Гледам тук има разни теми с ролеви игри (по-точно проекти) и ето тук един по-обемен, клонящ към завършване и дообработка ролеви проект със собствен сайт и форум, нуждаещ се от increasing population
За да разберете повече за самият проект:

Орелът размаха веднъж крилете си, след това се остави на повея на вятъра, развяващ перата му. Далеч под него се редуваха гористи местности и красиви долини, треви и реки, а погледът на птицата бе вперена в една малка точица, придвижваща се бързо на север. Царят на небесата се сниши, надавайки остър писък, като земята под него започна да увеличава размера си. Скоро малките дървета станаха огромни борове, а дребната точица – препускащ конник, облечен в доспехи, носещ на гърба си огромен меч. Какво ли караше този човек да препуска така бързо? Миг по-късно дойде отговора – отражение на слънчева светлина проблесна в окото на птицата и тя извърна глава, за да види огромна армия от странни същества – ниски джудета, управляващи четириметрови бойни машини, могъщи магьосници, контролиращи ветрове и природни сили, смели воини – всички напреедващи бавно към града. Орелът разпери още веднъж крилата си и се отправи далеч, към огромния простор на многоцветно небесната шир.
На още няколко минути път от конника беше разположен голям град, допрян в северната си част от планински вериги; обграден с висока каменна стена и внушителни бойни кули, на които непрестанно сновяха стражи, наблюдаващи зорко пътя от юг. Звук на рог оттекна из долината, премина през гъстите треви и достигна до ушите на конника, който се усмихна. Портите на града се отвориха и оттам бавно започна да излизат войници, подреждащи се в строй и готови да посрещнат смъртта. Там някъде, в един наемнически взвод, стояха неколцина странни същества – ниско джудже със сива кожа и лилави коса и брада, точещ огромната си брадва, докато създание с изострени уши и тъмна кожа го гледаше пренебрежително. Прегърбен възрастен мъж, в чиито очи проблесваше огън, подпиращ се на дълъг жезъл и облечен в червена, магьосническа роба, мърморещ за някакви странни теории за сътворяването на света. До него високо създание с кози крака и тяло на човек, цялото татуирано в странни бойни символи, опъваше тетивата на дългия си лък; вълчеподобно създание, душещо земята, с настръхнала козина сякаш от опасността, както и възможността да умрат, която им даваше противниковата армия.
Конникът наближи армията и скочи от коня, който почти в същия момент се сгромоляса на земята, омаломощено от яростния бяг. Той се запъти към частта на наемниците и застана до странната група от създания.
- Готови ли сте? – изрева той.
Джуджето изпръхтя.
- В името на Скварг, готов съм да умра! – той се ухили. – Но аз, Тар от рода Твардагх се заклевам, че ще повлека колкото се може повече от враговете със себе си
Чувайки това, армията от наемници, която щеше да се втурне първа срещу вражеските редици, нададе рев, който се смеси с вятъра и ехото отиде надалеч.
Магьосникът поклати глава и се концентрира към противниковата армия. Очите му придобиха огненочервен цвят, около него се завирхиха малки искри, а вятърът развя робата му, насочвайки се към пъстрото небе и отваряйки кръг в облаците. След по-малко от миг оттам полетя огромно огнено кълбо, което се насочи към огромните триметрови бойни машини, управлявани от джуджетата. От противниковата армия изскочи противозаклинание, ветрове се извиха във въздуха и изгасиха огнената топка миг преди да се е стоварила върху армията.
Създанието с козите крака опъна лъка си и изстреля една стрела, която описа дъга във въздуха и се заби в челото на един от противниците. Войската напредна, надавайки боен рев и двете армии се срещнаха, а дрънченето от ударите на желязо в желязо отекнаха из долината, заедно с роговете, тъпаните и стоновете на мъртвите.

Евалорм :: Ежемесечно представяне

Евалорм :: FAQ

Евалорм :: Сайтът (където можете да видите повече информация за света, расите, магиите и т.н.

Приятно разглеждане, и ви чакаме на Форума

Резоо..браво пич !!!

