Сага за погрома над идващите със залеза


Предлог


Дните до Реъ-Ден Дай* неумолимо се стичаха, като песъчинките в пясъчен часовник, но часовникът не ще се пропука на хиляди частици след като всичките песъчинки се стекат на дъното. Разбира се, и светът няма да се погроми, но краят на сегашния век, Реъ-Ден Дай, началото на другия, това значеше напълно ново начало, начало съградено от шепа оцелели след опустошителния край на този век. Така ставаше с всеки век до сега, това бе участ, прокоба и колкото и злочеста да бе не можеше да се избегне. Пророчество, датиращо от Великото начало - Серий Грим*...
Великото затишие наближаваше, а с него може би и окончателният край. Защото този път щеше да е по-различно, съдбата на света щеше да лежи на везната, а никой не знаеше коя от двете страни ще се окаже по-тежка. Дали злото, всесилното, безпощадно и излъстително, примамливо за нехайните зло или доброто, стремящо се да опази света от набезите на пълчищата на Раал Грод*, центъра на злото, които зачестяваха с всеки изминал ден... Това тепърва щеше да се разбере...

...

Реъ-Ден Дай - Това е Безмълвния ужас, начало и край на всеки век. Не се води от едни и същи държави, както и нито една от воюващите страни не надделява, напротив - чрез войните те съсипват света, стъпка по стъпка, докато не го прогорят с огъня на войната напълно, заличавайки и себе си по този начин. Всяка една Безмълвна битка, Реъ-Ден Дай има най-различна продължителност, варираща от едва няколко месеца до стогодишни разрушителни войни. Във всяка са замесени Властелините на Здрача, дори и не открито. Всеки век се образува от седем Завъртания*, а едно такова се равнява на седем хиляди години. Повечето хора не вярват в съществуването на Реъ-Ден Дай и го мислят за детинска приказка, а някой дори нямат понятие какво означава това. В някои Сентяирски предания се казва, че в седмия Реъ-Ден Дай ще настъпи Великото затишие, последната битка, която ще реши ористта на света - дали ще потъне под вечно робство на Раал Грод* или ще заживее в хармония с доброто... Но много малко от тези предания са се запазили читави до днешните епохи и още по-малко се разчитат. Повечето такива се пазят в библиотеките на Арв, сребърния град, столица на Сент Яир*, но дори и там са много оскъдни.

Завъртания - Едно Завъртане е равностойно на седем хиляди години, като на всяко Завъртане се ражда Веердин*, като също така на всяко такова случайността "полудява" - случват се куп странности.

Веердин - човек, предопределен от случайността да извърши през живота си велики неща, с които да повлиае на света.

Сент Яир - Държава, една от най-големите в Северния континент. Върл противник на Раал Грод, членуваща в Ордена.

Серий Грим - това е пророчество, предречено през отдавна забравени векове, а някои смятат, че то датира откак светът просъществувал. Но това пресказание, колкото и да е болезнено за всички, е неизменно вярно. Не е запазен ръкописа, в който то е записано дословно, но почти цялото е записано в множество копия на оригинала, някои от които струват цели градове и съкровищници. То гласи, че на всеки седем Завъртания на света ще се разпада, а на седмия такъв, назован Великото затишие - ще се реши съдбата му. Предречено е, че един ще води Тъмните, идващите със залеза, и един ще води Светлите, идващите с изгрева. Също така една част от това предание гласи:

"...Един за Светлината,
Със меч от изгревна позлата,
Един за Тъмнината,
Със кама, погълната от мрака...
От орис, двамата другари,
Ще бъдат разделени,
Един ще надделее,
Друг кръвта си ще пролее,
Светлина единя ще обгърне,
Тъмнината втори ще погълне,
Но един ще е избран
Догдето властва случайността..."

В оригиналния ръкопис имало много подробности, но той бил отдавна загубен, а в различните преписи са запазени някои, но никъде не са сбрани всички стихове. По-късно Сен Рад Де-Фюрий, известен брод*, може би най-умелият, дал име на седемте Завъртания: "Реъ-Ден Дай", което на езика на древния народ, значело "Безмъвен ужас" и така започнали да го назовават.

