Това сега ми хрумна и викам да видя какви ще са отзивите,така че чакам мнения(дано да са повече от тези за криминалето ми
Тишина.Това беше единственото нещо,което беше останало в стаята.Сега празна като кибритена кутийка тя чакаше новия си наемател,който щеше да й поднесе нова дози емоции.Прозорците,по които преди имаше плакати,за да скрият слънцето сега бяха счупени,а по первазите бяха накацали гарги.Утрешните слънчеви лъчи преминаха през счупеното стъкло и уповестиха началото на новия ден.Ключалката на врата се завъртя и в помещението влезе мъже,който носеше голям сак.
-Това е-въздъхна той,-новият ни дом.
Зад него подаде глава жена със къса, черна коса и направи недоволна физиономия при вида на новото им жилище.
-По-добре да остана на улицата.
-Не бъди толкова негативно настроена.Малко ремонт и тук ще стане малкия ни рай-мъжът говоре с усмивка на лице.
Жената вдигна вежди,незадоволена от думите на(най-вероятно)приятеля си и влезе в стаята,оставайки на земята чантата,която носеше.Завъртя се,оглеждайки хубаво мястото,но изражението й все така оставаше отчаяно и тъжно.Бяха дошли в града преди една седмица.Сами,водени само от своите амбиции за независим живот,в който никой няма да им се бърка и те ще правят това,което искат.Ще бъдат господари на съдбата си.Това беше ги накарало да хванат влака от София и да се озоват тук-в Пловдив.Бяха идвали й преди и мястото ги беше пленило със своите исторически паметници,които запазваха магически дух на града,които все още броди по улиците.
Една седмица те бяха се лутали по улиците,живяха ден за ден,събирайки пари за малка квартира,която Мег не мислеше,че ще се окаже само една стая.
Тя още седеше в центъра й и се чудеше какво да каже,но усмивката на мъжа й така и не се махаше от лицето.Той беше от онези хора,чийто добър дух винаги им даваше сили да се справят в трудните ситуации.