Много благодаря за коментара!

EDIT : Айде още мъничко.

Не знам

Не знам на къде да тръгна
Пред мен се ширят кръстопъти
Не знам какво да мисля
Аз добър ли съм изобщо?
Не знам в какво да вярвам
Илюзия е всичко на света
Не знам с кого да разговарям
Само маски, грим и суета
Не знам дали душа имам
Или я загубих докато тичах
Не знам изправен ли съм или пък лазя
Дали обичам или пък те мразя
Не знам дали си муза
Или отрова сладка си?
Не знам нищо
Туй поне го зная
Не знам за грехове ли плащам
Или късметът изневери ми
Не знам дали да вярвам
Или бяло знаме да развея
Но и днес се събудих
Ей ме - дишам!
Боря се, ритам и създавам
Какво друго ми остана?
Но не се оплаквам
не мога да го сторя
Защото съществуваш
това със сигурност го зная

Неделя вреди на вас и на другите около вас

Неделя сутрин. Встъпвам на смяна от 10. Предишния ден колегата ми казва :
- Бояджиев, утре сигурно ще съм оправил всичко. Вземи ми едно кафе като идваш и така.
- Доообре. - отвръщам.
Та в неделя влизам в ресторанта и гледам - колегата свършил всичката работа без да му мигне окото, стои и ме гледа "Айде бе, Бояджиев, ще ми изстине кафето!". Управителя спал там, по анцунг и джапанки, направо повече от нелеп. От телефонът ми кънти The Rolling Stones, докато аз и колегата (Стоянов) сърбаме кафенцето. Управителят влиза.
- К'во правите вие бе?
- ... - поглеждаме го с най-малоумното изражение на лицата си, вдигаме рамене и палим по цигара. Управителя се разхожда из зимната градина, после се качва на втория етаж (в салоните), вижда, че всичко е готово и ляга да подремне още половин час.
Става 11 часът. Ресторантът технически е отворен, само дето няма жив човек. Имаме резервация за 12:30 - масата е готова, двоен прибор, подложни чинийки, хангали, както си трябва, човече.
С колегата решаваме, че редният ни български език ни е вече малко скучен и решаваме, че ще водим комуникацията на английски. С акцент на британски пънкари. Не ни пука, че има клиенти, толкова здраво ни пере сачмата, че се чудим дали да не викаме хората с веселите ризки.
По едно време влиза някакъв тип. Аз нося табла, на която има 6 чаши ракия, един лед, една голяма минерална вода, две коли и една сода.
- Добър ден. - поздравявам.
Подминава ме като малка гара.
- Добър ден. - поздравява го и управителя.
Никаква реакция. Пича, съвсем устремено, се напъхва в тоалетната, а там напъхва една прилежно начертана чертичка кокаин в носа си. "Страхотно." Типове като този дават по 300 лева за бЕло, обаче бакшиш не чакай от тях. След като се понадруса, левентът седна на една изолирана масичка в началото на ресторанта, дойдоха негови аверчета и затвориха вратата. От там нататък, последвалите събития бяха неописуеми. Просто уникални простаци, пускащи доста неуместни коментарчета. Колегата ми, такова едно, тренира кик-бокс, пък аз просто съм луд като за двама. Започнах да се чудя дали ако вляза на първия с шут в лицето после ще ме уволнят, ама след това се замислих, че сигурно уволнението ще е най-малкият ми проблем с димяща дупка в челото ми. За това просто стисках зъби и си мърморех под носа, докато Стоянов не ми връчи една права лопата и каза :
- Обувките кво ше ги правим, Бояджиев?
- Продаваме ги много ясно.
- Добре. - каза той и стисна един нож - Аре да ги в'рътим тия!
Посмяхме се хубавичко.
Реших да вляза да ги видя дали няма да искат нещо, взех един пепелник като извинение за влизането ми и прекрачих прага на залата. Смених пепелника.
- Ей, брат, черпи една цигарка, после ще ти се реваншираме. - каза ми единия.
- Добре. - извадих си цигарите, пича си взе две и ми намигна.
Набързо се разкарах от там преди да съм направил някоя глупост. В зимната градина (където вече нямаше жив човек) Стоянов ме посрещна с маниакален поглед, подхвърлящ си едно шише от Девин 1л (стъклено).
- Абе, Бояджиев, ти знаеш ли, че т'ва шише ако го хвърлиш от петия етаж не се чупи?
- Да бе, за малко, братчето ми...
- Гледай ся - каза и хвана шишето за капачката, все едно е стиснал ръчна граната - Влизам в стаята и директно шефчето го центрирам в тиквата. Тоя до него се озовава с прерязана сънна артерия от хвърчащи стъкла, а третия умира от шок. И после продаваме обувките, навит ли си?
Посмяхме се. После около 2 часа простяхме ей така, да има. Накрая той като си тръгна, а останалите колеги възобновиха комуникацията на български ми беше малко трудно да превключа от британския пънкар на българския... гащник, ама нейсе.
Неделя, братко...

