърли към далечния край на залата. Слоноподобното се насочи по посока на шума и острите му бивни удариха предмета. Миг по-късно ултралиската се оказа забита в стената на люпилнята. Зергският поданик започна да се опитва да излезе от капана, но засега това не му се отдаваше.

- Чисто е – каза полковникът.

Марк кимна с глава и отвори куфара. Въведе кода за достъп и нагласи таймера на ядрената глава на половин час. Толкова им отне да стигнат и се надяваха за същото време да се върнат. Четиримата се запътиха обратно към аутпоста. Състоянието на Стийв обаче започна да се влошава. Това щеше да ги забави.

- Сър, няма и следа от първи екип. Има нещо странно в показанията на уредите. Засичам сигнал, но той не е от нашите отряди. – Докладва Крис.

Марк се сепна и погледна своя датчик. Лицето му пребледня. След това с треперещ от вълнение глас каза:

- Това е баща ми.

- Но как?! – изненада се Саймънс. – Трябва да го измъкнем.

- Точно така, полковник вие изкарайте брат ми оттук. Аз и Кристина ще освободим баща ми.

- Не бива аз ще отида, а вие….. – заспори Питър.

- Сър, няма време. Ако някои ще умре от взрива нека да сме ние. Помислете за семейството си.

Командващият на аутпоста се замисли. Представи си как Тими, Майк и Сю плачат на погребението му.

- Добре – каза Саймънс.

- Къде заминаха тези двамата? – Попита Стийв.

- Да спасят баща ти – отговори полковникът.

- Баща ми…. – Изненада се раненият.

- Да тръгваме. Ще ти разказвам по пътя.

Двамата се отправиха към изхода.



В същото време Марк и Крис напредваха към Торн. Те преминаха през няколко тунела и приближиха мястото на сигнала. На пътя им застанаха неколцина хидралиски. Те изстреляха шипове и раздробиха стената, зад която хората се бяха прикрили. Лейтенантът видя, че не може да се справи сам. Той даде гаусовата си пушка на медичката и каза:

- Прикривай ме.

След това извади двата си пистолета и започна да стреля по змиевидните тела на враговете. Извънземните се обърнаха към него и изстреляха нови шипове. Браун само това чакаше. Тя излезе в гръб на хидрите и ги разстреля. След малко те стигнаха входа на тунела.

- Според сигнала, баща ми е вътре в тази зала – каза Марк.

Крис погледна колко време остава до взрива. Данните показваха, че имаше дванадесет минути. Тя реши да се съсредоточи върху изпълнението на мисията. Лейтената сякаш разбра тревогата на жената. Той мислеше за баща си. “Ако умрем поне да сме заедно”. Премина през главата на мъжа. След миг на колебание двамата влязоха вътре. Пазачите на генерала се оказаха два Хънтър Килъра. Щом видяха хората те се обърнаха към Крис и Марк. Едната хидра изстреля залп към медичката. Тя се наведе и шиповете удариха стената зад нея. Лейтенантът започна да стреля и уби едната хидралиска. Оцелелия инсектоид издаде някакъв странен звук. След секунда от един тунел пристигнаха пет зерглинга.

- По дяволите – ядоса се Марк. – До взрива остават по-малко от десет минути.

Кучетата ги доближиха. Един пес скочи към Крис. Лейтенантът започна да стреля с пистолетите си. След няколко минути терена беше чист.

- Справихме се – каза мъжът.

Медичката се приближи и попита.

- Това ли е баща ти? – И посочи Торн.



Генерала беше в безсъзнание и прилепен за стената от дебели вени, които държаха ръцете му. Марк извади ножа си и с едно рязко движение сряза кръвоносните съдове. От тях плисна зелена слуз и потече по пода. Джордж падна на земята и от удара се съвзе.

- Къде съм? Какво става? – погледът му се фокусира и той не можеше да повярва на очите си.

- Как си, тате?

- Марк, това ти ли си? Но как……

- Няма време за обяснение, татко. Трябва да се омитаме оттук – каза лейтенантът и помогна на баща си да се надигне.

- Но как сам пехотинец е избил толкова много зерги? – попита генералът.

- С помоща на госпожица Браун. С нея всичко може да се постигне – обясни Марк и се обърна към Кристина.

- Мисля, че се сетих – каза медичката и се приближи към тунела, от който бяха дошли зерглините. Внимателно го огледа и се обърна към Марк.

- Знаеш ли какво е това? Според теранските изследвания зергите използват тези коридори за бързо придвижване под земята. Ако данните, които получаваме в командването, са верни. По тези тунели може да се пътува с четиридесет километра в час.

- Това е добре, но проблемът е, че не знаем къде води този тунел. Ами ако отидем при други симпатични зерги, които ни желаят доброто.

- Колко време остава до взрива?

- Какъв взрив? – разтревожи се Торн.

- Две минути.

- Няма какво да губим трябва да се омитаме.

- Някои ще ми обясни ли какво става? – Отново попита генералът.

