Заглавие: Re: Oгнена година (Една истинска история) Публикувано на: 13 Окт 2008 18:44
22. Дългият път към дома
Трети октомври вечерта, бе времето когато си стягах куфърите за вкъщи. Аз бях първият, който си тръгва. Мойте съквартиранти щяха да останат поне още няколко седмици. Разпределих багажа си в два куфaра. В единият сложих всичките ценни покупки, с него щях да вляза в самолета, другият в който се намираха парцалите ми и други по-маловажни вещи щеше да бъде поверен на грижите на авиокомпанията. Знаех, че има огромен шанс да ми изгубят куфара и за това не исках да рискувам. И като говорим за рискове, Огнената година, бе към своя край, но именно това последно изпитание, може би криеше най-големи опастности. Както вече споменах, на идване се чувствах така сякаш пътувам с родителите си. Не се занимавах с абсолютно нищо и само следвах по-опитните. Сега нямах никакъв спомен за това как точно момичетата се ориентираха по летищата, а и не само, за да стигнат от София до Брайс. Бях напълно сам и трябваше да се оправя. На всичкото отгоре носех със себе си доста пари и ценни вещи. На трети октомври вечерта бях крайно притеснен и се молех след два дни да съм си в София и всичко да мине без инциденти. Рано сутринта Данчо почука на вратата на новата ни къщичка. Аз излязох и двамата натоварихме куфарите на колата му. Сбогувах се със съквартирантите и потеглихме. На главата си носех каубойската шапка, тъй като в куфарите би се смачкала и с нея щях да бъда до края на пътуването. Данчо щеше да ме закара до Парауан- точката от където преди пет месеца той и Райли бяха прибрали мен и другите българи с които дойдохме. Докато пътувахме аз се наслаждавах за последно на величествената природа. Парауан бе най-близката автобусна спирка на компанията Грейхаунд осъществяваща автобусни превози на големи разстояния. Самото място беше просто една бензиностанция където спираха много камиони. С Данчо се сбогувахме, той ми пожела лек път и да се пазя. От този момент на татък бях абсолютно сам. Първата ми грешка бе, че преди една седмица не си бях купил билети за автобуса от интернет. Причината? Вероятно мързел. Реших, че понеже на идване не си бяхме резервирали билети, на връщане също няма да има проблем. Влязох в бензиностанцията, където имаше ресторант за бързо хранене и магазин. Сметнах, че билетите едва ли се продават в ресторанта и за това се насочих към касиерката в магазина: -Извинете-попитах аз- продавате ли билети за Грейхаунд? -Не-Отговори касиерката. Това леко ме стъписа, но аз продължих разпита съвсем хладнокръвно: -А от къде мога да си купя? -От интернет.-Отговорин невъзмутимо тя. Тук се напсувах на ум и продължих: -Добре, при положение, че не мога сега да си купя от интернет, откъде другаде мога да взема билети? -От Лас Вегас.-Отговори жената, което вече ме хвърли в паника. -Н-н-н-но аз, аз, пътувам от ТУК до Вегас, как мога да си зема билетите от там!?! Не може ли шофьора да ми продаде? (какво пък, в България може, бях длъжен да попитам). -Когато рейса пристигне, може да говорите с шофьора и ако има свободни места, той сигурно ще поиска да му покажете, че имате пари. Тогава може да се съгласи да ви качи и да си платите билета, когато пристигнете в Лас Вегас. Аз поблагодарих на жената и отидох да хапна. До идването на рейса имаше около час. Цялата тази условност никак не ми харесваше. Все пак имаше и друга възможност. Едни хора, които изглеждаха доста свестни ми предложиха да ме закарат до Вегас с колата им на цената на автобусния билет, но аз не исках да рискувам с непознати и им отказах. В крайна сметка автобусът дойде. Както вече споменах услугите на Грейхаунд се ползват предимно от най-пропадналите типове тъй като всеки в Америка, който има дори най-елементарната работа има пари за кола. Когато