Тук ще пускаме разказите!Моля не пишете нищо друго!

Прехвърлям разказите от другата тема.


НОМЕР 1

Фелиск значи щастлив. Или денят на на един писател.

Санкт Петербург. Мрачна и дъждовна утрин, облаци покриваха цялото небе и отвреме навреме леко ръмеше. Въпреки че навсякъде беше мокро, влажно и хладно, хората неспираха да обикалят градът. Всички хора имаха някаква работа и зъбързано ходеха по улиците с цел по-скорошното и свършване. Ходеха така все едно че светът около тях им беше безразличен! Необръщаха внимание на нищо, просто бързаха ли, бързаха. И тук се спираме върху нашия герой, Феликс Екзистенович (да същия). Този човек се различаваше от останалите хора, ходеше бавно и си подсвиркваше с уста, наслаждавайки се на живота и заобикалящия го свят. Той беше изключително весел човек и непоправим оптимист и видимо нищо не щеше да промени веселото изражение на лицето му. От както беше напуснал своя дом преди десет минути, дъждът отихваше, слънцето се показваше и Феликс беше все така щастлив, наслаждавайки се на чуруликането на градските врабчета. Той бавно оглеждаше хората отминаващи го с бърза крачка и ги изучаваше! Едни изглеждаха уморени, други тъжни, трети напрегнати и всеки носише своята неволя, а Феликс като че ли беше единствения весел човек наоколо. Той беше писател, работа която му осигуряваше добър начин на живот, а и Феликс беше доволен! Не харчеше много и затова парите му стигаха. През повечето време пишеше за различни културни вестници или пък правеше рецензии на филми. Нямаше жена и деца и най – близкия му човек беше племеницата му Паула. Тя наскоро беше завуршила университет, но за съжаление небеше успяла да си намери работа по специалноста а тя беше атомен инжинер, и затова сега работеше в едно малко уютно градско кафене. Тя живееше близо до чичо си заедно с приятеля си Олег, който също беше атомен инжинер и с който се бяха запознали в университета. Но да се върнем към нашия герой. Феликс се беше запътил точно към кафенето в коео работеше любимата му племенница. Почти беше стигнал до него, но първо се спря и си купи днешният вестник от близката бутка.
- Здравейте г-н Юровски, как сте днес и може ли новият “Новинар”-жизнерадостно каза Феликс.
- Добър ден, г-н Екзистенович, не съм много добре, но благодаря че попитахте, ето ви вестника, заповядайте.
Не много добре!? – учуди се нашият герой. -Е не бива така, г-н Юровски, сигурен съм че ще се оправите. Довиждане и приятен ден- отвърна Феликс разплащайки се с вестникаря.
- Кхъм, да и на вас – промърмори едрият мустакат и унил продавач на вестници и списания.
Феликс продължи напред, отвори вратата на кафенето и влезна поздравявайки племенницата си.
- Добър ден, Паула. Добре ли спа днес!
- Добър ден чичо, да добре спах! Виждам че и ти си в добро настроение, както винаги. Какво ще желаеш днес?
- Обичайното скъпа, кифла с шоколад и кафе. Виждам че един приятел е дошъл и затова ще седна на ей онази маса – посочи с пръст чичото и с пръст.
Феликс се приближи до една маса близо до прозореца, до която седеше един видимо загрижен човек.
- Здравей Бленер, не те учаквах тук днес! Как е времето в Париж?
- Не толкова лошо колкото тук – отсече седналият. – Сядай, Сядай! Тук съм по работа и искам да поговорим. – прикани го същия.
- По работа! Още ли работиш в онова френско списание. ( И тук е времето да вметна факта че Бленер всъщност е един дълбоко уважаван от повечето интелектуалци по света писател, автор на редица публиститични статии и тн, както и горд притежател на малка парижанска печатница)
- Да, още. И имам да ти задам няколко въпроса.
- Казвай, чакам с нетърпене – отвърна му Феликс!
- Бих искал да узная кой според теб е най – талантливият писател в Русия?
- Аз! – усмихна се Екзистенович, правейки изражението на лицето си още по – жизнерадостно, добродушно и открито. – Това е ако трябва да съм честен. А по принцип трябва да отговоря: Бунин, Горки, Блок.
- Бунин е в Париж, мен ме интересува в Петербург.
- Бунин може да бъде дори и в Африка, но той принадлежи само на Русия.
- Добре съгласен съм с вас. Нека преминем към следващия ми въпрос. Къде мога да си купя вашите книги?
- Мен много не ме издават тук.... – отвърна Феликс сравнително спокойно и хладнокръвно. Като че ли се беше загубила тази така весела нотка в гласът му.
- Готов съм да ви помогна за издаване в Париж. – предложи му францизинът.
Феликс замълча за около една минута, премисляйки добре ситуацията и отпивайки от чашата с кафе, която току що беше пристигнала на масата заедно с кифлите с шоколад.
- Да разбирам. Очаквате да се съглася...и това и ще направя! Няма да е лошо да посетя Париж за малко! А и мисля да направя голям сватбен подарък на племеницата ми Паула за бъдещата им сватба с нейният приятел.
- В такъв случай, трябва само да направите постъпка за паспорт. А ако ми дадете някои ваши ръкописи сега, то може би около времето на вашето пристигане книгата ще бъде готова.
- Но това е чудесно! Тогава елате днес пак тук в 17 часа. Тъкмо ще имам време да се приготвя както и да попълня молбата за паспорт, а и вие може да разгледате Петербург, който е един наистина чудесен град, може би един от най – хубавите на 20-те години на нашия век. (действието се развива някъде в периода 1917-1920)
- Благодаря, но се боя че градът съм го разглеждал хиляди пъти! Смятам да посетя едни приятели живеещи на близо. А сега ме извинете, но се налага да ви напусна! Приятен ден!
- И на вас, Бленер! Очаквам ви днес, следобед!

“Даа, днес наистина е чудесен ден”, мислеше си Феликс Екзистенович и въздъхна щастливо! Най – добре щеше да е ако по бързо свършеше със закуската и да отиде да извади ръкописите си от прашните полици на секцията му. Трябваше също така и да отиде в консулството в Петербург и да попълни молба.
Очакваше след една седмица да замине за Париж, затова привърши закуската си, стана обличайки сакото си и се отправи към изходът. Целуна племеницата си по бузата и излезе навън. Облаци вече нямаше толкова, а слънцето огряваше целия град. Феликс се забурза към домът си и гледан от високо сигурно приличаше на всички онези хора винаги бързайки за работата си, но с една разлика, Феликс винаги беше щастлив и усмихнат!
Даа, днес наистина беше чудесен ден!




НОМЕР 2

Понеделник 20,Юни,2004г.

