Ами вчера ми беше страшно гадно въпраки че прекарах един НЕВЕРОЯТЕН ден но с лош край...В следствие на което ми дойде музата и написах това...

Yo…Живот...
Живота просто е това
Което всеки ден ни затрупва със лайна
Нечестен, гаден мръсен
По-ужасен от престъпник търсен
Това е то, живота.
И ако някой не вярва и ми говори приказката за мармота
Нека се огледа
Вестниците да прегледа
И да погледне помията в очите
Не, не е като блясъкът на звездите
Няма идеали, няма чест
Всичко се прави за лева злочест
Няма уважение, няма между хората търпение
Приятелства се развалят
Кариери се провалят
И всичко това става за ден, дори час
Не можеш да се усетиш кой е този педерас
Но той вече ти е отнел всичко
И се чувстваш като сираче самичко
Подмятан от тук и от там
Между хора и все пак – сам
Защото това вече едва ли са хора
За пари ще те набутат в отрова
Или пък за колата нова
Може до живот да ти сложат окова
Живеем в гаден свят
Където цари мизерия и глад
И докато в Африка децата се мъчат от малария
Поредната курва краката си разтваря...
До тук стигнаха човешките същества
Око за око, зъб за зъб, глава за глава
А поредния богаташки к*р влиза в нечия уста...
Сякаш сме в гадна джунгла
Но и там канибализма не върлува
Всичко съкс, това е факт
Дали го казва детото мало или чичко космат
Истина е винаги
Истина, за която не са нужни мимики...
Кога за последно стана както искаш?
Кога за последно усети че късмета за ръката стискаш?
Скоро ли или не...?
Така е, моето момче
Каквото и да искаш не става
Даже и .45ти така не се дава
Няма нужда да коментирам това...
Предполагам всеки от вас своята истина за живота разбра...
Аз просто исках малко любов
А сега се чувствам като изпържен картоф
Е, момичето нищо не е виновно
Че просто не обича същество гадно, злокобно
Грозно и страшно
Но стига съм си избивал комплекси
И съм писал глупави песни...
Пистолетите .45 са чудесни....


Дано ви хареса!

На някой места не си направил рими,а на другите не са точни,но като цяло си прав.Живота е гаден и коварен.

Ами трябва да се съглася и с двама ви! Томахоук, в твоето стихотворение или песен има много истина... затова бих желал и аз да постна нещо което написах неотдавна... темата е горе-долу същата...тук става дума за живота като цяло... ето го и моето произведение (томахоук, мисля че темата е подходяща за него, иначе бях решил да нарпавя отделна):

Пътят на моя живот

Един студен и влажен следобед...тясно шосе...небето е застлано с дъждовни облаци... аз ходя с усилия по шосето и се мъча да направя поредната крачка, опитвам се да преодолея поредното препятствие на пътя...облаците се сгъстяват, наоколо става мрачно и небето започва да излива своите сълзи върху прашната земя...поглеждам назад, виждам застланото с вода шосе и...разбирам че така изтощителният път, по който ходя от сутринта, всъщност е бил едно незначително разстояние...
Някъде в далечината небесният свод се разцепва и от него се спуска светкавица.След секунди разтърсващия стон на плачещото небе достига до моите уши.Вървейки аз слушам песента на какпките, сипещи се по асвалта, и си мисля дали не е трябвало да завия някъде, но погрешка съм изпуснал тъй важният за мен завой.И така улисан в мисли аз се препъвам в неравния път и падам по лице върху мокрото шосе...болката от сблъсъка с твърдия, изстинал асвалт е пареща.Просветва поредната светкавица и аз успявам да видя тялото си.По него все още личат следите от хиляди падания и поражения, кое от кое по страшно и болезнено.Преминал през безброй изпитания, аз осъзнавам че това не е най-тежкото, и че трябва да се вдигна, и да продължа напред...накъм неизвестното... за да се добера до крайната точка на моето пътешествие и там да намеря неговия смисъл, неговата цел...
Бавно и с тежки крачки аз продължавам напред по безкрайния път.Завивам в различни посоки и се опитвам да намеря правилната...Проливният дъжд отдавна е спрял и прелестните лъчи на залязващото слънце пекат хладния асвалт...Наоколо пеят птици и влажния вятър си играе с мокрите храсти встрани от пътя.Нови, зелени стръкове трева изникват от земята, и бъзро заемат мястото на вече увехналите си предшественици...Отразяващите се от мокрия път слънчеви лъчи се извисяват към небето и така старото неравно шосе се превръща в нещо прелестно... сега то изглежда като път към един блян-“Рая”.Бавно, заедно със залеза на слънцето шосето става все по-тясно и по-тясно...и скоро то се превръща в пътека, която постепенно започва чезне сред обляната в кристални капки трева!!!
Ето че слънцето се скрива зад прелестния хоризонт и неговия златен ореол изчезва, закрит от планинските хълмове.Тъмнина започва да покрива моята пътечка, която бавно избледнява и започва да чезне... аз се губя заедно с нея.Не след дълго пътеката вече окончателно я няма... поглеждам назад и осъзнавам страшната истина- че всичките завои на самотното тъмно шосе са водели към една и съща точка, а именно- това място...към пустощта...към края... към нищото... единственото важно е бил начинът на изминаването му: изпълнен с щастие или с болка!.......




ПС: Тва шосе всъщност изразява живота... нататък разсъждавайте както сами прецените... разказа е пълен с метафори (не съм сигурен че точно този беше литературния термин)

L4ch0, много ми хареса как си го написал, точно начина на изразяване ( и аз не съм сигурен дали му се вика метафора ) ми допада, браво!Добро е, гледната ти точка ми хааресва, докато аз го гледам само от песимистична гледна точки при теб накрая има надежда и смисъл...Браво, добро е, хареса ми!