Това е един разказ, който написах преди малко. Моля, кажете си мнението.
********************

Той се промъкваше през сенките. Не трябваше да позволи да бъде видян. Такива бяха НЕЙНИТЕ инструкции.
Целта му беше двойната метална врата. А зад нея беше кутията, която му трябваше. В тази кутия беше планът на оръжието. Знаеше, че няма право на провал. Навсякъде имаше въоръжени пазачи, които кръстосваха из коридорите и залите, и ако го видят целия кораб ще разбере.... Не трябваше да бъде забелязан. Поне докато не се добере до плана и не го достави. После нямаше да има значение. Така бе казала тя.
Внимателно заобиколи титаниевата подпора на коридора. Тези стълбове осигуряваха чудесно прикритие в коридор с ширина 2 метра, височина 2,5 , където пода, стените и дори тавана бяха съвършено гладки. Ех, тези конструктори...
Деетекторът на вратата регистрира неговото присъствие и двете крила се отлепиха едно от друго с мек звук. После се придвижиха с кръгово движение в двете противоположни посоки и се образува отвор, достатъчно голям за да мине. Той влезе вътре и крилата на вратата се прилепиха едно към друго с тих звук от уплътнението. Беше в лабораторията.
Побърза да се прилепи към стената в сянка. Така можеше да разчита, че едва ли някой внезапно влязъл лаборант ще успее да го види. Ако ли не, трябваше да го убие, преди да е имал време да извика охраната. Всеки работещ в лабораторията знаеше, че в никакъв случай не трябва да допуска външни лица и веднага да докладва за нарушители в помещението. Наказанието бе сурово.
Той видя металния шкаф. Беше точно отсреща, на разстояние близо 7-8 метра от сегашната му позиция. Изцяло от метал, но той знаеше как да го отвори. Знаеше и как изглежда важната кутия, която беше вътре заедно с още куп безполезни вещи. Тя му беше обяснила. Беше готов да направи всичко за нея. Дори да умре.
Бързо прекоси помещението, силно приведен. Беше горд със ловкостта и бързината си. Ако някой лаборант го бе видял, нямаше да повярва, че е възможно да се движи с такава скорост. Но той знаеше, че всички бяха на обяд в трапезарията. Тя му беше казала кога да влезе, както и с колко време разполага, преди да се върнат. Не беше много.
Бързо се справи с шкафа. Видя кутията - естествено, беше изработена от някакъв метал. С диаметър около половин метър вероятно тежеше поне 30 килограма. Можеше спокойно да я носи, но нямаше да може да разчита кой знае колко на прикритието на сенките, както и на бързината си. Щеше да го забави - може би не много, но вероятно достатъчно. За миг се замисли дали да не я хвърли по първия, който го види, и така да сложи край на мижавия му живот, но се отказа. Не знаеше какво точно има вътре и дали няма да се повреди. Тя не би одобрила.
Вдигна кутията и се отправи директно към вратата. Почти бе стигнал, когато чу стъпки отвън. Бързо се скри зад един триметров шкаф и зачака. Бе готов да се промъкне зад гърбовете им - съвсем безшумно. Можеше да го направи.
Видя две фигури в бяло. Чу още стъпки, приближаващи по коридора. Само това липсваше. Двамата лаборанти минаха покрай скривалището му и изведнъж спряха. Разговора им стихна. Той можеше да ги наблюдава идеално, без те да го забележат. Проследи погледа им.
Глупаците гледаха право към зейналия шкаф, откъдето бе извадил така важната кутия.
Той се задейства, преди да имат време да извикат. Беше перфектната машина за убиване. Затова и тя го бе избрала.
С две крачки бе зад тях. Един силен тласък с кутията в гърба и първия мъж си разби главата в металния под. Втория нямаше време да мигне. Той разби с един удар главата му. Из половината помещение плисна кръв. Ясно, нямаше да мине съвсем по плана. Едва ли такъв безпорядък би минал за 'незабележима акция'. Стъпките по коридора спряха точно пред вратата. Той беше в средата на помещението. Знаеше, че отвън стоят пазачи. Четирима. Въоръжена охрана.
Вратата се отвори. Те го видяха.
Вик, последван от удар. Първият пазач бе мъртъв, преди да осмисли гледката.
Третият беше ветеран. Беше попадал и в по-ужасни ситуации, но знаеше, че няма шанс. Вдигна оръжието си. Пред него създанието тъкмо привършваше с двамата муколеги. В момента, когато щеше да стреля, почувства как ръце с невероятна сила се впиха във врата му. Пред очите му причерня, чу как смъртоносната опашка се забива с абсолютна точност в главата на последния му приятел. Осъзна, че го очаква сигурна смърт.
Пришълеца се загледа в безсилното създание в ръцете си. Отвори уста. Заслужаваше малка награда.
Още една смърт.
Чу как зави алармата. Чу ги как пристигат. Слаби, безпомощни, безсилни създания. Хора.
С един удар разби решетката на стената в коридора. Напъха кутията вътре и изчезна във вентилацията, преди бавните хора да пристигнат. Всичко свърши за десетина секунди. Той се отправи към гнездото. Трябваше да й занесе кутията.
Тя бе всичко за него.
Тя бе неговата кралица.

Интересно. За миг си помислих, че Пришълецът е човек. А на Пришълеца не са му присъщи човешки черти, нали? Защото той е от друг свят.
Любопитно.
Коригирай употребата на пълния и краткия член.