П.П. Това ми трябваше

Не ми отваря сайта

Надявам се да ви хареса

Иначе, иванаторе, мисля проблемът би трябвало да е от теб... или може би нещо в поддръжката на момчетата (и момичетата) от хостинг компанията ни...

Отвори го
И веднага една критика към пича дето го е правил - много е тежък и зарежда бавно. И идеята за черни букви на сив фон е леко тъпа Текста е много и е нагъчкан в малко поле. Трудно е за четене...

ММда, в момента го доразработваме, тъй като дизайнът е що-годе нов. Иначе във форума нещата си ги има и е по-лесно за четене във всеки случай

Хм, някакви други мнения?

Може да са малко нетрадиционни расите и някои от животните, но все пак си остава една фентъзи система, няма какво повече да е...

Хм, точно това е идеята, която влагаме в този ни проект - не обичаме много клишираните неща, и затова хванахме 1/2 от расите и ги изменихме, оставяйки само имената (дори някои други променихме - елфи/нелфи (не-елфи)). Останалите пък си ги измислихме

Мисля, че не е споменато и едно от най-важните неща в нашия сетинг - Ятир, градът на механиката.
Ето кратко инфо за него:
Нелфите са в тесен съюз с грархите, които охраняват всички проходи и пътища към Ятир, осигурявайки им сигурност и пазейки техните тайни познания от света. Въпреки че са доста различни по характер, този съюз ги сплотява и ги прави близки съдружници. Докато грархите осигуряват на Ятир сигурност и военна мощ, нелфите предоставят на джуджетата ценни познания и им дават своите полезни машини и механизми.
Нелфите са умни изобретатели, но не и храбри бойци, затова съюзът им с джуджетата е толкова важен за тях. Армията на Ятир се състои предимно от бойни машини и стрелци, за пехотинци нелфите наемат войнствените грархи. Оръжието, което народът на Ятир най-добре владее, е лъкът, тъй като елфическите потомци имат завидна точност. В днешно време нелфите рядко използват това примитивно за тях оръжие, но са изобретили много негови усъвършенствани модели – арбалети, харпуни и други. Много от механичните оръжия, измислени в Ятир, са единствено използваеми от техните изобретатели. Нелфите приключенци, които напускат границите на Ятир, нямат право да изнасят ятирски механизми и оръжия, за да не издадат тайните си на външния свят. Но нерядко се случва необичаен предмет от механичния град да попадне в ръцете на чужденец и да се превърне в ценна стока за продан.
В своя здрав и неразделен съюз нелфите и грархите формират така наречените Централни сили, обхващащи цялата област на Окото на Евалорм. Неведнъж са водени войни за завладяване на механичния град, но винаги неуспешни. Въпреки че нямат експанзивни интереси и привидно не представляват заплаха за народите на Евалорм, Ятир и Грархският Съюз са устойчива сила, от която с право се боят повечето народи на Евалорм.

Поздравления яко е станало а сайтчето...дълго го отваряше нещо не ме израдва съвсем(и аз ще се оплача от черните букви на сив фон ) но сичко останало е супер

Бих се радвал на нова популация към форума

Резо,не се обиждай,ама Ендивал ми хареса повече.

Ами и на мен не ми харесва много,ама затвориха другите за ъпгрейд и...

Ето и кратко разказче, което ще бъде продължено:

Студ. Мразовит вятър подмяташе безжалостно снежинките над ледената пустиня. Снежната покривка се простираше докъдето стигаше погледът, тук таме се мяркаше някой мъртъв храст или тялото на замръзнал пътешественик, не успял да се добере навреме до топлината на града. Напред, сякаш на самия край на света, през заслепяващата виелица се сивееха далечните Планини на Окото – непреодолимата граница, която обкръжаваше това изоставено от боговете място. Обърнеше ли се човек, можеше да забележи в далечината черния пушек от високите железни комини на Града на Механиката, стелещ се над единственото населено място в тази пустош. Да, това бе Ятир, домът на всички нелфи, люлката на Разума, мястото, така пазено от чужди очи и вражески натрапници. Но сега той беше минало. Поне за нашия разказ. Затова нека отново се обърнем към далечните зъбери, към недостъпната скална ограда в края на бялата пустиня. Сведем ли поглед надолу, към дебелата снежна покривка, почти не виждала пролет, ще забележим нещо необичайно. Отпечатъци от стъпки и дълга диря от чифт колелета нарушават монотонната бяла равнина, очевидно идващи откъм Механичния град. Нека проследим тези стъпки...
Агронтар крачеше бавно срещу вятъра, държейки за юздата якия кафяв жребец, който теглеше каруцата с последното му изобретение, покрито с платнище заради снега и вятъра. Може би е излишно да споменаваме, че Агронтар беше нелф, чедо на Механиката, отраснало във вечно будния Ятир. На ръст той бе не по-висок от метър и седемдесет, дългата му черна коса бе скрита под качулката на дебелото палто, а черните му очи примижаваха заради виелицата. На няколко пъти се спря и се обърна, за да прецени, на какво разстояние бе от града. Колкото повече се отдалечаваше от него, толкова повече го сковаваше пронизващият вятър и го караше да се загърне в палтото си. Най-после, след като за пореден път обходи с поглед ледената пустиня около себе си, нелфът се спря, потри ръце и каза:
- Е, това е мястото.
Потупа коня, който спря на място и изпръхтя. Добро животно, помисли си Агронтар. Жалко, че трябваше да го остави тук. Въздъхна. Не се притесняваше толкова за това, дали животното ще оживее сред ледената пустош – рунтавите ятирски коне бяха здрави и издръжливи животни, свикнали на студ и мраз. Те обитаваха тези земи още преди нелфите да ги открият и бяха свикнали с местния климат, можеха дълго да оцелеят дори през най-мразовитите зимни месеци. Освен това бяха и доста умни – жребецът щеше безпроблемно да намери пътя обратно към Ятир. И все пак щеше да липсва на Агронтар – нелфът едва ли щеше да го види повече през живота си. По това време конете вече не бяха често използвани от ятирците, тъй като бяха заменени от парните машини и пневматичните коли. Техниката бе изместила дори тези верни животни, давайки място на студените механизми, по-бързи, по-силни и по-ефективни. Но Агронтар изпитваше някаква странна привързаност към коня си, пък и нямаше достатъчно пари, за да наеме пневмоход за работата си. Само да успееше, надяваше се той, само да успееше и вече нямаше да се тревожи за недостига на пари. Изобретението му щеше да предизвика истинска сензация, щяха да го обсипят със злато...
Нелфът отиде отзад на каруцата и свали платнището. Нещото отдолу представляваше изградена от дървени пръти кабина, достатъчно голяма, за да побере един нелф и багажа му. Две двуметрови крила бяха сгънати към стените на кабината. В основата и се забелязваха невъобразимо сложни механизми, тръби, зъбни колела и вериги. Цялата машина се крепеше на две гладки успоредни дъски с извит заострен връх – някакво опростено подобие на шейна. Агронтар свали задната преграда на каруцата и я постави така, че да образува рампа към земята. След това хвана дебелото въже, което бе вързано за предната част на изобретението, и започна да дърпа. Учудващо, машината не бе особено тежка – нелфът без проблем я изкара от каруцата, плъзна я по импровизираната рампа и тя леко се понесе по замръзналия сняг. Когато спря, Агронтар я обърна с помощта на въжето в посока към Планините, обиколи машината и дръпна железен лост от задната страна на конструкцията. Двете крила с тракане се разгънаха и застанаха успоредно на земята. Нелфът бръкна с ръце в джобовете си и изгледа изобретението си с усмивка, в която се четеше както гордост, така и известна доза несигурност. След минутно колебание нелфът решително се изпъчи, обърна се, отиде до коня и го разпрегна от каруцата. Потупа го приятелски по врата и въздъхна, изпускайки малък облак пара в мразовития въздух. Когато се върна обратно при машината нелфът за последен път я огледа от всички страни, за да провери за неизправности. Всичко беше на мястото си, механизмите бяха съвършено здрави, нямаше и следа от повреда. Все пак това беше дело на нелф – дори без да бъде подлагано на изпитание, беше сигурно, че ще проработи. Та нелфите не бяха като хората – невнимателни в работата си и щателни в изпитването – ятирците така съсредоточено работеха, че беше невъзможно да направят грешка.
