Заглавие: Mk - ' Началото ' Публикувано на: 07 Юли 2005 21:24
Ето че и аз започнах ново разказче... надявам се да ви хареса...
Глава първа
Безумният му поглед блуждаеше около жертвата... още няколко секунди и тя щеше да бъде само негова... тялото й да падне в жертва на дявола... силата му да нарасне... нямаше надежда за спасение. Скоро щеше да усети кръвта, да вкуси страха, да почувства болката... сила - всичко е сила. Мъжът беше облечен в дълга черна мантия, която се вееше от студения летен вятър, дъждът валеше в продължение на няколко дни сякаш искаше да изчисти тази прокажена бездна на обречените. Очите на хищника блуждаеха по беззащитното тяло на жертвата, огънят на яроста, на глада и насладата скоро щеше да изпепели поредната си грешна душа. Гладът за кръв го изяждаше и го убиваше с всеки изминал ден... или трябваше да се отдаде на дивото или да умре като една проста душа... трудно е да си велик... трябва да си безумен, за да си велик в очите на другите - да почувстваш страха им, да усетиш уважението им... но струва ли си да изгубиш човешкото заради някакви нищожества? Сега хищникът трябваше да порази невинното момиче или да се изгуби в пропаста на нищетата. Жената изкрещя в безуспешен опит да се спаси, но никой не можеше да я чуе... точно уважението към звяра я погуби... пътят й беше предначартан... тя щеше да бъде поредната му жертва. Никоя проста душа нямаше да посмее да дойде в парка, за да я спаси... хората се страхуваха от чудовището, но не смееха да преодолеят страха си. Очите се затварят... мракът настъпва и идва нищото. Пламъците на тъмнината изгаряха очите му... хишникът се готвеше да погълне невинната жертва. Природата е виновна.
Чудовището придвижи бавно ръката си и издърпа мантията си... острието ледения му нож проблясна на лунната светлина и се срещна с очите на жертвата си... сега страхът изпълни душата й още повече и тя изпищя повторно, но отново без резултат... тя разбираше, че е обречена, но нещо я караше да вярва... надеждата умира последна. Но нищо... само няколко птици излетяха уплашени от гласа на момичето. Мъжът се приближи бавно към нея и извади оръжието си, което нетърпеливо чакаше жертвата си. След секунда острието премина през гърлото й - кръвта бликна. Момичето се стовари безжизнено в прахта - убиецът падна на колене и погледна доволно към луната - неговата майка и закрилница. Ще има само мрак е пламъци. Когато хората загубят надежда в светлината, мракът ще бъде слънце. Всички бяха обречени. Сега за него настъпи толкова очаквания момент... той наведе глава и докоста усните си до кръвта на жертвата си... нектара на живота го изпълни. Много философи са вярвали, че когато човек умре душата му усеща неизмеримо щастие и се изпълва със знание и сила, но едва ли са подозирали, че тази сила може да бъде погълната от палача на жертвата ?! Хищникът завърши ритуала си с пронизателен рев - той усещаше как мощтта кипи в него! Земята бе потънала в кръв... скоро щеше да потъне в кръв. Чистилището на светлината нямаше да задмине никой. Хищникът преметна мантията си и закрачи по мократа повърхност. Почвата беше още мокра от дъжда... влагата щеше да разяде тялото и полицията щеше да намери само едно неизвестно тяло. Той обърна гръб на момичето и по лицето му изплува жестока усмивка - сега се чувстваше доволен и силен. Радостта от победата е нещо безценно за една отчаяна душа. Сега сякаш целият свят беше пред коленете му. Изведнъж нещо зашумя в храстите - хишникът се обърна, но не видя никой... той можеше да се скрие, но топлината му щеше да се усети във въздуха, но не стана така... само студ и страх. Кой ли смееше да му се противопостави в неговото кралство? Да не би някой безумен смелчага да бе решил да сложи край на царуването му? Хах... колко смешно звучеше в главата на хишника. Секунда по-късно нещо удари мощтно главата му и той падна в калта. Щеше да си плати... всеки си плаща. Час по-късно грешникът се събуди и усети студа... до него имаше някой, но не казваше нищо... какво ли щеше да прави с него... кой ли беше той... как смееше да се подиграва с него... той беше хищникът, а сега бе хванат от ловеца.
- Кой си ти? - изкрещя бесен той и започна да се премята в безуспешен опит да се освободи от въжетата, които го държаха, но ръцете и краката му бяха вързани твърде здраво... човекът не беше някакъв смешен нещастник... явно знаеше какво прави - ще си платиш нещастнико... само да се освободя и ще усетиш целия ад срещу себе си! - убиецът продължи да се гневи.
Последните му думи явно пожънаха успех и скоро чу как човекът до него се изправя на крака и се доближава до него. Въжетата се скъсаха и освободиха звяра. А той само това чакаше и скочи побеснял на крака. Отмъщението е сладко... болката е сладка. Остриетата на ножовете му опираха в тялото му и още бяха на местата си... колко глупаво за нещастника... сега щеше да си плати. Но него го нямаше - сигурно се надяваше да се скрие в сенките на мрака... глупак.
- Къде си? Покажи се копеле! - изкрещя бесен звярът.
- Аз съм тук - каза сурово някой до ухото му и хищникът усети как леденото острие на ножа му се забива в топлото му тяло... болката го изпепели и той падна на колене и се хвана за корема, но не успя да притисне мъката си. Кръвта му бликна и поля черната земя... кръв на грешник - но ти къде си? - гласът му изчезна в тишината.
- Ох... - хищникът изпъшка леко и извади стона болка от душата си - .... ела пред мен и не се крий! - изкрещя и вдигна оръжията си готов да се защити при втора атака. Нямаше да успее да го победи само с една малка раничка. Чудовището обходи с поглед тъмнината и го видя... - сега ми падна.
Фигурата на ловеца изплува от мрака. Това беше той - излязъл от дълбините на пъкъла, роден в огъня на тартара... паданлият ангел. Малкълм бе облечен в черни дрехи, които се сливаха с мрака. Дългата му къдрава черна коса закриваше лицето му, но не и суровия му поглед. Очите им се срещнаха и пробудиха ужас и страх в хищника - какво безумие бе извършил. Той беше обречен... сичко се обърна... сега първичното беше жертвата... той беше слабият. Хищникът падна уплашен и започна да моли за пощада, въпреки че знаеше че няма да я получи, но погледът на ловеца изпепели и последната капка в душата му. Съдникът идваше. Звярът започна да бяга в изблик на отчаянито си... на сутринта обезобразеното му тяло бе намерено от останалите животни. Неизмерима мощ... нещо огромно, което кипеше на фона на спокойствието... щеше да ни погуби. Това беше неговият живот... сега зората роди началото - дъждът спря.
|