Марк се обърна към него и обясни:

- Заложихме ядрена бойна глава в тази сграда и започнахме да се изтегляме, тогава засякохме датчика ти. Мислехме те за мъртъв след като “Сторм Гард” падна.

- Тогава да скачаме в тунела.

- Аз влизам пръв – каза лейтенантът и се пъхна в дупката.

Щом влезе вътре тялото му бе засмукано със страхотна сила и се озова до входа на хивата. Секунда по-късно след него изскочи Крис, а накрая се появи Торн.

- Остават петнадесет секунди какво ще правим? – попита медичката.



Тогава звук на двигател разкъса тишината и до тях спря мотор известен като валчър.

- Качвайте се – извика водачът и без да чакат втора покана тримата се качиха.

Шофьорът настъпи педала до край и превозното средство разви невероятна скорост.

- Пригответе се за ударната вълна – каза жената. Тя започна да отброява секундите до взрива.

- Пет….четири…..три……две……едно…..нула.

Последва тишина експлозия нямаше. Отпред се виждаше аутпоста. Всички се споглеждаха и се чудеха какво става. Тогава на компютърните екрани се показа вътрешността на люпилнята. Камерата бавно се преместваше и след миг на мониторите се видя атомната бомба.

- Добър опит, нищожества, но ще ви разочаровам – чу се един непознат глас по високоговорителите.

- Този глас ми е познат – обади се полковникът и се заслуша.

Камерата се премести и на екраните се появиха дълги остри нокти, до които седеше бомбата.

- Не разбрахте ли досега, че зергите винаги ще побеждават и ще доминират. Години наред водим война и не се научихте кой е господаря. Обезвредих нещастната ви бомба.

Картината се излъчваше и на компютъра в мотора. Щом чу гласа шофьорът се загледа внимателно в екрана. Камерата отново се премести и в мониторите хората видяха едно ужасно лице, наподобяващо вида на мъртъв човек. Очите на управляващия валчъра се ококориха сякаш позна този образ. Той се присегна към говорителя и го включи.

- Керигън, какво правиш тук?

- Я виж ти каква изненада. Радвам се да те чуя, Джими. Ти никога не би пропуснал близка среща с мен.

- Джеймс Рейнър, това наистина ли сте вие? – Изненада се Марк. – Никога не съм мислел, че…..

- Мълчи – каза му шофьорът и продължи да зяпа екрана.

- Какво се замисли, скъпи – попита зергската кралица.

- Все някога ще те убия, Сара – отвърна бившият шериф.

- Стига, Джими. Ти не си убиец. Нима забрави миналото? Мога да разкрия доста подробности. Сигурно на хората ще им е интересно. Помниш ли мисията на Антига Прайм? Мисля, че тогава искаше нещо друго от мен.

- Ти си зло създание, Керигън. Нямаш нищо общо с това което беше тогава.

- Добре няма да те разубеждавам. Мога да ти кажа, че докато ние си говорим. Моят нов и най-бърз рояк в състав от няколо стотин хиляди питомци идва насам.

- Блъфираш – ядоса се Рейнър и удари с юмрук по таблото.

- Щом не ми вярваш попитай подчинените си.

- Докладвайте бързо – заповяда Джим по предавателя си.

- Не лъже, сър, получихме потвърждение от няколко места. Идва рояк.

Бившият шериф се замисли. Това означаваше само едно. Керигън се бе подготвила за последната си атака. Този път тя не искаше да окупира планетите, а направо да унищожи хората на тях. Щом пристигнаха в аутпоста той скочи от мотора си и се запъти към командната зала. Полковникът му отдаде чест, но Рейнър каза:

- Оттегляме се.

Саймънс се приближи до командното табло хвана микрофона и пусна високоговорителя.

- До войниците от ескадрон Алфа и до служещите в аутпост Спрингфиълд, качвайте се по корабите….Отстъпваме.



Питър пусна сирените и всички се завтекоха към персоналните носачи. Марк и Крис още бяха във валчъра, но като чуха сигнала за евакуация се насочиха към корабите. В това време генерал Джордж Торн правеше инспекция на наличните бойни крайцери.

- “Либърти”………

- В пълна бойна готовност, сър.

- “Спейс Дъст”…….

- Минимални щети по корпуса и единия двигател е в неизправност.

- Поправете двигателя веднага. Не искам да губя още един крузер.

В този момент Стийв Торн влезе в командната зала.

- Как си, момчето ми? Разбрах, че си бил ранен.

- Нищо сериозно, тате. След два дни ще съм като нов. Ти как я караш през последната година?

- Обикалям и служа на Човечеството както обикновено – усмихна се генералът.

- Добре ли ти се отрази почивката в зергският курорт?

- Защо не провериш сам. Чух, че по това време на годината времето в люпилните е супер.

“Пет минути до пристигането на зергите” – съобщи компютърът.

- Време е да потегляме – каза Джордж.

Синът му се съгласи с него и двамата се запътиха към дропшипа. Когато всички бяха в крайцерите оставаха две минути до нашествието на ксеноморфите.