И все пак беше време Агронтар да подложи изобретението си на тест. Досега нито веднъж не бе създавана толкова изпипана летяща машина, работеща без помощта на горещ въздух. Пък и построяването на такива машини не беше толерирано в Ятир, тъй като навеждаше на идеята за напускане на града и издаване на тайните му на външния свят – нещо, което нелфите открай време се опитваха да предотвратят. Вярно, имаше ги гигантските цепелини, но за тях малко нелфи знаеха, а и бяха пазени само за времена на война. Но въпреки това Агронтар знаеше, че тайно в душата си всички нелфи копнеят да покорят и небесата. Не след дълго с помощта на неговото изобретение щеше да бъде възможно да се преодоляват огромни разстояния из котловината на Окото, пътуването до джуджешките градове в Планините щеше да бъде бързо и лесно, а той щеше да стане един от най-известните изобретатели в града на Механиката.
Унесен в мечти, нелфът почти не усети как навлезе с един крак в кабината. Когато се усети, Агронтар се озърна през рамо, поглеждайки за последен път към високите пушещи комини на дома. Багажът му вече беше натоварен в кабината в кожена торба – беше взел само най-необходимите си инструменти и механизми в случай на злополука, все пак не знаеше къде можеше да се приземи и дали нямаше да се повреди машината от вятъра и снега. Торбата беше зад седалката му – грубо направена от дърво, без кожена тапицерия, със закачен към нея кожен колан, който нелфът нахлузи около кръста си. Пред нелфа се намираше това, което той наричаше Контролен пулт – невъобразима плетеница от лостчета, ръчки, бутони и педали, която осъществяваше контрола над машината. Предната част на кабината бе почти изцяло покрита, само едно тясно прозорче, покрито с дебело стъкло и намиращо се точно на нивото на очите, осигуряваше видимост напред. Агронтар се смръщи и дръпна един от лостовете. От задната част на кабината се чу съскане и пуфтене, някъде под него се задвижиха бутала, отстрани забръмчаха перки и машината бавно започна да се плъзга напред.
Дотук всичко беше наред, помисли си нелфът. Летящата машина леко се носеше по твърдия заледен сняг, набирайки скорост. Това не беше първият тест с нея. Преди по-малко от месец Агронтар я беше изкарал на снежните полетата, но тогава така и не можа да полети с нея. Сега всичко беше перфектно изпипано, нямаше място за грешки. Докато седеше с очакване на седалката си, нелфът хвърли поглед към двигателя, част от който можеше да се види през дупка под краката му. Засега крилата не бяха задействани, затова двете метални бутала, които ги задвижваха, стояха неподвижни. Резервоарът работеше с изключително леко гориво, което наскоро беше открито в покрайнините на Ятир. Не го използваха много, затова Агронтар можеше да си осигури голямо количество от него. Чрез специалната измислена от него система, това гориво можеше да се кондензира наново в резервоара и почти да не се губи. Така спестяваше излишна тежест на гориво и можеше да използва по-малък резервоар. Естествено, това гориво не траеше вечно, при всяко кондензиране нелфът трябваше да добавя специална течност към него, за да възстанови свойствата си. Освен това немалка част от газовете успяваха да излязат навън, затова полетът не можеше да трае повече от два-три часа без да се свърши необходимото количество гориво. Важна част от мотора бяха двете широки един метър турбини, намиращи се под всяко от крилата – именно те задвижваха цялата машина. Сега те се въртяха с бръмчене и ускоряваха машината напред по снега.
Скоро скоростта бе толкова висока, че изобретението вдигаше облак сняг след себе си, а снежинките летяха невероятно бързо покрай кабината. Много от тях се лепяха на стъклото пред Агронтар и пречеха на видимостта. Двете странични стени на машината бяха открити и нелфът усешаше свирещия вятър край себе си. Броейки наум, той се пресегна към една ръчка пред себе си и се приготви да я дръпне. В същото време погледна през замъгленото прозорче. Доколкото можеше да прецени, беше достигнал желаната скорост. Изведнъж се стресна – на по-малко от двадесет метра пред него стърчеше заплашително сив ръбест камък, намираше се точно на пътя на машината. Агронтар не я беше приспособил за управление по земя, нямаше как да завие и да избегне препятствието. Ама че късмет, да нацели единствения стърчащ камък в цялата скапана пустиня, помисли си той и дръпна ръчката. Крилата леко промениха ъгъла си и нелфът усети, че започва да се издига. Но не достатъчно, за да избегне сблъсъка с камъка, разсъждаваше притеснен Агронтар.