7:10 А.м

"НЕ ПЕЗПОКОЙ,ЗЪЛ МЕТАЛИСТ ОБЛАДАВА ТОВА МЯСТО" гласеше табелката на вратата.Отвъд нея спях аз.Стаята ми,както на всеки друг 17 годишен тийн,беше мръсна.Дрехите ми бяха разпилени навсякъде.На бюрото ми има монитор.17 инчов,плазмен.Но не беше нужен.Компютъра ми изгоря на вчера.Аз съм си виновен, не трябваше да играя докато се гърми.
В гардероба ми имаше тетрадки и учебници от първи до клас до сега.Имам всеки лист,всяка награда,всеки учебник който някога е докосвал ръцете ми.В другата част на гардероба ми се намират дисковете с музика. Метъл,метъл и само метъл.Сякакви групи,сякакви албуми.И аз не знам защо си ги бях купувал когато всичко което слушам беше на хард диска ми. ПРозореца ми винаги стоеше затворен.Но никога не беше заперден.Обичах светлина да влиза в стаята ми.Придаваше нещо което никога не съм могъл да опиша.В десния ъгъл на стаята ми,имаше малко шкафче.В него държах чорапите си и боксерките.А под него бяха най-важните неща в живота ми.Тях не мога да разкрия.
Във 7:10 сутринта, последния ден от живота ми започна!
Алармата на бюрото ми почна да пищи.Звука както винаги убийствен.Бях я сложил там поради една причина. Не исках да купувам нова. Свлекох се на земята и със всички сутрешни сили се изпавих и започнах сутрешната ми йога.Отне ми 15 минути. Беше време да се придвижа към банята. Изкъпах се за минута със студена вода. Изсуших се и отидох до огледалото.Хванах четката ми за зъби и почнах да търкам.Така за 5 минути.
-Стефооооо-извика глас.
По дяволите Петйо.Трябва да е 7:30 вече,Кога мина времето.
-Стефоооо-извика Петйо отново.
Докато той викаше аз истичах до стаята ми.Обух си боксерките на сърчица,черните дънки и ризата ми.
-Сте-Идвам,идвам,спри да викаш наще ще те застрелят-го прекъснах аз и затворих външната врата.
-Най сетне-извика Петйо. И той като мен харесваше метъл,даже живеехме в еднкавия блок,И двамата на 3тия етаж.Родителите му бяха разведени и той живееше при майка му,баща му беше в затвора от 6 години и имаше да лежи още дълго.
-Вече сме закъснели да даскало,хайде бързо-казах аз и тръгнахме по стълбите.Асансйора никой не го използваше.Всеки го беше страх че ще се счупи.От 3 години никой не се беше качвал на него.Само една баба на 79 години която живееше на осмият етаж го използваше.Тя беше вдовица и всеки ден тя ходеше на гроба на мъжа си в близкото гробище.
-Как върви с прятелката-пита Петйо и ме удари в рамото.
-Добре,добре даже днес ще ходя в нейната къща на парти и ти си поканен-казах аз и се осмихнах.
Стигнахме училището.В двора нямаше никой.Това значеше че сме закъсняли и то много.
-Ще се видим в биология.
-Добре-каза Петйо и се затича към баскетболната зала за първи час физическо.
Аз имах първи час Български език.Когато влязох в стаята дъртата кукумяфка ми изнесе още едно конско за закъсненията ми и сега даже и двойка ми написа.На мен не ми пукаше,все пак всичките други оценки ми бяха петици и шестици.Правих се че слушам през цялото време,Накрая измърморих едно "ДОБРЕ" и се прилепих до гаджето ми,Тя се казваше Лили,красиво момиче,на 17 години.Перфектно тяло.Усмивка впленяваща всеки.Тя беше моята гордост.Тя извади тетрадката й.В нея ние си пишехме по време на час.Продължихме да си "ЧАТИМ" до 7 час.Беше време за биология.Петйо се показа на вратата ухилен до уши.
-Разбрах за партито-каза Петйо на Лили и се охили още повече-Неще като за мен ще има ли?
-Петйо егати прасето си,само за секс мислиш-извика Лили с нейния нежен момичешки глас.
Петйо се изхили и залепи чина където той седеше за нашия.Така беше първите 15 минути от часа докато госпожата не ни изгони.На Петйо това не му направи впечатление но Лили почти се разплака.
-Баща ми и майка ми заминават при баба ми след 1 час-каза Лили-Какво ще правим.
-Да отидем на кафе-предложи Петйо.Идеята беше одобрена на мига и след 15 минути ние бяхме в кафето.Петйо пиеше бира,ЛИли искаше капучино, а аз си взех едно обикновенно кафе,Говорихме си за края на даскалото и как щяхме да си прекараме прекрасно лято.Незнайно времето се мина и вече беше време да се приготвим за партито. По пътя към къщата на Лили се одбихме до най-близкия магазин за алкохол и купихме 2 каси бира.Всеки който идваше трябваше да донесе по една каса бира.Щеше да бъде атомно парти.Къщата на Лили беше огромна.3 етажна.7 стаи със 5 тоалетни.Окраса за партито нямаше да има.Но "МЕЗЕТО" беше на лице.Салати Лили беше купила от Метро вчера и само трябваше да ги сложим в чиний.Беше 6:30 когато бяхме готови със всичко.Навън слънцето се скриваше зад съседната къща и със нетърпение очаквахме партито да започне.Пуснахме си "ГОУ,ЖИВОТА ЗАПОЧВА В 3 часа" на ДВДто й.Настанихме се на дивана и се наслаждавахме.Филмът беше интересен.Във 7 и нещо се чуха скърцане на гуми.Петйо изтича до прозореца и извика
-Ицо и компания пристигат!
Ицо имаше черно БМВ с което както винаги се правеше на пич.Баща му беше много богат и Ицо имаше всичко в живота.БМВто одби и паркира точно пред къщата.От колата излязоха пет човека.3 момчета и две момичета.Едното от момичетата се казваше Дени.Тя беше гаджето на Ицо.Ходеха заедно откакто се познавам с него.Ицо отиде до багажника и от него извади 3 каси бира.Не трябваше да донася толкова много но сигурно искаше пак да се направи на важен.
Излезохме да му помогнем.
-Ицо как е-извика Петйо и хвана едната каса с бира.
-Добре е,добре-отговори Ицо и се захили.По характер Ицо наподобяваше Петйо,Не му пукаше за училище,оценки или закон.Просто си живееше живота.
-Стефо ти как си-попита Боби.Другото момче което дойде с Ицо,С него не бях голям приятел но си помагахме.
-Добре съм и съм готов за голямо парти.
-Хаха,така трябва-отговори Ицо.Приближих се до багажника и какво да видя.5 ботилки с уиски.Ицо май наистина искаше да ни убие с пиене. Към 10:00 часът партито се разгорещя и вече имаше пияни до кръста момчета и момичета.Петйо се мляскаше с едно леко пияно момиче а ние с Лили седяхме на ''Нашият" фотйол и се натискахме.
-Ше ти еба майката,педераз с педераз това е мойто гадже-изкрещя едно момче-Педерас,махни се от нея,ще те убия-продължи той.Той се приближаваше към. Петйо. Момичето с което беше Петйо се обърна и почна да крещи по ''гаджето'' си.
-Колко пъти да ти казвам не искам да те виждам Емиле-извика тя.В този момент момчето/Емил/взе едно празно шише и се затича към Петйо.Петйо не беше толкова пиян и разбра каква става.Той стана и бутна Емил на пода.Взе шишето от ръката му и го завлачи към вратата.След 10 минути се върна в къщата и продължи да се целува с новата си приятелка.Съраунд саунда на двдто беше усилен до край и Лил'Джон-Гет лоу озвучаваше цялата къща.
-Кой лайнар ми строши стъклото-изкрещя Ицо-Кой ве,да се покаже веднага ще го спукам от бой-продължи той.
-Ти ли ве педерас-изкрещя Ицо в ухото на едно момче.
-Кво искаш бе тъпак-отговори момчето.Ицо без да му мисли повали момчето на земята и почна да го удря.
-Ицо спри се бе,спри се-изкрещя Дени.Ицо се обърна и я бутна-Махни се от тук,тоя педерас си плати за стъклото ми-изкрещя Ицо. Тогава Боби се показа отнякъде и ги раздърпа.
-Знам кой ти строши стаклото-каза Боби.
-Кой педерас а?-попита вече изправилия се Ицо. Тоя пиятния дето Петйо се занимава с него.Преди малко го видях да тича по улицата.
-Кой идва с мене да го проследим тоя шибаняк-извика Ицо. Петйо веднага скокна да отива с него.Колкото и да не исках,трябваше да отида.Те можеха да го убият.А пък и Петйо ми беше приятел.Аз,Боби,Ицо и Петйо се качихме в БМВто на Ицо.Задното стъкло беше счупено а на задната седалка имаше един голям камък.Качихме се в колата.и потеглихме към посоката която Боби ни даде.След няма и пет минути го стигнахме.Когато ни видя Емил веднага заби в една барачка/къща.Ицо наби спирачките и веднага слязохме да го гоним.Той вече се беше скрил в барачката но на Ицо не му пукаше. Той бутна старата врата с един ритник и след секунда се озовахме вътре.Тъмно и мръсно.Имаше една лампа,канапе и маса.На масата имаше трева.
-Къде е тоя педал-изкрещя Ицо.Тогава видяхме в един ъгъл дупка покрита с кашони.Емил се беше измъкнал от там.
-Вземи тревата Боби-каза Ицо. Боби взе тревата и всичките пак се вмъкнахме в колата.След моменти вече бяхме пред партито.Това което не знаехме беше че олигофрените на които принадлежеше дрогата ни проследиха. В къщата видях Лили да танцува с някакъв русокос чеп.Бързо го избутах и заведох Лили на втория етаж.В нейната стая.Паднахме на леглото.Тя умееше да се целува.Всичко беше прекрасно.Музиката почти не се чуваше а нашите тела се сливаха.
Първо тя се съблече до кръста,Усещах нещо в корема.Любовта ми към нея.Тя със леки и бавни движения ми разкопча ризата.Възхити се на мускулното ми тяло и ме погали по корема.Прегърнах я и пак се сляхме в едно.Ръката ми бавно се придвижи към бедрата й.Беше облечена с къса дънкова пола с железен колан. Ръката и с бавни и предпазливи движениея разкопча дънките ми а аз нежно свалих колана от полата и....Изгасихме лампата.
******************************************************
Лили сe oбличаше когато се чу изтрел.Лили подскочи и ме погледна с уплашен поглед.В този момент всичко се преобърна.Веднага слязохме долу да видим какво става.Още от стълбите видяхме един ром с пистолет в ръката си.
-Де ми е мойта трива бре ей-крещеше той-де е?
-Еби се в гъза бе мангал-отговори глас.Това беше Петйо,Той беше най-добрия ми приятел трябваше да му помогна.Без да мисля слязох бързо по стълбите.Секундата в която стъпих на последната стълба,още един потресаващ звук прониза стаята.Тогава всичко се срути.Очаквах Петйо да падне на земята безжизнен.Като камо ли на забавен кадър тялото ми се строполи на земята безжизнено.Бях се объркал,не Петйо а аз бях на земята безжизнен.Куршумът ме прониза през бъбрека.Последното нещо което чух беше виковете на Лили и Петйо.НЕ можех да направя нищо.АЗ УМРЯХ.

Ето поствам и моят разказ като силно се надявам и The_prophet да успее да пусне неговият до 21:00 днес.

