Там някъде из равнината край Дунава, на гранацата на река Дунав и отсечената долина на реката на румънския бряг, се намира един красив, стар европейски град. Красив с широките си улици и големите жилищни блокове, със засмените лица на минувачите. Навред из града се виждат и стари, красиви постройки от европейски стил. Това е останало от града, като спомен от бурната търговия, каято се е извършвала от многобройни чужденци, посетили го. За всичко това спомага речната врата на града, а именно речното пристанище-много красиво, особено през пролетта.
Приятно е да седиш на терасата на речната гара, подухвайки те леко пролетния вятър. Пред теб изниква една прелестна картина. Голямото пристанище ширнало се като ивица покрай брега и белите чайки и кораби накацали в тихите води на Дунава. Но хубаво е и на есен, когато жълтите листа позлатят земята. Пристигат учениците за да изпълнат класните стай със смях и глъч. Оживяват се и кината и разходките от тези млади хора. Именно в една такава есен пристигна едно момиче да учи за първа година в един от техникумите на града. На село тя е била отлична ученичка и спортистка. Името й е малко странно - име от епохата на стари и славянски български крале, на древната хубавица Мария-Десислава. Калояновата дъщеря. Тя също беше красива. С бяло като сняг лице с хубави късо постригани коси. Тя ходеше винаги с простичко облекло, но винаги с вкус подбрано. Не само момчетата от техникума, но и дрегите младежи от разходките се заглеждаха в нея, но тя на никого не обръщаше внимание. Заесе сериозно със спорта. Всеки ден ходеше на тренировки в спортната зала и постигна добри резултати. Всичко щеше да върви така, но един ден се случи това което поизмени живота й и наруши нейното спокойствие и ритъм. Тя играеше на шведската греда(стена). Треньорът още го нямаше, но залата беше пълна с младежи и девойки, който идват да тренират. И тя реши сама да поиграе малко. Десислава стига вече последните прегради когато една от пръчките се изкубва от ръцете й. Тя политва на долу и от ужаса затваря очи. Височината е доста голяма, а отдолу има обърнати столчета. Десислава за миг съзнава, че я очаква смърт и не успява дори да извика. Но какво е това? Тя пада в ръцете на някой, а после съвсем леко от инерцията пада на пода. Когато се осмелява да вдигне очи, Десислава вижда над себе си едно красиво момче. Тя го познава по физиономия. Това е трето-курсникът от нийния техникум-Огнемир или Оги, както му казват всички, републикански шампион по вдигане на тежести. Тя знае, че той е от града, а и той я познава, но никога не са разговаряли. А сега Оги стоеше до нея и смирен я гледаше с широко отворени очи.
- Нали... нали Ви няма нищо. Аз щом видях дотичах. Мисля, че навреме.
Деси само
се усмихна и тихичко каза:
- Не, нищо ми няма. Благодаря Ви много и Ви моля не казвайте нищо на треньора. Той мълчаливо се съгласи с кимване на глава. Тя чак сега усети, че още лежи, смутено скочи и се отдалечи. Тренировката си продължаваше, а Десислава си беше съвсем спокойна, като че нищо не се беше случило. Но през цялото време усещаше нечий очи да я следят навред из залата. Този път тя игра неимоверно точно, дори и треньорът й се зачуди. Привечер, когато излизаше от съблекалнята, Деси видя пред вратата да стои Огнемир. В първия момент тя се посмути, но все пак тръгна уверено. Когато мина покрай него, той я хвана за ръката и съвсем тихо и развалнувано каза:
- Десислава, ако не смятате това за нахалство, аз искам...разбирате ли... да Ви изпратя.
За първи път той произнасяше нейното име и искаше това разрешение от нея съвсем по хлапашки. Деси се изчерви, но все пак каза
със спокоен глас:
- Както искате. Да вървим.
Те се сляха с шумящата тълпа от хора и сакаш изчезнаха. През цялото време тяхната тема беше спорта, училището и приятелите. Когато тя се спъна в един камък и политна, той леко я хвана за лакътя и не я пусна до квартирата, сякаш беше забравил за това. А тя чувстваше неговата топла уверена ръка и тая топлина я пронизваше цялата. През нощта Десислава не заспа. Чак на сутринта тя разбра, че е започнала да обича и това я разтревожи до известна степен. Тя стана и уморена отиде на училище. Голямото междучасие срещна Оги на двора. Умората в миг изчезна и Дисислава се изчерви, но го поздрави. После седнаха на една пейка и той съвсем наивно й каза, че ще я чака след часовете. Останалите часове минаха за нея като в сън. По рано Деси последна излизаше от клас, а сега излезна първа. Видя, че Оги я чака засмян долу до портата. Те тръгнаха сред потока от ученици усмихващи се, което беше противоположно на сивото и мрачно небе. И за никой не бе трудно да узнае, какво става между тях. И те самите не усетиха, че от този ден започна едно чисто и истинско приятелство. На кръстопътя където трябваше да се разделят те дълго си държаха ръцете за довиждане и все не можеха да се разделят. От този ден те бяха навсякъде заедно-в училище, в залата, на разходка, на кино. Огнемир не й каза че я обича, както правят всички донжуановци, но с всичко доказваше това. Той с нищо не потъпка нийните желания, не оскърби нейните чувства. Деси се запозна с брат му той беше по-голям, но също много добър човек. По-късно тя се запозна с цялото семейство в чийто сърца успя да спечели обич и уважение. Тази тяхна
връзка не им попречи никъде. Те пак си бяха първенци в училище и спорта. Но имаше и такива, който завидяха на тяхното щастие. Това бяха повечето момичета. Първа дръзна да развали тяхната връзка една Лили. Тя се мъчеше да опетни Десислава пред Оги, но не успя.