В аутпоста не бе останала жива душа. Само лекият вятър търкаляше боклуци. Питър стоеше до един илюминатор. Спомените го връхлетяха. На това място се беше запознал с жена си. После тук бе и сватбата. Родиха се децата им. И сега всичко щеше да изчезне погълнато от пламъците на войната. Един по един крузерите стартираха двигателите си. Ескадронът излезе от орбитата на Тирадор IX. Крис безмълвно наблюдаваше планетата. В далечината се появиха зергите. Те удариха горивото в складовете. Видяха се експлозии. Мониторът в командната зала на "Блек Аут” светна и на екрана се появи кралицата на яростта.

- Здравейте отново. Виждам, че сте се вслушали в предупреждението ми. Любопитно ми е дали ще можете да се измъкнете от питомците ми.

На радара се появиха много червени точки. Паркър си сложи слушалките и докладва.

- Сър, приближават се вражи обекти. Стотици са. Различават се муталиски, деволвъри, скорджове, кралици и овърлорди.

- Бойна тревога – заповяда Торн.

Медичката тревожно погледна червените лампи. Изведнъж през ума и премина мисълта за Стийв. Тя излезе от каютата си и се запъти към медицинското отделение.

- Искам рапорт за оръжейните системи – каза Джордж.

- Преди да излетим от Тирадор IX заредихме батериите на максимум, разполагаме с арсенал от две хиляди ракети имаме и една ядрена бойна глава.

- Добре запечатай оръжейната и програмирай компютъра да разрешава достъп до ракетата с атомната бомба само при разпознаването на моите гласови вълни.

- Разбрано, сър – отговори свързочникът и започна да човърка по компютъра.



В това време Кристина стигна медицинското отделение. Приближи се до вратите и те сами се отвориха. Вътре на едно от леглата лежеше Стийв и четеше книга. Тя тихо се приближи и попита.

- Как си, боецо?

Ранения вдигна глава и като я видя лицето му светна.

- Добре съм. Особено сега когато ти дойде. Радвам се да те видя.

- Как е ръката?

- Ъ….Добре. Благодарение на теб.

Жената се усмихна и зададе още един въпрос.

- Каква книга четеш?

- “На ръба на смъртта” от Хенри Малоун. Не е зле да попълня знанията си. Имаш ли планове за вечерта?

- Засега не. Обаче нека първо се измъкнем от зергите.



- Подрете се в отбранителна позиция – заповяда генералът.

Крузерите се прегрупираха. Екипажите бяха заели бойните си постове и чакаха идването на врага. “Отбранителните” оръдия бяха в готовност за стрелба. Зергите се приближаваха все повече и повече. Накрая можеха да се виждат през илюминаторите на корабите.

- Огън – заповяда командващият на ескадрон Алфа.

Оръдията ямато започнаха да стрелят. Първият изстрел порази няколко муталиски и деволвъри. Вторият полетя към ято скорджове и след миг всичките се пръснаха. Въпреки загубите зергите не спираха да напредват. Нещо повече инсектоидите атакуваха.

- Пратете ескадрилите с райтове – нареди генералът.

Люковете на крузерите се отвориха и от хангарите излетяха десетки изтребители. Деволвърите им връхлетяха. Започна още по-яростна космическа битка. Най-близкия деволвър отвори пастта си и изпрати една лилава топка спори към един райт. Тя полетя напред и се заби централно в изтребителя. Спорите се разпространиха навсякъде и започнаха да разяждат стоманената структура на самолета. Минута по-късно той се взриви. Райтовете ликвидираха разположените наблизо овърлорди. След това станаха невидими и удариха няколко муталиски. Те се пръснаха на парчета. Група от скорджове се насочи към бойното поле. Придружаваха ги и няколко овърлорда. Орда от петдесет муталиски бе обкръжила един крайцер. Драконоподобните създания удариха крузера с висококиселинен спрей. Космическия кораб стреляше с всичките си оръдия по инсектоидите, но корпусът му не издържа. Накрая крузера експлодира и се пръсна на милиони частици.

- Сър, “Спейс Дъст” току що бе взривен. – Съобщи Паркър.

- По дяволите – ядоса се Торн и излезе от командната зала. Тръгна по коридора и спря пред вратата на оръжейната.

- Подайте гласова команда – каза компютърът.

- Код седем, алфа, гама, четири – обяви генералът и влезе вътре.

- Добър ден, командире. Какво ще заповядате?

- Активирай ядрената бойна глава и я изстреляй на координати четеридесет и пет дванадесет еф.

- Слушам – механично отговори компютърът.

- Паркър.

- Да, генерале – чу се гласа на свързочникът.

- Подай команда за отстъпление.

- Да, сър.



В космоса битката продължаваше. Един от самолетите подгони деволвър. Той получи съобщението и се намуси.

- След минута се връщам, момчета – каза пилотът и зави след мутиралата муталиска.

- Нямате толкова време, лейтенант Казински скоро ще…. – опита се да му обясни Паркър.

- Инсектоидите убиха трима от приятелите ми. Няма да им се размине толкова лесно.