автобусът спря въпросната измет се изсипа в заведението където се намирах. Аз се опитах да се добера до шофьора, но един опърпан азиатец ме изпревари. Двамата се обясняваха около пет минути, накрая азиатецът показа на шофьора кинтите и се качи в рейса. Аз се насочих към шофьора и му казах, че също желая да отида до Лас Вегас. Той ми хвърли едно око, след което ми каза да се качвам. Макар и предназначен за най-ниските слоеве на обществото автобусът бе на ниво. Имаше си тоалетна и климатик. Последното бе много важно, тъй като, ако горе в Брайс температурите бяха зимни, то в ниските части на Юта, Аризона и Невада нещата съвсем не стояха така и ме очакваше пустинен климат. Пътят до Вегас не бе никак кратък. По едно време се разговорих с човека седящ до мен: -На къде пътуваш?-Попита ме той. -Прибирам се вкъщи-Отговорих му аз. -Откъде си? -България. -Не съм го чувал. Колко време е до там с кола? -Далече е... След няколко часа от пустинята изплува силуетът на Лас Вегас. Преди да достигнем града минахме в близост до военно летище където бойни самолети провеждаха учение и беше доста забавно лично за мен да ги гледам. Слизайки от автобуса, аз и азиатецът бяхме съпроводени от шофьора и един охранител до касите където си платихме. От там нататък си взех такси до летището. Таксиджияте беше възрастен италианец, живеещ от 40 години в САЩ. Той ме попита откъде съм. -О-о-о, познавам доста българи таксиджии, тук в Лас Вегас. Никога не се качвай при тях. Те обичат да обикалят за да навъртят по-голяма сума на брояча. Биха те карали един час до летището, а виж го къде е.-Това нямаше как да не ме развесели. Пристигайки на летището аз станах жертва на заблуда причинена от Холивуд. Точно така, всички ние сме гледали по филмите как на американските летища има едни шкафчета, където главния герой обикновенно заключва куфарчето с парите/дискът със изключително ценните данни и т.н. Тъй като полетът ми бе чак сутринта, аз планирах да си оставя багажа именно в едно такова шкафче и да прекарам нощта обикаляйки из Лас Вегас. Когато попитах първият летищен служител обаче, той ми обясни, че след 11 септември 2001 от съображения за сигурност шкафчетата са премахнати. Абсурдно бе да обикалям с куфарите за това останах на летището. Седнах на една пейка до която имаше контакт извадих си лаптопа и за щастие имаше безжичен интернет, който можех да ползвам. В началото си чатех с колегите ми от Брайс, котито бяха на линия. После стана късно и те един по един си легнаха да спят, но тогава пък приятелите ми от България започнаха да идват на линия. Така прекарах много часове в чатене и гледане на музикални клипове в интернет. Безпорен хит на вечерта бе Nobody's home на Avril Lavigne. Имаше един момент между един часа през нощта и пет сутринта, когато на летището нямаше много хора и около мен бяха налягали да спят трима клошари. Някъде към пет се появи един полицай и побутвайки ги един по един с крак, най-учтиво ги помоли да се разкарат. Малко по късно, аз поех към вече отворените гишета на авиокомпания „Делта“ за да си чекирам багажа и да ми издадат бордна карта. Тук ме чакаше един от най-стресовите моменти в цялото пътуване. Трябва да поясня, че за извършване на цялото пътуване си сътрудничеха две компании американската „Делта“ и „Алиталия“. На отиване първите два полета бяха с „Алиталия“, а само вътрешния бе на „Делта“, докато сега щеше да е обратното. И така аз спокойно се наредих на опашката. Скоро дойде редът ми и аз уверено си подадох паспорта. -Сър, имате ли билет?-Ме попита служителката на „Делта“. -Да разбира се, електронен е.-Поясних аз. -Може ли да го видя?-Попита отново служителката. Аз се учудих и помислих, че не ме е разбрала. -Билетът ми е електронен!