Кажете какво мислите за това разказче, което съм писал преди доста време:

СПАСЯВАНЕТО НА ДЖОН РОСТЪН

Джон Ростън. Пияницата. Учителят по география, на който всички се смеят. Ергенът на 43 години, който изглеждаше на 55 и така и не успя да се ожени. Бившото момче, което не става за нищо, и сегашният възрастен, който все още не става за нищо. Отхвърленият. Този, от който никой няма нужда.
Неудачникът.
Той се събуди в чудесната лятна утрин, в която малкият Били се опитваше да възседне новия си велосипед, и погледна часовника, паднал на пода, до леглото. Показваше 8:55 – нормалното му време за ставане, след поредното нощно запиване. Днес имаше часове в училището от 10:20 до 14:50, а после 17:10 до 18:00 часа. Лошо ставаше, защото имаше дупка, от около два часа и половина, която трябваше да запълни с нещо. Той не знаеше какво да прави и вероятно пак щеше да отиде до близкия бар да обърне една чашка. Всъщност, какво толкова му мислеше? Нали така правеше всяка седмица през този ден. А и през останалите дни – само че по друго време.
Но този път не му се пиеше.
Когато се събуди с този силен махмурлук в онзи ден, той осъзна какъв начин на живот водеше и се почувства много зле. Толкова зле, че никакво пиене нямаше да го оправи.
Не и този път.
Бе толкова отчаян, че и водката нямаше да помогне.
Той знаеше това, и действително се почувства още по-зле, когато го осъзна.
И на какво да премине, тогава? Наркотици? Стар беше за тия глупости.
Измъкна се от завивките си и седна в леглото. Мършавите му, космати крака и подпухналото му, брадясало лице говореха красноречиво, че така не можеше да я кара повече. Те бяха физически израз на отчаянието, което го бе обхванало. Не можеше така.
Така ли? Защо?
Просто му омръзна да се крие и да бяга.
Това помагаше някога, но всичко си е до време, както гласи една стара поговорка.
Почеса се по пъпчивия си гръб и си обу смръдливите чорапи. Сменяше ги два пъти в седмицата, в неделя и в сряда, и сега бяха твърди като дрехи, които са стояли на простора през зимата и са се вкоченясали от студ. Естествено, в този случай не студа бе причината, а начинът му на живот, който водеше от години. Питаше се дали да не го прекрати.
Мисълта за самоубийство се прокрадваше в пияния му, нещастен мозък от дълго време, но едва тази сутрин изкристализира и го накара наистина да започне приготовленията.
Как да си отнеме живота?
Да си пререже вените, да се обеси? Да вземе ножа от кухнята и да го забие в гърлото си? По дяволите, съществуваха много начини!
И имаше ли някакво значение как ще свърши след като бе живял така живота си? Не.
Целият му живот бе живот на неудачник.
Още от детсвото.
Не бе забравил как обичаше да играе футбол, но в училище никога не намираха място за него.
- Може ли да се включа? – питаше той съучениците си.
- Съжалявам, Джони, точно сме се разделили! – отвръщаше някой.
Всеки път нещо такова, а понякога дори:
- Разкарай се бе, мухлъо!
Беше свикнал. Беше се примирил.
За нищо не ставаше.
Нямаше смисъл да живее.