НОМЕР 3

Страхотен ден

Беше един от онези късни изгарящи августовски дни в които хората са се разделили с обичайното си сиво ежедневие и са се отдали на почивка някъде из райските кътчета които ни предлага страната ни. Но сега не беше топло, не, времето беше прохладно, да не кажа студено. Притворих леко прозорецът, защото усещах хлад върху тялото си, след което отново легнах на леглото. Леко се присвих и... изпитах удоволствие, топлите завивки образуваха “щит” за студеният свят отвън. Погледнах към нея, жената на моите мечти. Беше легнала с лице към мен и лицето и, озарено от лунната светлина беше сиво, но въпреки това излъчваше топлина и спокойствие. Тя отвори очи, погледна ме и се усмихна. Чувствах се погълнат от дълбочината на сините и очи. Този прекрасен миг се запечата в съзнанието ми.
На сутринта се събудих усмихнат, сякаш цяла нощ съм мислил какво имам и за какво трябва да живея. Станах, отидох до прозореца и се вгледах в далечината. Гледката от тук беше прекрасна и и се наслаждавах сякаш съм изпълнил мечта от детството си. Обърнах се и видях тя да лежи, но този път беше различна. Меката и кожа беше озарена от утринните лъчи, а червеникавите и коси направо грееха. Не исках да я будя, не исках да развалям идилията между нея и сънят и, сякаш бяха създадени един за друг, сякаш сънят и беше подвластен на красотата и, но едновременно я допълваше.
Тръгнах за работа. Обичам да вървя, да се наслаждавам на всеки миг от разходката и ето за това не си бях купил кола. Всеки ден гледам хората около мен, всички бързат за някъде, всички се карат, викат си, всички са “слепи”. Никой не вижда това което е около нас. Красотата на заобикалящият ни свят е безценна и ние сме привилегированите да я видим. Съжалявам хората, че не го правят, съжалявам ги че пропускат най-ценното в живота, нещото което придава смисълът му, нещото което те кара да се чувстваш на място винаги, нещото което те кара да се усмихнеш и в най-трудният момент – красивото.
Вечерта след работа отново се прибрах пеша. Гледах чистото небе и се сещах как като малък исках да разбера тайната на космоса, как е създаден, къде е краят му и въобще всичко. Пътят ми до вкъщи беше дълъг и имах доста време да се наслаждавам на приятната гледка. Хората които ме подминаваха ме гледаха странно... може би заради усмивката, която не слизаше от лицетоми, а може би, защото просто съм странен. От лявата ми страна нещо заблещука. Обърнах се и видях един човек, скитник, сгушил се в дебело палто и запалил огън. Странно е, защото колкото и хладно да беше вчера, тази вечер е сравнително топло. До него обаче стоеше малко кученце което весло махаше с опашчица, сякаш и то като мен беше удовлетворено изцяло от живота. Човекът се размърда, бръкна си в джоба и от там извади някаква храна. Дълго я гледаше, държейки я в ръката си, накрая въздъхна отчаяно и я даде на кученцето. В този миг нещо в мен се преобърна, идеше ми да крещя, а не бях емоционален човек. Не бях се чувствал така от много време. Сълза се стече по лицето ми. Избърсах я, като малко стреснато погледнах ръката си после. Стоях. Отново погледнах към скитника. Той се обърна, легна, а палето се сгуши до него.
Тази нощ не спах. Докато се прибера отново излезе хладен вятър и реших да остана на терасата. Бях се облегнал назад и гледах звездите, мислейки си за човекът с кучето. Не знам защо, но отново се усмихнах...

Ето го и моят къс разказ...чакам с нетърпение отговора на опонента си.
НОМЕР 4


ТЯ

“Тя” е моята благословия и проклятие.Обожавам да я наблюдавам как разплита заплетени казуси...как убеждава инатливи бизнесмени да преосмислят инвестиците си,алчни политици да променят определени точки в закона.За мен остава съпътстващата роля и нямото преклонение пред таланта.

-Хъ-ъ-ък! ...”блу дот”...хък...подтвърди позицията си.Повтарям...подтвърди позицията си...Край.
-Сектор “д” чист.Край.
-Хъ-ъ-ък! Омега приближи парадният вход,колата пристигна.Пази три метрова дистанция.Край.
-Алфа вие влизате заедно с ескорта.Край.
-Хък...“блу дот”...придвижи се до стълбищете и поеми северното крило.Край.

Студена пот обливаше дланите ми,показалеца докосна едва доловимо спусъка.Вярната OC-03AS SVU-A която с любов наричах просто “тя”,бе студена като айсберг и тежеше половин тон в отмалялата ми ръка.Време бе да се концентрирам.Слънцето проблясваше игриво в стъклата на сградите.
На отсрешният покрив ясно виждах стратегическият снайпер на охраната.Маскировъчното платно го покриваше изцяло,само част от оптиката и цевта надзъртаха отвън.Тялото на мъртвият му другар лежеше на шест метра от мен покрито с подобно платнище.От неговата позиция чаках.

На улицата настана суматоха,черна лимузина приближи бавно и спря под 45° спрямо парадният вход на съда.Водопад от светкавици се изсипа при отварянето на вратите.Тълпата журналисти и редови кибици се люшна напред,органите на реда огънаха замиг редиците,но успяха да изтикат тълпата обратно зад огражденията.Двама агенти подадоха туловища навън...и замръзнаха като свинксове.Една фигура от посрещачите се отдели и отвори задната врата на лимузината...настана драматична пауза.Тълпата притихна леко...навън се показа крак обут в бял ленен панталон с бяла лачена обувка.
Стъпи на паважа и спря.След това се подаде розова рокличка,свлече се по белият крачолл.Навън се изтърколи момиченце на не повече от 10г.Русата и главица заслепи множеството светкавици и озари пространството с невинното си присъствие.

Затвора изщрака...”тя” потръпна леко в ръцете ми и притихна в очакване.
Спрях дъх и обрах леко луфта на спусъка...съзнанието ми изпразни всяка ненужна за момента мисъл и фокусира върху обекта.

От колата се подаде цялата фигура на лицето което бе в центъра на тази суматоха.Нов потоп от светкавици ги засипа…в пространстово бяха изстреляни десетки въпроси,отправени напосоки от журналистите.Детето явно стреснато от шума се хвана за белият крачол и притихна.Мъжът които го посрешна застана до него усмихнат,явно се забавляваше.Пощипваше детето и позираше пред камерите.

Мерника бе позициониран точно на лявото слепоочие на русата главица...дали заради оптиката и надзъртащото през покривите слънце...или пък плод на собственото ми въображение съзрях ореол около малката главица.Разбира се бе оптична измама...
Прицелът ми като огромна тлъста муха витаеше около главицата...преглътнах буцата в гърлото си.Усещах пулса си отчетливо в слепоочието.Винаги идва този миг на еуфория,съчетан с надигащият се адреналин и изпепеляваш страх,комбинацията бе пристрастяваща.

Черен и бял костюм...началото и краят...алфата и омегата.Имаше нещо символично във тези две мъжки фигури застанали долу на улицата.Моят обект бе мъж да средна възраст...облечен изцяло в бяло.Прошарената му коса намекваше за бурен и наситен с превратности живот,набразденото с дълбоки бръчки лице излъчваше непоклатима решителност.Тлъстата му съпруга стоеше настрана и явно кротко изчакваше.

Мигът настъпи...посрещащият се наведе и прошепна нещо в ухото на обекта.
Аз и “тя” се сляхме в едно...времето спря и околният свят разми очертанията си.Звуците приглушени едва долитаха до съзнанието ми.Намирах се като в тунел,от едната му страна бе русото ангелче,от другата бе “тя”,аз бях само наблюдател.

Бялата фигура за миг,едва доловимо трепна и отстъпи половин крачка назад.Черният костюм се наведе отново и го прихвана подръка,усмихна се широко и му зашепна отново.

Ясно виждах как обекта надига бавно глава и я обръща към мен.В момента във които погледа му се срешна с погледа на “тя” фигурата се сви и цялото достолепие и сигурност което излъчваше изчезна за миг.Прегърна малката фигурка.Никои неможеше да устои на погледа на “тя”.Те се гледаха право в очите,един щеше да отсъпи и аз знаех кои.Скоро някои щеше да се пречупи.

Почти виждах агонията изписана на лицето му,усетих се че тихо нашепвам все едно се старая да му внуша мислите си...
-Неможеш приятел,неможеш да и устоиш,предай се бързо.Тогава е по-лесно да преглътнеш и приемеш унижението.Аз и ти сме жертви,храна на хишниците...моля те недей ме кара да дръпна спусъка.Не и този път...няма да го понеса.Няма да понеса да сваля ореола...

След половин час по новините щяха да обяват,че главният свидетел по делото срещу г-н.Морети е признал,че е бил въвлечен от прокурора в лъжествидетелстване и се отегля от процеса.На свой ред срещу него се повдига обвинение за нанасяне на морални щети срещу г-н.Морети и опит за оклеветяване.
”ТЯ” никога негуби битките си.

”ТЯ” присви доволно стъклената си зеница и се остави да я прибера в специалното и ложе.
---------------------------
---------------------------
п.с.Това е извън разказа.
Единствената нейна снимка която имам...
”ТЯ”

Разказът на Evil.

НОМЕР 5

Смъртта .


Смърта бе толкова приятно нещо , толкова отпускащо . Нямаше болка само мека топлина и отпускащ мрак . Спокоиствие и отмора това бе всичко . Това чустваше и Марк в този миг изпълнен с красота . Миг по дълъг от целия му живто . Миг изпълващ съзнанието му . Всъщно Марк не знаеше от кога продължаваше това . Сякаш от цяла вечност бе изостваил “нея” и живота си но това не пречеше всичко да му се струва толкова близко . Пред очите му неспирно течеше живота му и негова .. смърт . Този момент бе най-запомнящ се .

Отначало беше болезнено но после всичко се успокой . Очите му впити в белия таван се опитваха да му спечелят още миг живот . Дъхът му отихна а сърцето му забави ход , светът забави ход . Единствено “тя” не се промени . Нищо дори една черта от нея не се разми . Все така тъжна и нереална . Меките и сини очи го гледаха с такава тъга . Но той бе уморен . Толкова уморен от битки , мъки и несгоди че не можеше да спре . Не можеше да спре а и не искаше . Дори неините тъжни очи не можеха да го задържът далеч от вечния покой . От някъде настоичиво долиташе монотония пищящ звук на собственият му спиращ пулс . Но дори и той се загуби . После всичко притихна . Само погледът му здраво впит в нея продължаваше да го задържа . Тя вече не бе сама в стаята имаше още много хора .Доктори в бели престилки тичаха възбудено и подвиквах нещо , имаше и други но те бяха някак ефирни сякаш бяха просто лъчове светлина . Тогава настъпи мрака.

Сега Мрак седеше във същата тази болнична стая в която преди толкова години пулсът му спря . Около него имаше още много хора , хора като него – отдавна отделили се от телата си . А там пред него бе “тя” с неините тъжни , влажни очи отправени към белия тава . Време беше любовта да възтържествува над живота !