- Казински, Казински….По дяволите глупакът прекъсна връзката. Ракетата ще бъде изстреляна всеки момент, а той си играе на криеница със зергите.

Том не оставяше деволвъра да му излезе от обхват. Изведнъж две червени лампи светнаха и на екрана се изписа надпис “целта прихваната”. Дръзкият пилот натисна копчето на ръчката за управление и изстреля ракетите. Деволвъра се пръсна и слузта му се понесе из космоса.



Докато битката бушуваше няколко овърлорда се промъкнаха покрай оръдията на крайцерите и надвиснаха над “Блек Аут”. Те стовариха хидралиски и зерглинги, но тези бяха нещо което никой теран не е виждал. Хидрите бяха с червена хитинова обвивка, а по гърба си имаха шипове израстнали от гръбначния им стълб. Горните им крайници също имаха шип. Малките псета бяха в същия цвят. Инсектоидите атакуваха стоманената обвивка на крузера и започнаха да я пробиват. Малко по-малко те си правеха път към вътрешността на кораба.

- Сър, зергите пробиват корпуса на “Блек Аут” – докладва Паркър.

- Активирай “специалната” защита, нека посрещнем гостите ни както трябва – каза Торн.

Паркър отново заби нос в компютъра.

- Туидъл-Ди и Туидъл-Дъм са готови за игра генерале.

Джордж се усмихна и се загледа в екрана. На повърхността на крайцера се отвориха люкове и два голиата се запътиха към неканените гости. Инсектоидите продължиха да дълбаят навътре. Канонерките насочиха роторните си картечници. Порой от куршуми се запъти към зергите. Хидрите запратиха един залп от шипове към теранските машини. Те удариха единия голиат. След миг една метална ръка с картечница на нея се сгромоляса на земята. Въпреки това машината направи крачка напред. Това беше голиат със специална стоманена сплав. Той бе с подсилена броня и по-добри маневрени способности. След като съсредоточи погледа си към хидрите канонерката насочи другата си ръка, на която бяха закрепени две ракети Хелфайър. Голиата прихвана целта си и изстреля едната. Тя порази част от нападателите. Пострадалата теранска машина вдигна откъснатия си “крайник” прикрепи го обратно и ръката стана като нова. Двамата веселяци се погледнаха кимнаха си и отново започнаха да стрелят с картечниците.



Положението в космоса също беше напечено. Казински отново преследваше някакъв деволвър. За нещастие по петите му бяха и два скорджа.

- Моля за малко помощ – обади се Том по предавателя.

- Разбрано – отговориха от “Либърти” и се запътиха към райта.

Първи изстрел, втори изстрел и двата самоубиеца останаха в миналото.

- Сега да се погрижа за теб, мутирало копеле – каза пилотът и натисна копчето на ръчката си.

Две ракети Джемини се изстреляха от самолета и се забиха в инсектоида. Зергският поданик се пръсна на парчета. Казински насочи изтребителя си към “Блек Аут”. Оставаха пет секунди до изстрелването на ракетата. Райтът на Том кацна точно когато тя бе изстреляна. Бомбата полетя напред и остави една гъста радиоактивна опашка. Ракетата се взриви по средата на бойното поле. Последва ударна вълна, която разтърси оцелелите крайцери. След това настъпи тишина и екипажа на “Блек Аут” затаи дъх. На екраните се видя, че от зергите не бе останало нищо. Парчета месо и слуз се рееха в открития космос. Генерала облекчено въздъхна. В крузерите настъпи момент на радост. Всички се прегръщаха и целуваха. Тогава Торн каза:

- Поздравления за проявената смелост. Днес бе един велик ден за този ескадрон. Нека не забравяме колко трудно беше спечелена тази битка. Зергите искат да ни унищожат. Ние обаче трябва да ги спрем. Знаем че това няма да е лесно. Не задържам никой против неговата воля. Ако някой се страхува от трудностите може още сега да напусне. – Никой не помръдна, нито пък гъкна. – Радвам се, че няма такива. И съм щастлив, че щом настъпи момента, всички ще се изправим рамо до рамо и ще се опълчим на зергите. Защото ние няма да се бием за спасяването на нашия живот…ще се бием…за Галактиката.

Екипажите на всички крайцери станаха на крака и започнаха да ръкопляскат. “Велики думи от велик човек” това се чуваше от всички страни.

- Генерале, имаме проблем. Зергите, които нападнаха крузера някои от тях са пробили корпуса – докладва Паркър.

- Колко?

- Неизвестно, сър.

- По дяволите. Съобщи на сина ми. Нека се сформират екипи за обход. Ще прекратим визитатата на нашите гости.

Свързочника заби нос в екрана на компютъра. Пехотинците се запътиха към оръжейния сектор. Когато стигнаха там облякоха своите костюми C 300. На бедрото им висяха инжекции с пълни стимпакове. Тези химикали увеличаваха рефлексите на войниците. Гаусовите пушки бяха окачени по стените, но с всяка изминала секунда намаляваха обирани от маринетата.

