Седях там, в ъгъла. Мислите прелитаха през ума ми - внушения, образи, заблуди. Внушенията - те бяха най-опасни. Караха ме да приемам за даденост неща, които не са се случвали и вероятно нямаше да се случат. Реалност и мечти, сиво ежедневие и светли блянове - всичко това бе оплетено до една кошмарна хомогенна смес, която обикновено се окачествява като живот. Моят живот.
Усетих, че седя там, вперил празен поглед в стената пред себе си. Гипсови орнаменти, някакъв скъп тапет под тях, по-надолу поредната безлична картина със себестойност по-малка от тази на рамката - моята стая. Въпросната картина, закупена преди няколко години, се котираше високо във всички очи, освен в моите. Отклоних погледа си от застиналите лица и пейзажи и станах. Колкото и да ми беше странно, двата часа, прекарани там, не ме бяха довели до схващане. Всъщност, може и да е имало нещо, вече не го усещах. За мен болката бе станала втора природа. Всичко, което не те убива, те прави по-силен. Болката убива, бавно и мъчително. Както и самият живот, с който са ни дарили. Идеята да живееш, за да умреш - това движи всички депресирани и страдащи хора като мен.
Отидох до ниската масичка в центъра на стаята. Кутия "Давидофф". Запалка. И един обикновен, стъклен пепелник. Купих си го преди няколко дни, без да имам ясна идея защо. Прозрачното стъкло ми хареса с цялата си семплост и безличност, погледът през него беше едновременно и реален, и странен. Пречупвайки лъчите на парещото слънце, създаваше откоси светлина, стрелкащи се из пространството.
Извадих цигара от кутията и я поставих бавно между устните си. Бавно посегнах към запалката и я поднесох към цигарата. Винаги съм харесвал този момент, за разлика от повечето хора. За Бога, ние живеем, пушейки, хранейки се , общувайки. Вършим всичко това несъзнателно, сякаш живеем без мисъл, без цели. Вегетация. И най-простото едноклетъчно вегетира. Живее, за да даде потомство и да умре. Дотук с идеята за възвишеността на човека.
Аз живеех заради удоволствието и насладите. Те изпълваха целия ми житейски път. Поне до този момент. След това дойде болката, дълбоко стаявана и задушавана от празни забавления. Както и прозрението, че животът ми е лишен от смисъл.
За момент се отърсих от тези неволни мисли и запалих цигарата. Да, живея заради насладата. Или поне заради малкото, която ми остана. Вдишах дълбоко първата глътка никотинови пари. Мрачно задоволство изпълни цялото ми същество. Умът ми се избистри, усещайки така познатото дразнене на гърлото и благородния вкус на цигарата. Да, аз се самоубивах. Нямаше никакво значение за мен надписите по цигарените кутии, цялата анти-реклама, която медиите водеха срещу тях. Те ми носега наслада, наслада, която дори парите и "приятелите" не ми носеха.
Моментът на феникса. Смъртта и прераждането. Онзи миг между тях, онази секунда, която ги дели. Където няма нищо. Исках да разтегля рази секунда до вечност, способна да побере цялата горчивина и мъка, която ме гореше. Да , обречен съм да умра. Цялата амалгама от чувства, цигарите...не е това пътят към безсмъртието. Аз нямам нужда от безсмъртие, а от лека, бърза и най-вече безболезнена смърт. Смърт. Погледнах към цигарата и я тръснах в пепелника. Да, аз не съм нужен. Знаех го и съдействах на тази идея. Правех път на безсмъртните.

В момента съм без цигари, така че ако случайно някой съфорумец ми е основал фен-клуб, да ми купи една кутия. Ще спечели признателността ми. Благодаря предварително на отзовалите се.

Сириус, красиво е , харесва ми и много често изразява чуствата ми. Ммм момента в който запаля цигарата и първата дръпка най блаженния момент. Но да убива и то яко...

А говорейки за нямане на цигари вие се радвайте че сте в България защото при мен цигарите са по 4 евро на кутия...

Харесва ми разказчето приятелю! И доста истини изказа... но както един велик персонаж бе казал : Болката е удоволствие, а удоволствието болка. В всяко нещо може да намериш удоволствие, в абсолютно всяко. Аз също живея за удоволствието по света, защото ако нямаме дори и едно скапано удоволствие, хъх.. то няма смисъл да живеем. Поне за мен е така... аз не съм от добрите герои, които виждат, че са обречени, но продължават да се борят. Знаят, че ще загубят и че са безсилни, но не спират да упорстват. Все пак.. всеки избира. А това че Фортуна е кучка е друг въпрос... Наистина няма значение колко ще си навредиш на нежната тленна останка, след като ти така и така ще умреш. Някой ще каже : "Да, ама като пушиш няма да живееш 80 години, ами 65." Да, така е, но кой му е казал на този човек, че искаш да живееш до такава старост, че искаш да живееш? Имаме си един-едничък смотан живот. Нека му се накефим на макс и т'ва е. Каквото има след смъртта да го има, нямам нищо против. НАДЯВАМ СЕ да има нещо отвъд. В днешни дни материалното взема връх над духовното. Не ми харесва. Никой не ме пита обаче... За мен живота на физично ниво е сив, омръзнало ми е от всички земни блага.. уморил съм се от всяко едно движение, настроение, ситуация... Искам нещо по-различно, искам нещо неестествено. Ще го открия.


П.п. Часът по информационни технологии свърши и съм длъжен да спра дотук.