Това е окончателният ми разказ, дано ви хареса, написах го за 1 час, но идеята ми е от преди.


Разказ №6


Някога заспивах много трудно при пълнолуние. Дори трите ракии на вечеря не ми помагаха да намеря покой по-рано от 3-4 часа. Затова обикновено четях или пушех на терасата, а понякога и излизах да повървя. Градът утихва още в 10-11ч. и става много приятно за разходка под жълто-оранжевите светлини на уличните лампи.
Но онази нощ не бях излязал - стоях леко пиян на терасата и зяпах в далечината - почти изгубилите се в мрака блокове от отсрещния квартал, близките цигански бараки, от които още се чуваше ту Лили Иванова, ту някаква чалга; парка пред блока... Поглеждах и на изток. Някъде там беше морето и момичето, което ме заряза преди една седмица. Опитвах се да не мисля за това, защото дори и сам осъзнавах, че по-скоро тази мисъл ме държи буден в 1:30 през ноща - луната просто отразяваше сиянието на слънцето - нищо повече.
Започнах да наблюдавам уличните кучета, които сега бяха много активни и сновяха из целия квартал на глутници от по 4-5. Лаят им заглушаваше ориенталските ритми, чуваха се кучета дори и от центъра на града. По едно време забелязах нещо голямо да се приближава. Идваше от долния път. Беше по-голямо от куче, затова веднага се загледах по внимателно. След малко все по-лесно започнах да различавам силуета на един леко измършавял кон. Кафяв, с дълга черна грива и благородническа стъпка, въпреки наведената глава и недохранения вид. Животното стигна до малкото паркче preд блока ми и започна да хрупа зелената трева. Луната озаряваше гърба му - беше лъскав и покрит с рани, ребрата си личаха ясно. Но конят беше спокоен, дори за момент се загледа към мен, вероятно привлечен от светлината. В този момент, гледайки това животно, се почувствах в хармония със себе си. Може би ми е трябвала компания, незнам, но когато слязох долу пред блока и конят продължи да си пасе спокойно, разбрах че тази нощ с пълната луна и безсънието, ще бъде по-различна.
Приближих се, конят надигна глава и ме загледа. Стори ми се че дори направи крачка напред, защото в следващия момент вече го галех по гривата и гърба. Качих се бавно, почувствах страхотно задовлоство и вече исках да препускам, да усетя вятъра. Надявах се някъде по пътя да загубя лошите спомени, които ми остави любовта. И конят тръгна. Отначало бавно, металните му подкови тракаха по асфалта, и аз само се притеснявах дали няма да се подхлъзне, но той напротив препускаше по-бързо и по-бързо. Подминавахме таксита, бездомници и прибиращи се от дискотеки младежи и всички ни гледаха с почуда. За минути стигнахме до главната улица на града. Когато излязохме на пресечката на булеварда, конят намали темпото и закрачи важно. Странно животно. Малко по надолу видях как двама полицаи излизат от един ресторант, с хамбургери и коли в ръцете. Изчакахме да се отдалечат и свихме към градския парк. По пътя минавахме покрай едно училище и две спирки. Понеже вече не препускахме с бясна скорост, можех да видя училището, в което учех като дете и компанията, която се беше събрала на двора му. Бяха гимназисти, с две шишета от кола (вероятно поне едното пълно с водка) и една китара. Седяха до един баскетболен кош и създаваха спомени. За жалост едно момиче ме забеляза и веднага всички се развикаха. Конят сам разбра какво да направи - запрепуска веднага и скоро вече не чувахме виковете им. Не исках да се обяснявам или да давам на други хора да пипат и разглеждат коня. Не беше мой, но вече го чувствах като такъв.
И така стигнахме до спирката преди парка. Когато се приближихме достатъчно останах учуден, че има някой там - при това момиче. Седеше в ъгъла и гледаше луната. Аз бавно се приближавах и започнах да разпознавам една приятелка от ученическите ми години - когато ходехме на екскурзии, напивахме се и играехме на бутилката, когато блусът беше обяснение в любов и всичко беше истинско.
Йоана. Беше си все така нисичка, руса и с детинско излъчване. От километри личеше, че е момиче с проблеми, но винаги беше с позитивно излъчване. Последното което бях чул за нея беше, че е започнала да се събира с кофти хора. От малка си беше бунтарка, мислех си аз - сигурно и това е някакъв вид протес...
Спрях пред спирката и се загледах в нея. Тя отначало не ме позна, но после бавно стана, приближи се и на лицето и изгря усмивка.
Винаги ще помня този тази нощ, луната и тихия вятър. Няма да забравя първата звезда, която изгря тогава и останалите, които се появиха след нея, чалгата на която се радваха циганите, и кучетата, които ги "надпяваха". И конят. И Йоана - с нейните руси коси и слънчева усмивка.
Сега знаете защо с Йоана, водим двете ни деца на езда всяка събота. Конят е прекрасно и много умно животно, а децата трябва да се възпитават на уважение към животните и любов към природата. А и ние с Йоана оставаме сами вкъщи за целия следобед, но това не е толкова важно.

МУХАТА

Винаги съм възприемал хлебарките като трудни за убиваше, но съм забравял за един друг животински вид, на който те не могат да стъпяд и на малкият пръст- мухите. Когато мухата се намира между пердето и джама тя е много лесна плячка, но освободи ли се, става най-злия ти противник. Главното нещо, с което мухите превъжхождат хлебарките е, че те могар да летят. Може да не са толкова издължливи на удари, но когато опре до криене и маневриране просто нямат равни. Хлебарките са бързи, но с малко усилие винаги можеш да ги стъпчеш. За разлика от тях мухите се хвърчат насам-натам из въздушното пространство на стаята и рядко кацат. Когато казнат епочти сигурно, че ще изберат най-трудното за достигане място и е почти сигурно, че то е на тавана, точно където няма нищо, на което да се качите. Когато се обърнете за да примъкнете някол стол е почти сигурно, че вече са излетели и са кацнали на друго друднодостъпно място(зад тръбите на парното примерно, я се опитайте да шибнете муха там с подръчни средства). Когато най после сте ги издебнали и си мислите, че ще ги смъртосате на място, просто ги удряте и сте сигурни, че стег и оцелили и те се пръкват на друго мясти почти веднага. Да не говорим, че се появяват когато са най-малко желани и най-много ще пречат.
Преди малко бях почнал да пиша разказа за дългата дисциплина, но през отворената врата на терасата влезе муха. Всъщност отначало си помислих, че само е прелетяла и се е блъснала в пердето, където се мъчи да се освободи, но когато се обърнах О БОЖЕ, тя лети из стаята, но не каца. Аз, като дългогодишен борец срещу насекомите нахълтали в стаята ми, се огледах веднага за подходящо оръжие, с което да терминирам мухата... всъщнпост защо не съм взел вестника, който е точно пред мен, не знам, но се спрях, на нещо доста добро за случая- стара тетрадка с лика на Anastasia, перфектно използвана в миналото, като тетрадка за драскане и записване на разни безполезни неща, успешно преминавала на периоди в тетрадка по английски, математика, география и философия. Това щеше да е последното и предназначение- мухоубиец! Та взех тетрадката, без да си мисля, нито едно от горните неща за нея т.е. възможно най-бързо, обърнах се и... мухата беше излетяла. Гадната муха, която преди малко летеше шумно нарочно за да ме разсея, сега беше преминала на стелт режим и спокойно си летеше около лампата. Кацна на абажура. Той беше достатъчно близко до земята и отправих, не много силен удар(знаете ли колко струва един абажур?) към мухата. Липсата на сила и съответно недостатъчната скорост предоставиха на мухата възможността да излети без да има последствия за нея. Гадинката се измъкна и се скри, докато абажура се изявяваше като махало и аз го спирах. Поогледах хоризонта, но не засяках нищо, освен една нощна пеперуда на тавана, която си получи заслуженото. Явно насекомите бяха започнали инвазия на стаята ми. Затворих вратата и отново седнах да пиша с тетрадката под ръка. След около 5 минути, през които не ми идваха никакви идеи и точно когато ми дойде вдъхновението, отново чух шумния полет на мухата. Грабнах тетрадката и започнах да я следя. Тя се завъртя няколко пъти и кацна на тавана над леглото ми. «Сега те пипнах» мислех си аз. Качих се на леглото много внимателно за да не я подплаша, замахнах и хибнах гадината с центъра на тетрадката. Мухата се зашемети и започна да пада. Усмихнах се, но в точно този момент видях как тя направи два лупинга във въздуха, въстанови чуството си за равновесие и излетя прави нагоре. Щях да пукна от яд, но за късмет кацна над другото легло почти моментално. Прескочих бързо, доближих се мо врага и го цапнах. Заклевам се че улучих 100%, но мухата седеше на тавана. Имах чуството че ме погледна презрително, каза ми «кво искаш бе?», отново наведе глава и продължи да си върши нейните мухешки неща. Аз постоях като гръмнат, а тя излетя отново и кацна над секцията. Бързо скочих от леглото и това беше голяма грешка- хакнах си крака на стола малко пред леглото. Вече бях направо бесен. Хванах стола преместих го малко и се качих на него. Познатият сценарий удряш мухата и нея след това я няма се повтори. Дори не я видях да пада, като махнах тетрадката насекомото просто беше изчезнало. Поогледах се пак, но както предния път не я забелязах. Пак седнах да пиша. Този път само след минута мухата беше готова за следващата схватка. Чух отново жуженето и тя беше над секцията отново, но този път нямах нужда от стол, защото беше по-навътре. Качих се на бюрото с тетрадката. Мухата излетя и казна точно зад кабелите на климатика от хола, които минават през моята стая за да стигнат до външното тяло. Мухата знаеше, че не мога да няправя силен удар там. Все пак се опитах да я убия, но мухата лесно се измъкна. Обърнах се и видях къде е нейното скривалище. Между дръжката на абажура(а бе това на което виси) и тавана винаги има една по-широка част която скрива кабелаците, преди да влязат се свърщат с дръжката. Там имаше малко отворче и видях как хитрата муха се пъха в него. Не можех да направя каквото и да е, затова слязох и зачаках. Не след дълго мухата излезе от скривалището си и кацна на тавана. Преместих стола на удобно място и се качих. Мухата беше близо до лампата, затова реших да съм възможно най-близо при удара. Замахнах и стоварих тетрадката върху мухата. При удара мисля, че мухата предаде богу дух. Основните ми аргументи в полза на това твърдение са, че тя започна да пада като камък, но малко след това я изгубих от моглед щото не ми се гледаше дуректно в лампата. Знаех къде трябва да падне мухата и я потърсих, но тялото на жертвата не бе открито от следствието. Смъртта е почти сигурна, но непотвърдена. Врагът се счита за победен и територията чиста от нашественици.
Край на доклада от битката.

