Автор |
Съобщение |
като тревата
|
|
Регистриран на:
11 Юли 2005 12:06
Мнения: 68
|
|
Заглавие: Нашият диаболичен възход Публикувано на: 06 Авг 2005 16:49
Мълчанието,това зловещо мълчание,то е навсякъде,във всичко,във всеки.Човек се усмихва и си казва: - Това е Началото и то е толкова красиво,аз го обичам,да,обичам го от цялото си сърце.То е най-красивото от всички начала!А мълчанието допълва безмълвно...на Края.Едно човешко сърце мигом се вкоченясва,просто замръзва в ужас,сякаш една мъртвешка ръка гали душата му.Някой счупи огледалото,някой глупак счупи огледалото,някой погледна към началото!Една сянка държи нашите очи,гледа нашите ръце и ръси лепкави снежинки върху тях.Кални лепкави снежинки,танцуват в извори бели и се обричат на Възход диаболичен,някак тъй естествен.Светлината покълва и затрептява бяла смърт.Кеде е Вярата сега,някой вярва ли дори в безверието си мътно?!Сякаш някаква лубовна игра,безцветна дъга,но е тъй сама.
Надежда седеше съвсем сама в бялата стая.Беше опряла лакти върху розовата покривка,която бледнееше пред цвета на натуралния сок в евтината плексигласова кана.- Странно.- помисли си Надежда.- Портокалов сок,сигурна съм,че изсипах пакетчето с портокаловия сок,а защо сокът е розов?Момичето тънеше в недоумение и се опитваше да намери логично позитивно обяснение.- Мамо.защо сокът е розов? -попита трепетно Надежда.Гласът и беше толкова невинен и несигурен.- Той е нов Слънчице,специално за теб,защото си едно послушно малко момиченце.Да,тпй е само за теб.Майка й я озари с отекчена и безжалостна усмивка,обви ръце около нея,като брашлян овиващ се около порутена стена,плъзгащ се понея.Набързо я задущи с една отровна усмивка и всичко беше толкова розово.Да,това е РаЯт,да РаЯт!!!
В същия момент в небесата се прокрадна светкавица,толкова близо,сякаш само,за да я заслепи.После,един грациозен полъх и гръм.Нищо не можеше да се направи,нищо!Това беше баща й.- Слънчице,знаеш ли кое е най-хубавото? - засмя се зловещо баща й.- Кое татко? - лубопитно приехтя гласчето на Надежда.- Ако разлееш сокчето,покривката няма да се изцапа.Обожавам го тоя сок!- засмя се Димитър,докато се опитваше да се обеси на вратовръзката си.Така е,покривката нямаше да се изцапа,нито пък жалката му безхарактерна личност.Надежда се усмихна невинно.Неговото щастие бе и нейно,каквото и да означаваше това.
Часът настъпи.Едно пробождащо течение помилва гърба на момиченцето.По плесенясалия паркет затропаха стари токчета,чу се благоуханната миризма на някой стар дезодорант,отлежавал поне 10 години.Това беше една прекрасна симфония,една малка розова комедия.Диригентът почука с лакирната си вълшебна пръчица.О,Боже,беше толкова тържествено!Една красива солистка отмести пурпурната завеса.Най-хубавото тепърва предстоеше,ах,това е тятопяща се в изящество,лъжа.- Детегледачката идва след десет минути слънчице,няма да се бавим,обичаме те.След тези думи прашната пурпурна завеса беше спусната,но странно,никой не очакваше детегледачката.Мария и Димитър Георгиеви тържествено отплаваха към поредния си симпозиум.Десет години от създаването на сиропиталището света Ана,всички щяха да бъдат там,всички до един.Беше някак налудничево,това сиропиталище,дори не го бяха виждали през всичките тези години,май само дезодоранта на Димитър беше спомен от него.Но,въпреки това,бяха избродирали тази прекалено естествена радост на лицата си.Дали бяха извършили чудо,едно грозно чудо,а може би чудото...
Странна мисъл, нали?Няма никакъв смисъл.Не знам какви по дяволите ги пиша.Вместо да ти разкажа за нежната,добра,красива бавачка.И тази бавачка,нещеш ли осиновява Надежда,просто тъй си я взема,даже без документи,без подпис.Е,тя е там читателу,бавачката е там,само трябва да я видиш.Но вместо да ти я завра в лицето,аз пиша някакви глупости,плод на психичните си отклонения.Направо не се понасям,а може би така е по-добре.Сега ще си помислиш:- Какъв идиот.Пише някакви такива фантасмагории,а действието дори не се развива на друга планета.Ама че глупак,той е лишен от творческа мисъл.Е,да,читателу,съгласен съм с всичко,да,ти си прав до болка!Но имам един въпрос към теб:-Коя по дяволите е нашата,коя е нашата планета?!Някой ден и аз ще бъда поразен от попский дъх,от един кадифен шип.Но,дотогава,дотогава ще хвърлям пясък в твоите очи,ще хвърлям с пълни шепи действителността.Вземи си,не се срамувай.Има за всички и е толкова розова...
