Заглавие: Валкирия Публикувано на: 02 Апр 2006 16:52
Погледни навън – утро е.
Това е ден, който ще запомниш.
Побързай, стани и тръгвай -
има хора, които вярват в теб.
Не се предавай.
Веднъж в живота
идва време, когато
се изправяме сами
и вървим във светлината.
Моментът е кратък, но после
ще си го спомняме винаги
когато затворим очи.
Като звезди в небето,
за да блестиш ще трябва да се бориш.
Родени сме, за да се борим
и всички сме тук, защото вярваме.
Гледай напред и никога не се обръщай
срещу милувките на твоите мечти
и твоите надежди,
до деня, в който ще бъдем Ние
и в който всичко ще свърши.
Не се отказвай,
има някой до теб.
Като звезди в небето,
ние сме родени да блестим.
А за да блестиш,
ще трябва да спечелиш.
А ти ще победиш, ще ги победиш!
В просъница усещах мекотата на утрото – ако бях буден, сигурно щях да си дам сметка че съм изпитвал усещането безброй пъти досега, че няма нищо ново или интересно в миризмата на чаршафите и възглавницата, които ясно даваха да се разбере, че аз съм спал на тях. Ако бях буден, щях да усещам горчивият през сутринта вкус на слюнката си, разтекла се от устата ми, и щах да се почувствам като кръгъл идиот, задето за пореден път съм се олигавил насън. Но не бях буден, и така май си спестих самоунижението. Вместо това се радвах на светлината като новородено, но без болката в очите – клепачите ми бяха затворени, сетивата ми бяха наполовина това, което трябваше да бъдат, а аз плувах в най-блажения транс на състоянието между съня и реалността, между Моят и Техният свят. Това, между другото, е най-приятният момент от деня – когато още не е започнал, когато нито могат да се трупат новите проблеми, нито да ти тежат старите. Единственото време, което мога да нарека само и единствено Мое, защото все още нямам съзнание, за да си го вгорча. Сякаш на някои птици трябва да бъдат отрязани крилете, за да се чувстват наистина свободни.
A veces siento al despertar
que el sueño es la realidad.
Изведнъж обаче дойде Прояснението. Така го наричаме всички, когато сме будни – да се разкъса мъглата на нереалното, за да изплува съзнанието на повърхността и да поеме контрола над... нак кого? Над себе си? Ала точно в този момент на пробуждане, аз винаги го усещам като Замъгление – красивата, подобна на мъглица пухена пелена на съня постепенно губи вида си, и след няколко секунди вече осъзнаваш, че пред теб не се намира някоя космическа мъглявина с причудлива форма, или стените на майчината утроба, а единствено прозорецът с алуминиева рамка, който пропуска първите слънчеви лъчи за деня. Тях засега пердето ги задържа. Дали е добре? Струваше ли си да се будя и днес?
Кой съм аз всъщност?
За щастие или не, съзнанието и националността ми ме догонват преди да съм кривнал към погрешни разсъждения. Сетих се кой съм, но това не ми хареса особено. Аз съм никой. И си съм си вкъщи, - добавих наум не толкова като констатация, колкото с разочарованието на всеки асоциален тип без личен живот.
И все пак, да попитаме по-настоятелно: Кой съм аз?
Отново – никой. Друго не може и да бъде. Живея в една малка къщичка (избягвам да я наричам къщурка, въпреки че след толкова години името повече би й отивало), на двайсетина минути път от града, където ходя всеки ден с едничката цел да поживея. Не помня как сме се преместили с родителите ми тук и откъде – къщата не изглеждаше да е била ползвана и преди, пък и целият си съзнателен живот бях прекарал тук – с родителите си. Другите деца имаха баби и дядовци, но на мен ми стигаше и кучето, което нашите ми купиха когато бях още малък. Животинчето си беше доста игриво, но след известно време залиня, и накрая умря. Погребахме го навън, до голямото дърво, където преди обичах да дълбая с ключовете от входната врата инициали и послания – още стоят там, предполагам. Просто през последните години избягвам да ходя там – има нещо в онова симпатично дърво, винаги зелено и красиво, високо и добродушно отправило ръцете си към небето, което ме разтреперва. Не знам защо става така – предполагам, че е поредната странност, за която спомена лекарят.