Ето го и моя дълъг разказ !


“Кирил Велики”
Полета на последният гигант !

Масово унищожение . Хиляди згради се разклащаха и пропадаха в нестабилната почва отворила жадна за смърт паст . Стотици хиляди бяха поглъщани от огнениете кълба на протоните оръдия на главния космически Деднауд . Всичко приключи за по-малко от час . Цялата повърхност на планетата бе обгорена , заличена , стерилизирана . Това бе края на битката . Само десетина космически кораба от кралската флотилия на Наали се бяха измъкнали . Един от тях беше Дреднауда на кралските легионери “Кирил Велики”. Могъщ коръб поробил хиляди планети , изпепелил хиляди животи , прекарал стотици роби . Самият той бе внушителен . Десетократнo по голям от всички кралски кораби , дълъг тридесет и шест мили, широк десет , боядисан в черно , опасан от стотици фотони и плазмени оръдеини гнезда , изпълнен със стотици изтребители и бомбандировачи , дом за над стохиляди война ! Сега тази някога могъща флотилия бе победена и лишена от дом . Корабите и се носеха безмълвно през космоса в търсене на смисъл за съществуване . Но смисъл нямаше те бяха като прашинки изгубени в необятния мрак на съдбата .
- Адмирал Хела ! Тук адмирал Заал от Дреднаута “Кирил Велики” на кралските легионери ! Сензорите ни засякоха голямо количество наближаващи ни кораби ! Два от тях са клас Дреднауд а седем са от клас Звезден разрушител следват ги голямо количество по-малки бойни кораби !
В командната зала на адмирал Хела настана тишина . Никой не продумваше . Всички бяха наясно че не можеше и да става дума за битка . В момента кралския флот наброяваше не повече от десет кораба като само един от тях бе Дредналд и имаше едва три Звездни Разрушители .
- Адмирал Заал – заговори тихо Хела – този флот преследва ли ни ?
- Така предполагаме мадам !
- Нямаме шанс срещу такава войска ! Дори да стигнем до най-близката си колкония пак няма да имаме шанс !
- Наясно съм с това мадам !- отговори Заал – Въпреки всичко има надежда ... макар .... не за всички !
Настана още по тягосно мълчание в двете командни кабини . След няколко секунди Заал проговори а гласът му бе изморен и някак грохнал .
- Наясно сте че екипажа на моя Дреднауд е от елитните легионерски отряди на кралството . Дори и този флот няма да може да ни сломи за по-малко от един звезден час . Това време ще ви осигури нужната преднина да стигнете до колонията Драд и да се обедините с флота там !
Последва ново затишие , всички чакаха отговоря на вишестоящата Хела . Всички искаха да се измъкнат от този ад но не смееха да обелят дума .
- Така да бъде – отговори с дрезгав глас Хела – саможертвата ви няма да бъде забравена ! Ще отмъстим за домът ни и за вас ! На добър час !

Огромния Дреднауд се отдели от останалата флота и зае боина позиция а от хилядите му илюминатори надничаха стотици лица с посърнал поглед . Всички те гледаха заминаващите им другари докато те оставаха за да загинат . Говорителите на кораба изпукаха и се чу тихо прокашляне .
- Другари говори адмирал Заал . Всички сте наясно с нашата мисия . Всички сте наясно че шанса да оцелеем е нищожен . Няма да ви лъжа страх ме е , страх ме е от смърта , страх ме е . Но също така ме е страх и за семеиството ми на Драд . Повечето от екипажа на този кораб сме събрани от границите на империята ни . Всеки от вас има семеиство някъде там в безкрая . Днес аз ви моля да се биете както никога до сега , да се биете не само за нашите заминаващи другари , да се биете не само за нашата опожарена родина но и да се биете за всички ваши близки който ще загинат ако не спечелим време на флота си за да се прегрупира . Благодаря ви , вярвам че няма да ме подведете .
Високоговорителите изпукаха отново и заглъхнаха !
В командната кабина адмирал Заал разпалено започна да издава команди .
- Всички офицери в командната кабина да се въоръжят , вратите насам да бъдат затворени и заключени . В слуаи на бунт най-важното е да задържим курса си към вражеския флот . – след тези думи адмирала се обърна към навигаторите срещу него – Увеличете скороста и се насочете към най-малкият кораб в центара на вражеската флотилия – ще го вземем на таран !
След тази команда се чу разгорещено шушукане . И после пак настана тишина.
- Веднага щом се врежем в тяхната формация всички изтребители и бомбандировачи излиат в открита бикта . Веднъж вклинили се добре измеждо тяхните кораби спрете двигателите . Щом всичко това стане те няма да могат да използват големите си оръдия и ще трябва да разчитат на изтрбителите си . Ние от своя стран ще можем да използваме 940мм си протонни галбици . Остава да определим скороста и да деистваме . – след тези думи адмирала се облегна на креслото си и се вгледа в панорамния илюминатор пред него . “ Е това е, време е да видим на какво сме способни “ каза си сам на себеси адмирала и продължи да се вглежда във звездите пред него .

В кораба течеше трескава подготовка , навсякъде гърмяха сирени , по всички коридори притичваха хора . Часът на сблъсъкът наближаваше !
- Как мислиш има ли някакъв шанс да оцелеем ? – попита Стюбър .
Човекът към който беше насочен въпроса се изправи бавно от койката . Този човек се казваше Ръбър но всички му викаха Лимонката . Висок , слаб с обагрено от белези лице , черна коса и бели очи той бе нещо като генен мутант . Бум в генното инжинерство . Заченат като обикновено момче и обработен в лаборатория за да се превърне в непобедимият войник . Макар да не беше станал перфектен в унищожението на враговете си то поне беше доста добър . Така той беше спечелил уважението на всички който го познаваха и страхът на всички който не го познаваха . Винаги на предните редици на битката , винаги готов да избухне . Така се бе родил и прякора му .
- Какво ти пука дали ще оцелееш ? – попита безчуствено Ръбър .- С какво си дарил света ? А да родил си се ама то по-добре да не беше така щеше да спестиш мъката на вашите да ти гледат грозната мутра !
Стюбър който от своя страна не бе особено спокоен бързо почервеня от гняв а дебелото му тяло се разтресе . Всички който го познаваха знаеха че по-добър пилот на бомбандировач както и лъжец от него няма !
- Мамка ти питам те човешки и искам да ми отговаряш човешки ! – изкрещя Стюбър .
- Момчета, момчета спокойно всеки от вас ще има възможност да ми се докаже след по-малко от половин звезден час ! – прошепна Али . Али младата дама от телепатични воиски прехвърена на Дреднаута само преди месец бързо си бе спечелила уважението пък и сърцата на повечето мъже ! Е от време на време караше някой войник да си мисли че е лудо влюбен в нея за да и изпълни някоя услуга но това се случваше рядко .
- Както винаги нашата мила дама е там където е най-нужна ! – дочу се сухият глас на Мануал . Строг офицер от щурмовите воиски и той като Али наскоро бе прехвърлен на Дреднаута но беше показал умения в двубойте което му отреди място в този затворен колкетив . Черното му минало бе тайна за всички макар някой слухове да бяха долетяли заедно с него от последното му назначение . Един от тях беше че по време на една операция по усмиряване на разбонтували се работници Мануал наредил над заводите на бонтуващите се да бъдат исипани генно изменени вируси така че всички да измрът но да не бъдат засегнати предприятията . Въпреки всичко това не повлия на мнението на околните .
Разговорът продължи изпълнен с пиперливи шеги относно родословното дърво на Стрюбър и сексуалната орянтираност на Ръбър още няколко минути . Всички се смееха както когато бяха разквартирувани за пръвпът в столицата на кралството Наали . Внезапно смехът и разговорите секнаха . Ръбър се изправи с леко натъжени очи стиснал малка чашка и се провикна въз силничко в опита си да заглуши виещите сирени по коридорите на кораба !.
- Предлагам тост ! Тост за нас !
Набързо в ръцете на присъстващите се появиха малки чашки със силен алкохол !
- Тост ! – провикнаха се всички в един глас и вдигнаха чашите разко .
Внезапно от високоговорителите долета команда всички да се явят на бойните си места .
Компанията се спогледа още веднъж след което тръгнаха с бърза крачака по коридорите на втора паулба . Навсякъде тичаха запахтяни войници в бойни скафандри стиснали плазмени карабини . След още някоко крачки четеримата влязоха в хангара . Корабите им бяха готови . Всеки един от тях беше произведение на изкуството и наука . Прекрасни машини създадени за да рушят . Леко идължените им прозрачни корпуси им придаваха някак ефирна същност . Формата им бегло напомняше кондор в летеж . Обзаведени с протонни картечници и два ионни двигателя те бяха перфектните прихващачи . В хангара имаше още дузина изтребителя но те бяха доста по-стар модел и се оправляваха от не толкова заслужили пилоти . Докато тези на четеримата другари бяха спецялно изработвани за офицери и доказали се войници . Това изпълваше със чуство на преимущество собствениците им .