Но стига,нека се върна към абсурдната си история.
Нещо падна в каната,целуна божествената течност и вкуси от безсмъртието.Надежда се огледа малко притеснено,дори неестествено.Да,пий от каната, пий и забрави нескопосаните си слова,това е каната...Животът!!!Една малка ръчичка се гмурна в Живота,не,в каната,все едно.Ледени тръпки побоха Надежда,хиляди капчици пот затанцуваха по челото й,тя затвори очи.Сякаш някой опъваше струна,беше неловко,щеше да се скъса,като на сън.А малката ръчичка стискаше едно розово сърчице,изстискваше есенцията от Живота.Живот,в самия живот,който си живееше собствен живот или си съществуваше ей така,ах малко розово сърце.Какво е това?Надежда затанцува,но без музика,заклатушка ритмично телцето си върху прашния плюшен килим,а сянката й започна да прави красиви полуктъгова.От килима изведнъж я загледаха хиляди очи,големи и пъстри - странни,виновни.Сокът просто падаше по тях,а те дори не примигваха.-Не!Не ни е страх от живота!-шепнеха всички в едно.Те плачеха без сълзи,само сокът се впиваше в тях и изтичаше бавно,приятно,вълшебно.Те пееха,а Надежда танцуваше.
Светът е към своя край,някой да обърне страницата.Хайде!По - бързо!Запазете щастието си за утре,а днес ще се смеем в сълзи,ах,толкова е просто,моля Ви!
Ръката се размиваше в розовата течност,а нещо замижа по нея.Едно око в дланта й изгря.Животът гори,като нож под плътта,каква радост!Ние сме живи,живи сме,а надежда умря,затвори очи прегърна нещо незнайно.Полетя,угасна,тя се рее във вечността.
Мълчание,това зловещо мълчание,то е навсякъде,във всичко,във всеки.
___________________________________ Огъната трева
Изящна извивка
На тъгата
|
|
|
|
|
|
Заглавие: Публикувано на: 06 Авг 2005 23:52
Уважаеми графе,
въздържам се от коментари по чуждото творене от много време, защото ми е неприятно.
Тук обаче - не.
Защо?
Честно ми се иска да кажа, че не знам. И май е така.
Хвърляш пясък по огледало. Спри. Вгледай се. Овладей се. Подчини се. Атакувай, щом дойде моментът.
Избирай между двете страни на огледалото. Тъмна и светла. Едната тачиш, другата презираш. Вгледай се и виж, че презираш само отражението. Ти си там, там ще бъдеш, там ще гниеш. Омразата те прави слаб.
Избери си път на волята, отдай му се, посвети му се и атакувай.
___________________________________ legalize murder
|
|
|
|
|
VALEN7INVS
|
Цар |
|
Регистриран на:
18 Ное 2001 08:24
Мнения: 8449 Местоположение: Амстердам, Нидерландия
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Авг 2005 00:18
Илфирин написа: Уважаеми графе,
въздържам се от коментари по чуждото творене от много време, защото ми е неприятно.
Тук обаче - не. Защо?
Честно ми се иска да кажа, че не знам. И май е така.
Хвърляш пясък по огледало. Спри. Вгледай се. Овладей се. Подчини се. Атакувай, щом дойде моментът.
Избирай между двете страни на огледалото. Тъмна и светла. Едната тачиш, другата презираш. Вгледай се и виж, че презираш само отражението. Ти си там, там ще бъдеш, там ще гниеш. Омразата те прави слаб. Избери си път на волята, отдай му се, посвети му се и атакувай.
Омразата прави по-слаби само глупаците, Илфирин... омразата е за тези, които могат да я имат... Тя сама избири своите стопани...
___________________________________ QVOD·EST·SVPERIVS EST·SICVT QVOD·EST·INFERIVS
|
|
|
|
|
|
Заглавие: Публикувано на: 07 Авг 2005 00:52
Вале.
Има магия в гласа ти, още.
Но не и Бяло.
Чезнеш ли, Курумо?
Прости обръщението.
Тук си прав. Знаеш.
Харесва ми как сам даваш моя отговор. Глупак сред глупци, едноок сред слепи. Коя е твоята сила, коя е твоята мъдрост? Как библейски звуча, чак ме е срам.
