Туй е то. Поредният дъждовен ден. Или не?...

...Оказа се, че не е. Това беше наказание за грешните ходове на хората. Кой го прати? Сигурно боговете, ако още им се занимаваше с безмисленото ежедневие на техните творения. Или точно това ежедневие стана причина за разразилата се буря?

Едно време хората бяха доблестни, честни, готови на саможертва. Винаги си помагаха, независимо от това кой се нуждаеше – млади и стари, умни и не толкова умни, красиви и грозни, мъже и жени. Това бяха времената на Първото и Второто Царство. Могъщи владетели седяха в златните престоли на великите им столици, безмерни бяха техните богатства, безмерна беше тяхната мъдрост. Безчет войни в лъскави и не до там блестящи ризници, шлемове и щитове защитаваха могъществото на Царството с кървясалите си мечове, изковани от самите богове. Стада от диви коне обикаляха тучните поляни в планините и даряваха със свободна душа всеки, който ги зърнеше. Това беше могъществото. По време на война се събираха най-добрите войни, ковачниците работеха денонощно и дори в мрачната обстановка на конфликта, усещането беше завладяващо. Рано сутрин, под изгряващото слънце, се строяваха стотиците защитници на великите владетели, светлината почваше да играе по броните им, а викът за бой раздираше тихото утро. Не, не можете дори да си представите онези времена, защото това се изживява.

И тъй един ден стана немислимото, на власт дойдоха простите селяни, мислещи се за достойни съперници на царете. Но не беше така. Царството загуби много през всичките тези години - хора, злато, земи, знания. Питате се как един могъщ владетел от потомците на Първите царе е допуснал такова нещо? Той просто реши да изпълни волята на народа, на обикновения човек. Боговете бяха против, но това реши народа, за добро или за лошо.

Годините се нижеха, Царството западаше, докато един ден всевластните, видели разрухата на един народ и покварата царяща в някогашните златни дворци, решиха да накажат хората за техните грешки. Потомците на царете вече се бяха размили с обикновения народ, изкуството на меча беше отдавна забравено и нямаше достоен човек, който да спаси хората. Защото само това трябваше през всичките тези години – някой да помогне на друг, веднъж да каже истината, да извърши нещо величествено. Но не. Това беше краха на човечеството. Жалкото е, че си заминаха малцината останали доблестни, но далеч от своите предци, хора, според другите те бяха престъпници, лоши, но всъщност те бяха тези, които се осмелиха да излезнат напред и да не се оставят на заблудената тълпа. Тълпа, в която хората се тъпчеха безмилостно един друг, а не осъзнаваха, че всички са просто овце.


Авторско:
Ето това измислих докато чаках поредната буря да отмине. Повлиян от истински събития, нещо се събуди в мен и написах този текст. Сега сигурно до края на живота си няма да излея така мъката си за отминалите времена. Хора, живейте с настоящето и да се надяваме, че ще сме достойни наследници на предците си.