Самотният Дреднаут вече не бе самотен на пет звезни мунит от него стоеше флотата на Иберииците . Перфетният им кубообразен строй бе изпълнен с блещукащи светлинки на хиляди каюти и илюминатори . Из междо корабите се виждаха огромните тела на Дреднаутите и по-малките Звездни разрушители . Макар и по-малки тези кораби бяха чудесни за преследване . Дълги дванадесет мили и широки две , с два плазмени двигатели те бяха върхът на щурмовите бойни кораби способни да развиват невероятна скорост и достатачно силни за продължителна битка . Но въпреки всичко в защита бяха слаби . Това бе и салбото им място , слабото място на цялата флота те се готвеха за атака а всъщност щяха да се защитават ! Изведнъж двигателите на “Кирил Велики” присветнаха с ярка светлина а тялото на огромния кораб тромово се раздвижи . Ревът на фотонните двигатели се усили а също така и скороста . Скоро зловещия Дреднаут набра скорост . Пред него във все така перфектен строи се движеше флотата на Иберииците . Объркването в чуждите кораби продължаваше да расте докато “Кирил Велики” наближаваше центара на формацията . Последваха първите изтрели на 940мм галбици на самотният Дреднаут . Смъртоносните аленочервени снаряди се насочиха към два от малките кораби в центара на вражеската флота и със зловещ звук се взривиха в тях . Само след миг корабите се взривиха в облаци от алени пламаци и отломки . Последва още по голямо объркване за Иберииците . Скоро объркването бе преодоляно . Стотици червени и сини снаряди полетяха към кралския Дреднауд . Битката започна ! Навсякъде летяха плазмени и фотонни заряди . Хладния безкраи в един миг се възпламени . Стотици гласове крещяха във вихрушка от команди и предсмъртни прокоби . “ Кирил Велики “ продължаваше победния си марш . Оставаха секунди . Огромното му черно тяло се вряза в един Звезден разрушуте разделяики го на две . Поразения кораб започна да премигва , фотонните му двигатели замряха , от разсеченото му тяло започнаха да излитат малки сасителни капсули и изтребители . Само след десетина секунди ярка светлина от плазменното му ядро оповестиха края му в мощна експлозия . “ Кирил Велики” се разтресе под напора на взривът . Нявсякъде в корпуса му замигаха предупредителни червени светлини , из коридорите му избухнаха стотици пожари . Екипи от инжинери бягаха от една критична точка към друга . Няколко сектора окончателно се запалиха . Високоговорителите на Дреднаута пропукаха и от там се чу гласът на адмирал Заал .
- Доиде момента ! Всички в АТАКА !!
Последва раздвижването . Вратите на хамбарите започнаха да се отварят бавно пускаики на свобода хиляди изтребители и бомбандировачи в кървавата битка . Извън доковете адът бе отворил портите си . Милярди светлини заряди поразяваха повърхноста на кралският Дреднаут . Стотици изтребители се приближжаваха на ята към раненият гигант . От своя страна нажежените до бяло галбици на “Кирил Велики” не спираха своята адска песен от пискливи изтрели завършващи с могъщи експлозии .
Вратата на втори док се отвори . Напрегнатото чакане за , Ръбър , Стюбър , Мануал и Али бе свършило . Сега ги чакаше битката в цялата си красота и смъртоносно ! Трите изтребителя и бомбандировача се оделиха от гладката повърхност и с едно форсиране на двигателите излязоха в хладния безкраи . Около тях в лудешка въртелешка се дебнеха изтребителите на “Кирил Велики” и Иберииците . Само след секунди дозина Иберииски изтребители се залепиха на опашката на Стюбър .
- Хора ще съм ви признателен ако помогнете ! Все пак аз съм бомбандировач а не изтребител !
Още недовършил изречението си Стюбър стана свидетел на въодошевяваща каскада . Лимоката засили изтребителя си “Сокол” право към вражеските преследвачи и в мигът в който бе междо тях се завартвя около оста си сипеики смърт през фотонните си оръдия . Само за няколко секунди единственото което бе останало от иберииските изтребители беше звезден прах !
Двата Дреднаута на иберииците осещаха цялата мощ на “Кирил Велики” върху себеси . Хитрият хот на адмирал Заал ги беше лишил от тяхните галбици поставяики неговият Дреднаут в по-добра позиция . Все пак двата Дреднаута застанаха плътно до огромният кралски кораб непозволяваики му да бяга и пуснаха изтребителите и бомбандировачите си в деиствие . Хиляди светлинки се оделиха от корпусите на гигантите . Още по тежка престрелка почти от упор започна . 940мм гаубици на Кирил засипваха вражеските Дреднаути с онищожителен огън от своя страна бомбандировачите на дреднаутите прорязваха хиляди горящи рани по корпуса на Кирил . Само след петнадесет звездни минути битката вече започваше да затихва . Стотици хиляди вече бяха станали жертви на фотонните оръдия на Кирил . Навсякъде летяха отломки от всякаки кораби . Единия вражекски Дреднаут вече изнемогваше под тежкият обстрел на Кирил . Сега половината му корпус бе завзет от пожари а от онищожените му паулби изригваше кислорт примесен с смазочни тености . Последва нов зауп от 940мм гаубици , този път унищожителен . Десетината снаряда се врязоха точно до двигателите на гиганта . Започна верижна реакция която бе невъзможно да бъде спряна . Навсякъде по ранения звяр се появиха пламаци и експлозии . Стотици спасителни капсули полетяха извън умиращия гигант . После настана тишина, тишина предвещаваща зривът . И той наистина последва , ударната му мощ бе толкова жестока и яросттна че след ядреното кълбо което изригна всички кораби бяха захвърлени настрани . Радосна вълна от викове се разнесе по радиото и коридорите на легионерският дреднаут . Но “ Кирил Велики” пострада лошо . Два от четирите му двигатели бяха спрели , десет от шестнаисете му галбици бяха избухнали . А всеки изтребител който беше в обсегът на експлозията просто изчезна .
Ескадрилата на Ръбър изнемогваше . Около тях изтребителите на кралството се стопяваха докато изтребителите на Иберииците се множаха . Всеки погрешен ход бе равен на смърт . Стрюбър отново заходи към командната рубка на един от звездните унищожители . Около него се бяха наредили Лимонката , Али и Мануал готови да го защитят на всяка цена . Нова дузина вражески кораби се залепиха за тях . Али рязко сви опитваики се да стане от преследвана в преследвач но маневрата и бе забелязана . Два от вражеските кораби продължиха да я следват неотлъчно заливаики я със стотици снаряди . Нов лупинг от неина страна я освободи от преследвачите . Сега тя бе на ход . Плазмените оръдия на кораба и засвириха безмилостно докато и последният от групата пред нея не се превърна в прах .
- Благодаря сладурче ! Длъжник съм ти !- подвикна Стрюбър след което се съсредоточи върху командната рубка на вражеския унищожител – Четри , три , две , ЕДНО умри гадино !!!
Два неотронни заряда се оделиха от кабината на бомбандировача и се насочиха към илюминаторите на командната зала . Последва мощна експлозия . Зарядите бяха достигнали целта си . Поразеният звезден унищожител загубил оправление и се килна тежко наляво . Огромното му тяло продължи да се отклонява на лявао към един от другите унищожители . Пространството се нагнети от викове , красяци , молитви и прокоби . Последва тежък слбъсък . Още хиляди спасителни капсули се изтреляха в откритият космос следвани от зловещо зарево на експлозията ! Поредната победа за кралските легионери . Битката отново се разгорещи . Иберииците забелязаха че кралските сили са готови да се бият до смърт и хвърлиха всичките си сили в битката . Още стотици изтребители се спуснаха към Кирил велики следвани от големите кораби на флота . Примката околко Дреднаута се стягаше все повече . Лишен от оръдията си този гигант не представляваше такава заплаха . Корпусът му вече не можеше да издържи на яросните атаки , от хилядите му фотонни и неотронни оръдеини куполи бях останали само една четварт . Наближаваше дългоочакваният краи .
Адмирал Заал седеше в креслото си със все така вперен в безкра побглед . Лицето му се бе състарило за минути . Сега вместо него там на този стол стоеше просто един старец със бяла коса . Нямаше и следа от жизненоста му и решимоста му . Там седеше просто едно бледо подобие на Адмирала . Устните му се размърдаха с усилие .
- Докладваите какви са щетите !
Няколко гласа започнаха да изреждат един през друг .
- Трети двигател ще се взриви всеки момент ...
- Втори , десети и педесети хангари са тотално онищожени ..
- Корпус в точки петнаисет дваисет и тринаисет дваисет и пет е напълно пробит . --- Изтича голямо количество въздух ....
- Носовата част до трета миля е разбита и инжинерите не могат да стигнат до трета и четвърта гаубица ......
Тревожните гласове на операторите продължиха разгорещено да докладват но адмирала вече не ги чуваше . В мислите му едно единствено нещо бе заело централно място . Снимка на неговото семеситво . Жена му Хелена и двете близначки . тези ангели давали смисъл на живота му от толкова години . Ако не оспееше да задържи флота още десет светлини минут всичко щеше да бъде загубено а саможертвата на хората му безмислена ! Но вече нищо не можеше да се направи . Дреднаута беше на върхът на възможностите си , изтребителите чезнеха като последните лъчи на слънцето . Тогава в главата му се роди идеята че “Кирил Велики” още достатачно силен да унищожи вражеския Дреднаут гръбнака на Иберииският флот .
- ТИШИНА ! ПУСНЕТЕ ГЛАСЪТ МИ ПО ВИСОКОГОВОРИТЕЛЯ – извисяващият се глас на адмирала накара всички да замълчът и да изпълнят покорно заповедта му . Високоговорителите във целият коръб изпукаха в знак на готовност .
- Говори адмирал Заал от кралските космически сили, командир на легионерският дреднаут “Кирил Велики” . Искам да ви благодаря за всички тези години на вярна служба към мен и краля . Вие доказахте че носите смели сърца и сте готови да пожертвате живота си за живота на кралството . Днес всички вие записахте имената си в аналите на историята . Всеки един от вас е десет пъти повече войник от омразните ибериици . Вашите усилия можеби спечелиха живота на нашата родина но аз трябва да ви помоля за още една голяма услуга . Трябва да спечелим още десет звездни минути на нашият флот за да може да отблъсне врагът . Всичките ни възможности бяха изчерпани освен една . Двигателят на този кораб е ионен реактор с възможност да унищожи цял град . Ако използваме кораба като подвижна бомба можем д онищожим и другият Дреднаут на иберииците . Така гръбнакът на тяхният флот ще бъде строшен ! Всеки готов да даде животът си за благото на цивилизацията ни нека остане на поста си и нека помогне да подкараме този ранен звяр към последната му цел . Адмирал Заал край .
По коридорите хиляди войници се бяха спряли от лудешкият си гълоп и със свити сърца обмисляха съобщението . Нов зрив растресе кораба . И сякаш това им даде решимост . Всички тръгнаа към постовете си , инжинерите продължавах да тичът към критичните раиони а войниците продължаваха да отбраняват кораба .
Двигателите на умиращият гигант изреваха зловещо докато се включваха . Макар да бяха останали само два двигателя гиганта оспя да се наклони на една страна . Навсякъде из корпуса се ранзесе скърцане и гърмене . Възможноста двигателите да не оспеят, да не издържът на напрежението вцепени всички .
- Не се страхуваите войни мой ще оспеем . Имаите вяра ! – изкряща от високоговорите гласът на Заал .
Хората отново поеха задълженията си . Двигателите изреваха отново този път по-яросно . Корабът се разтресе но потегли . Тежкото му тяло се насочи към вражеският дреднаут .
Високоговорителите отново изпукаха и от там се понесе траурният марш на легионерите .
“В свят на смъртта ний бяхме родени с цел една да защитим другарите си . От мрака ний доидохме за да дарим със светлина света . Света който ни роди сега в кръв лежи покрит от нашите тела . За да отмъстим смърта ще победим и отново флагът на свободата ще развеем . Защото ние сме родени в свят на смъртта ! Защото ний сме легионери !
Телата ни от стомана , крилата ни от стомана , душитени от стомана защото нии сме легионери защото .......
Тежкото тяло на дреднаулта се разтресе още по силно . Двигателите изнемогваха а реакторите прегряваха . Всички осъзнаха колко близо са до смъртта и запяха заедно с тъжният глас от високоговорителите .
След миг Дреднаута се вряза в иберииският супер кораб . Всичко замря и спря . Всички погледи бяха насочени към двата гиганта който бяха сплели тела . От корпуса на иберииският дреднаут започнаха да искачат спасителни капсули но не и от “Кирил Велики” . Тогава доиде и експлозията , експлозия която може да се види веднъж в живота и най-вероятно ще бъде последната гледка за човека който я наблюдава . Ръбър и другите гледаха с възхищение и покруса прекрасната супернова на двата гиганта . Ярка светлина се разля в простора последвана от свиреп зрив по-свиреп от зривът на планета . Стотици кораби се стопиха в пламаците на експлозията .
- Стрюбър ВНИМАВАИ ...... – изкрещя Али но вече беше късно . Бомбандировача на Стрюбър избухна в пламаци .
Само след секунда останали без подкрепата на великана кралски изтребители бяха тотално прегазени . Единствено Али и Ръбър бяха останали достатачно далече за да имат време за още един ход .
- Али пази ме ! – изкрещя Ръбър .
- Добре Лимонка да им покажем на тия копелета от какво сме направени .- изкрещя Али и запя следвана от Ръбър - “В свят на смъртта ний бяхме родени с цел една да защитим другарите си . От мрака ний доидохме за да дарим със светлина света . Света който ни роди сега в кръв лежи покрит от нашите тела . За да отмъстим смърта ще победим и отново флагът на свободата ще развеем . Защото ние сме родени в свят на смъртта ! Защото ний сме легионери !
Корабите им летяха покраи враговете им следвани от стотина изтребителя . Но те нямаха какво да губят и бяха решени на всичко . Целта им беше един Звезден разрушител . От всички кораби наоколо долитаха плазмени откоси но безмислено . Изтребителя на Ръбър се вряза в командната кабина на Звездният унищожител следван от Али . Последното зарево на битката утихна .