Ти ли ще канализираш омразата в ново божество. Ти ли си божество. Ти ли си по-силен, за да надвиеш. Кого сразяваш. Кого побеждаваш. Кого мразиш. "Еготеизъм" трябва да е тоя термин, макар че звучи глупаво. Егоизъм.
Не мразиш ли себе си. Не усещаш ли, че си същия както и останалите. Със същите пориви. Със същите мисли. Само достигнати по различен път. Как ще надвиеш. Няма изход, няма поле, няма път, няма проход.
Като герой на Шилер.
Кое заслепи мъдростта ти. Кое отне гласа ти.
Кой си. Какъв ще бъдеш.
Човече, малко, притиснато до стената, омотано в свободата на личните си въжделения. Анти-герой, търсач, вестител на гибелта общочовешка, антихрист. Пореден. Номер безкраен в дълъг лист. Номер в редицата, наред с другите, гризан от същите червеи. Никому непотребен. Изхвърлен. За рециклиране. Отпадък.
Защо още си тук. Дръпни спусъка. Банално или не - това е единственото. Защо още живееш, мамка му? Застреляй се, нарежи се, нагълтай се с хапчета, удави се, изгори се, пусни си ток, отрежи си главата, хвърли се от покрива. Мрази.
Това е омраза. Тя създава Мисъл. Тя твори божества. В теб не я виждам.
Крепни, човеко сред човеците. Поздрав отново.
___________________________________ legalize murder
|
|
|
|
|
като тревата
|
|
Регистриран на:
11 Юли 2005 12:06
Мнения: 68
|
|
Заглавие: Публикувано на: 08 Авг 2005 11:08
Хора,не знам защо така решихте, че съм изразявал омраза към каквото и да било в написаното горе.Ама вие си знаете де,така мислите - ми ок.Аз пък възприемам нещата по друг начин.
___________________________________ Огъната трева
Изящна извивка
На тъгата
|
|
|
|
|
VALEN7INVS
|
Цар |
|
Регистриран на:
18 Ное 2001 08:24
Мнения: 8449 Местоположение: Амстердам, Нидерландия
|
|
Заглавие: Публикувано на: 08 Авг 2005 12:55
Илфирин написа: Вале.
Има магия в гласа ти, още. Но не и Бяло. Чезнеш ли, Курумо?
Прости обръщението.
Тук си прав. Знаеш. Харесва ми как сам даваш моя отговор. Глупак сред глупци, едноок сред слепи. Коя е твоята сила, коя е твоята мъдрост? Как библейски звуча, чак ме е срам.
Ти ли ще канализираш омразата в ново божество. Ти ли си божество. Ти ли си по-силен, за да надвиеш. Кого сразяваш. Кого побеждаваш. Кого мразиш. "Еготеизъм" трябва да е тоя термин, макар че звучи глупаво. Егоизъм.
Не мразиш ли себе си. Не усещаш ли, че си същия както и останалите. Със същите пориви. Със същите мисли. Само достигнати по различен път. Как ще надвиеш. Няма изход, няма поле, няма път, няма проход.
Като герой на Шилер.
Кое заслепи мъдростта ти. Кое отне гласа ти. Кой си. Какъв ще бъдеш.
Човече, малко, притиснато до стената, омотано в свободата на личните си въжделения. Анти-герой, търсач, вестител на гибелта общочовешка, антихрист. Пореден. Номер безкраен в дълъг лист. Номер в редицата, наред с другите, гризан от същите червеи. Никому непотребен. Изхвърлен. За рециклиране. Отпадък.
Защо още си тук. Дръпни спусъка. Банално или не - това е единственото. Защо още живееш, мамка му? Застреляй се, нарежи се, нагълтай се с хапчета, удави се, изгори се, пусни си ток, отрежи си главата, хвърли се от покрива. Мрази.
Това е омраза. Тя създава Мисъл. Тя твори божества. В теб не я виждам.
Крепни, човеко сред човеците. Поздрав отново.
Не чезна още, Илфирине. Курумо тук е, Бялото също е тук... просто се протегни... и ще можеш да го докоснеш... да усетиш нежната му повърхност, прикриваща силата под нея.
Не, стари мой приятелю, не си разбрал словата мои... не, съмнява ме, да не си ги разбрал - те особено прости бяха, дори и за моя стереотип.
Не драги, не канализирам омразата в ново божество. Не. Канализирам я сред смъртните. Не съм едноок сред слепци и не съм глупец сред простаците. Не, по-скоро зрящ, сред глухо-неми слепци и мдърец сред първородни глупци. Кого сразявам с омразата? Кого побеждавам? Побеждавам си собствените дяволи... нося си мир и баланс във сърцето... 'Еготеизъм' е може би, но ако го нямаше, дали нямаше да се самонищожа в омразата си? А дали наистина омразаат не е единствено за тези, които са родени с нея в сърцето?