Вече беше преполовил разстоянието до препятствието и можеше да прецени, че беше високо близо метър и половина. Нервно прехапа устни и стисна ръчката за издигане, сякаш можеше да ускори излитането. Но машината все още не се беше издигнала и на метър височина от земята. Леко отлепилите се от снега извити дъски колебливо се носеха малко над снега. Камъкът наближаваше. Агронтар нетърпеливо хвана двете ръчки за управление над него. Не биваше да се опитва да завие. Имаше опасност машината да заоре с крило в снега и тогава със сигурност щеше да се разбие. Само малко трябваше да се издигне, за да избегне ръба на камъка. Нелфът трескаво затърси торбата с инструментите си зад седалката. Успя да напипа вътре тежък гаечен ключ. След секунда колебание той го метна извън кабината. Не вярваше да има някакъв голям ефект, но поне всяка допълнителна тежест, от която се отървеше, улесняваше издигането. Агронтар хвърли поглед към торбата и разкъсван от колебание отново я върна на мястото и. Нямаше да рискува и другите си инструменти, щяха да му бъдат нужни, ако се разбиеше. Ако се разбиеше и ако оживееше, добави наум. Обръщайки се напред, нелфът видя как върхът на камъка мина някъде под кабината. Стисна клепачи. Чу се трясък на откъртено дърво. Машината се наклони съвсем леко наляво.
Агронтар рязко отвори очи и погледна през страничния отвор. Въздъхна с облекчение. Една от дъските, по които се плъзгаше машината, се бе откъртила при сблъсъка с камъка и се въргаляше в снега назад. С изключение на това, всичко друго беше абсолютно здраво, поне на пръв поглед. Летящото средство се издигаше вече по-свободно нагоре. Когато беше на около десет метра над земята малка червена стрелкичка се премести на таблото пред Агронтар. С доволна усмивка нелфът дръпна няколко лоста и под краката му се задействаха двете метални бутала. Те от своя страна завъртяха колянен вал, който пък задейства няколко зъбни колела, вериги и стави. Крилата величествено се издигнаха и свалиха, оттласквайки машината рязко напред и нагоре. Нелфът ограничи мощността на турбините и я прехвърли за задействане на крилата. Всичко работеше безотказно, заключи нелфът и хвана двете ръчки за управление над главата си. Чувстваше се като крал на небесата. Крилата се размахваха край него, а снежната пустиня се смаляваше далече долу. Ако се обърнеше, можеше да види Ятир отгоре – в цялото му величие и монументалност. Но засега не бързаше да се прибере там.
На височината, на която се намираше, духаше още по-силен и пронизващ вятър. За щастие на Агронтар обаче, той духаше точно в посоката, в която летеше – към Планините на Окото, и не смущаваше нелфа. След няколко минути на екстаз и гордост от постижението той започна да разсъждава над по-важния въпрос – как и къде да се приземи. Едната от дъските, по които се плъзгаше машината, липсваше. Трудно щеше да се приземи без опора, в най-добрият случай щеше да счупи лявото си крило, а можеше да свърши и далеч по-зле. Колкото повече разсъждаваше Агронтар над този въпрос, толкова повече започваше да се притеснява. Вятърът усилваше значително скоростта на машината и нелфът започна да се притеснява, че ще се отдалечи прекалено много от Ятир. Но ако се опиташе да се обърне в тази виелица, рискуваше да бъде преобърнат от вятъра и да изгуби контрол.
Сивата планинска верига все по-ясно се очертаваше пред него. Ако не започнеше да се приземява още отсега, имаше опасност да се разбие в скалистия склон. Можеше да се обърне на по-ниска височина, но не беше изпитвал такава маневреност на машината. Все пак трябваше да поеме риска. Не искаше да се отдалечава прекалено много от града, имаше опасност да се приземи чак в Планините, ако не и по-далеч... Понечи да дръпне лоста за спускане. Не можеше да си позволи да се отдалечи повече...
Ръката му остана на лоста, колебливо, без да го помръдва. Нима не можеше? Нима не можеше да продължи напред? Нима не можеше да преодолее самите Планини на Окото, да види света навън? Там, където бе лято, там, където тревата беше зелена, там, където народите бяха примитивни и не познаваха великите технологии на Ятир... Беше противозаконно да се напускат границите на Планините на Окото без разрешение от властите, а и малко хора бяха достатъчно смели да се опитат да ги преодолеят. Имаше само четири прохода в тази скална преграда – всеки от тях се намираше до един от четирите велики джуджешки градове-държави, охранявани строго от суровите грархи. Но никой досега не се бе опитвал да преодолее границата по въздух. А той имаше тази неповторима възможност...