Нож в джоба



София през летните нощи е магическа. Трафикът е намалял, повечето хора, които биха те гледали изпод вежди ако вървиш по улиците с биричка в бъка, отдавна са заспали и са останали само онези, които по-скоро биха ти чукнали "наздраве"; по улиците се чува пиянски смях, хора се чудят от къде да си набавят крайно нелегални вещества, или пък се чудят къде да ги употребят... Понятието "навън" е завладяно от младите, от лудите, от онези, които проклинат съня и искат да живеят до пълно изтощение. Ако има с кого да споделиш това усещане, то нищо друго не ти трябва. Това е абсолютната свобода, своеволното подчинение на мига, яхването му и изстискването му до краен предел. Ако се чудиш какво е да си млад, или пък случайно си забравил - това е вечерната лятна София.
Като се замисля, в Пловдив не е много по-различно, така че предполагам, че просто зависи с кого си решил да споделиш вечерта. Така или иначе, в една луда нощ събитията, които се навързват едно след друго като мъниста на огърлица, донякъде са извън обсега на контрола ти. Или поне онези, за които си струва да разкажеш...
Например, един път бяхме в Пловдив с трите ми най-свидни човека извън семейството, седяхме в парка, пиехме бира и се смеехме, потънали в абсолютно безвремие. Бяхме аз, Д., Л., и Н. Аз и Д. седяхме на земята, за да има място за двете момичета и багажа, когато един човек с куче се спря до нас. Заговорихме се с него, заразпитвахме го за кучето, с което се закачахме... и то изведнъж се изпика на гърба ми. Просто беше зад мен и в следващият момент усетих топлата струйка и вече беше прекалено късно. Ако това беше в обсега на котрола ми, със сигурност нямаше да избера да бъда опикан от някакво куче, но пък и нямаше да имам възможността на следващият ден да се посмея от сърце на случката.
Да, стават и такива неща. Първоначално седиш с опикан гръб и не можеш да повярваш на скапания си късмет, а в следващият стоиш гол и се заливаш от смях на собствената си иронична съдба.
Една вечер, преди не повече от два месеца, бях излязъл сам в търсене на музата. Точно бях свършил работа и бях прибрал голям бакшиш и реших да го употребя в търсене на моята тъй непостоянна муза. На работа ми бяха изпилили нервите до краен предел, като с някаква огромна пила, само че адски затъпена, за да може да е по-продължително стърженето в задната част на главата ми... Да не говорим, че за жена до себе си изобщо няма смисъл да споменавам. Помня преди време, когато имах щастливи връзки, че не ми е трябвало нищо друго, освен прегръдката на любимата. Предполагам, че този спомен все още ме кара да диря това тъй познато усещане, защото всяка логика ми подсказва, че да бъда сам в момента е зрялото и правилно решение.
Излязох от ресторанта, спрях на входа и запалих цигара. Всмуках дълбоко вечерният прохладен въздух и се почувствах щастлив, че съм жив. Бях прегазен от работа, краката ме боляха, бях изнервен и начумерен, кръста ме стягаше, но бях жив и тук, на гребена на вълната на момента... Погледнах нагоре към обсипаното със звезди небе, усмихнах се и отидох да си купя цигари и бира. След като получих желаното, започнах да прозвънявам всичките ми познати един по един, но от всички получих единствено клетви, че ги събуждам. Погледнах часовникът и установих, че наистина е 2:30 - "Не ми плащат достатъчно...".
Тръгнах от Раковска към Попа, като по пътя пеех Beatles и подскачах, пиех бира и поздравявах откачалките, които все още се разхождаха из улиците - кои с бира в ръка, кои - с твърд алкохол. Завих надолу по Графа, защото там имаше един бар, където музата ми се мотаеше честичко. Реших, че ще е хубаво да я срещна, макар да не знаех защо.
Движех се по десният тротоар и се наслаждавах на огромната свобода, която изпитвах в този вълшебен момент. Бях почти сам, можех да направя каквото поискам, стига да го поискам... На отсрещният тротоар забелязах момче с гола глава, което беше паднало на колене, а пред него друг младеж, който, не знам защо, но страшно ми заприлича на Сид Вишъс, беше опрял пистолет в главата му. До него подскачаше момиче, дърпаше го за ръката и крещеше :
- Моля те, успокой се, моля те!
- Млъквай, курво! Ще ви очистя и двамата! - кресна момчето с пистолета в отговор и удари страхотен шамар на момичето.
Обзе ме лека паника, забързах крачка, а пулсът ми се ускори. Исках да забравя тази случка, това нещо, което ме разстрои до такава степен, че краката ми омекнаха. Изведнъж пустите улици загубиха чарът си. Нощта стана страшна, вместо привлекателна. Чувството, че съм сам стана тегоба, а голямата свобода се превърна в клетка, в която се намирахме само аз и психопатът с пистолета.
