Четири кратки разказа за някои от нещата в живота. Последният вече съм го поствал, но реших, че е редно да влезе в колекцията (:

001
на Жоро, защото.. -

Наскоро в ръцете ми попадна една много стара медна отварачка за бира. Че това е именно отварачка, успях да се досетя след половинчасов размисъл, който ми струваше доста усилия и изхаби една голяма част от сивите ми клетки.
Отварачката беше релефна и от едната й страна имаше изваян образ на жена. Класическият й гръцки нос и старомодната прическа ме наведоха на мисълта, че отварачката не е някакъв модерен кич, а е много стар предмет, надживял не просто създаделя си, но и отварянето на бира по този значително остарял метод.
Потърсих обяснение на нещата в любимите си автори, защото зная, че те отдавна са казали всички истини и единствената трудност е това как текстовете им да бъдат тълкувани. По моята преценка много хора вече са видели не само бъдещето, но и една много голяма част от далечното минало, тогава, когато наука като историята все още не е съществувала.
Първата книга, която ми попадна подръка беше на Борхес. Не съм я избрал нарочно, и съвсем не твърдя, че Борхес е най-гениалния автор, нито някой може да твърди, че ми е любимец. Ще цитирам книгата му "Още за мутирането на трансцендентния картоф" дума по дума. По-точно само страница 7112, защото всички знаят, че този обемист роман е почти невъзможен за изчитане. И така:
".. Луис Мария погледна още веднъж това, което държеше в ръцете си. Не, това не беше мексикански нож със сърповидна дръжка, а най-обикновена отварачка за бира, която по странно стечение на обстоятелствата бе попаднала в сандъка с трансцендентните картофи..."
Изтръпнал, затворих книгата. Бях сигурен, че Борхес е описал именно отварачката, която държа в ръцете си. Но поради объркване в печатницата следващата 7113-та страница не беше от този роман, а от книгата на Хосе Бурано "Как се приготвят пържени картофи на фурна", което ми пречи да разбера какво става по-напред с моята отварачка.
За да не се получи още някоя такава досадна грешка се обърнах към моя приятел, професор Емил Т, който беше най-добрият специалист по Шекспир не само по света, но и у нас.
След кратко обяснение от две думи, което трая около четиредесет и осем минути, професор Емил Т. се запали също по историята с отварачката.
- Ще я разкрием - каза бодро той, отваряйки бутилка уиски - Не може да не я разкрием. Една отварачка срещу двама мъже. Да, борбата ще бъде неравностойна. Да, ще паднат много жертви. Но ние ще успеем.
Веднага влязохме в библиотеката и се заровихме в книгите.
- Може би това - каза след два дни професорът - "Недей се впуска в тоя лабиринт, населен с Минотаври и заплахи"
- Откъде накъде? - попитах учудено
- Всъщност Минотавърът е символ на древна Гърция. Нали сам казваше, че отварачката е гръцка.
- Прилича на гръцка - съгласих се аз
- Виждаш ли, виждаш ли - професор Емил Т. направи бърза обиколка около масата - На прав път сме. Предчувствам го, мирише ми във въздуха, не го ли подушваш? - при което професорът се наведе толкова напред, че направи салто през масата и удари главата си на книгата "Всичко, което не знаете за Шекспир, но се срамувате да попитате". Обадих се на бърза помощ, докато през това време професорът бръщолевеше:
- Жул Верн.. в "Деветстотин седемдесет и петата обиколка около Луната" е познал с точност до 0,0001 тежеста на стенния часовник на граф Ричард деветдесет и трети... Жул Верн...
- Пълна амнезия с пристъпи на параноя - казаха от болницата.
Ето, отново бях сам с отварачката в ръце, което ме наведе на мисълта, че съм избран да открия тайната й сам. Извадих я от джоба си и с цялата злоба на човек, неразкрил такава грандиозна тайна я ударих в земята. Патината падна и пред очите ми блесна надпис, направен със златни букви:
"Омир винаги отваряше бирата си с такива отварачки"
Тогава прозрях, че това беше просто отварачката на Омир, а всички нещастия идваха от "Мита за Одисей". Година по-късно това беше доказано от новият ми приятел, професор Емил В. Това, обаче е краят на тази история.