-Казах отново аз, този път бавно и отчетливо. -Да, но вие трябва да ми покажете някакъв документ все пак, за да докажете, че сте го платил.-Продължи да упорства служителката. -Но, госпожо, на идване служителите на Алиталия просто прекараха паспорта ми през машината и то им излезе на компютъра! -Това е нонсенс Сър, паспортът ви е просто документ за самоличност не е билет. Мога да ви намеря в компютъра ако ми кажете поне номера на билета. -Не го помня на изуст!-Аз вече почнах да изпадам в тих ужас. Служителката обаче продължи да ме опътва: -Щом билета Ви е двупосочен, значи на идване са ви закачили едни етикети по куфарите, на тях пише номера.- В този момент се вцепених. Вечерта преди да тръгна старателно бях почистил куфара си от всичките неща, които бяха закачили по него на идване. Не притежавах абсолютно никаква хартийка, която да доказва, че имам платен билет. Тогава тъкмо преди съвсем да дам на късо, ме осени спасителната идея. Отворих си лаптопа, за щастие успях да влезна в интернет и да си отворя имейла, където от Алиталия ми бяха пратили потвърждаващо писмо с номер на полета и всичко необходимо. Служителката изглеждаше доволна. Тъкмо когато си помислих, че всичко вече е наред тя отново ме хвърли в тъча: -Но сър, това наистина е вашият билет, самоче е за първи ноември, т.е. след един месец.-Тук сърцето ми отново заби учестено. Бях се обаждал два пъти да си презаваря полета и бях сигурен, че датата е за днес пети октомври. -Вижте-казах- в писмото което са ми пратили пише пети октомври!-Възразих аз. Жената се вгледа в компютъра ми и каза: -Сър, тук пише десети Май. -Моля!?!-Аз се изцъклих. В писмото пишеше „05.10.2007“.-Това е европейски стандарт, нали са италианци -заобяснявах аз- те слагат първо деня отпред, после месеца!- Жената в крайна сметка реши да се обади по телефона. След кратък разговор, който на мен ми се стори цяла вечност, тя каза че всичко е наред, просто от Алиталия са забравили да вкарат данните. В крайна сметка си чекирах единият куфър и жената ми издаде бордни карти за трите полета от тук до София. До самия полет имаше около два часа. Минах през драконовските проверки преди да навляза в зоната за сигурност, като дори каубойската ми шапка мина през скенера. Естествено пак задействах металодетекторите, пак трябваше да ме проверяват индивидуално и така. Полетът до Ню Йорк трая четири часа и половина. На летище „Кенеди“ имах престой от четири часа, за жалост там не можах да се вляза в публичната мрежа, нещо явно имаше проблем и си стоях без интернет. На свечеряване се качих на самолета. Бях доста уморен и заспах. Събудих се два часа по-късно. Погледнах навън и осъзнах, че още не сме излетели. -Какво става?-Попитах пътникът до мен. -Има мъгла и полета закъснява.-Отговори ми той. Все пак скоро излетяхме. Така обаче прекарах на седалката около десет часа, вместо осем. Полетът се отличи с това, че по едно време имаше доста силна турболенция, която придаде екстремен характер на цялото преживяване. На шести октомври предиобяд кацнахме на летище „Малпенса“ близо до Милано. Там също имаше доста дълъг престой. Някак си дори на летището в Италия започнах да предвкусвам дома. Все пак вече се намирах на такова място откъдето мога да се прибера и на автостоп, ако се наложи. За последен път минах през проверки на летището. Както винаги задействах детектора. Започнах да си изпразвам джобовете, когато отегчения карабинер просто ми каза да минавам. Странно се почувствах когато достигнах до гейта на полета до София. Там за първи път се озовах сред около десетина българи. Отново чух българска реч от непознати гласове. Самият полет до София трая около два часа и половина. Когато кацнахме, докато самолетът все още се движеше по пистата, видях една леко килната табела забита в земята на която пишеше: „ВОДОЕМ 500КБ“. Тогава усетих, че вече съм си у дома.