Стигнах до мястото, посегнах към дръжката и чух изстрел. Подскочих. Звуците замряха. Псетата спряха да лаят, пияниците млъкнаха, сигурно чудейки се какво ли е станало. А после - още един изстрел. Сърцето ми прескочи удар, тялото ми започна да трепери, а мозъкът ми свърза две и двеста и разбрах на какво съм станал свидетел преди малко, макар и лицето на извършителят да ми беше малко мъгляво в съзнанието - двойно убийство. Екзекуция направо.
Влязох в помещението, насочих се към бармана и с треперещ глас го помолих за бира. Даде ми я, аз му платих и, все още в шок, седнах на едно бар-плотче по средата на заведението. Музата ми я нямаше. Или си беше тръгнала, или не беше идвала изобщо. Беше пълно с хора, танцуващи хора, смеещи се хора, млади хора, моите хора. Но музата просто я нямаше. Сърцето ми все още беше свито, наистина много ме беше жал за момчето и момичето, но нямаше какво да направя. Ако се бях намесил, жертвите щяха да са три, а аз не бързах да ставам част от криминалната статистика.
Когато надигнах шишето за втори път, срещу мен се беше настанил някакъв тип. Гледаше ме с изцъклен, маниакален поглед и дишаше тежко. Знаех, че е той.
- Видя всичко, нали? - каза ми, без да променя изражението си по никакъв начин.
- Не знам за какво говориш. - отвърнах.
- Ставай - рече, след като ме беше погледал две-три секунди - Ставай и излизай. Не мога да те оставя.
И тогава го усетих. Дискретно опряният в ребрата ми пистолет, които щеше да ме прати във вечните ловни полета. Времето спря. Звуците изчезнаха. Хората сякаш замръзнаха, по средата на танците и разговорите, по средата на смеха си, по средата на поредната глътка. Трябваше да направя нещо. Знаех го, иначе бях пътник. Ако не излезнех, тоя побъркан пендехо щеше да ми свети маслото направо по средата на цялата тълпа без да му мигне окото. Опитах се да се фокусирам, да накaрам главата ми да помисли и да измисли нещо, което да ме изкара от тая ситуация. Всичките години на тренировка все на нещо е трябвало да ме научат. Не можех да се предам току-така, просто трябваше да накарам мозъкът ми да проработи. Всичко около мен се движеше много бавно. И тогава лицето на момчето срещу мен започна да се променя, до тогава, докато не се превърна в онзи тип, с когото беше в момента момичето, което обичах. Знаех много добре, че не е той наистина, но лицето му беше същото. И знаех, че това е трик на мозъкът ми, че само аз го виждам такъв, какъвто го виждах, но беше без значение.
Заля ме вълна адреналин и агресия. Времето продължи хода си, неизпитите глътки се изпиха, недовършените танци бяха подновени, наред със смеха, който кънтеше навсякъде около мен. Преглътнах и казах :
- Що не оставиш ютията тук - да те видя какъв си мъж без нея, а? - и зачаках. Отговорът идваше сякаш цяла вечност. Имаше два изхода от тази ситуация - единият идваше след броени секунди под формата на горещо олово в белият ми дроб, а другият...
- Хех! - възкликна, ухили ми се съвсем искрено и тръгна да оставя оръжието на плота.
Ръката му беше на милиметър от бара, когато усетих, че късметът ми отново ме върна в играта. Отново беше до мен, точно когато си мислех, че ме е изоставил. Направо усещах как вече е готов да пусне дръжката, когато забих ножа ми в китката му, чак до дръжката. Острието проби ръката му и се заби в плота със трясък и клатене. Той отвори уста, за да изкрещи, обаче аз го сграбчих за яката светкавично и забих юмрука си в устата му със адска злоба. Отдавна не бях изпитвал такова вълнение от насилието - млатих го докато не припадна. После избърсах ножа в дрехите му, огледах се и видях, че всички са вперили очи в мен.
Побягнах към изхода, а там се блъснах в музата ми. Тя беше почти толкова изненадана да ме види там в този час, колкото и аз - нея. Предложих ѝ ръката си, тя я прие и се стопихме в мрака на малките часове на София. Чувството на свобода беше обзело тялото ми, ума ми, сърцето ми. Бях жив.
Ако някога си се чудил какво е да си млад, или случайно си забравил - това е лятната вечерна София. Това е онова трепетно усещане, че улиците са твои, че хората до теб са поне толкова луди, колкото теб (ако не и повече), че не знаеш какво предстои да се случи, обаче си готов на всичко. Късметът изниква изпод най-странните камъни, а ако ли пък не... е - все пак имаш нож в джоба.