Стийв и Крис още бяха в медицинското отделение. По време на атаката един от рафтовете се бе съборил и рамото на пехотинеца беше пострадало. Освен това раненият бе изпаднал в безсъзнание. Медичката неуспешно се опитваше да го свести. Накрая усилията и се увенчаха с успех. Маринето започна да се свестява. Погледът му бе замъглен, но все пак различаваше една ярка светлина и очертанията на красиво лице.

- В рая ли съм? – прошепна той.

- Не жив си – тихо каза Кристина.

- Тогава защо пред мен стои ангел?

Крис се изчерви. Едва едва пехотинеца се надигна нагоре и я целуна. Тя не го спря, а отвърна на целувката му. Влязоха няколко медички, но те не им обърнаха внимание. Просто качиха Стийв на гравитационна носилка и разкъсаха едното цяло, което в този момент бяха техните устни.



Войниците вече се бяха екипирали и заредили гаусовите си пушки. По коридорите на крайцера крачеха и файърбати с пълни до горе резервоари с газ веспен. Торн и Марк тръгнаха с два екипа. Входната врата на люковете се отвори и оттам излезе Казински. Беше уморен от битката, но реши да помогне. Той се запъти към генерала. Когато приближи Джордж даваше инструкции.

- …..Втори екип се насочва към двигателният отсек. Аз и лейтенанта ще проверим мястотото където зергите пробиха. Най-вероятно са там, но нека не ги подценяваме.

Том се спря и отдаде чест.

- А ето го и нашият пилот екстремист. Какво си мислеше, че правиш? – Обърна се Торн към Казински и лицето му се намръщи.

- Ами ритах зергски задници. Или казано по-кратко изпълнявах дълга си.

Генералът се усмихна. Бе получил отговора, които очакваше. Той се обърна към войниците от екипа си и каза:

- Тръгваме.

Маринетата потеглиха с уверена крачка. Те бяха готови да унищожат всеки враг. Нали затова бяха дошли във флота да защитават Човечеството.



През това време в медицинското крило започна операцията на Стийв. Около неговото упоено тяло имаше двама хирурзи, заедно с Крис и още една медичка. Доктор Никълъс Марвъл бе готов да започне операцията.

- Скалпел – каза той и Кристина му го подаде.

Доктора внимателно натисна с инструмента по нараненото рамо на пехотинеца. В това време другият хирург, доктор Корал Уорън четеше картона му.

- Рана на рамото, охлузвания, натъртвания….Ще поработим малко върху него.

Главата на Браун бучеше от въпроси.” Какво ще стане със Стийв? Щеше ли да мине операцията успешно? Усети ли колко се възбудих от целувката? Дали ме обича?”



Марк, Торн и останалите от екипите обикаляха коридорите на космическия кораб. От командната зала Паркър сканираше крузера обстойно. На екрана му имаше премигващи зелени точки обикалящи на групи. Това бяха хората от екипите. Изведнъж на монитора се появиха две червени точки приближаващи към една патрулираща двойка. Паркър се сепна за момент, но се осъзна и съобщи по предавателя.

- Екип Делта, към вас идват зерги.

Двамата пехотинци се огледаха, но не видяха нищо. След това продължиха обхода. Тогава два песа се хвърлиха към тях. Маринетата започнаха да стрелят с картечниците си и повалиха зерглингите. После бавно пристъпиха напред. Към тях се приближи Рейнър. Бившият шериф стана свидетел на една от най-бруталните сцени в живота си. Капакът на вентилационната шахта се отвори. Очите на единия пехотинец се ококориха и той посочи шахтата. Оттам се показа крайник на хидралиск и замахна. Шипът на извънземното прониза черепа на маринето отпред и излезе отзад. Обилна струя кръв пръсна по шлема на оцелелия пехотинец. Той насочи картечницата си и започна да стреля по инсектоида. Рейнър също се включи в стрелбата и запрати няколко курщума към показалия се крайник. Но единственото нещо което направиха бе, че напълниха трупа на пехотинеца с олово. Тялото на мъртвеца се оказа прекалено тежко за хидрата и падна на стоманения под. Главата на човека липсваше. Част от гръбначният му стълб стърчеше нагоре. Зад оцелелия пехотинец скочи още един зерглин. Песа събори човека на земята и с един замах на лапата си раздра скафандъра му. След това кучето заби ноктите си в гръдния кош на марина. Започна да тършува в него все едно бе загубило нещо там. След миг в лапите му се намираше сърцето на човека. Зерглинга го погълна. Рейнър нададе боен вик насочи гаусовата си пушка към инсектоида и изстреля няколко куршума. За жалост не улучи. Извънземното скочи напред с отворена паст готово да погълне жертвата си. Тогава се чу изстрел и песа падна мъртъв. Отстрани стоеше Казински, а от дулото на оръжието му излизаше дим. Джим се огледа, за да провери дали има други врагове. После се обърна към пилота.

- Благодаря.

Усмивка се изписа по лицето на Том. По интеркома се чу гласът на Паркър.