002 - В името на The Mentor
на Поли, защото..

"Веднъж някой ми каза, че днес не било време за герои, без да осъзнава, че ние самите сме героите на нашето време."

Има някои хора сред нас, които не се вписват в рамките на обществото. Те са бунтовниците, хората с различно мислене, които не се вписват в определението за обикновен гражданин. Можеш да ги обичаш, можеш да ги мразиш, но не можеш да ги игнорираш, защото те променят нещата, те бутат света напред, в правилната посока. Не можеш да ги виниш за това, че нарушават правилата, защото историята не помни случай на човек, който е променил света спазвайки реда. Героите на нашето време са едни от малкото, които ценят свободата си, и имат куража да я използват.
Поли се научи да чете още на 2 годинки, на 5 вече знаеше таблицата за умножение. Но истинските си спонсобности разкри едва в първи клас. Тя е по-умна от повечето други деца, глупостите, на които я учат са й скучни. Проклето дете, не иска да учи, всички са еднакви. Вече е в седми клас. Слуша как за петдесети път учителката обяснява как се съкращава дроб. "Разбирам го. Не госпожо, не съм го написала, защото го сметнах наум.". Проклето дете, сигурно е преписало отнякъде, всички са еднакви. Поли вече е в университета. "Не, господин Иванов, не влизам на лекциите ви, защото това, което преподавате вече го знам". Проклето дете, пак са се напили, всички са еднакви.
Но вие не сте свикнали някой да променя вашите правила, затова правите всичко възможно да премахнете тези хора. Съдите ги за това, че са различни. Тяхното престъпление е, че са по-умни от вас, че определят хората не по това как изглеждат, а какво говорят и мислят. Съдите ги за това, че са достатъчно смели да се отделят от стадото ви, защото може да започнат да прогледнат в мъглата, която сами създавате. Но не можете да ги спрете, това е тяхното време. Всъщност, не се чудете изобщо дали малка група от отдадени хора могат да променят света, защото всъщност те са единствените, които досега са успявали.


003 - В памет на Дъглас Адамс
на Виктор - много добър мой приятел, с когото винаги успяваме да объркаме нещо (; - защото..

Преди време си купих къща. Чисто новичка, на брега на морето.. сега преди да 'ах'-кате искам да ви кажа колко трудно се оказа да приведа голите стени в нещо, което поне бегло да прилича на мой дом. Трябваше да се бутат стени, да се строят нови, да се прави стълбище, да се купят мебели, килими, перденца и всичко останало както му е редът. Принципно, когато ти трябват нови стени - се обаждаш на строителите, когато ти трябва водопровод и канализация - викаш водопроводчик, когато ти трябват мебели - викаш дърводелец, а когато ти трябва електричество - викаш Виктор, като след това се налага да викнеш строителите, водопроводчика и дърводелеца наново.
Виктор описва себе си като 'жичкаджия и майстор техничар' и твърди, че бил завършил ТУ, а аз го наричам Виктор вандала. Веднъж се наложи да смени една крушка. Всъщност, след около два часа операцията приключи успешно, ако не броим трите изгорели бушона и това, че вече лампата се палеше от през три стаи разстояние. Също интересен факт беше, че ключа на въпросната лампа гасеше телевизора в хола на съседите.
След известно време се наложи да се прокарват разни нови кабели. Естествено, аз, като човек, разбиращ от жици, толкова колкото рибите разбират от парашутизъм, се обадих на Виктор да свърши работата. Естествено докато прокарваше път за новите кабели успя да прекъсне старите и се наложи да прави цялата електроинсталация наново. В извънредни случаи се обажда на пожарната. Поне онези са печени типове и вече са свикнали.
Една вечер, докато с Виктор пиехме бира в градината ми него го осени идеята, че трябва да се сложи осветление над басейна за да може аз и гостите ми да го използваме и през нощта. Направих жалък опит да го спра, но той категорично отказа и потвърди, че е завършил ТУ и наистина разбира от тия работи. Предложих му да купим наготово лампи от някой специализиран магазин. Виктор се обиди, не ми говори до края на вечерта и после обясни, че само идиотите използват готови неща, а той е достатъчно компетентен да се справи сам с подръчни материали. Беше толкова ентусиазиран, че реших дори да не правя опити да го спирам. Признавам, мина ми идеята да го ударя с голям, тежък и тъп предмет по главата, но битовото насилие не е по моята част. Наистина, след около 5 часа работа (включваща това да свали няколко крушки от лампите в къщата) осветление имаше, но също така имаше 220 волта ток по стълбата и следователно във водата на басейна. Виктор няколко пъти се опитва да оправи проблема, все неуспешно. Преди малко каза, че измислил как ще станат нещата. Сега в целия квартал няма електричество. Пиша това от лаптопа си, докато гледам как Виктор прави опити да се качи на решетката над басейна и тайничко се надявам да падне вътре. А вие си мислехте, че имате проблеми.. това е защото не сте срещали Виктор. Повярвайте ми.