Някаде там в безкра летеше последният оцелял от “Кирил Велики” търсеики някой на който да разкаже историята на живота си . Един малък черен диск записал всяка дума от станалото , заключен в метална кутия с надпис “Кирил Велики” .

Това е първата част на моя дълъг разказ, трябваше да сложа и заглавие, но не се сещам за подходящо.


Слънцето погали бузите на Саниел и той се събуди. Вече 10 години търсеше баща си, но без успех. Беше посетил почти всяко местенце, където се навъртаха такива като него, беше посетил няколко магьосника, които можеше да са и негови братя, но и те не знаеха нищо. Вече десет години го търсеше, но лицето му беше все същото, все едно е все още на деветнадесет. Беше научил много за произхода си, беше посетил дори един от праотците си, но не бе намерил този, когото търсеше. Той погледна слънцето и се отврати. Как можеше хората да го приемат като символ на доброто? Вярно е, че то им даваше светлина и топлина, но по-отблизо в него горяха същите пламъци като тези в ада, от който толкова се страхуваха. Той знаеше. Може би там беше последното място където не бе ходил, но знаеше какво е там. Сънуваше го всяка нощ, всеки ден го виждаше, дори само да затвореше очи. С едно мигване той виждаше повече болка и кръв отколкото гладиаторите в арените за целия си живот. Той се изправи, наметна се с плаща си и продължи на изток. Според него щом раят се намираше на запад, то ада задължително се намираше в другата посока. Беше сигурен в това. Вече беше чувал за повечето демони, които ще го посрещнат там. Знаеше и за Ариох, но с щастие следваше съветите му. Също така често се беше опълчвал срещу превъплащенията на Зефар, просто мразеше този демон, смяташе го за непочтен и развратен, искаше веднъж за винаги да спре деянията му. Щеше да мисли за това, когато го срещнеше лично, сега трябваше да продължи пътя си. До вечерта трябваше да е стигнал до горите на елфите, там щеше да потърси подслон и помощ от тайнствените и обитатели. Сега се намираше под единственото дърво по средата на широка поляна.
- Здравей, магьоснико,- чу глас зад гърба си- още ли търсиш баща си?
Саниел се обърна и видя ангел зад себе си. На пръв поглед те всички си приличаха, но беше сигурен, че беше виждал този много пъти преди.
- Здравей, Луцибел,- отвърна той- още ли се опитваш да ме разубедиш?
- Всеки трябва да получи шанс за изкупление, ти не си направил нищо, което не може да се прости.- отвърна ангелът.
- Не ти искам опрощението, ангеле, някой ден ти сам ще разбереш защо.
- Ти беше роден в мрака, но не му се поддаде, ела с мен, ще стоиш достойно в армиите на рая.
- Казах не, казах го стотици пъти и ще го кажа още толкова ако се наложи, няма да дойда с теб!
- Както желаеш.
- Един ден ще разбереш как се чуствам и в този ден ще смениш името си.
- Нима знаеш това?
- Знам го и в този ден ще изчезне всичко магическо и земята ще се населява само от хора, а ти и последователите ти ще отидете там на където съм се запътил.
Ангелът кимна и изчезна така както се беше появил. Саниел се огледа и изрече сякаш на себе си:
- И не съм магьосник.
С тези думи около него сякаш самата природа се възмути от думите му, тя не можеше да понесе отричането от нея, всеки трябваше да бъде такъв какъвто бе създаден, той вече 35 години и се противопоставяше и това я притесняваше. Няколко светкавици пробляснаха в небето след по-малко от секунда се чуха и гръмовете им. Саниел се наведе, вдигна меча си и изкрещя сякаш се опитваше да убеди себе си:
- Не съм магьосник!
В този момент от посивялото небе започна да вали слаб дъжд, той галеше нежно кожата му и се стичаше по тъмните му фрехи. Някъде не много далече същият този дъжд напояваше нивите на близкото село. Дали той беше направил това, не искаше да повярва, че е използвал магия, но дълбоко в себе си знаеше, че това са сълзите на природата. Тя плачеше за това, че беше отритната, плачеше за кой ли път от както беше избрал другият път. Самото му съществуване беше непосилно за съдбата, дете на инкубус, поело по пътя на доброто... а дали наистина беше поел по този път? През всичките тези години той вършеше добро, но единственото, което го тласкаше беше отмъщението. Нима може някой обладан от отмъщението да е поданик на доброто? Не, той всяваше хаос навсякъде, унищожаваше демоните, но след себе си оставяше хората да заемат местата им. Това го плашеше. Не би се оплашил от битка, но се плашеше от хората. Те бяха толкова променливи, толкова слаби, толкова дори жалки, напъхваха се в нишата, която беше свободна и живееха мизерните си безсмислени животи... тези мисли също го плашеха, колкото и да се опитваше не успяваше да се отърве от съдбата, тя го преследваше и нямаше да престане докато не я последваше. Саниел падна на земята и загуби съзнание.
Този път съня му беше различен- сънуваше падението на Луцибел, прогонването му от рая. Беше тъжно, беше зловещо и знаеше, че ще се случи скоро.Въпреки прокуждането Луцобел се изправи от калта, в която беше попаднал и проговори на Саниел:
- Ела с мен!
Саниел го погледна и пристъпи напред... събуди се. Над него беше лика на ангела. Саниел се изтласка назад, а ангела килна главата си на една страна и ги погледна с любопитство. Той не знаеше какво се върти в главата на момчето, а то се страхуваше. Страхуваше се, че беше склонен да се присъедини към войнството на ада. Дали това наистина беше така?
- Ела с мен, Саниел, ела с мен...
- Не!- изкрещя момчето- Никога!- и отново припадна.
- Рано или късно ще дойдеш с мен- каза ангела сякаш сам на себе си. Той не разбираше колко прав може да се окаже, а Саниел се надяваше и да не разбере.


