Първа част
беше мразовит сутрешен ден в малкото и красиво градче Далнс което бе окрепено от всички страни с кули. Много хора идваха тук да живеят именно заради неговата огромна защита но по въздуха се носеше сранно ухание, ухание на смърт, ужас и страх.
В една голяма кущичка до прозореца седеше Генерал Диннс , той бе мил човек но с непостоянен характер и остар ум той беше наполовина Елф и затова усещаше, че нещо не е наред .
Изведнъж в стаята като хала влетя един млад войник и с задъхания си глас заговори:
- капитане имаме новини разбрахме тайното оръжие на тъмните сили - Диннс не си направи труда да се обърне, понеже очакваше да се случи това скоро.
-в какво чакаш казвай -изнерви се той от малчанието което ги бе ожзело и двамата, при тези думи Младият войник се сепна и заговори с треперещ от страх глас:
-кум нас са се насочили десетки летящи острова.- При тези Думи Диннс подскочи като попарен, това бе едно от най страшните оръжия на тъмните сили. островите бяха огромни колкото великаните и бълваха огън от каменните им оръдия , те летяха на височина около пет метра и с скорост около 50 километра в час.
- значи великаните са се пресъединили ? -каза разтревожен Диннс
- не сър те са откраднали плановете на островите и сега ...
- достатъчно кажи на въздушният отряд да яхнат драконите и да пикират над града а войниците да са в пълна бойна готовност.........


дано да ви хареса ако искате 6а напи6а и др 4асти )

Яко е,самоче има много правописни грешки.Гледай да ги оправиш по нататък.

hi na w towa mi e probлема 4е не мога да си ги оправя ((((((((((((
му4а се но пак допускам

6а са опиотам
просто
дано да ги оправя

как да го пра6там

пратих я

пратих я чекам да я провери6 и да я публикува

Biva go razkaza..

Радвам се много дано и продалжението да ти хареса

Беше около осем чеса на другата сутрин. Всичко изглеждаше нормално, ако се изключеше маршируващите рицари покрай града, прелитащите дракони с окачени върху тях стрелци и тревогата в очите на обикновенните хора.
Диннс си седеше спокойно в офиса и пишеше писмо, адресирано до краля на кентаврите и минотаврите с цел съюз. Това беше наложащо в този момент - скоро щяха да престигнат около двадесет летящи острова, които без проблем щяха да срутят града до основи.
- Декарт, занеси тези писма до краля Онск. - тези думи изобщо не се харесаха на младия вестоносец, понеже този крал имаше много неприятен характер и гадно чувство за хумор. Той все още помнеше как от последната им среща се сдоби с човка, която трябваше да се реже.
- Не може ли да пратим писмо до летящите хора? Те не са много слаби. - започна да мънка Декарт.
- Те знаят както елфите, джуджетата, великаните и Големите - обясни с гняв Диннс като схвана на къде отива разговора. “Това бе върхът” си мислеше той.Как така един прост вестоносец ще му оспорва заповедите?! Декарт разбра, че ще - не ще отива към прокудената земя, а това означаваше нови изтезания и забавления за техният крал

Яко е.Ама наистина ги прави малко по дълги.

окс ся 6а напи6а 3 4ас по дълга

Ti na u4iliste xodil li si.....Razkaza e iak , ama ako e malko po-dalag ste e po-iak...

дано да е досдтатъчно дълга третата част и дано да ви хареса

Минаха няколко дни, през които Декарт преминаваше през какво ли не, докато най-сетне стигна до замъка на Онск. Той бе направен от едър груб камък, който бе потъмнял от времето ; до огромната масивна дъбова врата се виеше дълъг път, направен от бял камък.
- Ехх, започва се -каза си Декарт като знаеше какво го очаква. Той се предвижи бавно като се оглеждаше от всички страни за зли твари, които обикновенно пазеха замъка. За негово най - голямо очудване никой нищо не му направи, той съвсем спокойно влезе в замъка, чудейки се какво става тук.
От вътре замъкът бе много красив - по тавана бяха окачени огромни златни полюлеи със светещи свещи, които потрепнаха в момента когато Декарт отвори вратата.
- Очаквах те - каза някакъв много хладен глас, който накара мъжът да се разтрепери.Той падна на колене и захлипа:
- О-О-О, велики господарю, нося поща от нашият велик генерал за.....
- Знам - за помирение. Така и не се научихте, че чета мисли - прекъсна го студеният глас.
Декарт се опита да разбере от къде идва, но безуспешно, понеже гласът се чуваше от всички страни и това още повече уплаши момчето.
Изведнъж свещите изгаснаха и в замъка настана полумрак. Декарт забеляза как едно човекоподобно същество с четери раце и огромни размери се преближава.
-О-о-о, Господи -изхлипа Декарт който не вярваше на очите си. Как можеше този вид да е още жив? Та нали тази раса бе изчезнала още в първата война? Момчето, за пръв път видяло краля Онск, тръгна да пълзи назад.
Изведнъж се блъсна в нещо, то го хвана. Бе огромен кентавър с руса дълга коса и сини очи. Той го обърна към краля, който се смееше от реакцията на човека.
- К-К-Какво искате от мен ? - заговори плахо човека.
- Искам да кажеш на генерала си, че вече е късно, че нашите войски са разбити и няма да ви помогнем..........а сега пъхнете го в котел с катран - заповяда Онск.
При тези думи момчето се паникьоса, извади един нож от обувката си, с който дялкаше стрели, и намушка кентавъра. Той го пусна и забяга към изхода, където щеше да е в по - голяма безопасност.
- ХАХАХАХАХА! Бягай, мерзавецо, понеже по тези земи вече живее Тъмният господар и той всички ви ще избие! Хахаха -захили се с студеният си глас Онск.
Неможеше да бъде, най-големите противници на тъмната страна сега бяха съюзници именно с нея. Това бе най - лошото, но все още имаше надежда. Ако горските елфи успееха да съберат великата Армия на ОнОр, то можеше силите да се изравнят, но нищо не се знаеше. Ако Великаните бяха се пресъединили към Тъмните сили, то пак щеше да се превърне войната във велика битка между Хора и Орки, между Джуджета и Великани, между Елфи и Митични, а най лошото бе, че тъмните сили претижаваха въздушната сила "летящ остров", която бе една от най - великите сили в света. Един такъв остров можеше да унищожи преспокойно цял град, а какво оставаше за стотици....
Затова Декарт бързаше с неговият малък Дракон към градчето с лошата новина