Брод - това е название на пророк, който е усвоил това свойство и може да пророкува по свое желание и усмотрение. Разбира се той не може да предвижда твърде големи и важни събития, но може да разгадае какво ще е бъдещето на даден човек, поне главното. В историята бродите са малцина, главно шарлатани, но някои имат истински талант.

Раал Грод - Градът, който не е град, център на злото, сборище на всички създания на мрака. Орти, Войни на здрача, войни на залеза, мракодуши, безлики, хаосни борци, вълковойни, майстори на кръста и всякакви други пълчища на злото. В този град-крепост властват седмината Властелини на Здрача. Всеки дръзнал да се приближи до убежището на седмината бива отведен в крепостта на смъртта, където бива заслан от Зората*. Много армии са опитвали да разрушат града, който не е град, но нивга опитите им не са се овенчавали с успех. Градът "поглъщал" армиите буквално, като след това ги обръщал на своя страна.

Засланяне от Зората - този ритуал бива осъществяван от Властелините на Здрача. Те го прилагат, с цел жертвата да бъде обърната на страната на Залеза и вече да служи на нейна страна. След този ритуал е невъзможно жертвата да бъде върната в пътя на Зората. Каквото и да става тя е преданна на Властелините на Здрача и изпълнява всяка тяхна заповед без никакви възражения и противопоставяня. Самият ритуал отнема душата на жертвата, като по този начин й отнема чувствта, мислите и всяка нейна самостоятелност. За тази церемония на ужаса и хаоса са необходими един Властелин и седем майстора на кръста. Самият ритуал представлява целувка на Властелина на Здрача, като чрез нея той изсмуква всяко чувство от жертвата и тялото й се покварява. Седемте майстора на кръста поддържат енергийните извори, поставени около Властелина и жертвата.


...

Та това засега. Почти съм готов с първа част от първа глава / /, но все още има много. Надявам се в скоро време да я пусна. Сега, сигурно сте забелязали обилния /меко казано/ речник, но просто се налага, за първите части ще е така. Все пак мисля да е нещо сериозно, не само 'бръщолевене'. Засега може нищо да не Ви говори /най-вероятно/, но Ви казвам, че вече в първа част действието ще започне. Но засега си остава това... Може да го едитвам, защото това не съм го преглеждал за стилистични и правописни грешки, а пък може и да го 'поокрася', така да се каже, та да стане перфектно... Засега е в 'работен' вид!

Изглежда доста обещаващо...започва с въведение в света, тайните, имената...звучи примамливо...очаквам истинското начало с любопитство и желание!

Не искам да бъда критик,но въвеждащата история е прекалено дълга в обясненията,няма никаква реална история,която да заинтересува малко повече читателят.Но иначе е много добра(м/у другото тази идея за борбата м/у доброто и злото,на определен период,кои ще поеме съдбата на човечеството докато не свърши този период и не се почне всичко отначало го има вече отдавна като идея в 1 книга на Роджър Зелазни и Робърт Шекли в книгата им "Донеси ми главата на принца"(задължително я прочетете тази книжка,страшна е!Много интересни идеи има там )).

Ам... Аз май не съм го обяснил правилно.. Предлога е само това в началото, следва дълги обяснения.. В първите няколко части ще е така, но по-късно всичко ще е ясно /надявам се/ и няма да има толкоз обяснения..

Джойн - Ами май не си разбрал правилно - това след предлога е нещо като.. Речник, и нататък ще го има, когато има термини от този свят, де! /бтв, ако трябваше да обяснявам всички неща в речника досега, май щеше да е поне два пъти повече, но както се казва - 'на час по лъжичка'/

Търсачо, тази идея - добро с/у зло - я има почти във всяко фентъзи, а аз реших да се придържам към нея... Така да се каже - нема да са цепя от колектива! А, и искам да кажа, че историята още не е започнала, просто това е... Увод, колкото и странно да ти е!

Хех,какво е фентъзи без борбата на доброто с/у злото ,само ти казвам за идеята коя страна да надделява през определен период от време,като преди това се води задължителната битка м/у двете страни за да се види кой е победителят,я има(но всъщност я има почти навсякъде ,така че предполагам грешката е моя),продължавай,много обичам да чета разказите тука (идеалният заместител на отдавна прочетението книги на Колелото).