Огнемир и Десислава посрещнаха щастливи Нова година, но не подозираха какво може до им донесе тя. Беше много весело когато се чукнаха с пълни чаши, пожелавайки си здраве и щастие и радостно се целунаха. Така щастливи посрещнаха и пролетта. Идваше краят на учебната година. Всички ученици изживяваха с трепет тези дни. Ваканцията Десислава трябваше да замине заедно с другите ученици на лагер далеч, а Огнемир имаше сериозни състезания и трябваше да остане в града. Това щеше да бъде за тях първата раздяла, и точно в миговете на тази раздяла се намеси Лили.
Десислава дълго чака на уреченото място, но той не идваше. Някаква сила я отвежда пред паметника. Там тя вижда Лили и Огнемир да разговарят. Деси знае за обичта на Лили към Оги, но той й се закле, че за нищо на света няма да й измени. А сега? Какво е станало? Защо именно тяхната последна вечер той избра за раздяла за- винаги? Защо не почака тя да замине и да й пише? Щеше да бъде по-леко. За миг в нея се обърна всичко, краката й се подкосиха, главата й се завъртя и тя политна да падне, но успя да се хване за една ограда. В миг той вдигна глава и я видя бледа, трепереща, но все пак величава. Тя тръгна, макар и още треперейки, но когато се приближи до тях се овладя и каза:
- Добър вечер! - След това с един поглед погледна Оги, в, който поглед той съзря един въпрос: "Аз те обичах. Защо ти падна? Защо ти излезе по-слабият?" В този въпрос имаше дълбока болка, на изгубеното съжаление към него предишният приятел, и пак гордост. Той се съвзе и извика:
- Деси! Деси! Десислава! Ти грешно си разбрала! Върни се! Деси!
Но тя вече тичаше силно без да се обръща. Чуваше, че той я гони. Сълзи капеха по бузите й. Хората я гледаха учудени. Как и се искаше да спре да облегне глава на топлото рамо. - Но не! Това значи да му прости, да се унижи пред всички тия ученици. И тя с последни сили се скри в един вход. Оги не я видя и продължи да тича. Тя го видя за част от секундата как премина с разрошена коса и потно лице. "Ех Оги, Оги, аз не вярвам да се намери друго момиче в света, което да те обича като мен. Но няма да те прокълна, а сестрински ти прощавам, да си намериш друго по-добро от мен
момиче и дано тя да ти даде това което
аз не съм ти дала и не мога да ти дам, за да бъдеш щастлив..."
Това тя
промълви в тъмният вход и се прости със своята свидна любов, за да направи другите щастливи. После съвсем отмаляла се прибра в квартирата си. Рано на другата сутрин тръгваше лагерният влак. Тя стана уморена, не мигнала цяла нощ, както и през оная първата, но сега не изпитваше умора от щастие, а от чувството, че ще бъде самотна. Отиде на гарата последна. Разбра, че Оги е тук и незабелязано се промъкна във вагона. Тя щеше да бъде на лагера заедно с най-добрия приятел на Оги - Боян. Бяха се разбрали да не се отделя от него. Сега не искаше да отиде при Боян, защото знаеше, че Огнемир е там. Когато колелата на влака започнаха да скърцат, тя не изтърпя и се показа на прозореца. На перона видя Огнемир да стой блед, с дълбоки сенки под очите, с несресана коса. Тая нощ не беше спал. Оги също я видя и очите им не се отделяха едни от други. Но влакът тръгваше. Тогава Оги се затича редом с него, като несъзнателно от очите му капеха сълзи. Деси също плачеше и го гледаше без да промълви нито дума. Всички гледаха тази трагична сцена и бяха покъртени от цялата си душа. Те знаеха какво се бе случило между тях. Дадоха си сметка, какво може да донесе завистта. Но влакът усили хода си. Оги взе да изостава, докато съвсем се изгуби. Деси чак сега разбра, че той е невинен, че той е пак нейния добър Оги и го запомни завинаги тичащ, разперил ръце с мокри бузи от сълзите, с разкопчана риза и измачкани дънки. Тя влезе в копето и седна срещу Боян. Всички я гледаха втренчено, но тя вдигна глава към Боян и като се усмихваше, каза:

- Нищо! Това беше една проверка на любовта ни, в която ние геройски издържахме. Тук нямаше виновен и прав, и двамата бяхме виновни и двамата прави. За мен той си остава добрият Оги, какъвто си беше до сега. Нека с нашите сълзи лекуват поне малко нашите врагове, чийто пътища са завинаги прекъснати. Нека всички разберат, колко е силна любовта на тези, които се обичат.
Тя се засмя. Така леко разведрена пристигна в лагера. Но все пак ден и нощ й се явяваше Оги. Той я гледаше и й вдъхваше доверие и смелост. А какво правеше Оги през това време? От гарата той дълго се лута безцелно по брега на Дунава. След това съвсем отмалял се върна в къщи и се просна безчувствено на леглото. В главата му се въртеше мисълта за самоубийство. Той стана взе една тетрадка и започна да пише. Писа дълго, без да прекъсва. Късно през нощта свърши с писането. После взе един лист хартия и написа на Деси писмо. Чак тогава си легна. Сутринта стана и тръгна на тренировката. Мисълта за самоубийство не излизаше от главата му. На външната врата той каза на брат си:
- Батко, ако се случи нещо, в първото чекмедже на бюрото има една тетрадка. Виж я!
И затича на доло по улицата. Пътем Оги пусна писмото в пощенската кутия, и отиде неспокойно в залата. Когато привършваше вече, тичешком влезе брат му. Донесе телеграма от Деси, в която пешеше:"Ще бъдем отново заедно! Деси!" Оги се завъртя от щастие. В този миг той беше най-щастливия в света. Въпреки увещанията на брат му - да се върнат в къщи той реши да се поизкъпе малко в Дунава. На плажа видя всички свои
приятели и от радост, целият изпотен се хвърли в студените води на реката. В миг нещо го прониза и той се усети на дъното. Повече нищо. Приятелите му забелязаха, че потъва и всички се хвърлиха във водата, но вече беше късно. Следобед намериха трупа. Лекарите установиха, че вследствие рязката промяна на температурата е получил разрив на сърцето. Всички бяха като гръмнати. Никой не искаше да вярва, че Оги не е жив, а Деси нищо не знаеше. Вечерта тя получи неговото писмо, в което пишеше: "Мила моя Деси, аз обичам само теб и никоя друга на този свят. Когато ти ме видя с "оная", аз исках да й затворя устата завинаги, но ти моето момиче не знаеше това. Ако не ми повярваш и ме изоставиш, то за мен няма живот! Целувам те Оги!"
Милата тя, не знаеше, че когато четеше тези редове, той не е вече между живите. Бяха си легнали всички, когато дойде телеграма да извести за смъртта на Огнемир. Те бяха две,изпратени от брата на Оги - до Деси и Боян. Боян просто не повярва на очите си. Стоеше вкаменен със затворени очи и избликнала по челото пот. После като светкавица премина през съзнанието му мисълта за Деси. Да, ами кой да й каже! Не, той нямаше сили. А още тази нощ трябваше да заминат за града. Боян се обади на ръководителя. Те двамата дълго мислеха, как да съобщат на Деси страшната вест. Най-добрата й приятелка се зае с това. След дълги извъртания, тя успя да й каже. Деси само изпищя и се хвана за леглото. Така тя стоя дълго безмълвна, сякаш беше онемяла. Когато в стаята влязоха Боян и ръководителя, тя ги погледа и с блуждаещ поглед прошепна:
- Той е умрял! Той не е вече жив! Нима това е вярно! Нима няма да го видя вече! Оги - това беше още един силен вик, който разтърси стаята. Всички започнаха да плачат. Чак сега тя разбра и се хвърли ридаеща на леглото. С какво заслужи тази девойка такава жестока съдба. Ще издържи ли тя на този съкрушителен удар. С нощния влак Деси и Боян заминаха за града. През цялото време, Деси лежа на рамото на Боян и плака. Той не можеше да изрази своята мъка, понеже трябваше да я утешава. Рано сутринта пристигнаха в града и отидоха направо в къщата на Оги. Деси разбра от присъстващите, че Лили е тук, цялата облечена в черно и припада от плач. Нещо я прободе в сърцето, но не можеше да се сърди на никой. Този, който знаеше истината е вече мъртъв. Съкрушена бавно влезе през портата. На вред из двора сновяха черни силуети. Под разкошната корона на кайсията, Деси видя ковчега с тялото на своя любим. Тя бавно се
приближи. Гледаше го с широко отворени очи. Лицето на Оги беше спокойно, сякаш беше заспал и ей сега ще се събуди. А как й се искаше това да е един сън. Спомняйки си безгрижно прекраснити дни, знаейки, че никога вече няма да посетят нейния живот. Майката на Оги леко я целуна и прегърна като родна
дъщеря. Доверчиво завря главата си в
обятията й. Така тези две жени посрещнаха съдбата, каято донесе скръб по скъпата, за тях жертва. Лили забеляза тази сцена и позеленя от яд. Започна да вика и припада, но никой вече не й обръщаше внимание. Всички погледи бяха отправени към момичето с хубавите черни очи, на което никак не му преличаха черните дрехи. Тогава братът на Оги се сети за тетрадката, изнесе я и зачете: " Има едно момиче, което изпълни целия ми живот, то се нарича Десислава"... Деси не чу нищо повече. Главата й
се въртеше. С това Лили беше направо зачеркната и никой не забеляза къде и кога изчезна тя. Деси усети, че майката на Оги слагаше нещо на раменете й, но не съзнаваше какво е това. А тя беше отрупана с всички дарове, който се полагат на една булка. Това беше предназначено за булката на Оги, но той не дочака това. Дойде време погребалното шевствие да тръгва. Музиката засвири своя марш. Най-добрите приятели на Оги взеха ковчега на ръце. Той завинаги напускаше своя дом. Най- отпред вървяха Деси и Боян. Те носеха голям венец, с портрета на Огнемир. Навред от където минеха, хората се спираха и проронваха сълзи. Мнозина от тях се присъединяваха към трагичната церемония. Деси не усещаше къде стъпва. Паветата пред нея подскачаха, но тя стискаше зъби, вървеше. Това беше последната разходка на Огнемир из града. Когато стигнаха до зиналия гроб, Деси не издържа и падна до ковчега. После като на сън усети, как буците една по една падаха върху ковчега и отнасяха Оги завинаги от този свят - там някъде в безкрая от където не ще се върне никога при нея. С разтреперен глас тя промълви последните слова към своя любим:

- Спи спокойно, мили мой! За мен не се тревожи. Аз няма да обикна никой друг. Моето сърце е изгоряло завинаги и не е способно да приеме друг. В мен вече не тупти сърце, а въглен. Сбогом моя любов! Сбогом завинаги!

Вечерта след погребението съучениците и приятелите на Оги бяха организирали заря в негова памет. Един от ръководителите говори за живота на Огнемир "Смърта го покоси - каза той - в най-радостните, най-плодотворните години! В разцвета на младостта и творческите успехи, взел диплома за средно образование, пред прага на животал Наистина жалко е да умреш на 19 години, когато живота е вечна пролет. Ученици, негове приятели, познати, нека кръстим нашият нов отбор на името на нашия незабравим Огнемир. Нека почетем с едноминутно мълчание светлата му памет."

Всички паднаха на колене, бършейки сълзите си. Настана гробна тишина. И в тази тишина прозвуча силен и плачовен вик. Всички се обърнаха. Това беше Деси. Цялата в черно, тя беше коленичила, отправила взор в небето:

- О, небе, небе. Защо ми го отне?

Никой не можеше да издържи на тази сцена и всички се разплакаха. Но най-силно се чуваше един глас, който тихия вятър поемаше и отнасяше по света за да разкаже на всички за тази клета девойка която носеше името на Мария-Десислава. Тя също изгуби своя любим както някогашната Десислава, но никога не го забрави и не опетни неговата велика слава. Десислава не отметна черното расо и не се погреба в манастир, но забрави радостите на живота си и се посвети изцяло на училището и спорта. И сега, ако идете в този стар град, ще видите едно красиво момиче, което ходи само и понякога се усмихва леко. Край нея минават влюбени двойки, тя ги следи с тъжен поглед и за миг очите й се насълзяват. Сега тя е четвъртокурсничка - точно на годините, на който почина нейния любим и е пред прага на живота.

MMM......добро е !!! Много при това. Хареса ми !
Продължавай да пишеш !