На изток, много на изток Абаддон следеше събитията разиграли се с магьосника и серафима. Ток погледа още малко в портала на Флаурос, след което се обърна към него:
- Момчето проявява ясновидкса дарба, нали?
- Трудно е да се каже, милорд, историята има много пътища.
- Кажи ми направо- изрече Абаддон с могъщ глас- ще го имам ли в редиците си?
- Това е най-вероятният изход от събитията.
- Значи скоро настъплението ще започне.
- Не знам милорд, момчето е ясновидец, един вид, но това, което видя може да се случи след хилядолетия.
- Той беше още млад, Флаурос!
- Той е дете на демон! На практика, при подходящите условия, той може да стане безсмъртен.
- Той знае ли това- сдържано попита Разрушителя, след което добави по-настиятелно- А тогава какво ще стане?
- Сър, ако стане безсмъртен от него ще се реши войната, но той все още не знае нищо.
- Това е добре, изпрати ми Ламиа.


Саниел се съвзе, беше паднал по лице. Той хвана меча си, надигна се малко, след което го заби в земята и се изправи. Слънцето залязваше, беше изгубил цял ден. Нищо щеше да пътува през нощта, за него нямаше значение. Изтупа се и започна пътя си. Не след дълго той стигна го малка гора. Можеше да се заблуди, че е тази на елфите, но от нея не се разнасяше силна смрад, както при тази. Реши да разбере какво е станало. Още щом влезе между дълветата се почуства наблюдван, нещо го следеше. Не знаеше какво е, но беше сигурен, че е там. Усещаше погледа му върху себе си. Съществото беше магическо, беше призовано за да пази нещо в тази гора. Саниел хвана меча си по-здраво, беше готов за битка и както всеки път преди такава мислеше само за едно нещо- не трябваше да използва магия. Той продължи навътре в гората и скоро видя, че нещи блести между дърветата, беше огън. Момчето вече не усещаше враждебният поглед върху себе си, вероятно опсността беше преминала. Той запшочна да се приближава към огъня. След 5 минути седеше пред малка къщичка насред гората. В двора гореше огън, но около него нямаше никой. Изведнъж почуства отново погледа. Той се взираше в него, имаше чуство, че прониква в душата му и търси слабо място, Или пък се взираше директно в туптящото му сърце за да знае каква ще му е вечерята. От нищото пред огъня изведнъж се появи огромна котка. Не беше тигър или леопард или пума, беше просто голяма чернееща котка. Тя се взираше в него със жълтите си очи и издаваше демоничната си природа с леко поклащане на рога на опашката си. Всъщност създанието не приличаше толкова на котка. Да такава беше формата му, но ушите му бяха покрити с люспи, а по краката му имаше само мъртва черна кожа. Тялото беше покрите с продърпана черна козина, от която на места излизаха без никаква симетрия рогове, които проблясваха на светлината на огъня. “Без магия” повтори си на ум Саниел “ без никаква магия”. Съществото се впусна към него. Въпреки, че не използваше магия, Саниел беше по-бърз от обикновен човек, когато котката щеше да гораздере с ноктите си, той просто скочи на една страна и тя одраска само ризата му. Сега той беше на ход. Вдигна меча си и прободе котката в хълбока. Животното леко изквича, но раната беше прекалено лека, за да го спре. То се обърна моментално и по този начин се нарани повече с меча, но не го интересуваше, то искаше да отхапе главата на натрапника. Всъщност почти успя, но Саниел хвана челюстите му, успя да задържи натиска и демоничната котка изглежда се изненада. Той веднага се възползва от това и срита раненият и крак. Животното залитна на една страна и падна. В този момент от храсталаците край къщата се появи старец. На гърба си той носеше малко момиченце, което се разплака от видяното. Самият старец, сякаш се вцепени от видяния звяр. Котката видя, че и Саниел се разсея от появата на стареца и момичето. Без да губи време тя се изправи на крака и скочи срещу двамата. Саниел се огледа за меча си, но не го видя. А какво щеше да направи, ако го беше намерил? Нямаше как да ги спаси с него. Не не можеше да ги остави да умрат така. Нещо в него се разпали, той се бореше, но емоцията беше по-силна от него. Не трябваше да използва магия, той не беше такова същество, не беше демон, не, не, нееееееее... Мисленото не изведнъж се изля от устата му, но веднага придоби съвсем друг смисъл. Котката скочи за последен път преди да нанесе удара си и изчезна в пламъците на собствената си душа.
Пред портала Абадон се усмихна. Той погледна Ламиа. Тя също се усмихваше. И имаше за какво. Това беше първата стъпка...

Бледожълто слънце озаряваше града. Непоносимата жега беше накарала повечето хора да се затворят по домовете си или да търсят прохлада в кафенетата. В едно такова заведение, на ъгъла на улица Н, седяха две момичета и младеж на около двайсет. Сервитьорката се беше разположила на едно канапе срещу телевизорчето и с отекчен поглед посрещаше всеки нов посетител.
Младежът извика нещо и тя се надигна бавно.
- Сметката ако обичате.
- Два и десет. - отвърна му сервитьорката и започна да прибира празните чаши.
Минута по-късно двете момичета и момчето стояха прави пред кафенето. Момчето не спираше да говори, а момичетата се гледаха една друга и не можеха да решат. И двете бяха еднакво заинтересувани от по-големият им приятел, но го познаваха от твърде малко време. Бяха се срещнали преди два дни в някаква дискотека, имали общ познат - бившия приятел на една тяхна приятелка, но това не ги вълнуваше - те го харесаха още щом им заговори и им се усмихна - <само за тях, само на тях>. Но всичко се развиваше твърде бързо, а те още не знаеха коя от двете предпочита той. В този момент това нямаше значение. По пътя профуча някакъв автомобил, от който се разнесе музика. Момичетата се извърнаха и проследиха с поглед колата.
- Хайде, да вървим! - внезапно се обърна едното от тях и на лицето й грейна широка усмивка.
Слънцето не слизаше от бледосиньото небе, а лекия ветрец, който подухваше от време на време само полюшкваше дрехите по простирите. Антените по покривите на жилищните блокове се разтапяха от топлината на жарките слънчеви лъчи. Дори и птиците се бяха изпокрили. Цареше обичайната тишина на градските жилищни квартали, но с по-малко бръмчене на коли, по-малко детска врява. Нямаше хора и по терасите, а те обикновено ставаха място за отдих в големите жеги. Хората надничаха от време на време зад пердетата на прозорците и въздишаха изморено. Защото не виждаха нищо освен жар и мараня.
Госпожа Петрова търсеше прохлада в старата стая на мъжа си, която сега се бе превърнала в нещо като склад-гардеробна, всъщност там се оставяха всички ненужни вещи и дрехи, всичко в кашони на пода, само в единия ъгъл имаше едно излющено, клатещо се бюро. Сега на него седеше учителката , която по стечение на обстоятелствата беше станала директорка на гимназия едва три години преди пенсиониране. Трябваше да работи вкъщи, защото внучето й беше поверено за един ден. Петрова се опитваше да го приспи за следобеден сън, но то упорстваше и постоянно идваше при нея, в стаята, където му беше много по-интересно. След известно време, обаче, опитът на старата учителка надделя и детето заспа. Но това спокойствие за Петрова трая твърде малко - към два и четиресет, отнякъде зазвуча силна музика. За училищната директорка това беше повече от кощунствено. Внучето се събуди, когато тя вече излизаше от апартамента. Петрова затвори бавно вратата и застина на стълбището отпред, опитвайки се да разбере откъде идва музиката. Веднага разбра, че посоката е надолу и заслиза към партера. Докато вървеше, събирайки възмущение и гняв, тя се сети, че в партерните помещения на Недялкови, имаше две симпатични млади момичета.
Понеже нямаше звънец, Петрова почука на вратата, после започна да удря по-силно, защото явно вътре не се чуваше нищо друго освен шумната музика. Едва три минути по-късно вратата се отвори.
Младо момиче, зачервено, запъхтяно и рошаво, гледаше с лека нотка на високомерие в красивите си зелени очи.
Петрова знаеше как да говори с деца. Не вдигна скандал, защото харесваше момичетата.
- Моля ви се, сега ли е времето за тази дандания?! Внучето ми тъкмо заспа, аз имам работа, не се понася този шум! Намалете поне малко, какво е това нещо?! - занарежда директорката.




P.S. postvam tova i iz4ezvam, za6toto imam rabota (abe ne e to4no rabota, no nqma da sym vky6ti) i se nadqvam, 4e nqma problem, za6toto razkazite 6te se publikuvat na 4asti, da re4em 4e tova e moqta 1va 4ast. Vtorata i finalna 4ast 6te pusna dove4era ili utre sutrinta.