Еми хора, ето написах първата част от първа глава. Скоро може и да направя карта, но това ще стане вероятно по-късно, когато ми се занимава...


Глава първа: Гарваново око

Мат Д'Шенр се отправи към селото си, Едрен. През рамо държеше един заек. От животното все още се стичаха едри капки кръв по ронливата почва. Все пак няма и половин час, откак Мат пусна една стрела по злочестия заек. На колана му, изработен от животинска кожа и съшит простичко, висеше един ловен нож, а през рамо бе опасъл колчана си със стрели, в който стояха дванадесет сега. Длъгнестия лък бе хванал здраво в ръка, с готова стрела на тетивата, в случай, че извадеше късмет да зърне друг заек или било каквото и да е животно. Но не влагаше големи надежди, защото през тази година дивеча в Тъмния лес беше завидно понамалял, не се мяркаха много животни из този лес вече, а нивята и лехите на стопаните от Едрен не бяха плодородни като през миналата година, посевите бяха значително оскъдни, като едва стигаха на Селяните, за да прехранват семействата си. Рибните пасажи по брега, а сигурно и навътре, се бяха изпокрили, сякаш някаква опасност бе надвиснала над тях. Бяха получили вести, че в цялата страна е така, но нищичко повече. Но това нямаше кой знае какво значение за тях, открай време се бяха приспособили да си живеят сами, изолирали се от външния свят и не поддържаха никаква връзка с него, като се изключат някои кораби, акостиращи на пристана им и търговците, посещаващи селото. Нито един от жителите на Едрен не бе прехвърлил Среброструйка, също както никой не бе кръстосвал бурните теченията на Хъндово море, като се изключи риболовът по плитчините на морския бряг. Е, също така ни един не гореше от особенно желание да го направи. Поне в идните години... Откак Мат се помнеше, хорицата в Едрен бяха прекалено спокойни и безразлични за всичко, което се намира на повече от пет метра пред носа им, сякаш нищо на света не можеше да ги обезпокои. Никак не им се нравеше да приказват за каквото и да било, случващо се във "външния свят", както го назоваваха. Интересуваше ги единственно техните привички и незначителните проблеми на селцето им.
Мат беше широкоплещест и сравнително висок на ръст. Косата му имаше твърде необичаен цвят - огненочервен, който често будеше погледи, изпълнени със съмнение и скришно шушукане на съселяните, когато минеше покрай тях, но вече бяха, доколкото е възможно да се каже привикнали с нея. Но още по-значително впечатление създаваха сивите му, леко клюмнали вежди, поставени наред с цвета на косата му. Твърде необичайно, твърде рядко. Жителите си шушнеха подозрително неща от сорта на "Ех, това момче... Винаги съм мислил, че ще тръгне по лош път, досущ като баща си". Лицето му бе скулесто и изпънато. На нозете си беше наденал простовати селски ботуши, кафеникави на цвят, беше облякъл обикновенна, прошарена от няколко кръпки вълнеста риза и кадифени панталони, придържащи се от тъмен колан. На гърба си бе наметнал бледозеленикав плащ, по който сега бяха засъхнали няколко капки от кръвта на заека. Обичайното облекло за селцето му.
Баща му, Гран Д'Шенр, се бе споминал вече от близо три години, а майка му беше починала още с раждането му. Поредната причина за неодобрението на селяните. Мат обичаше да си спомня за баща си, а понякога дори не усещаше как се е унесъл да седи с часове, реещ се из миналото, плаващ в спомени, спомняйки си с благоговение за баща си. Само това му бе останало... Той се беше научил да се оправя сам с къщната работа, с лова, с лехата и още куп работи, като същевременно му оставаше малко свободно време, което обикновенно прекарваше потънал в книгите или заедно с приятеля си. Баща му го бе учил да борави с лък и пак благодарение на него той въртеше почти отлично бойната тояга. Никой не можеше да му съперничи, като изключение правеше само другаря му - Айстиън Ди-Ъдрун. Дома му се намираше на източния край на Едрен, близо до пристана, в който се поклащаха лениво около дузина рибарски лодчици и ладийки. Някога тук спираха кораби, но от близо година не бяха видяли дори и ладийка да се задава откъм морето.
Когато най-сетне видя пушеците, издигащи се от комините в далечината и смътно различи късата дъсчена ограда, опасваща селото, по челото му вече се стичаха едри капки пот. След като приближи достатъчно, той започна да усеща познатата до болка миризма на речна риба, примесена с морско ухание, което правеше въздуха, както обикновенно натежнял и гъст, сякаш те притискаше от всички страни с единственната цел да те прекърши. Мат беше привикнал на това още от дете, всеки живеещ тук се бе приспособил дотолкова, че вече дори не им правеше впечатление. Едрен бе разположен по брега на Хъндово море, като през него минаваше пълноводната Сребруструйка, с нейните многобройни проливи и канали. Тя разделяше селото на няколко части, които спокойно можеха да се наречат крайбрежни островчета, преминавайки през нивите и лехите на селяните, кръстосвайки между самите къщи и имоти и вливайки се с няколко делти в морето. Всъщност, можеше да се каже, че Едрен бе разположен на самата делта, като се имаха впредвид многобройните ручейчета, кръстосващи го от край до край. На юг от селото се ширеха големи хълмове, изпъстрени с много раззеленили се горички и всякаква храстчета и треви, като само на няколко мили от селото се намираше истинската гора. Сравнението й с останалите "късчета" дървеса бе като да сравняваш обширен континент с незабележимите островчета по брега му. Мрачния лес, открай време хората от Едрен и околността го наричаха така, но всъщност името не прилягаше много на гората - не бе никак тъмна, даже напротив. На полуголите ридове се мъдреха отделени фермички, а на места имаше нещо като сборище от няколко къщурки, което не можеше да се нарича и село. И през всичко това се пенеха водите на Среброструйка, като на юг се разширяваше все повече. На десетина левги южно от Едрен тя се разклоняваше почти вертикално, спрямо положението й до селото и по този начин преграждаше цялата тази местност, която носеше звучното име Равнината на Дронхолд. Впрочем, никой не знаеше кой или какво е този Дронхолд, но хората бяха свикнали да я зоват така открай време и никой не се и замисляше като го изговаряше. Всъщност Равнината представляваше полуостров, който биваше пресичан и опасван откъм сушата от Среброструйка.