- - - - - - -

Джон Ростън стана и си изми зъбите. Мразеше неприятния вкус в устата си, който усещаше всяка сутрин. Отдаваше го отчасти на алкохола, отчасти на кариеса, който подозираше, че има.
Ако ще да умираше, но не можеше да понася скапания вкус в устата си.
Беше си навлякал старите дънки и една от двете тениски, с които ходеше на работа. На едната пишеше “НИКОГА НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ!”, а другата рекламираше PHILIPS.
Преди да се отправи към училището, реши да хапне нещо. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Бе почти празен, което се дължеше отчасти на мизерната му заплата, отчасти на нехайството му. Извади опаковка майонеза, като се съмняваше дали не е изтекъл срокът й на годност, и си намаза върху филия изсъхнал хляб. Не бе особено вкусно, но го засищаше, а и в момент, в който обмисляше самоубийството си, това му бе напълно достатъчно.
Щеше да го направи довечера. Бе страхлив по природа, но смяташе, че ще има сили да го стори. Животът му нямаше смисъл и колкото по-рано го прекратеше, толкова по-добре за него.
Почеса се по лицето. Бе толкова сухо, че се люспеше.
Някъде по средата на филията с майонеза, Ростън се сети, че може да погледа телевизия, докато яде. Не че му пукаше много какво става по света, но новините бяха приятно предаване и, когато не беше пиян, го следеше. Отдавна не го беше гледал. Включи телевизора. В момента течаха международните новини, което означаваше, че предаването бе към края си. Тъкмо очакваше да започне прогнозата за времето, когато говорителката заяви:
- Току-що получихме призив за помощ от директора на Пета градска болница. Преди около петнайсет минути единайсетгодишният Уилям Уорънс е бил блъснат от кола, докато е карал велосипед. Положението му е критично и е изгубил много кръв. Пета градска болница моли всеки, който има кръвна група Б положителна или нулева, по най-бързия начин да отиде в болницата и да дари кръв. Засега момчето се държи, но лечението му изиска няколкократно преливане на кръв. Нека помогнем на Били Уорънс! – След кратка пуза говорителката продължи – Желая ви успешен ден, дами и господа! Останете с прогнозата…
Джони изключи телевизора, но остана да се взира в тъмния екран. По една случайност кръвната му група бе Б положителна. Може би трябваше да помогне? Защо не? Ако тръгнеше веднага, щеше да успее да отиде до болницата, да дари кръв и да стигне в училището на време за първия си час. Но защо да го прави?
Не можа да си отговори на този въпрос. Просто наметна старото кожено яке, обу се и излезе.

- - - - - - -

Джон Ростън излезе от входа на блока, в който живееше и с бърза крачка се отправи към спирката на автобус №67. С него щеше да стигне до болницата за около половин час. На спирката имаше пет-шест души, което говореше, че автобусът бе минал скоро. Ростън се надяваше да не чака много.
След петнайсет минути автобусът още не беше дошъл. Ростън се колебаеше какво да направи? Дали просто да не продължи да чака автобуса и ако не дойде до десет минути да се отправи към училището? В противен случай щеше да закъснее…
Или да хване такси? Да, ако наистина искаше да помогне на момчето, трябваше да го направи. Но колко ли пари щеше да му струва? Не можеше да си го позволи. Учителската заплата отиваше за алкохол. Защо сега да си дава парите за… по дяволите!…
Защо правя всичко това?
Какво? Нали така или иначе щеше да се самоубива, парите не му трябваха.
Или се отказа? Изпари ли ти се смелостта? Защо просто не го направи сутринта? Тъпо е да го обмисляш! Тъпо е да го отлагаш! Ако наистина си решил да го правиш, просто се върни у дома и го направи ВЕДНАГА! Не, всъщност защо не го направиш още СЕГА, тук на спирката? На бутката отсреща продават ножчета за бръснене. Купи си една опаковка и си срежи някоя вена! По-добре, обаче срежи няколко вени, за да си сигурен, че няма да те спасят! А ти не искаш това, нали?
Не, но ако го направя сега, със сигурност ще се опитат да ме спасят. Ами, ако по някаква случайност оживея, докато ме откарат в болница ще искат да ми преливат кръв. А аз съм със същата кръвна група като момчето! Така ще отнема от неговата кръв! Кръвта, която болницата едва събира за да спаси живота на това хлапе, ще се изгуби в срязаните вени на един отчаян пияница, ненужен на никого. Момчето, обаче може би един ден щеше да стане президент на тази страна. Но можеше и да стане пиянде като него. Или пък побъркан масов убиец, който заравя главите на жертвите си в задния двор. Всичко бе възможно! Но всъщност няма значение какъв ще стане, той има право сам да реши, сам да определи пътя си в живота. Ако сега се самоубия, може да убия и момчето! Не искам да повличам никого след себе си. Не искам освен всичко друго да съм и скапан егоист, виновен за смъртта на малко дете.
Не можеше да си позволи да се самоубива сега. Може би по-късно. Но сега трябваше, искаше да помогне на момчето.
Джон Ростън отиде до таксито, което беше спряло край спирката, но тъкмо да го заеме, от другата страна на колата млада жена се опита да го превари.
- Извинете! – каза той – Таксито ми трябва много спешно!
- Като на всеки. – отговори студено жената.
- Наистина е важно! Става дума за човешки живот! Не можете ли да разберете?
- Ха! Всички така казват!
- Добре, добре! – каза Ростън и извади портфейла си. Отиде до женета и пъхна десет доларова банкнота в ръката й – Вземете и ме оставете на мира!
Жената възнегодува нещо, но се отдалечи.
- Към Пета градска болница! – нареди Ростън твърдо и се настани на задната седалка – Моля ви, побързайте! Работата е на живот и смърт!
- Добре, добре! – отвърна умореният шофьор и потегли.
Ростън погледна евтиния си часовник. 9:30. Вече не се съмняваше, че ще изпусне първия си час днес. Но вече нямаше значение. Бе осъзнал, че момчето бе далеч по-важно от трийсетината бъбрещи тийнейджъри в класната стая. Винаги му бе трудно да ги укроти. Повечето пъти не правеше и опити. Те знаеха, че е пияница и не го слушаха. Знаеше, че му се присмиват. Всички го правеха.