Да, преди три-четири години родителите ми ме заведоха на лекар в голямата болница на другия край на града, където имах чувството че мога да се загубя – просторните, бели коридори лъхаха на белина и сякаш ме приканваха да хукна напред с хихикания, разни хора се мотаеха насам-натам, сякаш и те самите не знаеха защо са тук – просто в болниците винаги трябваше да има някакви хора. Всъщност, и аз не знаех защо съм дошъл. Родителите ми стояха в кабинета на някакъв човек със смешен нос и присвити очички вече... колко – десет минути? – когато немощна ръка падна на рамото ми треперейки. Обърнах се с подскок назад толкова стреснат и уплашен, че забравих да дишам – усетих пулса си чак в ушите. Зад мен стоеше мъж, на колко години – не мога да кажа, тогава всички възрастни ми изглеждаха еднакви. Той ме хвана за раменете и ме разтърси с думите:
- Не влизай! Каквото и да правиш, не ги следвай, умолявам те! Не отивай с Моллох!...
Говореше с явна паника. Очите му бясно се присвиваха и разширяваха – очните му ябълки бяха почервенели и кървясали, човекът мигаше като ослепял и ме стискаше все по-силно за раменете. Изпищях. Извиках от дивия, първичен ужас в лицето му, но нямах сили да се дръпна назад, да се откопча, да бутна вратата на лекарския кабинет и да извикам баща ми. Онзи взе да ми запушва устата, шепнейки: „Мълчи, мълчи, най-после се докопах до теб! Няма да развалиш всичко сега!”. Имах чувството, че съм попаднал в кошмар – около мен имаше ли изобщо някого? Чуваха ли ни, виждаха ли ни? От паниката започна да ми прималява; усетих, как започвам да губя съзнание...
Тогава майка ми изскочи от кабинета и ме хвана, викайки:
- Какво има, какво стана? – беше уплашена почти колкото мен.
Започнах да се освестявам. Всичко бе траяло само няколко секунди, но мъжът го нямаше – беше се изпарил, изчезнал в нищото. Една медицинска сестра се задаваше бързо по коридора с думите:
- Добре ли е детето, какво му стана?!
Една възрастна двойка стоеше на двайсетина крачки и ни зяпаше с почуда. Всички бяха чули пищенето ми, но онзи просто не се виждаше никъде. Опитах се да обясня на майка ми, която вече изпадаше в паника дали детето й не е получило някакъв пристъп – но уви, бях загубил дар слово.
По-късно ме уверяваха, че никакъв мъж, подобен на този от описанието ми, не е бил виждан в болницата. Всички хора наоколо, които бяха станали неволни свидетели на случката, разказваха как съм извикал и припаднал, след което родителите ми дотичали от лекарския кабинет, наплашени за живота ми. Че явно съм получил пристъп и ми се е привидяло.
Не знам дали е било просто плод на нестабилното ми съзнание, но половин час по-късно раменете все още ме боляха от желязния захват на въображаемия ми нападател.
Това обаче беше преди години. От тогава много неща се промениха – главно това, че подобни неща вече не ми се случват. Живея скучно. Не твърде скучно, но достатъчно скучно че да не се тормозя за това как ще изкарам до утре. С две думи – всичко ми е уредено и съм доволен от това, като си помисля за ежедневните борби, които ми се налагаше да водя в миналото. От много време спрях да обръщам внимание на това че знам наизуст какво ще ми се случи днес – и не защото имам пророчески дарби, а защото няма ден, от хилядите, изминали, досега, който да е по-различен с нещо от останалите. Животът ме бе научил, че Истински Интересното е онова, което се случва на красивите филмови герои, за да се докажат пред своето момиче и да заживеят щастливо по-късно.