Браво!Готино!Супер, Падан! Много ме кефи!

Благодаря за критиката!

Значи още от началото може да е близко с 'някои фентъзита', но след време ще стане доста различна. Но засега т'ва. Спокойно, историята ще е, хм, сама по себе си 'уникална'. Но следващата част май малко ще се отложи, но я очаквайте!

И също така благодаря за похвалите...

Ей, доста се забавих с това продължение, но ето го, най-сетне..


Мат задмина късата дъсчена ограда, опасваща селцето и се запъти към своя дом. Малко след огражденията бяха засяти обширни нивя и изпъстрени лехи, плодовити дръвчета, напъплили с плод, поляни, засяти със многочислени селски култури и зеленчукови градини. Тази обемиста площ Едренци зовяха "Първата градина" и там се намираха обработваемите им площи. След като навлезе в същинското градче, Мат забави ход. Нямаше защо да бърза. От двете страни на разкаляната, постлана тук-таме с камъни и павета "главна" уличка се виждаха буквално почти долепени къща до къща, като пролуките между тях, широки колкото едва-едва да преминеш напречно и то с известни затруднения, пък за разминаване и дума не можеше да става. Обикновенно къщите в Едрен, както и в Равнината бяха простичко скрепени, без някакви отличителни за околността белези, с червеникави тухли и керемиден покрив, а двуетажните бяха рядкост. Преобладаваха предимно облицованите в мътно сивкаво - хората не обичаха различията и странностите, а по скоро изпитваха ненавист към тях и тези, които се отличаваха от общността им. Градчето беше разделено на няколко области от разклоняващите се потоци на Среброструйка, като в града те биваха пресичани от дъсчени мостчета без перила, а на няколко места бяха каменни, но най-често се срещаха няколко къси, дървестни ствола, привързани един към друг.
Но като вървеше, Мат долови нещо странно в хората - бяха по-оклюмали и свели глави, а в същото време се бяха живнали нанякъде. По тесните, тъмни улички се срещаха завидно повече хорица от обикновенно и всеки бързаше и както изглеждаше всички към една, единственна посока - към "Първия площад", зовящ се също и "Златния кръг". Това беше най-големия площад на малкото градче и обикновенно хората се сбираха на него само при специални случаи - избиране на нов кмет, на съдия, при обявяване на новоназначени заседатели и все значителни събития от това естество. Името си дължеше на златния пиедестал в центъра на площада, който всъщност беше само облицован от злато от външната страна, а останалото беше чисто дърво. Хората крачеха живо по пътя си, забили глави в нозете си, без да се извръщат накъдето и да било. Но някак си изглеждаха поуплашени, очите, за разлика от главите им, шареха лудешки наляво-надясно. Мат спря един минувач с ръка. Познаваше го - Едрил о-Дрийн Хан, ковача на Едрен.
- Какво става? Защо всички са се забързали толкова към Кръга, какво се е случило? - Мат си придаде кротък глас, въпреки че му се щеше да извика въпроса.
- Нападнаха ни. - Това бяха единствените думи, отронени едва-едва от устата на ковача, като след това отново ускори крачка припряно по посока на Кръга, без да се извръща назад. Мат се закова на място. "Нападнали?! Но кой и по-скоро защо? Няма никаква логика." Не ги бяха нападали от близо... Три години и то тогава беше само група заблудили се Орти. Баща му се бе споминал тогава... Мат изключи това от главата си - сега имаше да върши по-важни неща. С бързи крачки се запъти към Златния Кръг.