Човече, хубави неща пишеш. Най-много ме изкефи това за пържолата, за обирджиите и последното разказче. Другите също са яки. Браво, пич

Аз съм твоето лайно миризливо,
твоят отпадък и всичко ненужно.
Аз те обичам както слънцето - луната.
Обаче ти просто пускаш водата.

Аз съм червеят, който те гнуси,
и всичко онова, което не понасяш.
Аз се нуждая от теб почти безкрайно.
Обаче ти ме отблъскваш нехайно.

Аз съм твоето "за всеки случай",
твоята марионетка-куче на конци.
Аз те сънувам всяка вечер, цялата във светлина.
Обаче ти ме проклинаш да умра.

Аз съм твоят ненужен товар,
и всичко, което се надяваш да избегнеш.
Аз всичко за теб бих направил.
Обаче ти не ме искаш - бях забравил.

Тишина

Тишина е, когато всички други спят,
когато чакаш нещо да се случи.
Но е прекалено късно вече, хайде,
и за теб е време да заспиваш.

Тишина е, когато зяпаш тъпо във тавана,
когато чакаш сънят да те споходи.
Но той отново нехайно предал те,
и на теб ти иде да крещиш.

Тишина е, когато чакаш тя да дойде,
когато не знаеш "кога" или пък "дали"...
Но седиш и чакаш, надяваш се дори,
и тя идва и те дарява със усмивка.

Тишина е, когато гушнати лежите,
когато чуваш само нейни дъх.
Но ще се събуди и ще се захили,
и ще каже "И ти ли още не спиш?"

Тишина е, когато сте само двама,
когато искаш да не спиш.
Но все ще трябва да задремаш...
и да се събудиш вдъхновен.

Почти като писател

Питаха ме неотдавна
за причината, поради която пиша.
Дълго мислих.
Чудих се направо.
После рекох :
"Защото не може да е инак"

Неразбран останах.
И да ти кажа,
хич не ми и пука.
Нали съм жив и съм си тука!
С един тефтер и химикалка
и една почти студена бира.

Ех, че радост е да се живее,
всеки ден е сякаш нов живот.
Но едно остава си непроменено -
тефтера с химикалка и почти студена бира!




(((((:

Без майтап


Лудата вещица пак някой я изтърва от поглед и тя, съвсем логично, започна да се шляе аз улиците без цел и посока. Казваше се Линда, но сама себе си наричаше Ако. Живееше при племенницата си, която беше стюардеса и пътуваше много, когато не обучаваше новите кадри. Щом заминеше, за леля ѝ се грижеше съседското момче, което беше много добра душица, седемнадесет годишен. За тези си услуги той получаваше скромно възнаграждение, но понеже беше доста алтруистичен, нямаше против да помогне, когато може, а и му се отдаваше възможност да поживее в хубавата къща. Той се казваше Том, а тя се казваше Синди.

Този ден Линда не си пи хапчетата и превъртя. Първо се изака на пода в хола, после помаза със произведението си по стените и мебелировката, хапна малко, повръща дълго, а сетне си плю на петите.

Със себе си взе магическата си нокторезачка, която изобщо не беше магическа, а само тя така си мислеше, заради рекордно високите ниво на допамин в мозъка ѝ. Всъщност, единственото магическо нещо по нея бяха чорапите , но тя не го знаеше, защото бяха магически само всяка трета сряда от месеца, а в този ден беше петък така или иначе.