И така. Събудих се за пореден път, опомних се и вдишах първите си глътки въздух за деня – въздух, пропит с миризмата на пот и някакви стари плодове, които стояха недокоснати в чинийка до прозореца ми от неопределено време. Зарекох се да ги изхвърля, но вместо това се облякох и отидох в хола, където по това време нямаше никой – родителите ми сигурно бяха отишли на работа, а аз имах (според часовника на плота, една машинка която никога досега не ме е предавала) само няколко часа да се приготвя за излизане. Не че имах много за вършене, просто обичам когато имам повече време за мотаене. Така съм свикнал. Права е онази вече превърнала се в нагла и безочлива фразичка, че битието определя съзнанието... а с него – и навиците на човека, който няма какво да прави, освен да се носи по течението на своите и чуждите действия. Така и мина сутринта – в суетене наляво-надясно из стаите, първо в търсене на нещо за закуска и гледане на телевизия. Всъщност по телевизията никога не даваха нищо интересно докато засусвам, нито докато обядвам или вечерям – явно който и да е там Горе, ми има зъб – как може винаги, когато имам време за погледам за малко голямата говореща кутия, от нея винаги да ми се блещи мустакат зализан водещ, който говори с убиващо овчедушие за неща, които всеки нормален човек би се срамувал да признае, че го интересуват.
Скоро вече пътувах към училище. Пътят не беше особено дълъг и по-често го изминавах пеша, на самоход – обичам в тези моменти да си мисля за нещо, което по принцип не би трябвало да ме интересува. Политика, история, литература, хора – познати или непознати – и други подобни обекти на широкия спектър теми, по които бях или полукомпетентен, или просто бях дочул нещо от някъде. Причината за това ми разсейване и ходенето на автопилот се криеше в нежеланието ми да наблюдавам все същата заобикаляща ме среда, всеки Божи ден. Независимо дали си зяпах в краката, или търсех с поглед нещо, някъде. Каквото и да е. В автомобилите, паркирани по тротоара, в лицата на хората, в надписите пропагандиращи революция по старите, олющени и сякаш древни стени на сградите, аз търсех своето мъничко бягство от затвора си, наречен „Днес”...
Viviré
Fotocopiándome el pasado…
... и най-неочаквано го намерих.
Тъкмо поглеждах нагоре със смътното съмнение, че съм чул едва доловим шум, когато забелязах малка точица в небето. Имаше облаци и цветът му не бе така яркосин, както го обичат всички малчугани (аз и още си го обичам, макар все по-рядко да имам щастието да му се порадвам), а сивкавометално – с онзи димен оттенък, който като покривало затъмнява слънцето и смесва целия небосвод в мътилка от прашно мъртвило. При такива обстоятелства трудно можеше да се различи нещо там Горе, но все пак успях да забележа дребната фигурка, която при по-силно взиране изглеждаше да се движи. Наблюдавайки я, успях да науча още две неща: Първо, шум наистина имаше, но той беше повече дразнение, отколкото ясно доловим звук. Не бяха самолетни двигатели. И второ, онова там в никакъв случай не беше нито самолет, нито хеликоптер. Явно беше достатъчно ниско, че да се различи формата му, но на мен просто не ми приличаше на нищо човешко, строено на земята. Придвижваше се... не, плъзгаше се по въздуха, и колкото повече напрягах зрението си, за да различа какво е, толкова повече ми се струваше че самото нещо се движи, сякаш бе живо. Четири малки подобни на израстъци части се поклащаха бясно напред-назад, а летящия обект, гледан от моята позиция, напомомно насекомо наомнлўтящеккокект хиляди метри височина. Не, това определено не беше машина. Беше твърде... живо.