Кого мразя? Мразя Човекът.
Не, не мразя себе си - дори напротив, обичам се. Защо мога да обичам. И именно тази ми можност да обичам и някои хора запълва празнините. Носи Баланса, за който говоря. Защото такава е съдбата на този, роден със омраза в главата. Има нужда от противотежест, защото 'изкуствената' такава, която омразата създава, е двуостра - запълва, но и непредсказуемо изчезва...
Дали съм същия като другите... Съмнява ме. Никой, никога, никъде не е бил същия като някой друг. Това е отличителна черта на смъртни и безсмъртни. Това е съдбата, да си същество. От материя и съзнание.
Същите пориви? Същите мисли? Мммм... дори единствените пориви, които можеха да бъдат 'същите' поради общите ценности за Мен и Тях - любовта, за мен е различна. Виждам я по различен начин, чувствам я по различен начин... вкусвам я по различен начин. И е прекрасна.
Мислите... от къде знаеш какви 'мисли' имам, че да можеш да кажеш, дали са като на всички други? А не е ли невъзможно да няма мисли въобще? Да съм празна черпука? Възможно е, но тогава нямаше да водим този разговор, стари приятелю.
Няма изход? Няма поле? Няма проход? Пропускаш - има небеса, звезди и криле...
Кой заслепи мъдростта ми и кой отне гласа ми... Никой. Никой и не е способен. Трябва сам да го сторя. Но все още не мога... за сега, само мъдростта прогресира, магията в словата навярно също.
Аз съм онзи, що носи светлина и разпалва огън. Не, не съм донесъл огъня.
Онзи, що разглася песента на сътворението и унищожението. Онзи, който жадува прераждането. Онзи, който скрит от 'лоши думи хорски' в кулата си се крие. Но не от страх. А от тъга.
Какъв ще бъда..? Уместен въпрос... но не ме засяга. Ще бъда такъв, какъвто съм и сега, но усъвършенстван от времето. Вечността е моето време.
Не драги мой, Белотата се е впила в мен и за съжаление никой не може да я откъсне от мен вече... не. Не я желая. От нея боли, боли, боли... Само сълзи не лея.
Човече. Не.
Не съм до стената. Не съм и в клетка. В собствените си платове увит съм, но по един или друг начин, те ми възможността да виждам далеч. Мога го все още. Не, не съм търсач на общочовешката гибел. Аз съм търсач, на общочовешкия катарзис. Макар и невъзможен.
Номер пореден... не съм първия, не съм и последния, който притежава взор. Но съм Единствения Аз. И в моето време... моето място, моето измерение друг като мен няма. И не може да има. Защото всичко е в една бройка. И не, аз тъпча тези червеи. Тъпча ги, газя ги, мачкам ги. И попивам кръвта и телесните им сокове със мантията си. От Белота. Бяла.
Не никому непотребен. Непотребен на теб. Ти не си никой. Не, приятелю, лесно е да си нищо и аз бих го поискал. И го искам, но не мога.
Не. Не ще отнема живота си. Страхувам се. Имам какво да губя. Омразата не ми го отнема - напротив, тя ми дава допълнителни неща, които да трябва да свърша в този свят, преди да мога да умра. Дори прекалено много такива.
Това не е омраза, драги Илфирине, това е невежество. Глупост. Дори не глупост, а лудост.
Не. Омразата кове Знание. Власт. И порядък.
Омразата създава както Материята, така и Съзнанието.
Омразата е Хаосът и Редът. Алфата и Омегата. Началото и смъртта.
Знание, власт, порядък. Тя не твори божества. Тя твори начала. Божествата са кукли на конци.
Не, драги Илфирине. Ти си човек. Сред човеци. Прекланям се пред човечността ти.
Im suila le, Ilfirin mellon.
Отново поклон...
Човеко.
Мощта ти чезне, както сянката чезне пред прииждащия мрак, със съжаление трябва да отбележа.
|
|
|
|
|
AshamanBG
|
|
Регистриран на:
02 Фев 2003 16:55
Мнения: 274 Местоположение: Everywhere
|
|
Заглавие: Публикувано на: 09 Авг 2005 12:20
Да имах и аз кана розов сок, та да се удавя щастлив...
|
|
|
|
|
|
Вие не можете да пускате нови теми Вие не можете да отговаряте на теми Вие не можете да променяте собственото си мнение Вие не можете да изтривате собствените си мнения
|
|