Ето и нещо сериозно от мен...още не е завършено,но ми се ще да видя дали става...

Един ще жали,друг ще ме проклина

-Какво съм аз? Къде съм? - утекна викът ми в мрака.
-Какво ли? Ти си сянка от миналото или по - точно сянката от бъдещето... но как, но защо ще се запиташ, но скоро ще разбереш? Каква е причината да видиш миналото? Нали няма да можеш да го промениш? Защо ли? Как си стигнал до тук? Просто наблюдавай и ще разбереш всичко едно по едно всичко. Търпението е господар на волята.
Изведнъж се отзовах в някакъв ресторант... в ъгъла на някаква отдалечена от останалите маси, незабележим за човешките погледи... цялото заведение е пълно, напомня ми на детските години когато бях прекарвал много време с родителите си в такива подобни вечери в компанията на множество приятели, но вече всичко е променено-всеки един от хората е различен, има собствена съдба, собствени мисли, собствен живот.И всички са очуждени и студени с другите... никаква капка любезност не се усеща от тях, а напротив-само злоба и завист... по-силните се присмиват на по - слабите и окаяните без никаква капка срам... къде ли са отишни онези славни времена, когато законите са били драконови и са облагодатялсвели всички... ? Къде отиде топлотата на хората? Къде отиде магията на истинското приятелство? Къде отиде доброто?
Сянката ми доловя шума на малкото звънче над вратата и след секунда тя се отворя и в заведението влеза грамаден мъж с космясало лице и прилепнали по дебелата му фигура дрехи... няколко човека поглеждат за миг към него, но веднага махват погледите си от това ‘’същество’’ - той не заслужава вниманието им.Мъжът е на средна възраст с измъчено от умората тяло... той успява да се провлачи до една откъсната маса от останалите и се отдава тъжен на самотата си... След миг до него дотичва сервитьора и високомерно казва:
-Ще желаете ли нещо... господине? - поглежда надолу към грамадния мъж и потупна с ръка менюто.
-Един сок моля - отговаря великанът и разстръсва космясалото си лице.
-Само? - същевременно учудено и заядлико казва сервитьорът.
-Да... само - потвръжди мъжът и навежде отново глава.
-Хахах... виж го тоя клошар - от съседната маса се чува пискливя глас на една жена, която побутва събеседника си и посочва окаяния човек. Великанът натдига глава и погледна с присвити вежди. От много години винаги среща у хората само присмехи обидни и арогантна злоба.’’ Тълпата не признава различните от нея ако не станат като нея ’’
Жената седи до висок бял мъж с раздразнен поглед, който поглежда с пренебрежение и погнуса дебелият мъж и продължава интелектуалния си разговор за новата чалга звезда Капина... явно двамата са мъж и жена. Този човек ми напомня на нещо, но не всичко в главата ми е размътено от пренасянето във времето... със сигурност е нещо свързано с детството ми... може би съм го виждал някъде. Но дали пък е някой от бъдещето... все още е загатка къде се намирам и какво правя... къде ме е пратило съзнанието? Може