Думата ме блъсна в лицето.
Валкириите не бяха ли само в митологията?
Абсурд.
И все пак, когато се вгледах отново, успях да отлича (с доста присвиване на очите, от което усещах как слепоочието започва да ме наболява) краката на животното, и нещо отгоре, което можеше да мине за тялото на огромна жена. Яздеща летящия си кон.
А мен ме блъсна кола.
Унесен в зяпането бях тръгнал да пресичам малката уличка, която щеше да ме отведе от другия край на реката по пътя за училище. За щастие всички коли бяха спряли и единственото, което успях да направя, беше да се изтрополя върху капака на една от тях, с извърнато назад към небето лице. Ожулих си коленете и се плъзнах напред, след което смутен продължих до отсрещния край на улицата, та когато стъпих на тротоара си дадох сметка какъв неверотяен късмет съм извадил, задето не съм избързал или забавил хода си само с няколко секунди, за да изскоча на пътното платно насред движението. Не знаех да се плаша ли, или какво. Просто си отдъхнах.
Когато отново се сетих да погледна в небето, валкирията ми бе изчезнала зад някой облак в общата сива мешавица.
Дотичах до училище, проснах се на чина и задрямах върху якето си. Събудих се петнайсетина минути по-късно, часът вече бе започнал – някои слушаха с престорено умен и всепопиващ поглед, други се забавляваха както им дойде под носа на учителката. Аз, естествено, винаги седях на по-задните редички и далеч от масата хорица в класа, които, макар да бяха симпатични, понякога ги чувствах като пълни идиоти. Просто явно не всички са достатъчно зрели емоционално, че да усетят нещата – всички Неща – по достоен за споделяне начин.
Загърбих ги и се опитах да попрочета нещо от книжката, която си носех за такива случаи. Колкото и да се напрягах да се съсредоточа обаче, не можех да вникна напълно в конспиративната теория, съзнанието ми сякаш витаеше някъде, а очите ми просто преминаваха през редовете и нищо не достигаше до мозъка. Когато установих, че просто мърдам поглед по страницата без наистина да чета, аз се отказах и се зазяпах през прозореца. Дали щях да видя отново моята валкирия?
Дълго се взирах в плътните сивкави облаци и търсех силуета.
Нея я нямаше.
- Дали ни вижда? – подвикна Киа от задната седалка на самохода. Аз огледах земята под нас в търсене на нещо познато от детството си, но беше минало твърде много време, а и перспективата от такава височина беше напълно непозната за мен. И все пак бях убеден, че невръстният ми Аз ни е забелязал.
- Сигурен съм. – отвърнах й аз, загледан надолу. – Спомням си го много ясно. Това събитие ме запали толкова по митологията и метафизиката в университета.
Преместих с няколко деления плъзгача на аселератора. Досега бях управлявал подобна машина само веднъж – десетина години след като завърших училище, тогава истински новите технологии тепърва се налагаха на пазара и си беше същинско приключение да се вдигнеш на двайсетина метра от земята (първите модели бяха скромна демонстрация на възможностите на самохода), крепейки се единствено на агравитаторите – щръкнали като опора на люлка от чудноватата машина. Но вече й бях посвикнал и я пилотирах с учудваща лекота. Само трябваше да внимавам да не се задържаме твърде дълго наяве пред всички, защото в това десетилетие подобни неща все още нямаше. Трябваше да дам време на човечеството да се изживее.
Киа поогледа ситуацията от всички възможни ъгли и рече:
- Супер, свършихме едно добро дело. Помогнахме на хода на историята. Сега какво?
- Сега следваме Моллох. – отвърнах й аз, щом на монитора при пилотското място светнаха координатите на третия времеви пътешественик, водещ друга част от експедицията. Малкото ни отклонение с Киа бе свършило, групата ни викаше обратно.