...

Орт - Създания с хуманоидни туловища. Средният им ръст е приблизително колкото два боя на човек,дебелата им кожа прилича на кора и е завидно твъда, гарвановочерна на цвят, като не пропуска обикновенните стрели. Заради това качество те не носят никакви брони, а шлемове надяват рядко. Слабото им място са краката и естественно главата. Те са бавни и глупави, но затова пък тежките им чукове убиват на място, също така добре, както и масивните им опашки, овенчани с шип накрая. Ортите са "пушечното месо" на Раал Грод, като почти винаги се движат в групи от над петдесетина. Петдесет Орта се наричат Ок, сто - два Ока и прочее.


Та това беше, дано Ви е харесало и ако да - пишете, за да знам!

Oчите ми станаха направо на ябълки
Викам са ше прочета само 1 стр,като си мислех,че и ти пишеш за да не заспиш.Е да ама не.Луд си( ),зарибяваш.Това ме накефи на МАХ.

Не знам,но не ми е трудно да направя паралел с Колелото,но въпреки това ми е интересно .Ама пишеш само колкото да подразниш интереса ,то едва почва да става нещо и хоп!Край на 2 част! Очаквам още .

Разказът е бая хубавичък и увлекателен.В началото бях млко скиптичен,но следващите части бяха доста зарибяващи ,така че аз също чакам.

Искам да благодаря на всички, прочели моя разказ, а още повече на тези, изказали мненията си!

И също така да кажа две думи за "съдбата" на разказчето. Значи следващата част ще е готова до ден-два и всъщност тя ще е краят на първата глава - "Гарвановото око". Аз съм замислил засега още няколко глави напред, но все още са в главата ми и са само замисли, надявам се скоро да се превърнат в нещо повече. И последно - следващата глава ще се казва "Да наблюдаваш и да пазиш мълчание...". Скоро разказа съвсем ще последва уникалната сюжетна линия, а мисля че и вие ще се убедите! Скоро...

Ох, бая се озорих за да се вместя в срока, ма нейсе, най-после е готово... Ух... Ето ви последната част от първа глава.