Tazi treta 4ast e oste po-dobra...

сега пиша следващата част дано и тя да ти хареса според мен тя е по интересна но...според мен

На разсъмване, на следващия ден, Декарт престигна при Генерала.
- Е? - попита той като не отделше очи от някаква карта.
-Ами..........вече са се пресъединили към тъмната страна -каза хладно Декарт, който бе колкото оплашен, толкова и изнервен от всичко струпло се върху главата му.
- Добре -каза съвършенно спокойно Генерала - Дай команда на всички военни части да се строят пред портите на замъка. - заповяда Диннс, а Декарт веднага излезе, за да изпълни заповедта.
Когато Декарт излезе в кабинета на Диннс настана пълна тишина, която се нарошаваше единствено от пергела, с който мереше растояние по картата.
Минаха няколко минути така докато накрая Диннс стана и се запъти към едната стена, на която имаше изобразен феникс. Генералът прошепна някакво заклинание на Елфски и стената се разтвори. Зад нея имаше малка стаичка по средата, на която бе поставена огромна маса. На нея лежеше една черна мантия и едни черни ракавици. Генералът стигна до тях, хвана мантията огледа я хубаво сякаш търсеше някое скрито джобче в нея.
- Е, явно всички ще разчитаме на теб -заговори с тих гласец Генерала.
За части от секундата той я облече сложи ракавиците и тръгна да излиза.
-За почест - извика Декарт, а войниците се строиха в две редици. Диннс се предвижи бавно като оглеждаше всеки един от тях - той знаеше, че всеки войник може да реши края на битката, затова искаше да ги огледа.
- Вие сте тук, за да защитавате родината. Някои от вас ще станат герои, а други ще умрат славно за нашата раса, за нашата страна и за нашата мощ. Вие сте толкова могъщи, колкото са и те, затова не им се давайте. На оръжие! -завика Диннс. При тези думи войниците извадиха мечовете си и сложиха щитовете.
- Стройте се в бойна готовност за въздушен огън - заповяда Генерала а войниците си вдигнаха щитовете над главите , за да могат да отблъснат огнените истрели на летящите острови.
Настъпи гробна тишина, която продължи едва няколко секунди, понеже пред тях от отсрещната гора изкочиха стотици Минотаври и Кентаври, които бяха готови да насекат на парчета всеки войник.
- Е, време.....- започна да говори Генерала, когато чу някакъв странен звук зад себе си и машинално се обърна. Той не вярваше на очите си - по стените на града стояха в бойна готовност десетки стрелци с насочени лъкове към малката групичка войници. Това бе вече прекалено. Как може хора от една раса да претпочетат да се бият за нейното унищожение, макар и това да не беше последният човешки град. Крал Онск винаги го е искал; за него краят на хората щеше да е най-великият ден в живота му.
Пред войската, която седеше на края на гората излезе крал Онск, засмян като държеше в четерите си раце по един меч.
-Ах, ти стари мерзавецо, как можеш да се противопоставяш на доброто?!- загневи се Диннс
- Хах, това ще е вашият край ,човеко, ето престигат островите - каза с присмех Онск като с едната ръка посочи във въздуха. Там, в далечината, бавно се приближаваха огромни острови; те бяха като обърнати пирамиди, които бяха направени от пръст и корени на дървета, а на носа отпред имаше една каменна глава на дракон, от която изтрелваха огнени калба. Върху плоската част на Островите се издигаха високи сгради, които бяха коносеовидни. " Е време е" помисли си Генералът, докато се чудеше каква стратегия да предприеме, но един до болка познат звук го извади от мислите му...

nali ti 6e pomaga6 )
a mezdu wremenno si go opraa obe6taam proweri li morski wulci ?
haresa li ti??
kak misli6 staa li??

Biva go ...