- Нокс, идвате ли или да се връщаме без вас? – чу се веселият глас на водача ни по трансмитера. Отвърнах му, че остава само да въведа координатите и започваме обратното броене. Щяхме да си бъдем у дома след минути. – Не бързай толкова, Нокс. От началството ми дадоха една последна задача, която да изпълним преди да отпрашим обратно.
Гласът на Моллох прозвуча едновременно спокоен, но и твърде сериозен. Не знаех какво смята да прави, но отвърнах: „Щом го иска началството, то е заповед за нас.”, и се усмихнах на себе си. Някъде там долу в момента сигурно се удрях в автомобил.
- И все пак, за какво става въпрос? – намеси се Киа. – И защо ние не знаем нищо по въпроса?
Координатите излязоха на монитора ми, едновременно с гласът на командира:
- Секретни заповеди, миличка. Ще ви обясня всичко като стигнем там.
Преместих индикатора на времевото състояние на „Брояч”, и на монитора ми се стекоха оставащите секунди до прехвърлянето във времето. После сякаш се разтворихме във Вселената.
Обичах това чувство.
Бяха минали, поне за мен, близо два месеца и половина от онзи ден. Двата най-ужасни месеца в живота ми... и последните също. Още щом пристигнахме в това време, разбрах че нещо ужасно се е случило – градът, родният ми град бе опустошен като от радиационна вълна – хората по улиците бяха или мъртви отскоро, или бегло подобие на трупове, разкъсани от вятър и дъждове. И си лежаха просто по улиците, сполетяни от грозната си съдба изведнъж, и без възможност да се защитят. Сградите се ронеха при повей на вятъра като пепел, а небето... беше огненочервено. Ужасяващи тъмни и светли ивици го прорязваха, като в извратено, сатанинско подобие на Северното сияние. Немеех пред гледката.
- Какво е станало тук? – прошепна Киа зад мен.
Веднага настроих тох$не се виждашеох д пр випда К никакъв, но се надявах течението да го е изхвърлило в същото време като нас. Чу се изпращяване, връзката бе неописуемо лоша и едва се чувахме.
- Моллох, къде сме?! – викнах аз в микрофона. Променях настройките на предавателя отново и отново, но без резултат – пращенето просто се засилваше. Накрая се отказах и го изключих, чувайки шепота на Киа: „Това е бъдещето!”.
- Едно възможно бъдеще, помислих си аз. Да не бяхме сбъркали при прехвърлянето?
Скоро след нас пристигнаха и следващите два самохода, но от групата на Моллох нямаше и следа. Бяхме общо шестима души, и никой от нас не беше чувал за извънредните нареждания на началството и отклоняването от курса, докато командирът не им го бе споменал.
Апаратурата ни просто отказа да работи след първите минути престой в суматохата на бъдещето. В самоходите имаше провизии за аварийни ситуации, които да изхранят двучленния екипаж на всяка машина в продължение на точно осем седмици. Не че на всички им послужи достатъчно, защото докато разберем влиянието на слънцето върху организмите, дяволската червена мъгла в небето започна да докарва съекипниците ми първо до лудост, а после и до смърт. Киа издъхна пред очите ми, с дръжката на нож, стърчащ от ребрата й. Прободе я Вацслав, след като тя се опита да отнесе главата му с метален отломък от някаква огромна табела, паднала насред улицата. Той, от своя страна, умря от кръвоизлив. Въздухът го уби. Или светлината.
До два месеца и половина всички членове на времева експедиция „Виктус” бяха избити – не знам дали беше лъчева болест или нещо по-странно, но аз бях успял да се спася, поне за известно време. Преживавях на временните запаси, оставени ми щедро от съекипниците; на тях, горките, нямаше да им потрябват вече. Не че не ги харесвах, просто след като си отидоха установих че отново, както в доброто старо време, ми е по-лесно да оцелявам сам и независимо от околните, които повече пречат с наченките си на свободна воля и трезво мислене, отколкото помагат на онази жалка сбирщина, която наричат „колектив”. Повечето изпаднаха в ужасна паника още в първите секунди, след като трансмитерите и прехвърлящите двигатели на сондите отказаха. Не знам за какви професионалисти са ги смятали, когато са ги пускали на тази мисия, но ето доколко се справиха.