Мат напредваше с пъргави крачки към Кръга. Още усмисляше чутото до този момент. На път за площада бе поразпитал някои други познати. Те се оказаха по-сговорчиви и щедри на информация, отколкото Едрил. Оказа се, че всъщност "нападението" не било никакво нападение, а някакво "коварно, мистериозно и непобедимо чудовище", по думите на Шан - младеж, горе-долу на неговите години, но по душа бе веселяк и все още хлапак - дошло при тях, ей така просто нахълтало в селото и "прелетяло" до Кръга, дето никой не се осмелил да го доближи, пък камо ли да го залови и убие. Мат силно се съмняваше, че думите на въодушевеното момче не са цветисто пресилени. В края на краищата нищо на този свят не умееше да лети, пък било то и "мистериозно чудовище". Друг негов съселянин, Джей Сенс, му съобщи с хриплив и треперещ глас, че това "изчадие на ада" всявало вечен страх в душиците на бедните Едренци и било самото зло, носещо първичния ужас, дошло да изпепели мирното им селце. Джей избълва порой от тем подобни фрази, примесени с един куп псувни и хули, едва ли не на всяка сричка след което побягна на някъде.
Вече десет-петнадесет минутки вървеше, та чак подтичваше от нетърпение, но му се чинеше, че докато стигне ще мине самото Велико Затишие. И тогава се закова на място - по гърба му полазиха ледени тръпки - усети впитите в него, изпълнени с неизмерима злоба и алчност очи в него. Ледени, но готови да го разтопят, хищни, сякаш щяха да прогорят дупка в тялото му, изпълващи го със отвращение и страх. Обърна се още щом ги усети, но не зърна нищо. Чувството се изпари още щом понечи да се извърне, но сякаш продължи цяла вечност. Въздъхна облекчено и след като обърса избилата пот по челото си наново се устреми към площада, но сега не се отличаваше от минаващите покрай него хорица, изпълнени със боязън.
Стигна. Площадът "Златния Кръг" бе опасан от почти идеален воден кръг, широк два-три метра, който бе формиран от три от притоците на Среброструйка, като четири моста висящи над водната повърхност го правеха достъпен по земя. Когато го достигна от край до край го бяха наобиколили селяни, опулили лица към Кръга безмълвно, но Мат примигна невярващо когато видя, че всеки стои отвъд мостовете и ни един не прави опити да ги прекоси. Но друго привлече погледа му - в центъра на Кръга стоеше някакъв човек - или поне приличаше на такъв - който бе нахлузил кафеникаво, опърпано палто, стигащо до коленете му, а лика му бледнееше в сянката на придърпаната надолу качулка. Лявата си ръка бе прибрал в джоб, увенчан с възголяма кръпка, като широк ръкав прилепваше по дължината й. Другата беше отпуснал свободно, като ръкава бе навит до рамото, очевидно умишлено. По нереално гладката като огледало кожа ясно се виждаха чудатите белези и символи, смътно напомнящи за татуировки. Тя притежаваше металически посребрен цвят - на Мат му се струваше, че привлича и отразява отблясъците на слънцето, макар вече да клонеше да се скрие и да отстъпи място на лунния кръг. Но не това го остави без дъх с ококорени от изумление очи - между нозете му и твърдата земя имаше поне трийсетина сантиметра, а нищо не крепеше закачуления във въздуха. Той се насили да отвърне треперещата си глава от гледката и пристъпи напред. Все пак все някой трябваше да направи първия ход, а той нямаше намерение да чака безучастно като някакво изсъхнало дърво, чакащо поредната буря, която да го събори най-сетне. Но когато достигна до дъсчения, гръбо изсечен мост мигновенно се спря - вече не изпитваше желание да продължи. Всяка частица от тялото му жадуваше да се върне обратно. Някъде в дълбочината на душата му, като далечна, притъпена мисъл на някой друг, като глухо ехо той все още копнееше да върви напред, но това не можеше да е така - той изпитваше неистово желание да се върне, да се отдалечи колкото се може по-надалеч, на другия край на света ако е възможно. Усети битката. Битка на енергията срещу чистия разум, сам незнаещ откъде идва тази борба - някъде в подсъзнанието му, но все пак я усещаше. За един миг - миг, сторил му се цяла вечност - той застана вцепенен и сякаш от всички страни нещо го тикаше и го премазваше, безмилостно премачкваше волята и куража му, карайки го да пристъпва назад - това искаше с цялото си сърце, така трябваше да е. Но нещо му се противопоставяше, нещо дълбоко вътре в него. Накрая се пречупи. Върна се с бавни крачки, но сякаш искаше да се затича, докато издържат коленете му. Премина няколко метра... и внезапно усещането се стопи, сякаш изобщо не го е имало - отново искаше да се добере до съществото. Но помнеше. Също така изпита и умора, неистово изнемогване да се задържи на краката си, сякаш цял ден е бутал огромна канара без почивка, която така и не се е помръднала дори с косъм. Коленете му омекнаха и рухна на меката, разкаляна почва - сега му се стори по твърда и от стомана. Разбра го, смътно се досещаше, но все пак го знаеше - така трябваше да е, точно - ако пак се опиташе да прекоси това невидимо заграждение ефектът щеше да е същия, но може би този път щеше да се строполи на земята за дни.
И тогава го усети - взорът на закачуленият се беше впил в него, като змия усойница, макар и да не можеше да го зърне под качулката го усещаше - щеше да пробие дупка в слепоочията му. Изгаряше го, по цялото му тяло се разнесе безмилостната агония, агония примесена със разбиране, разбиране за нещо непонятно за Мат. Той виждаше очите на непознатия - очи покрити, но ги виждаше в съзнанието си. Едното око червено, червено като туко-що пролятата кръв, сякаш прекомерно голямо. Другото - черно, черно като смъртта, студено и безчувстено - това бе гарваново око. Той се сви на топка в парещото разбиране, както и от нечовешката болка. "Разбиране?!?" Точно това бе, да. Той съчувстваше на Закрумн - така се казваше странникът, знаеше го от цяла вечност. Странно бе, че и болката не е негова. И все пак тя беше някак далечна, важно бе разбирането - той го знаеше - напълно разбираше Закрумн, той прогледна. И загуби всичко. Остана споменът. Спомен, вечен. Спомен, на хиляди души и същевременно на една-единственна. Спомен. Оттекваше в главата му, като камбана, готова да се пръсне на хиляди парчета от собственния си тътен. Спомен. Спомен. Спомен. Реалност.

