Заглавие: Символизмът на едно необикновено пътуване... Публикувано на: 07 Окт 2004 19:08
Този разказ го мъдря от 1 месец, ама все не ми остава време да го довърша. Сега се реших и очаквам мненията ви. Предупрежавам: разказът е лишен от всякаква истинност и чувство за хумор. Музата ми е едно момиче, което срещнах преди време, но пропилях шанса си, както и... автобусната ми спирка (аххaх пак почвам с хумор, това е за последно в тоя пост). Вероятно ще се хареса на по-дълбоките хора, които се замилсят често върху нещата от живота. И така:
Както никога... Да... Днес определено беше изморителен ден. Среднощните забавления се бяха отразили на съня ми, а дългият ден на учебния процес съвсем бе затъпил сетивата ми. Ама то и пек. На спирката за тролей чакахме аз един мой съученик, както и голяма тълпа, раздразнена от жаркото слънце. Единият ми приятел гледаше в земята. Голямо и весело момче, но сега нещо го раздираше от вътре.
- Знаеш ли, направо се чувствам гадно...
- Знам, каза ми вече - отвърнах.
- Не знам какво ще правя направо... Когато баща ми сутринта ми даде парите, ми каза да, че ако не съм си купил учебници, направо ще ме убие от бой...
- Знам, строг е. Но чак пък толкова...
- Не разбираш... Това бяха последните пари. А и последният път, когато си загубих парите, нашите помислиха, че съм ги изпушил - каза той и обърса потта по челото си.
- На 16 години си, отпусни се.
В този момент тролея се зададе. Бавното му влачене още повече изнервяше насъбралите се хора. Най-накрая той плавно спря и отвори вратите с шумно свистене. Аз побързах да вляза и да заема място.
Вратите се затвориха отново с онова досадно свистене. Една възрастна жена направи опит да се качи, но шофьорът не я изчака и тръгна. Жената тъжно наведе глава и остана на спирката. Аз седнах, а до мен и моят приятел.
Но вътре имаше нещо странно. Тролеят бе изрядно чист, а нещо лъхна и без това умореното ми осезание. Нещо приятно, някакво свежо благоохание. То се носеше от симпатично момиче, изглеждаше колкото спокойно, толкова и мило. Но бе истински красиво. Поне за мен. Някак... бе създадена за мен. Изпълни ме отвътре без да я познавам. Изтегнах се, за да привлека вниманието й с добре оформеното ми тяло. Но тя сякаш остана хладна. Бързо станах от мястото си и и предложих да седне. Тогава тя се усмихна и кимна. Финното и тяло спокойно се настани на седалката. Моментът бе незабравим. Не, тя не беше от тези момичета, на които винаги можеш да предложиш, след като ти дойде "нахалното" или "мерака". Просто не можеш да кажеш нищо. Объркан си. Това бе нещо по-висшо, небесно. Моят приятел и хвърли един изненадан поглед, но аз мисленно му прошепнах "Недей, тя е моя. Махни това изражение и недей да говориш". Той, сякаш разбрал всичко за частици от секундата, отмести погледа си от нея, извъртя глава и погледна през прозореца. Аз също погледнах натам.
Тъжна гледка. Ковчег, обвит с българското знаме пред един блок, а млада жена и добре облечени господа, облечени в черно, изпращаха войникът, загинал по време на дълга си. Тя ронеше сълзи безпомощно и изпращаше своя любим.
- Какво ли се е случило с него - попита моя приятел.
Аз мълчах. Не, не заради момичето, а от уважение към покойният войник. Тролеят, който междувременно беше спрял на спирка, затвори врати и продължи. Метри по-нататък бе родилният дом. Мъж, с широка усмивка, викащ насреща и махащ радостно с ръце, правеше знаци на избранницата си, която от другата страна се бе показала на прозореца и показваше новороденото. Мъжът продължаваше все така да се радва, докато не се изгуби от погледа ми. Ето, че и спирката, на която трябваше да сляза, дойде. Моят приятел се надигна, но до него мястото бе свободно. Момичето бе слязло някъде по пътя и щеше да остане в съзнанието ми като един идеал и мечта, насока, в която да търся човекът, създаден за мен. Докато мислех, моят приятел извика радостно:
- Я, парите!
Той видя как те висят от джоба на горнището си и ги стискаше в ръката си, сякаш в този момент те можеха да избягат.
- Намерих ги! Намерих ги - викаше радостно той.
Вратите се отвориха и аз се приготвих да сляза. В този момент видях тичаща (или поне опитваща се) възрастна жена, която едва ли щеше да дочака тролея. Аз отново се качих във возилото и изтичах до шофьора. Той сякаш прочете мислите ми и отвърна:
- Знам момче... Слизай и бъди спокоен...
Аз слязох и с интерес наблюдавах как тролеят изчака възрастната жена и тя се качи в него благопоучно. Да... това наистина бе особено пътуване. Както никога...
___________________________________
Цитат: az se nadqvam planeta turneto da e ludnica taq godina!
|