- Всички свободни отряди да отидат на помощ в товарния сектор.

Бившият шериф и спасителят му забързаха нататък.



Операцията на Стийв приключваше. За щастие нямаше усложнения и Крис се бе успокоила. Рамото, китката и гръдният кош на маринето бяха превързани с бинт. Изведнъж се чу силен трясък в съседната стая. Кристина погледна през стъклото и видя как една хидралиска разкъсва със зъби и нокти тялото на един пациент. Охраната на операционната веднага реагира. Единия войник се прицели с гаусовата си пушка, а другия зареди на пълна мощност огнехвъргачката си. С един “нежен” ритник отвориха вратата и откриха огън. Куршумите се понесоха напред, но не нараниха сериозно хидрата.

- О, така ли – ядоса се файърбата и натисна спусъка на огнехвъргачката.

Струя от газ веспен се стрелна напред, а миг по-късно се запали една искра. Ефектът бе по- зрелищен от фойерверки по празниците. Стаята се озари все едно слънцето бе дошло на посещение. След като отпусна пръста си огненият прилеп реши да провери дали зергската пържола е добре опечена. Създанието бе мъртво, но от една вентилационна шахта нахлу друга хидра. Тя изстреля няколко шипа към войниците. Единият прониза пехотинеца през корема, друг уби на място главният хирург. Файърбата отново избълва огнена струя. Инсектоида се загърчи в своята обвивка и накрая се тропяса на керамичния под. Огненият прилеп се обърна към Крис.

- Ето ти това – каза той, подавайки и една пушка. – Прикривай ме докато я проверявам.

Крис сграбчи оръжието с две ръце и го насочи към трупа на хидрата. Файърбата се приближи до зерга, държейки горелката си насочена към врага. Побутна я с крак. Чудовището не помръдваше. Тогава той се отпусна.

- Мъртва е – каза войника и се обърна с гръб към трупа.

Това бе фаталната му грешка. Нова хидралиска се изхлузи от шахтата и замахна с единия си крайник, като засегна газовите му бутилки. Огненият прилеп се строполи на пода и изпадна в безсъзнание. Крис започна да стреля по хидрата, но куршумите и нанасяха малки щети. Нещо изписука от екипировката на файърбата. На едно екранче се изписа надпис “претоварване”. Таймерът започна да отброява пет секунди. Медичката побърза да напусне стаята. Четири..три…две…едно…нула и операционната избухна. Навсякъде се разхвърчаха трески, метални отломки, парчета месо и откъснати крайници. Ударната вълна от взрива запрати Кристина в края на коридора. Включиха се противопожарните системи.

- Не – извика тя и се приближи към опожарената стая – Стийв….

Една друга врата се отвори с трясък. Браун се стресна, защото помисли, че това може да е още някой зерг. През дима се видя фигурата на човек, но не можеше да се разбере дали е мъж или жена.

- Стийв – извика медичката след като го позна и се затича към него.

Пехотинеца също я видя. Той се спусна към нея и двамата се прегърнаха.

- Мислех, че си загинал – каза жената.

- Аз да умра. На зергите ще им трябва много повече от една малка експлозия, за да убият Стийв Торн.

Последва миг на тишина след което маринето попита:

- Наистина ли се притесни за мен?

- Да – прошепна Крис.

Той я прегърна още по-силно и устните им се сляха в целувка.



Казински и Рейнър стигнаха до товарния сектор. Щом влязоха вътре пред очите им се откри кървава баня. Около дузина пехотинци и файърбати едва удържаха ордата от зерги. Товарният отсек бе бойно поле на което лежаха труповете на инсектоиди и хора. От едната страна на сектора към другата летяха стотици патрони. Десетки хидралиски и зерглинги се задаваха. Джим вдигна своята гаусова пушка и запрати един залп срещу враговете. Том започна да стреля с двата си пистолета. Зергите не отстъпваха. Чуваха се ужасяващите викове на болка от пехотинци, усетили как ноктите на песовете се впиват в кожата им или как шиповете на хидрите разкъсват плътта им. Малко по-малко хората намаляваха, а инсектоидите взимаха превес. Тогава на Казински му хрумна идея. Забеляза в далечината командният пункт на товарното крило, но на пътя му бяха застанали извънземните. Пилота заряза пищовите си щом видя една роторна картечница. Нарами я на гръб и се отправи към враговете. Ненадейно под краката му се промъкна едно гущероподобно същество наречено от познавачите на зергските видове дефилър.

- Хей, тъпанар внимавай къде вървиш – извика човека.

Сякаш дефилъра го разбра и се обърна. Том насочи картечницата към инсектоида. Последва попрой от куршуми, които раздробиха тялото на зергския поданик.

- Този беше лесен – каза пилотът.