Той беше Закрумн е-Сейн Дарв Ра. Ходеше в някаква пустош, само тук-там се виждаше по някой бодлив храст. Рамудското неопетнено крило. Името изникна в главата му. Не! Той, както и всеки от народа Рах-Ди го знаеше. И се боеше от него. Но сега му бе наредено да отиде, да посрещне съдбата си... Той беше безсенчестия, той беше повестителя и трябваше да посрещне съдбата си с гордо вдигната глава. Ако не за друго, то поне за да отмие грешката. Великата грешка...

Свят, в които няма птици? Няма комари, мухи също? Интересно... Чакаме да видим какво става по-нататък.

Много завладяващ разказ и май доста афектиран от Манга културата.Прекрасно описание на чувствата на героя в последната глава.Хаотични,но и доста истински.Прекрасно написан(без грешки или май само две).Очаквам продължението,както и всички останали.
Трябва да си призная обаче,че на мен ми се стори и много затормозяващ.Може би трудните имена са виновни за това.Но при мен всичко ново ми се струва тежко.И смятам че описанията на природата и героите трябва да са по-обширни,за да видим това което и ти виждаш.

П.П.:Все още го смятам за перфектен!

Ей виж за т'ва не се бях сетил. Все пак когато твориш нещо не може то да е съвършенно, нали в края на крайщата сме хора? Но благодаря за подсещането, ще го имам впредвид занапред.

Сега относно новата част - съжалявам че все още не е готова, но до вчера не бях в София и нямах възможност да пиша, затова се получи така. Но се питам защо почти никой не обръща внимание на разказа. Да не частите да са прекалено дълги за четене или пък да не са увлекателни? Няма значение де, но искам да Ви питам дали да не посъкратя дължината, та да може и другите /които нямат време за такива протяжни неща навярно/ да могат да ги изчитат?

Глупости ,който не му се четат дълги разкази е свободен да не го прави,според мен това е повече от мързел отколкото от някакви задължения,но както и да е .На мен ми хареса,но отново правя връзка(веднага,когато почвам да ти чета разказите) с Колелото,не се обиждай,пишеш увлекателно,но виждам много връзки с тази поредица,например,когато Мат си припомня неговата "отминала" личност,друго не мога да открия,което ме дразни освен може би неговата краткост,както и преди съм писал тези части само ми раздразват апетита ,много ми харесват,но оставят душата ми искаща за още,не знам,може би аз съм свикнал да чета по повече,но това няма значение,продължавай да пишеш .

Напълно съм съгласен.

Ето го отдавна забравеното продължение...