би прилича на един стар приятел... с него учихме заедно две години и бяхме другари в добро и лошо... е... повечето пъти в добро, защото той винаги ме изоставяше в най - нужните моменти - казваше се Иван. Но защо ли виждам точно него? До сега не се бяхме срещали от много години и изведнъж изниква в съзнанието ми! Защо? Какво ли трябва да разбера? Какво си спомням за него? За първи път се срещнахме в пети клас... тогава всички му се смееха заради женския му глас, който вече беше мутирал и бучеше мъжествено... мечтата му да бъде нормален се беше сбъднала, но дали беше и заслужено? Още в училище Иван беше един от най - арогантните и злобни хора - винаги прецакваше другите и не му пукаше за тях, но въпреки това ние го приехме в групата ни. От досандния задръстеняк се бе превърнал в част от каймака на чалга обществото. Явно бе станал мениджър на някаква чалга певица, с която говореше в момента. Отново погледнах към грамадният мъж-той гледаше със завист, лицето му излъчваше гняв и разочарование - двамата явно се познаваха. Богатството срещу самотата, първичното срещу духовното... глупоста срещу ума. Иван хвърли кратък поглед към грамадният мъж и се случи най - невероятното-за миг мозъкът му си спомни за доброто старо време и думите като че ли излязоха сами от устата му:
-Андрея? - каза той и великанът вдигна бавно глава и ококори очи.
-Иване? - след секунда каза с тежкия си глас той.
Андрея! Това име ми е повече от познато... той беше един от класа ни... Андрея... леко дебел, но с остър ум и малко мързелив характер с него бяхме добри приятели,но накрая подобно на приятелството ми с Константин спряхме да се виждаме отделени от новото бъдеще в новите училища. Защо ли виждам точно тях? С какво ли са свързани в бъдещето ми? Толкова много въпроси чакащи отговор...
-Познаваш ли го? - изписка учудено жената до Иван.
-Не... всъщност да... това е един стар приятел... - отговори някак притеснено той.
-Хахах - с такива хора ли си ходил преди? - засмя се жената.
-Ъ... да - погледна към нея Иван и отново срещтна раздразненият поглед на Андрея.
-Да... с ''такива'' ...та ние бяхме като братя! - изкрещя той и трясна по масата. Всички в заведението поглеждат към него с удивление.
-Напуснете заведението веднага!-сервитьорът дотичва бързо при великана.
-Разбира се... - наведе глава Андрея и тръгна бавно към изхода.
-Чакай! - извика отчаяно Иван.
-Какво? - погледна го недоумяваща жената до него.
-Нищо... - каза тъжно той и затвори очи.
Двамата приятели седяха и се гледаха и никой не смееше да каже и дума, а аз наблюдавах отстрани с любопитство какво ще последва. Идваше ми да отида при тях, но нещо ме задържаше далече и дори и да исках някаква сила ме теглеше назад далеч от двамата ми приятели. Андрея разтърси глава и погледна настрани сякаш не искаше да обръща внимание на бившия си приятел и някакси погледите ни се срещтнаха, но той сякаш не виждаше нищо... вратата се отвори и той излезе навън. Какво става?

