Знеш ли какво ще ти кажа? Сега, лежейки в прахта, най-после си давам сметка що за човек съм бил. Сега разбирам защо така и не успях да усетя онова нещо, на което повечето хора отдават живота си. Каква ирония...

Може би за мен животът придоби смисъл чак когато разбрах значението на силата и в последствие – на властта. Тогава още си мислех, че добрите са добри, а лошите - лоши. Е, когато усетих силата в ръцете си, всичките ми илюзии рухнаха за да отстъпят място на най-голямата истина в моя живот. Истината, че можех да имам всичко, стига да се боря за него. С всички средства, давайки всички жертви. О, и аз дадох жертви...

Най-много тъгувам за Таня. Тя така и не успя да разбере смисъла на самия мен, защо съм създаден или за какво съм готов да умра.Тя, въпреки грижовността си към мен, никога не успя да ме накара да я приема в сърцето си – затова може би когато чуе за смъртта ми, наистина ще се разстрои; но няма как - ние всеки ден правим избор, а аз направих избора си преди години. Честно да ти кажа, вече не ме интересува какво мислят хората за мен, нито как ме приемат в обществото си. И без това приемат само тези, които им е изгодно да харесват. Да, драги ми, те усетиха силата в мен и аз бях прокуден далеч от техните съзнания. Не че се предадох... именно заради непреклонната си воля се оттадох изцяло на съдбата си, погребвайки дълбоко в душата си семейството, приятелите, дори и Таня. И чак сега разбирам, че не е трябвало да бъда такъв, какъвто съм. Може би всъщност идеята е била да се нагодя към обществото, а не да се опитвам да го пригодя за себе си. Може би цялата вина си е била у мен, а аз не съм бил готов да поема отговорността за собвственото си съществуване. Може би аз...

Но сега не е време да се обвинявам. Нека поне последните си мигове да прекарам не в терзания за окаяния си живот, а в мисли за жената, която трябваше да обикна. За живота на Таня, от мига, когато научи че са намерили студения ми труп на тази прашасала, тъмна, смрадлива уличка. А защо ли кръвта се стича от обездвиженото ми тяло толкова бързо, и описва такива движения, досущ като змията-изкусителка? Защо ли в последните мигове на моят живот отново се връщам назад, към изначалния грях, заради който никой от нас не живее в мир? Не зная. Може би ти знаеш... но нямам време да те питам. Време е да тръгвам надалеч.

Наистина доста проникновено написано...Кара те да се замислиш дали си заслужава да се стремиш да променяш хората...такива каквито ти смяташ, че биха били добри..или просто да ги оставиш да се оправят сами и да се опиташ да привикваш към техните разбирания за живота...Към техните ценности и скъпи неща...Дали си струва да се бориш за идеалите и съвършенството или да се оставиш на ленност и оеднаквяване с всички други човешки твари...Доста добро произведение!

Според мен път Лорда е искал да покаже, че човек разбира какво е имал, чак когато го загуби, иска да покаже, че не оцелянваме това, което имаме. Според мен тези неща са факт. Факт е и обаче, че ние се борим за това което искаме, за нашите идеали. Без тази борба бихме заседнали на едно място. Но дали това място е самото "блаженство" каквото би било (или поне си мислим, че ще е), когато постигнем идеалите си? Едва ли... Важно е да преосмислим това, което имаме и да преценим дали то си заслужава и не е ли то по-добро от това, което искаме и за което се борим. Друго за което говори, е, че светът е прекалено голям и хората са прекалено твърди камъни за обработка, т.е. не можеш да ги промениш или поне е прекалено трудно. И дали всъщност въобще трябва да го правим, дали си струва и дали е правилно. Какво мисля аз ли? Аз мисля, че всеки човек е и трябва да е индивидуален и различен, иначе нямаше да е такъв, какъвто е. В нашата индивидуалност се крие и красотата на всеки човек. А и в крайна сметка човек се променя МНОГО, ИЗКЛЮЧИТЕЛНО трудно от друг човек и то само до определена граница. Единствено животът може да промени един човек...