004
на българският народ, защото..

Чакам си и си мисля, мисля си и си чакам (повече си чакам).
Какво чакам .. и аз не знам .. какво мисля - мисля си за чакането. Всеки цял живот за нещо чака .. я да му дойде късмета, я да вземе дълго чакания банков кредит за да заживее 'по-добре', я да разбере за какво чака .. или просто чака за спорта.
Та нашата история е следната .. имало един народ .. този народ се намирал в една малка, хубава държава .. на Балканите .. та един ден тоя народ разбрал, че било модерно да се чака .. никой не знаел какво .. всички просто искали да чакат .. да стане по-добре .. нещо да се промени. Обаче никой не знаел, че с чакане нещата имат неприятната тенденция да отиват от лошо към .. да, точно така .. по-лошо. Никой не го интересувало .. по-лесно било да не се мисли, а да се чака. Никой не му трябвало да мисли, нямало за какво.
Та изглеждало, че този хубав народ имал идеална организация .. всички чакали заедно .. това не било така .. всички просто не искали да мислят, и решили, че ще чакат. Чакали, чакали .. нищо не се случвало .. но поне не трябвало да мислят .. защо им е да мислят .. нали могат да чакат. По едно време някой решил да помисли .. обяснил на другите, че нещата не се оправят с чакане, но те нали не искали да мислят (и вече били забравили как от толкова чакане) веднага се възпротивили. И решили, че просто не са чакали достатъчно .. и продължили да си чакат.
Голямо чакане паднало .. та качил се този народ, един ден, на Мусала (нали още не бил на Царя) и се огледал.. видял, че другите народи около него не чакат .. всеки вършел нещо .. никой не се спирал за секунда дори. ""Тъпаци .."", казал си народа, "".. не знаят как се прави"" .. и продължил да чака. Другите народи се почудили на този народ .. ""Тъпаци ..", помислили са те, и не знаели колко са прави, но знаели, че с чакане работата не става .. затова бутали здраво напред .. и те, повечето, не знаели накъде бутат .. важно е, че опитвали.
Нашия народ продължил да чака, чакал да се оправи .. или по-точно да бъде оправен. И правилно чакал .. оправили го .. много пъти .. на неправилното място, обаче. Та този народ прозрял, че нещо нещата не вървят .. и започнал да се оплаква .. съдил кой ли не за това, което му се случва .. без да разбере, че сам си е виновен. Но как ще разбере .. нали не му трябвало да мисли .. и продължил да чака .. и така шестнадасет лета този народ чака .. и продължава да чака .. някой да го оправи .. вероятно отзад .. за кой ли път.

Третия и четвъртия разказ са най-добри. Макар, че 4-ия го бях чел вече, но не исках да вдигам старата тема. Поздравления! Давай още!

П.П. Хех, първия разказ е посветен на мен! :Р

последният е самата истина...