Идеята на разказа ти много ми хареса. По - точно идеята, че с времето дори и голямото приятелство може да изчезне ако двамата приятели се окажат, от различни социални групи или просто в много различен живот. Реализацията обаче яко куца и разваля целия разказ. Значи ще те посъветвам НАЙ - ВЕЧЕ оправи си времената бе човек. Така са просто отвартителни. Или пиши в сегашно (по - трудно е) или в сегашно - историческо или в минало. А ти си ги омешал яко. Също и понктуацията ти куца яко (след точки, запетаи и т.н. има интервали). Но ако ги оправиш тези неща ще си заслужиш похвалата.

мерси за съветите...ще се опитам да си поправя грешките и скоро ще пусна редактирания вариант с продължението...

Сянката на времето


Тишината настъпи в целия този шум.Хаосът беше изместен от съвършенната простота на нищото.Сякаш времето спря за миг-никой не помръдваше и не показваше никакъв признак за живот.Завъртях глава и се заогледах наоколо... явно всички бяха замръзнали и обвити от нещо наближаващо... земята започна да се тресе, но отново никой не показа признак за живот... хората просто бяха спрели в съня на ежедневието си и не усещаха студа и приближаващата опасност.Трусовете се усилиха и след няколко заплашителни разлюлявания на помещението спряха изведнъж както се бяха и появили.Светлината замря и бе изместена от бездънната мрачна яма...погледнах нагоре в отклик на безащитност, но нищо....едва блещукащата лампа се залюля и пресветна няколко пъти, но на следващият трус тя се спука и малките й стъкълца паднаха на пода около замразените хора... навън затъмня и светлината едва успяваше да проникне в заведението.Звънецът извъня отново и звукът му утекна в тишината след бурята.Вратата се отвори и отвън влезе мракът и заля всичко-добротата беше погубена.И най-светлото кътче бе покрито с мантията на тъмнината.Сянката се отправи с затанцува победоносно над умиращата доброта.... сякаш беше жива и идваше към мен.Тя стигна до ъгъла и се завъртя няколко пъти около тялото ми после полетя нагоре и падна върху мен.Силен вятър задуха в заведението, но никой не обръщаше внимание-той шепнеше нещо-какво ли ми разкриваше?Напрегнах слуха си и се опитах да уловя песента му, но безуспешно... нова вълна премина през вратата и удари слабото ми тяло... сега вече чувах ясно думите му.Някой крещеше и се опитваше да излезе, но след малко виковете му секнаха и ехото забуча навън.Сянката се завъртя няколко пъти около масите и бутна няколко стола от паниката си... после влезе в тъмното кътче на душата ми.Последва някакво избухване-ударната вълна счупи прозорците на заведението и удари слабото ми тяло.Сянката запищя от изгарящата я болка.Светлината погуби всяка нейна частица обгърнала бедните души на хората попаднали в обхвата й...те вече не бяха души в тела, а тела в души.Умът им беше завладян-вече нямаше спасение,но когато дойде светлината отново изпълни ума им с човешката помисъл.Те бяха избавени от оковите на тъмнината.Третият трус погуби всичко...ордите на мрака бяха покосени от мощтта му.Както хората бяха погълнати от злобата и омразата така и получиха добротата и всички други блага.Тогава всичко дойде по местата си-хилядите стъкълца от прозореца се сляха, лампата стана цяла, а от парчетата на пода нямаше и следа, хората отново продължиха дейностите си, но още не виждаха случващото се... но защо аз?С какво съм по-различен от тях?Всичко утихна и от бурята нямаше и следа... минувачите обсъждаха еродирано някаква тема докато се хранеха,сервитьорите ги обслужваха,а управителят гледаше със задоволство колко добре върви бизнесът му.Погледнах отново към Иван... той седеше и не смееше да завърже някакъв разговор с жена си... ситуацията преди миг ги бе поставила в неодобно положение и нямаха думи.Съпругата му беше гневна и само чакаше повод,за да се заяда с него,а Иван гледаше надолу с преклонение.Слаб вятър духна във врата ми... обърнах се и видях сянката настанена в ъгъла зад мен.Тя се завъртя и изобрази бледа усмивка... след това отвори устата си и прошепна с злокобен кикот:
-Ти живееш в бъдещето на миналото-обърнах се, но нямаше никой...само някаква тъмна сянка садеше зловещо над мен и сякаш наблудаваше случвашщото се редом с мен... но сянките не са живи... поне така си мисля.Тя потъна в ъгъла и отстъпи на прииждащите снопове светлина.Аз смръщих вежди и се концентрирах... насочих мислите си към танца на мрака... как само се въртяха тези мрачни сенки редом до изгарящата светлина... хилядолетната борба между доброто и злото в най-ранната си форма... първичното срещу духовното.Сянката не смееше да се сблъска с лъчите на доброто, а в същото време те не смееха да навлязат в ъгъла на мрака... а сянката разчиташе точно на това... тя се въртеше подканващо и сенките й падаха сякаш ей сега ще оживеят и ще ме поведат в древните си тайни....Но е повече от необичайно как тъмнината върти и мени цвета си в светлата стая... за пореден път се завъртя и потъна в ъгъла.Много инресно... отново погледнах в нея... неочаквано сенките и заформиха някакво злобно лице и тя отвори смразяващите си очи:
-Съдбата те зове!

Нямам нищо против някоя и друга препоръка

Избягвай клишетата. Бъди по-конкретен в представянето на историята. Внимавай за граматиката - не се пише "заяда", а "заяжда" и т.н. Не обичам да давам съвети........