Когато светът ти се срутва, и нямаш сили да го задържиш. Когато сълзите се стичат, преливат в океан от отчаяние. Когато ръцете ти от мъка се тресят, и няма кой да ги хване. Когато жадуваш за милувка, а любимата е на километри разтояние. Когато чувстваш се самотен, и няма кой да те прегърне. Обръщаш поглед към звездите, и проклинаш. Проклинаш Всевишния, който с чувства те дарил. Отправяш молитви към всякакви богове, които си мислиш, че те слушат. Жадуваш за мила дума, от мил човек, ала той мълчи. Нямаш търпение да се прибереш у дома, за да си прекараш времето сам. Когато самотата ти се струва близка, като никой друг. Когато тъмнината се насадява в душата ти, и обладава мислите ти. Когато светлината губи своя несъществуващ смисъл. Жадуваш за помирение със себе си, но няма удовлетворение. Излизаш на терасата, и палиш цигара, опитвайки се да си събереш мислите. Черни помисли нахлуват в измъченото ти съзнание, и сенки се тъплят. Чакаш. Викаш. Падаш. Мрзиш мрака, но отново викаш го. Стръмен бряг е живота, щади избрани хора. Питаш се “Докога ще издържа?”. Но дръж се, защото светлината съществува. Измъченото ти съзнание, не иска да приеме факта, че съществува доброто. Доброто е силно. Доброто живее в нас. Когато светът ти се срутва, мисли за доброто. Когато щастието отлита, мисли за светлината. Когато тъмнината нахлува, мисли за светлото утро. Когато бурята се развихря, потърси подслон. Пусни песента на тъжния човек в сърцето си, но изкомпозирай после своя весела мелодия. Залеза е страшен, но прекрасно е утрото, златисто. Мъката е грозна, но красиво е и щастието. Чакаш, приклекнал в ъгъла си. Викаш, без глас оставаш вече. Падаш, нямаш сили да се изправиш. Мислиш си за светлите дни, но някак далечни и безмислени ти се струваат. Чувстваш ли се празен отвътре...? Чувстваш ли празнотата как те обхваща? Не ти се прави нищо... Просто седиш, и гледаш, задълбал в тъжните си спомени. Плачеш, болката прелива. Сълзите са толкова чисти, като утринна роса. И никой не може да те отеши. Когато светът ти се срутва... дръж се...


Доброто съществува.



Ако искате критикувайте, ако искате ме псувайте - аз просто имах нужда да го постна. Сори за флууда.

- Липсваш ми! – думите сякаш отекваха в бездънен тъмен коридор, без врати и без прозорци.
- Имам нужда от теб! – вик в нощта, заглъхнал в малките улички на притъмнелия град.
- Не си отивай! – молба, не взета под внимание от никой.
- Прегърни ме! – викът прониза тшинината, оставяйки кървави следи по нейната тежест.
- Бъди с мен... – думите заглъхваха до незначителен шепот.
Кой ли изобщо слушаше? Подтискащото чувство на безпомощност не напускаше мъжът, който крещеше за малко щастие. Протягайки ръце напред, с надеждата да докосне обич, той напипваше само ужасна хладина.
- Обичам те... – имаше ли значение? Никой не слушаше. Той беше сам в този студен и неприветлив свят. Нямаше кой да го прегръща, когато плаче, нито кой да го хваща когато пада. Затворен в ума си, той гледаше часовника до себе си. Слаба лунна светлина осветляваше косата му. Стоеше на бюрото до прозореца си, подрял глава с длан. Той гледаше в пространството.
- Бъди с мен!
- Не мога – гласеше краткият отговор.
- Защо?
- Може би някой ден ще разбереш – каза тя и си тръгна.
Сълза, а после втора, преливайки в океан от солени и тъжни сълзи. Ами сега? Сам... Толкова сам, колкото е космонавтът в открития космос. Само той, себе си, и своята мисъл.
- Помощ! – никой не отговори. Трябваше ли? Точно когато си мислеше, че има всичко, изгуби себе си. Сега, седейки на бюрото и лутайки си в лабиринта си от мисли, той беше съкрушен.
- Моля те...
- Недей. Някой ден ще намериш щастието си.
- Но аз искам теб!
- Съжалявам...
И със тези последни думи... потегляме. Натисна спусъка.




Пак сори за флууда. Аз просто си пускам разказчета.

О , моля те флууди повече ; ).

Тъжно наистина

ако има още пиши които иска да не го чете

Доста красиво и правилно.За съжаление това е доста често срещан сценарий.Без обяснение,без нищо просто ти затръшват вратата на щастието под носа.

Както се казваше в една песен на "Garbage"-The trick is to keep breathing.

????, ???? ??????? ????? ????? ?? ?????? ???? ???? ?? ????, ??.

? ??????? ???? ? ?? ?? ???????? ?????. ?????, ?? ?? ?? ?? ?????? ???????? ???????

????: Disturb?d, ????? ?? ?? ?????? ???? ??? ???? ???? ? ???? ???? ??????

Много сълзи пролях и аз... докато накрая разбрах: Единствения човек, на когото му пука за моите чувства съм Аз! Там и намерих сили. И вече живея, макар и мъртъв за света.

Да понякога е така!Когато най-много имам нужда от господ него го няма!Но не ми пука за него!А ти пич намери своята сила и преодулей всичко!Не бъди винаги добър и мекушав както бях аз до едно време!Защо винаги ти да помагаш и да се жертваш за другите а те нищо!Когато с гаджето ми се разделихме и нейната приятелка и казваше че аз я търся и я обичам и т.н. иска ми се да я убия-приятелката и!Да ама до едно време кат ми каза нешто така високамерно или все едно сам под нея , напсувах я няколко пъти и сега ме уважава!Пожелавам ти успех и да нямаш повече тужни моменти!

Просто страхотно. Ще се сетя за това когато ми е кофти. Благодаря ти ман. Има светлина ... ще си спомня ! Благодаря ... продължавай да пишеш !!!

Мразя това чуство, когато се чустваш единствения прецакан човек на планетата.В мене това чуство остана доста дълго време.Просто така се чуствах , защото ми се изсипваха куп гадости постоянно.Не успях да си поема въздух.След това вече почнах да пия много и да правя големи глупости, всички бяха весели това ме изнервяше допълнително, наречете го както си искате... след това изплувах и сега са останали само белезите... мислех си месеци след това, че повече няма да се усмихна истински, но се оправиха нещата и вече имам по-непукистичен характер.

Наистина Дист браво много красиви думи и изричения и аз ти благодаря