- - - - - - -

Някъде на половината път до болницата, Ростън усети, че стоят на едно място повече, отколкото е нормално за сфетофара на което и да е кръстовище. Погледна през тъмното стъкло и видя, че не се намират пред сфетофар. Бяха попаднали в задръстване. Винаги към 10:00 часа колите ставаха прекалено много за улиците на града. Същото се получаваше и в шест вечерта. По дяволите!
- Хей, не можеш ли да се измъкнеш от това задръстване? – попита Ростър шофьора.
- Как? Да не съм магьосник? – отвърна той, явно смятайки с това разговора за приключен.
- Не можеш ли да направиш нещо? Да тръгнеш в насрещното платно или нещо подобно? Във филмите винаги го правят!
- Да, но във филмите им плащат милиони за това!
- Какво, пари ли искаш? Добре ще ти дам всичките си! – Ростън изпразни съдържанието на портфейла си и го хвърли на свободната предната седалка до шофьора.
- Виж, не става дума само за пари…
- Да, точно така! – разкрещя се Ростън – Едно момче може да загине! За това става дума!
- Аз пък може да загубя работата си! Не мога просто така да нарушавам правилата за движение! Ще ме уволнят!
- Скапан страхливец! – изкрещя Ростън и излезе от колата.
Забрави си парите, но дори да се бе сетил за тях, едва ли щеше да си ги вземе. Сега не му трябваха, а довечера нали щеше да се самоубива…
Ростън мина покрай колите и излезе на тротоара, претрупан от забързани хора. Не му оставаше нищо друго освен да тича. Като в сън бързият му ход премина в отчаян бяг. Трябваше да спаси момчето! Постоянно буташе хора, но не се обръщаше да види каква е реакцията им. Докато профучаваше покрай бара на Удли Садлър, където често се отбиваше, някой му викна:
- Хей, Джони, накъде си се разбързал?
Ростън не чу въпроса. Не чуваше и не виждаше нищо. На този свят бяха само той и момчето. Той бързаше да го спаси. Но все пак, ако бе чул въпроса щеше да отговори: “Отивам в болницата! Спасявам един живот!”.
Той не осъзнаваше, че всъщност спасява два живота – този на момчето, и неговия собствен.