Аз лично се бях записал като тестови доброволец за някои от експериментите на Виктус при първите тестове на новата технология, веднажа след завършване на военното училище. Ръководителите на експеримента ме счетоха за достатъчно дисциплиниран и отговорен, че да се справя с подобни мисии като тази. Тя всъщност беше първата ни, пробна задача, за да изпитат въздействието на пътуването във времето върху тялото и ума. Не се получи много успешно, мисля аз. Първо се бях притеснявал за малката волност, която си позволихме с Киа, след като й разказах че точно по това време би трябвало да съм на път за училище, и как веднъж бях мернал валкирия в небето. Тя ме запали по неортодоксалното и ме изгради като човекът, който и станах. Помогнах на историята. Нищо лошо, нали?
И къде, КЪДЕ беше Моллох през цялото това време... Какво целеше?
След дълго криене, сменяне на убежищата и дебнене на нощта, когато влиянието на слънцето намаляваше и небето изстиваше, успях да се докопам до работещ времеви портал в една изоставена болница насред града. Къде точно щеше да ме запрати – не знаех. Но се надявах на едно – да е достатъчно назад, че да успея да предотвратя случилото се. Да намеря Моллох, да разбера защо, по дяволите, трябваше да загине целия екип на „Виктус” и, най-важното - да предотвратя случилото се. Това бе единствената мисъл, която ме крепеше през цялото това време, и нищо друго – затова когато нощем събрах последните останали провизии от самохода и се насочих към все още крепящата се сграда на болницата, аз все още не бях подготвен за това, което щях да видя.
Беше ужасно. Призрачния хлад витаеше в опустошеното здание, вътре миришеше на влага и мърша – кой знае колцина бяха намерили смъртта си и тук, по болничните легла, вероятно дори в съня си. Какво ги беше убило? Какво бе помрачило слънцето? Хората ли? Не можех да кажа, дори след два месеца в този прокълнат свят, какво бе довело до неговата разруха и какво бе унищожило съекипниците ми, но знаех едно: тази болница, чиято приемна в момента бе изцяло изпълнена от петно замацан образ, не приличаше на решение на проблемите. Затова и когато влизах вътре изпитах онова плашещо чувство, че някой всеки момент ще нахълта от някъде, и този някой ще бъде Враг. Но... никой не дойде. Всички бяха мъртви.
А колко време ме измъчваше образът на този изтерзан свят!
Трябваше да направя нещо, пътят ми бе измерен и свършваше тук – пред портала, който след осемдесет дни на тегоби в сърцето на Ада, можеше да сложи край на всичко. АЗ можех да сложа край на това, да го поправя, да го заменя с нещо.
Пък и нямах нищо за губене.
Пристъпих в портала.
За пореден път почувствах онова чувство на пълно сливане с пространството, което бях изпитал и при първите тестове на времевите сонди Виктус преди години. Когато отново си стъпих на краката обаче, мястото ми не се бе променило – все още стоях в същата проклета сграда, но обстановката беше различна. Беше светло – по-светло от обичайното, а светлината сякаш се процеждаше през някакви странни изкривявания на пространството, като че светът наоколо бе създаден от гъста и лепката течност, под която искряха десетки прожектори.
На тази яркост контрастираха тъмните сенки, които надничаха зловещо от всяко местенце, където мъртвешката светлина не бе огряла. Светът бе едновременно същият по своята форма, и различен по цветовете, които просто липсваха – загубени нейде сред заслепяващите лъчи и поглъщата светлина. Дали те двете водеха някаква своя битка тук? Или просто бяха двте страни на един и същи кошмар?
И... имаше хора.