И все пак, какво щеше да открие отвъд Планините? Ами ако намереше негостоприемен живот, ако не можеше да оцелее в примитивните условия на външния свят? Любопитството го разяждаше. Опознай света, за да научиш тайните му, казваха нелфите. Древните ятирци, изградили града на Механиката, бяха донесли огромните си познания за света и ги бяха съхранили в стотици хиляди книги, и до днес четени в Ятирската библиотека. Но наученото от книгите понякога не беше достатъчно. Немалко нелфи в днешно време молеха за разрешителнно за напускане на Планините в жаждата си за знания. Естествено, бяха пропускани само под определени условия и без да носят технологии от Ятир в себе си. А Агронтар сега имаше перфектната възможност да избяга бързо и незабелязано, да види външния свят, да опознае с очите си написаното в книгите.
Беше прекарал повече от двадесет години в Ятир – една трета от живота си. Беше свикнал на активния живот в града, на шумящите работилници и заводи, на пушещите комини на мините, на съскащия звук на пара и звъна на метал. Но все не му даваше мир мисълта, че има и друг живот, различен от този. Нищо не го задържаше в града на Механиката, роднините му, както обикновено ставаше в многобройните нелфски семейства, рядко му обръщаха внимание, всеки в града гледаше своята работа, своите лични интереси. Може би навън щеше да намери приятели, можеше да спечели слава и да натрупа богатства със знанията си. Да. Трябваше да се възползва от възможността.
Леко дрънчене прекъсна мисълта му. Малък звънец се беше задействал, напомняйки му, че трябва да добави важната течност към горивото. Той бръкна в торбата зад седалката и извади голяма зелена бутилка. Кианил – така наричаха нелфите този химикал. Той беше основна съставка на новооткритото гориво и трябваше да се добави, за да бъде горенето достатъчно силно и за да не се разпиляват газовете извън мотора. Агронтар отвори бутилката, отвинти капачката на малък цилиндър до себе си, свързан с резервоара, и изля жълтата на цвят течност вътре. Машината леко потрепери и монотонното и движение продължи.
Агронтар погледна през замъгленото стъкло към вече толкова близките скални зъбери. Имаше още три бутилки кианил, надяваше се, че бяха достатъчни за целия път, докато преодолееше Планините. От време на време се ослушваше за смущения в двигателя, в това време рискът от повреда бе доста голям. Добре че вятърът не духаше насреща, иначе със сигурност нямаше да може да стигне далеч. Над машината се бяха сгъстили черни облаци, снегът яростно валеше и проникваше в кабината при Агронтар, който предвидливо не беше свалил качулката на палтото си. Почти не се налагаше да управлява машината ръчно – вятърът сякаш винаги я насочваше в правилната посока. Махащите крила завихряха около себе си снежинките и вече се движеха забележимо по-трудно. Във въртенето на перките също се забелязваше известно смущение. На няколко пъти нелфът се запита, какво, в името на Разума, правеше и защо рискуваше живота си в това безмислено начинание. Това му беше проблемът, мислеше си той, беше луда глава и всички в Ятир го знаеха. Всеки нелф е достатъчно здравомислещ, за да си стои на земята, ето защо никой досега не беше пробвал да лети.
Опита се да се успокои и да се съсредоточи върху целта си. А тя се издигаше точно пред него, вече лесно различима – високите заснежени върхове и стърчащите сиви скали. Набра височина, за да мине над върховете. Само след няколко маха на крилете Агронтар видя под себе си величествените Планини на Окото, голите им склонове, по които не минаваха пътеки и през които не водеха проходи. Простираха се на десетки километри напред, безкрайно море от планински върхове, докосващи небето. Още малко, още толкова малко. Хоризонтът беше замъглен и Агронтар не виждаше накъде отива, но знаеше, че скоро щеше да види дневната светлина, а заедно с нея и света отвън.
Звънецът отново сигнализира на Агронтар да добави вълшебната течност. Нелфът придърпа торбата към себе си и забърка в нея за зелените бутилки. Извади една, остави торбата на коленете си и се опита да отвори тапата. Унесен в работата си, Агронтар погледна замислен напред и видя през прозорчето гигантската бяла фигура, летяща към него. Така се стресна, че изтърва бутилката, тя се претърколи по пода и изпадна от кабината. Ядосан и същевременно изплашен, Агронтар се вгледа във фигурата.
