Oda za pradnqta :
Вървя по улицата тиха, мръсна,
светът около мене е заспал
и мисля си, че само ако фъсна,
ще се събуди целия квартал...
Надига се във мене нежен трепет,
фъснята преминава във пръдня
и всичко живо мога да изтрепя,
ако я пусна аз на свобода!
О, боб! Защо те ядох снощи?!
Сега изпълнен съм със твоя газ
и той надува тялото ми в пристъп мощен
и не издържам вече аз...
Салют! Експлозия разцепи мрака.
Заря изригна в нощната тъма -
сякаш цистерна имах между двата крака,
избухнала със мощна миризма
Във този миг разтресе се земята;
стени и сгради падаха със вой;
прощална песен пееха стъклата
и сипеха се долу във порой...
О, ужас! Сякаш в Хирошима
попаднал бях незнайно откъде...
безсилна ще е даже мойта рима
да преразкаже що око виде...
Трагедията беше нечовешка -
децата плачат, майките пищят
В прегръдката си ледено-мъртвешка
за вечен сън притиска ги нощта.
Аз гледах вцепенен, недоумявах,
реалност ли е, сън ли е това?
Как цялата трагедия направих
с една-едничка... бобена пръдня...
Oda za pensionera :
Петлите първи още дремят в мрака.
Часът е пет... а може би е три?...
но той е вече там - стои и чака
на магазина пръв да се вреди.
Полвинка хляб, едно бурканче мляко,
рецепти и лекарства всеки ден
и споменът за тяло младо, яко
крепят живот залязващ, уморен.
А дневният режим е твърде лесен -
опашка след опашка се редиш...
тук хлябът е по-евтин... там е пресен...
от кой да купиш?... трудно ще решиш...
След магазина - чакаш ред за лекар,
но лекарят... той пак не е на кеф,
а после при кварталния аптекар
оставящ и последния си лев!
Пестиш водата, тока, нямаш парно
и къпеш се в годината веднъж...
а спомняш си стопанството аграрно
и цветната дъга след всеки дъжд...
А помниш ли вечерните забави?
Задявките с момите до среднощ...
Но бяхме хора здрави и корави!
...сега и със Виагра няма мощ...
Безкрайни сериали по Канала -
вий знаете ги всички наизуст,
но невъзможно е със "Три съдби" и "Далас"
да уплътнявате живота пуст...
Забравени от свои и от чужди,
вий, жертви на жестоко общество!
без средства за елементарни нужди,
без шапка, без обувки, без палто...
Уви! Загубено е! Свърши вече...
не ще се върне нивга младостта...
Като река Марица тя изтече
надолу чак, по турската земя...
"О, младост! Колко бе жестока!
Ти даде ни живот красив и драг!
Но как безмилостно изцеждаш сока
на жизнените сили в своя бяг...
И ето ме сега... на всички в тежест..
. деца и внуци гонят ме от нас...
Изчезна цвят, надежда, радост, свежест,
щом в пенсионна възраст станах аз..."
Така мълвеше в свойте дълги нощи
един пенсионер нещастен, сам
положил на легло вековни мощи,
с душа без воля и очи без плам...
AKO iskate slagaite v tazi tema va6i ili namereni v internet odi, sle6ni stihove i drygi