Едва различавах силуетите им сред накъсания образ на вълнистия въздух, но определено бяха хора, някои седяха на пейки, които в моята реалност не би трябвало да съществуват, и сякаш изобщо не ме виждаха. Бяха като призраци, но аз знаех, че са напълно реални. Това беше същата онази болница, в която бях попаднал сигурно преди векове, и в момента изтичаше последния ми шанс да осъществя контакт с миналото.
Едно дете мина през мен. Още преди да видя лицето му, осъзнах че това съм аз и викнах превъзбуден, но то не ме чу – тъканта на връзката между бъдеще и минало беше твърде слаба на места. Махах с ръце, опитвах се да го хвана за рамото, но все не успявах – ръката ми просто минаваше през тялото на младото ми Аз, и упорито отказваше да осъществи контакт.
- Ето къде си бил. Търсих те навсякъде. По всяко време дори. – чух познат глас над главата си и погледнах нагоре учуден и сплашен, тъй като от откритието на портала в тази болница почти бях забравил в каква ситуация се намирам. Когато обаче видях едрата фигура, стъпила над отвор в покрива, явно останал от откъртено парче от тавана, направо затаих дъх. Беше на петдесетина метра над мен, но нямаше как да не позная стойката и лицето, което с голямо напрягане зърнах – имаше далеч повече белези от преди, беше се състарил и имаше сивкави мустаци, но си оставаше същия Моллох, с който се бях разделил само преди два месеца. А колко ли време бе минало за него?
- Моллох! Ти си виновен за всичко това! – викнах аз към него. – Какъв беше смисълът? Какво си мислеше, че вършиш!?
- НЕ! – яростта обагри лицето на бившия ми съекипник. – ВИЕ какво си мислихте, че вършите?
Зяпах го недоумяващо, исках да го убия, да изкопча някакви отговори от него и да го убия. Но как да стигна до него?
- Наистина ли смятахте, че можете да си играете с времето, отредено на човека? Да бъдете Богове? – гневеше се Моллох, а аз сведох поглед към по-младото си аз, което се озърташе учудено. – Искаше да стигнеш до най-дълбокия океан, до най-далечната планета, сякаш пред теб няма никакви ограничения. Искаше да овладееш цялата власт над Вселената, нали, изменнико?
- Какво...?
- Ето я твоята мечта! – викна Моллох и разпери ръце. – Ето до какво доведоха неспирните стремежи на човека за повече знание, за повече мощ, за повече контрол над всичко, за доближаване до Бога. Защото и двамата знаем, знаем наистина... – рече той по-спокойно и ритна тавана с все сила. Едно парче се откърти и сякаш потъна меко в размазаното пространство, накривено от разкъсването на времето. - ... че целта винаги е била друга. Ти ВЯРВАШЕ, че някой ден ще станеш Бог.
Виждах как отчупения бетон се носеше мудно през пространството, право надолу. Опитах се да побегна, но бях заседнал в същата гъста, лепкава реалност. Времето ми беше твърде малко.
Обърнах се бясно и викнах на младото си Аз, хванах го за раменете с все сила и този път усетих допира на дрехите му под дланите си. От разкъсването на времето кожата ми започна да пари, сетивата ми пищяха от непоносимата болка, но аз просто трябваше да привлека вниманието на детето. В бесния си пристъп смътно осъзнавах колко плашещ съм изглеждал, но нямах време да мисля за това. Завиках.
- Не влизай! Каквото и да правиш, не ги следвай, умолявам те! Не отивай с Моллох! Пази се от Виктус, по дяволите...
В този момент бетонният къс мина през поредната си пространствено-времева вълничка и рухна с цялата си сила върху ми. От този момент, въпреки цялата ми издръжливост като тестови изпитател на сондите Виктус, аз знаех че съм мъртъв.
- Струваше си ли мечтата ти? – рече Моллох, и това бе последното нещо, което чух.
|