И така, започна да марширува по улиците, въоръжена със своята нокторезачка и правеше заклинания, Хората ѝ обръщаха внимание само колкото да си кажат “Горката луда”, а после мигом я забравяха. Дори полицаите не я закачаха, което на мен ми се стори странно, ама... те си знаят, аз не съм полицай (опазил Господ), че да знам как се реагира в такъв случай, просто ми се вижда логично поне да викнат белите престилки.

С други думи – никой не я закачаше... а тя вървеше без да знае накъде отива и омагьосваше всичко по пътя си – хора, кошчета за боклук, дървета, коли, пейки... Щом пред пътя ѝ се изпречеше някое дърво, започваше да крещи “Захарен памук!” и да щрака срещу него с нокторезачката. Сетне някоя птичка прелиташе, а Линда хукваше след нея с крясъци “Прахосмукачка-а-а-а!” и щракаше на празни обороти. Честна дума, изобщо не подозираше, че просто трябва да изчака третата сряда и да размаха чорапите си. Както гонеше една птичка с крясъците си за прахосмукачки, спъна се и падна. Направо се пльосна на тротоара като палачинка.

В първия миг беше ошашавена, а след това протегна ръката с нокторезачката към небето и започна да вие “Смърт! Смрад! Гнилоч! Акано!”, а хората я подминаваха точно както се подминава луд – без много да я гледат и чудейки се дали няма да се опита да им подкастри леко сънната артерия. Крещя известно време вулгаризми, а после се измори и кротна, за да си поеме въздух.

Точно в този момент Боби се зададе по улицата, страшно забързан за работа. В куфарчето си носеше презентация, която щеше да изнесе на шефовете си, посветена на новата формула за дъвка, която беше два пъти по-евтина и три пъти по-токсична. Шефовете му обичаха продукти, които са евтини и токсични. Всъщност, не ги интересуваше особено дали и колко точно канцерогенно е нещото, което щяха да продават, но колкото по-евтино – толкова по-добре.

Той видя Линда, облегнала гръб на една ограда и, понеже е добра душица (много добри душици напоследък), се спря и я попита :

- Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?

- Солени сладки!

- Какво?

- Расте ми вежда на третото око и не знам дали да използвам урина от жаба или сперма от медузи, за да расте по-бавно...

Понеже беше умен човек, Боби веднага схвана за какво става въпрос и пое отново към офиса със ускорена крачка. Лудата обаче скочи на крака, хукна след него, настигна го, грабна куфарчето и побягна в обратна посока.

- Хей! Спри! Спри, моля те! - викаше той, докато тичаше след нея. Беше учудващо бърза.

- Калмари! Соев сос! Щъркели! - отвръщаше му тя. Бая време се гонеха, докато не срещнаха Джон.

Джон беше дебел и беше полицай. Не че двете са свързани, просто така стояха нещата. Любимите му занимания бяха да яде пържоли с боб и да гледа телевизия. Пиеше само безалкохолно, но винаги газирано – нещо като кръстоносен поход срещу храносмилателната си система. Много обичаше работата си и не беше женен, защото беше гей. Не беше нито добър, нито лош – просто беше. Освен това беше на точното място по точното време.

Видял нелепата гледка, която представляваха Линда и Боби, остави поничката в кутията и зае поза за стрелба с разкрачени крака, а в ръцете му беше електрошоковият му пистолет. Вдигна ръка на десет метра от жената и извика :

- Спрете или ще стрелям!

Тя не спре. Той стреля. Елетрошокът я просна на земята в безмълвни гърчове, а после – за нея – всичко потъна в мрак.

Има някакъв метод за мастурбация, който явно е доста популярен. Някои хора увиват въжета около шиите си и започват да се душат и точно секунди преди да свършат са на прага на смъртта, нещо като да не знаеш дали свършваш или вече си свършен. Е, на следващият ден намериха Том мъртъв, с колан около шията си и свалени гащи. Синди пък, на свой ред, се прибра в къщи, видя смесицата от повръщано и дефекирано, която беше навсякъде из хола и откачи. Просто ей тъй – серотонинът отиде на дъното на океана, а допаминът скочи над Еверест. Боби получи повишение и умра година по-късно от инфаркт, заради странното за някои хора хоби да си навира големи количества кокаин в ноздрите. Линда, учудващо, но се оправи. Докторите обясниха, че електрошокът явно е засегнал по-силно някои ключови места в мозъка ѝ и по този начин е уравновесил веществата в него. Тя все още е обект на изследвания.

Не, не съм го пробвал тоя метод за мастурбация. Не те лъжа. Аз до сега да съм те лъгал някога?