После пое към целта си. Един пехотинец разбра намеренията му и се присъедини към него. На пътя им застана хидра. Тя изстреля залп от шипове към маринето. То се претърколи на кълбо и след това се изправи. После изстреля ято куршуми по змиевидното тяло на извънземното. Хидралиската беше ранена, но все още можеше да се бие. Изведнъж пушката на пехотинеца засече. Тогава Казински се намеси. Пилотът стреля и довърши инсектоида. След това Том стигна до контролното табло. Ръката му натисна няколко бутона. Една врата започна да се отваря, видяха се два металически крака. Когато портата се отвори напълно, пред очите му се откри една ходеща канонерка. Вдигнаха се още врати и оттам се показаха други голиати. Том седна в най-близкия голиат, нахлупи шлема, хвана здраво лоста за управление и натисна едно червено копче. Канонерката изстреля ракета Хелфайър към средата на бойното поле. Последва експлозия и по стените на крайцера се налепиха парчета от зергска плът. Обаче в дъното на сектора имаше още зерги.



Торн влезе заедно с Марк и няколко маринета. Хидралиските се групираха така шиповете им станаха по-гъсти. Неколцина войника паднаха от първия им залп.

- Казински, направи нещо по въпроса – каза Рейнър.

- Няма проблем – отговори пилотът и пръстите му заиграха по клавиатурата.

Голиатите също се групираха и започнаха да обстрелват хидрите. Зергите обаче не се стреснаха. Зерглингите оголиха зъби и се втурнаха напред. Те започнаха да драскат металните тела на теранските машини. Хидралиските изстреляха нов залп от шипове без да ги интересува дали ще пронижат телата на песовете. Целта им бе да избият до крак всяка чужда форма на живот, независимо на каква цена. Рейнър, Торн, Марк и оцелелите войници подкрепиха голиатите. След десет минути битката беше свършила.



На планетата Чар зергската кралица се сепна и почувства загубата. Но след това се съсредоточи. Нямаше за какво да се притеснява. В същият момент хилядите люпилни по планетата сякаш разбраха станалото. Безбройните им ларви се свиха на кълбо и образуваха масивни каквиди с дебела черупка. Рояците щяха да се увеличат с още милиони зерги. На някои от тях щеше да бъде дадена привилегията да имат по-голям интелект и умения. Господарката на инсектоидите се подготвяше за последната и решаваща битка срещу нищожните двукраки наречени хора. В миналото Сара бе една от тях и беше влюбена в един мъж на име Джеймс Рейнър. Сега тя бе посветила живота си на една кауза да господства над Галактиката. Защо да дели властта с някакви по-низши форми на живот, щом можеше да я има само за себе си. След като Овърмайндът бе унищожен от протоският герой Тазадар, нещата се промениха. Керигън пое контрола над милионите зерги. Но нейната цел все още не бе осъществена. Кралицата се усмихна. Беше готова да завладее още една планета. Така ще си отмъсти за поражението. Зергската владетелка затвори очи и се отпусна в удобният си трон, който бе изграден от артериите и вените на люпилнята.



Рейнър се насочи към своята каюта. Сърцето му биеше лудо. За пореден път той бе свидетел на кървава баня, в която загинаха невинни хора. Искаше да отмъсти на Керигън даже да я убие, но понякога се колебаеше. Да тя е чудовище. Джим обаче си спомни колко хубави моменти са прекарали те двамата. Той я обичаше, а Сара също отвръщаше на чувствата му. Бе сигурен, че в нея има още добро. Унесен в мисли бившия шериф стигна до каютата си. Двете врати на стаята му се отвориха и той бавно пристъпи вътре. След това свали шлема си и го остави на креслото до него. Русата му коса се разлюля от лекия бриз на климатичната система. Мъжът свали скафандъра си и го остави в килера. Отвори вратата на банята и пусна ваната да се пълни. Водата потече надолу, капка по капка, точно както времето, което оставаше на човешкия живот се изнизваше минута по минута. Щом ваната се напълни Джим легна в нея. Той забрави за зергите, престрелките и загиналите на бойното поле.



Докато Рейнър се беше отпуснал, Казински влезе в хангара и погледна за своя райт. След минута го видя и се насочи към него. Двама инженери вече привършваха със зареждането на батериите му. Самолетът беше боядисан в черно с две успоредни червени линии, които пресичаха хоризонтално целият изтребител. По него все още имаше остатъци от деволвърите, който той унищожи. Но това сега не го вълнуваше. Просто искаше да се качи в своя райт и да се понесе из безкрайността. Казински слезе по стоманената рампа, доближи се до изтребителя и отпрати инженерите. Пилотът огледа самолета от горе до долу и се усмихна. След това потупа машината по неостоманената броня и попита:

- Как си, скъпа?