- - - - - - -

След още три преки тичане най-сетне стигна до болницата. Бързо изкачи стръмните стъпала пред главния вход и отиде на рецепцията. Избута няколко човека, които си пазеха ред и попита:
- Идвам за момчето… да дам кръв! – едва да изрече той. Беше се задъхал от тичане, сърцето му биеше до пръсване. Всичко това се държеше на застоялия му начин на живот. – Живо е, нали?
- Да – каза спокойно жената за стъклото - Петата врата вляво.
Ростън изтича по коридора към нея. За негова изненада пред вратата нямаше опашка. Само двама души седяха на канапето и чакаха.
- За тук ли сте? – попита той.
- Да – отвърна старецът с побеляла коса – Трябва да изчакаме малко. Вътре има човек.
Жената, която седеше до него каза:
- Аз съм с баща ми. Настоя да дойде, въпреки че е опасно за здравето му. Затова го придружавам. Дано момчето се оправи.
- Да – отвърна Ростън и седна до тях. – Дано.

- - - - - - -

След десетина минути го извикаха в стаята, сестрата заби игла в вената на дясната му ръка и започна да му взима кръв. Това бе последното нещо, което видя, докато половин час по-късно не отвори очи. Бърз оглед на обстановката го увери, че се намира в болнична стая.
В следващия миг до леглото му дойде млада сестра, която му се усмихваше.
- Какво стана? – Попита Ростън.
- Припаднахте. – Отговори сестрата – Момчето е добре. Ще се оправи.
Ростън кимна. Чувстваше се много отпаднал, но и щастлив, че бе помогнал на момчето.
- Когато разбраха, че един от хората, които са дарили кръв на сина им е тук, в болницата, родителите му поискаха да ви благодарят. – Каза сестрата. Усмивката й се стори много красива на Ростън. – В момента чакат отвън. Ще ги викна да влязат.
Ростън кимна. Сестрата излезе. След малко, вместо нея, в стаята влязоха мъж и жена на средна възраст. Изглеждаха, сякаш допреди малко е можело да изгубят най-ценното си нещо на този свят.
- Много сме ви благодарни за това, което направихте! – каза майката – Благодарение на вас и още няколко души като вас, момчето ни ще живее!
- Вие доказахте, че добрите хора още не са изчезнали. Благодаря ви за това! – рече бащата – Вие сте добър човек!
Ростън забеляза няколко сълзи да се спускат по бузите на жената. Големият стрес, който бе преживяла днес навлажни очите й чак сега, когато опасността бе преминала. Слава богу, тя плачеше от радост.
- Е, не искаме да ви пречим да си починете. Ще тръгваме. – каза бащата и двамата напуснаха стаята.
Докато родителите бяха в стаята, Ростън не промълви и дума, но те прочетоха и неговата признателност в очите му.
Самоубийство ли? Сега това му изглеждаше толкова далечно и нереално! Как дори си бе помислил за нещо такова?
Джон Ростън се обърна към прозореца, който пускаше слънчевите лъчи в стаята. Те галеха тялото му и го караха да се чувства толкова добре! Не помнеше откога не се бе чувствал така!
Всичко изглеждаше толкова хубаво, че той се замечта. По лицето му се изписа плаха усмивка.

- - - - - - -

Момчето лежеше само в болничната си стая. От време на време сестрата влизаше и проверяваше състоянието му. Засега беше стабилно. Тръбичките продължаваха да излизат от слабото му тяло, но то вече не приличаше на мъртвец. Скоро състоянието му щеше да се подобри и да може отново да кара любимия си велосипед. Е, може би щеше да се наложи да помоли баща си за нов, тъй като стария бе станал на пихтия при катастрофата. Вероятно щеше да се наложи и да кара само в парка и по тротоара, но какво пък – така май наистина бе по-безопасно. Важното бе да върти педалите.
Отстрани момчето изглеждаше толкова спокойно, сякаш бе полегнало за следобедна дрямка.
То не осъзнаваше, че е спасило един човешки живот.

Февруари 1999 – 29. 1. 2000

Nice one!