Беше птица. При това доста голяма. Перата и бяха снежнобели, човката и бе синкава и приличаше на остро криво парче лед. Съществото приличаше на орел, но беше доста по-голямо. Точно в този момент беше забавило полета си и насочило острите нокти на краката си към летящата машина. Намираше се на не повече от десет метра, а беше толкова голямо и ясно различимо. В мига на паника Агронтар беше забравил, че трябваше да добави кианил към горивото. Машината силно се разтресе, торбата се изхлузи от ръцете на нелфа и се разпиля. Агронтар отчаяно се опита да хване бутилка кианил и успя да притисне с крак една от тях преди да падне извън кабината. Торбата изхвърча заедно с останалото си съдържание навън и се изгуби във виелицата.
Трябваше да се приземи непременно. Нелфът трескаво оглеждаше планините за равно място, като в същото време не изпускаше от поглед приближаващата се птица. Перките затракаха, крилата заскърцаха, цялата машина се тресеше. Агронтар видя жълтите хищни очи на съществото, което с един мах на крилете си изчезна от погледа му. В следващия миг нещо много силно и тежко се стовари върху покрива на кабината. Тя се разтресе още по-силно и след броени секунди остър нокът проби тънкия метал, съдра го като хартия и разкъса целия покрив. Нелфът погледна нагоре и видя чудовищната бяла птица, която го гледаше с поглед на хищник, разтворила ледената си човка. Само секунда бе нужна на Агронтар да разбере какви бяха намеренията на птицата. Той бързо се отдръпна встрани, за да отбегне смъртоносната човка, която се стрелна точно там, където досега беше главата му, откъртваики горната част на седалката. Със светкавични движения нелфът взе от пода бутилката кианил, която досега бе придържал с крак и стисна гърлото и. Погледна нагоре навреме, за да отбегне следващия смъртоносен удар на птицата. Още докато се стоварваше острата и човка, Агронтар се изви и разби бутилката в главата и. Жълтата течност се разпръска навсякъде из кабината и се стече по очите на съществото. То изпищя, изкара главата си от кабината и пусна машината. Агронтар видя как пейзажът бавно се издигна нагоре. Трескаво започна да дърпа лостове и да натиска бутони, за да стабилизира машината, но тя продължи да пада надолу. Тогава той хвана две ръчки от двете страни на седалката си и ги дръпна с мъка към себе си. Крилата бавно се завъртяха, но това не помогна много. Сега продължаваше да пада, но под по-малък ъгъл, и имаше време да потърси място за кацане. Отново пое ръчното управление и закръжи отчаяно наоколо. Не се виждаше нищо освен остри върхове и стръмни склонове. Ето защо Ятир бе така добре изолиран от външния свят. Ето защо никой не можеше да преодолее неговата огромна скална ограда. Защото нямаше и едно проходимо място в нея.
Изведнъж погледът на Агронтар се спря върху малка котловина сред зъберите. Изглеждаше достатъчно широка, но нелфът не виждаше път, който да извежда от нея. Въпреки това бе готов да се хване и за най-малката сламка пред опасността от удавяне. Агронтар успя да насочи машината към площадката за кацане и посегна към стабилизаторите. Жалко, че нелфите не вярваха в богове, помисли си той, понякога е доста успокояващо да се помолиш...
Точно сега трябваше да разчита на разума си. Той се съсредоточи, стисна стабилизаторите и зачака да се приближи достатъчно. Успокояваше го мисълта, че в котловината не се подаваха остри скали, за разлика от склоновете, и че щеше да се приземи върху мекия сняг. Все повече летящата машина се приближаваше към целта. Вятърът, нахлуващ в кабината, духаше снежинки в лицето на Агронтар и го заслепяваше. Нелфът продължи да наблюдава целта, да наглася стабилизаторите и от време на време да дърпа някоя друга ръчка. “Ще оцелея”, мислеше си той. “Не напуснах Ятир, за да умра.”
Машината навлезе с голяма скорост в котловината. Устреми се напред и замалко да се блъсне в отсрещния склон, когато рязко зави, накланяйки се надясно. Направи полукръг и продължи да завива в спирала, докато заора с дясното си крило в снега. Това уби голяма част от скоростта, но летящото средство продължаваше да се носи напред без да спира. Дясната дъска, на която се подпираше – единствената останала след сблъсъка с камъка, се опря в снега и машината започна бавно да се накланя наляво. След няколко метра дъската с трясък се отчупи и подът на летящото средство застърга в снега. Много от частите на двигателя се разпиляха след спиращата машина, която със стържещ звук заора в земята и спря в облак снежинки, забивайки се в пряспа сняг.
Агронтар изпълзя от кабината на четири крака и повърна. Добро приземяване, помисли си кисело той. Изправи се на крака и огледа местността. Намираше се в края на котловината, оттук виждаше само ограждащите я стръмни баири и черното облачно небе.
- Това е само началото – каза си нелфът и закрачи нагоре по склона.