Той натисна един бутон в скафандъра си и пилотската кабина на райта зейна. Отвътре се виждаха добре тапицираната седалка, заедно с контролния лост до нея. На ръчката се червенееше едно копче, което само чакаше да бъде натиснато. Щом се отвори капака по таблото светнаха десетки датчици. Имаше всякакви от такива, които отчитаха горивото до такива, които контролираха мощността на плазмените патрони. Отстрани бе закачена една гаусова пушка, а под нея висяха два кобура с по един пистолет в тях. По пода се търкаляха остатъци от сандвичи с фастъчено масло, обелки от портокали, два лимона и няколко пълнителя за гаусова пушка. Казински запали последната си цигара и захвърли запалката си. Пилотът се настани удобно сложи колана си и хвана лоста за управление. Натисна едно копче и двигателя леко заработи. От задната част на теранската машина излязоха пламъци и райта излетя. Обърна се на сто и осемдесет градуса към вратата на хангара и тя се отвори. Той натисна лоста напред и самолетчето се понесе из космоса. Пред очите на пилота се разкриха гледки, за които обикновен човек може само да си мечтае. Безброй звезди пръснати навсякъде. Казински се отпусна включи автопилота и мислите му се върнаха назад. Спомни си за една комета, която беше видял. Наблюдавал бе метеоритни дъждове. Най-много му харесваха мъглявините съставени от прах, газ и лед. Спокойствието на космоса също допадаше на Том. Вселената бе огромна, невъзмутима и безразлична към действията или бездействията на хората.



След атаката Марк се запъти към медицинското крило, за да види брат си. Той не знаеше, че то бе взривено. Когато зави по един коридор видя две прегърнати фигури. “Кои ли са тези” – помисли си лейтенанта. Приближи се малко и ги видя. Стийв и Крис. Устните им бяха слети в целувка. Марк се обърка. Обзе го чувство на ревност към неговия брат. Лейтенантът обаче се овладя и се измъкна тихо. След това се насочи към каютата си.



Полковник Саймънс също си почиваше след тежката битка. Той се бе излегнал на леглото когато в стаята влезе жена му. Тя се наведе към мъжа си и започна да го целува. Той леко я захапа за врата, след това съблече прозрачната нощница на жена си. Тя също му помогна да се освободи от дрехите си. После легна до него.



Ескадронът бавно се придвижваше напред. Застанал до предния илюминатор Джордж Торн мислеше за бъдещето. “Толкова години борба дали щяха да се справят?” Този въпрос напоследък изплуваше в съзнанието на генерала. Вратата на командната зала се отвори и влезе Рейнър.

- Сър. – Каза той и козирува.

- Свободно – отвърна командирът на ескадрона.

- Наречете ме песимист, но как ще унищожим рояците на Керигън с това, което имаме? Наистина ние сме най-добрите пилоти и войници, но все пак бройката има значение.

- Джим, защо влязохте в междузвездната флота? – Попита Торн.

- Една от причините бе любопитството ми да разбера дали сме сами в Галактиката. След като разбрах реших да браня Човечеството от всякакви вражески извънземни.

- Браво. За съжаление и аз не знам как ще спрем зергите.



Докато двамата говореха на доковете цареше период на елементарни забавления. Четирима пехотинци си бяха направили импровизирана масичка от, наредени една върху друга, изтъркани гуми от валчъри и за повърхност бяха поставили парче ръждива танкова броня. Играта на покер се бе развила до такава степен, че на масата се виждаха заложени наполеонки, което обясняваше разголения вид на единия от играчите. Единственото нещо което бе останало на губещия покерджия беше гаусовата му пушка. Тя се намираше между краката на пехотинеца. В близкото барче двама стари инженера седяха на една пейка и си говореха за времената преди да постъпят на служба в междузвездния флот. Но годините не им пречеха да си пийват. Единия беше сграбчил шише бира, а другия си сръбваше от бутилка с уиски. Зад тях се намираше бара. Там една чернокоса медичка пиеше водка и хвърляше горещи погледи на бармана.

- Джон, нямам пари да ти платя. Какво ще правим?

- Много лошо, Натали. Все пак мога да направя един компромис за теб.

- О, благодаря ти.

- Ще трябва да ме придружиш до склада.

Жената не се поколеба и последва мъжа в малката стайчка зад бара. Там освен касите с алкохол имаше и едно легло. Двамата веднага се сграбчиха. Последва една страстна целувка. След няколко целувки те останаха без дрехи. Мъжът хвана медичката за циците. После двамата се отдадоха на плътската наслада.



Рейнър искаше да каже нещо, но интеркома изпука и се чу гласа на Паркър.

- Сър, получаваме сигнал от планетата Бронтс.

- Пусни го на главния екран – каза генералът.

На монитора се появи изображение на медичка. Лицето на жената бе обляно в пот. Покрай нея се чуваха гърмежи на гаусови пушки и картечници.

- Тук база Уайт Стар. Зергите ни нападат. Повтарям зергите ни нападат.

Торн се обади.

- Тук ескадрон Алфа. Дайте координати.

- Квадрант Г4 на север от Д3.

Тогава Джим замръзна от ужас. Погледът му се отправи към един инфектиран файърбат, който тичаше към залата за свръзка. Той проби бронираното стъкло и се взриви. Екранът се превърна в поле от танцуващи малки бели и черни точици.

- По дяволите – изруга Джордж. – Въведете курс към Бронтс. Двигателите на максимум.



Том продължаваше да се рее из космоса. Изведнъж батълите започнаха да увеличават скоростта си. “Какво става?” запита се пилота. Той см