Беше подготвен. Вече да. Трябваше да е. Ако ли не, нищо не бе в състояние да го отърве - път назад няма. Първият и най-важен неписан закон за всеки Рах-Ди. С месеци, с години се бе готвил, но все още изпитваше боязън. Боязън от ористта си. Може би от Крилатия. НЕ! Това не биваше да е така. Не можеше. Той подтисна чувството. Сега бе Безсенчестия, трябваше да е силен. Но най-важното бе, че той е Рах-Ди.
Крачка след крачка, левга след левга, толкова безпощадно течеше времето. А той не знаеше нито какво търси, нито къде, само знаеше че той е призван тук от Крилатия, за да бъде издигнат като Безсенчестия, Повестителя на Неочакваното, Наставника на Зората. Но все още не беше нищо. Беше Рах-Ди. Все още... Но сега трябваше да се изправи с гордо вдигната глава срещу съдбата си. Да й се покори. Но как щеше да стане това, като не знаеше какво да дири. А това съвсем не бе най-важното. Прогони и тези мисли от главата си. Трябваше да е чист пред Крилатия. Не че схващаше какво значи това, но не мислеше да върви право към съдбата си с подобни мрачни мисли...

Вече двадесети ден крачеше. Глупости, влачеше се, като сдържаше сетния си дъх, от страх да не би да изпадне в несвяст. Изнемогваше от умора, но трябваше да продължи. Напред. Напред към ориста си. Припасите му бяха свършили преди цели четири дена. Четири дена! А той имаше натрапчивото чувство, че се върти безспирно около една и съща ос, като всичко бе досущ оеднаквено и постно. Беше чувал какви ли не приказки за Крилото - коя от коя по обезкуражаващи - но точно това не очакваше ни най-малко. Тази каменна степ те отчайваше до лудост, пържеше те на бавен огън, колкото и да си корав, пречупваше търпението и здравия разум. Всяка частица от теб стенеше. И то само, защото проклетата пустош бе безумно еднаква. Всяко камъче, всеки измъчен стрък тревичка като че ли се повтаряше, пейзажът не се менеше ден и нощ.
На Закрумн му се струваше, че вече цели хилядолетия се носи по калдаръмите. Срути се. Не! Не биваше да спира. Трябваше да продължи. Заради същността си. Заради народа си. Не можеше да ги изоставя на произвола на съдбата. Трябваше да ги води! Не! Той бе Рах-Ди. Пред погледа му затанцуваха бели снежинки. С неимоверно усилие задържа клепките си отворени. Не можеше да мръдне дори и малкия си пръст. Но беше длъжен. Притвори леко очи. НЕ! Не бе редно! Трябваше да ходи! Напред! Беше Рах-Ди... Рах-Ди... Напред... НЕ-Е-Е! Падна безжизнен върху коравата твърд. Отпусна тялото си, мускулите му омекнаха... Колко мека беше... Учудващо. Той заспа. Вечен сън.

Спокоен. Това беше единственното, което изпитваше. Навсякъде го болеше. Но това беше някак външно чувство, сега той бе.. Спокоен. Дори не си помисли къде се намира, нито защо бе жив. След като взора му се пречисти първото, което разбра беше къде се намираше. Или по-скоро, което не разбра. Безкрайна тревна равнина с идеално изравнена и зеленикава трева, като на места буквално по земята се влачеха малки мъгливи облачета.
КРИЛОТО СЕ ПОКАЗВА.
Гласът прокънтя в главата му, сякаш тя бе самият купол, а ехото зави безспирно в мозъка му. Този тътен не остави никаква мисъл. Само глас.
ТИ ПРЕМИНА ПЪРВАТА ВАДА, НО ВОДА ЗА ПРЕМИНАВАНЕ ЩЕ ИМА ВИНАГИ. КОГАТО РАЗБЕРЕШ ЗАЩО ПРЕКОСЯВАШ ВОДАТА, ТОГАВА ЩЕ СИ ДОСТОЕН ЗА КАКВАТО И ДА БИЛО НАГРАДА.
След това в главата му се възцари тишина. О, колко омайваща бе тя... Закрумн не усети как бе станал на крака, докато не залитна. След което бързо се опомни. Учудващо всичката болка се бе изпарила, а на нейно място бе дошъл покров, мир. Не първоначалното спокойствие. Нещо по-цялостно. Пълна тишина. И никаква мисъл.