Избягайте от ежедневието и опознайте света отвъд. Посетете Евалорм!

Малко арт фикшън:

Хммм.. пич тъй като никой досега не те изкритикува, аз ще го направя. Виж сега готино е да си мислиш историйки, но е недопустимо в представянето на една ролева система да има 10 траници измишльотини и 1/2 страница писано нещо за самата система. Така няма да ти говоря, колко оригинални са ти расите, защото а/не съм чел 10-те страници баластра б/не са расите тея дето ще направят книгата ти популяна. Защо мислиш половината свят играе D20 системи? Еми не е заради оригиналните раси, да те светна.
За да се играе една система тя трябва да да е лесно смилаема и естествено реалистична. И ти твърдиш, че вашата е такава. Може и така да е, това ще се разбере само като се играе. Но някакси d6 базирана система ми звучи леко ограничаващо.
Друго нещо... ако си мислиш че си открил топлата вода, с тая безкласова система, аз ще ти кажа че жестоко се лъжеш. По начало това беше идея на екипа на Аксиом 16 не знам дали са я реализирали, не съм им отварял книжката.
И накрая с риск да ти убия всичките мераци ми е непонятно, защо правиш нещо, което така или иначе ще се играе максимум от теб+бай пешо+бай иван и брат му, от блока. Тъй де, таака или иначе, щом си се захванал с с такова нещо, значи знаеш колко малък процент от българското население се събира някъде не за да пие бира и люпи семки а за да играе ролеви игри. И какво 1 година си се бъхтал само заради тоя детодуха гората? Ако наистина смяташ, че можеш да направиш нещо добро, защо не направиш сетинг по вече готова система? Така хем ще си удовлетворен, хем труда ти няма да е на вятъра.
Ще ме попиташ защо е по - гот да правиш сетинг по готова вече система. И ще ти отговоря. Защото а/ явно си човек с творчество , б/ явно системата е нещо, което ви накуцва, в/има някои групи играчи, като нас например, които си сваляме всички сетинги дето намерим.(например сега играем D&D по Ravenloft)

P.S. Не разчитай толкоз много на фантазият си!
П.П.П. Рисунките са леко детински такива едни