Това бе краят на „Огнената година“. И не, че драматизмите в живота ми намаляха след кацането ми на Българска земя- напротив, но все пак всяка история трябва да има своят завършек и тази свършва тук.
23.Съчинение разсъждение с елементи на шизофрения
Пейзажът бе пустинен. Жълто-оранжевите пясъци и скали се простираха докъдето ти стига погледът. Единствените растения виреещи в тази неприветлива пустош, бяха кактуси и сухи храсталаци. Слънцето печеше безмилостно през безоблачното небе, където бавно се рееше орел. Аз стоях под сянката на една голяма скала и учех за изпита си по Ботаника II при доцент Дора Петрова, който щеше да се състои на 02.09.2008г. Повече от две години по-късно, историята още чакаше своята развръзка. Да, може и да пребродих света, може и да имах своя „Велик план“ и да го изпълних, но историята трябваше да свърши там откъдето започна. Такива мисли ме вълнуваха, когато до слухът ми достигна тропотът на конски копита. В далечината се образува облък от прах. С приближаването си от облакът изплува фигурата на конник. Скоро той достигна до мен. Имаше вид на престъпник с брадясало напукано лице, черна широкопола шапка и опърпано кожено наметало. Панталоните му също бяха прашни и с висящи ресни, а ботушите от кожа на алигатор имаха огромни шпори. На коланът му висеше револвер. Яздеше черен кон, който нервно тръскаше глава и ровеше в пясъка с едното си копито, докато господарят му го караше да стои на едно място, вместо да препуска през необятната шир. -Кой си ти?-Попитах аз. -Твоето второ Аз-отговори странникът с дрезгав глас, след което се усмихна и пустинното слънце порблясна в един от златните му зъби. -Моля? Сигурно полудявам?-Възкликнах учудено. -Като се има предвид мястото на което се намираш и човека с когото говориш, вероятно да. -Какво искаш?-Продължих аз най-делово. -Имам малък подарък за теб- и той ми подхвърли една прашна торба, която до този момент висеше за седлото на коня. Аз отворих торбата и открих вътре черна абаносова кутия инкростирана със златни нишки. Внимателно отворих кутията и видях вътре два сребристи револвера. -Какво са това?-попитах аз учудено? -Как какво? Пищови! Предстои ти битка и трябва да си добре подготвен.-отговори странникът и продължи да се усмихва загадъчно. -Не-казах аз категорично-вече не съм в този бизнес. -Ха, и защо реши да се откажеш? Не ти ли липсва...доброто старо време. -Промених се.-отговорих аз. Тогава събеседникът ми се изсмя. Изсмя се с гърлен, пронизателен смях, който чак ме стресна. -Не, не, повярвай ми, хора като нас не се променят омбре!-Каза той накрая. -Това „омбре“ пък откъде го измисли. -Реших да го добавя за повече драматизъм. -И защо реши, че аз съм като теб? Според мен нямаме нищо общо.-Възразих отново аз. -Щом така мислиш, знаеш къде е пропастта, хвърли кутията там! Никой не те спира!- Заяви събеседникът ми, докато конят му нервно удряше с опашка- Но запомни едно...не можеш да промениш природата си. -И откъде знаеш каква е природата ми?- Този път аз прозвучах леко нервно. -Аз не мога да ти кажа кой си, но мога да ти кажа кой не си. Ти не си добро момче, никога не си бил и никога няма да бъдеш. След тези думи странникът пришпори конят си и двамата изчезнаха в облак от прах както се бяха появили.
На 02.09.2008г. героят на разказа успя да вземе изпита си по Ботаника II с крайна оценка мн.доб. 5, без да използва каквито и да било непозволени средства. И все пак той не изхвърли кутията, може би от сантименталност, а може би защото конникът бе прав и той не бе в състояние да промени природата си.
КРАЙ
___________________________________ http://www.divinitas-crew.com Ghost reporting!
|