Липсата на интернет стимулира музата да твори. Затова го спрете


Звуците идваха отвсякъде, подлудяваха я, караха козината й да настръхва. Тя знаеше, че те идват за нея. И за малките й. Беше в състояние, което хората биха нарекли “паника”. Но тази паника бе контролирана, тя размишляваше, но и същевременно се ужасяваше. Те бяха по-силни от нея. Те бяха повече. И имаха онези отвратителни неща, които вдигаха оглушителен шум. Тя надушваше барута и потта, макар и да не съзнаваше какво всъщност усеща. Но положително знаеше, че миризмите се приближават.

Започна да се върти в кръг около малките си. Три чудесни малки, които не бяха сторили нищо лошо, никому. Та те едва ходеха, какво бяха сторили на света, за да ги търси той?! Но какво да правеше с тях. Трябваше да ги скрие, да ги махне от тук. Можеха да се намърдат сред листата, но какво щяха да правят без нея?! Кой щеше да ги храни и да ги пои?! Кой щеше да ги топли през нощта, кой щеше да ги мие с език?! Скръбта раздираше гърдите й, като копие разкъсваше вътрешностите й. Нямаше избор. Те трябваше да изчезнат, но същевременно да не бъдат зависими от нея.

И тогава мисълта я порази. Знаеше какво да направи. Ослуша се. Звуците бяха все по-близки. Шумящ листак, викове, пукот на съчки. Онези противни същества идваха. Онези противни същества идеха за нея и малките й. Но не. Не, тя нямаше да им ги даде. Беше готова да пожертва себе си, но нейните малки нямаше да попаднат в лапите на онези високи същества.

Спомени от живота й преминаха на отделни образи през съзнанието й. Как тичаше с другите когато самата тя бе малка. Как майка им ги облизваше и им подаваше късчета месо. Как скиташе свободна и се приучи да оцелява сама. Как разкъса за първи път и сама откри своето късче месо.

Спомни си за него. Силната му, влудяваща миризма. Как той тичаше пред нея и я гледаше с изплезен език, как нежно се допираше до нея в ледените вечери. Как създаде малките в утробата й. Как те се родиха. Как тя им подаваше късчета месо, как ги облизваше постоянно.

Погледна ги. Те се боричкаха на кълбо. Щастливи, безгрижни. Но изведнъж усетиха, че тя ги наблюдава. Спряха играта си. Сами доловиха притеснението на майка си. Почувстваха, че нещо не е наред и се приближиха към нея.

Тя ги подуши за последен път. Облиза ги за последен път. Побутна ги с нос за последен път. Накрая, издавайки стон, захапа гърлото на всяко едно от тях. След това ги отнесе сред листата и грижливо ги скри.

Когато отново вдигна глава, по лицето й се стичаха сълзи. Като лед прорязваха козината й, мъката й бе безгранична. Никой не можеше в този момент да се постави на нейно място. Никой не можеше да почувства студа в нея. Тя забеляза първите високи, вонящи същества да излизат иззад дърветата.

Издигна взор към небесата и наддаде ужасяващ вой. Вой по-студен и от най-сковаващия вятър. Вой, който накара онези, появилите се, да замръзнат на място. Те също настръхнаха. Наблюдаваха ужасени как тя надига отново и отново глава и вие. Всяка клетка в нея страдаше, всяко косъмче бе настръхнало.

Накрая сведе глава към земята и за миг остана неподвижна. Когато отново вдигна поглед, високите същества видяха сълзите, които се стичаха по лицето й. Но както в един миг очите й бяха като парчета лед, в следващия те пламнаха от ярост. Тя сякаш избухна в пламъци. Оголи зъбите си, изръмжа. Наддаде един последен вой. Отмъстителен вой. Този път не тя, а онези другите полудяха. И също като нея по-рано – от страх.

Вълчицата се нахвърли върху хората.

пробвай с още по-кратки изречения, може да стане по-арт и да се овеличи драматизъма

Откакто го пусна се каня да го прочета и откакто Нокти те сдъвча с 1 изречение - го отлагам.

1. Описанието ти толкова куца, че направо го е хванала липсата още по замисъл.
Да, емоцията на безизходица си я хванал и с това се изчерпваш.

2. Мързи ме да номерирам и спирам до тук

Сега, с това "Зима" какво си искал да кажеш? Ако е, че е сезона, какви са тия листа, в които крием малките? Ако е усещането за студ у вълчицата, ми честно казано не ти се е получило. Едно заглавие като "Лов" би било по-подходящо според мен. Най-малкото щот описваш лов на вълк, който в последствие изглежда се е превърнал от плячка в ловец.

За кратките изречения няма да споменавам отново. Ако бяха малко по-дълги, с две идеи повече описание и с малко по-малко повтаряне на една и съща фраза, щеше да се получи по-добре. Също така оставяш няколко отворени въпроса.
Защо вълчицата не е с пухкавите топки в пещерата си? Всички знаем, че обикновенно толкова малки бебета все още са добре скрити в някоя много дълбока дупка и на вълчицата ще трябва само да излезе и да поведе ловците в друга посока.

Защо след като са навън ги зарява в неква шума и какво е онова прозрение, което получи?
Преди миг обясняваше как няма да могат да оцелеят сами, което си е истина и в следващия - спомен как глутницата я обгрижва, тя порасва и Прозрението, че ако ги зарови в шумата тия изведнъж ще станат самостоятелни вълци и ще оцелеят.
Хич не ти е измислен момента, но явно си целил драматизъм, а не логика.

Краят ти е добър де, но защо майката седи на 2 метра от ошумените бебета и надава вой да привлече вниманието? Няма никаква логика в действието, освен ако си пропуснал изречението от три думи, което е гласяла "Тя побягна, докато не спря да усеща малките".

Като се замисля, за първо четене това са ми забележките

Сорка, ама не си чела внимателно...

Ами аз очевидно съм си прост читател, не владея телепатия и не знам какво ти е в главата.
Факт е, че го четох и факт е, че това са точките, които останаха неразбрани за мен.
Принципно от теб като писател се искат две неща, или да не ми обърнеш внимание, или да се постараеш да не ми трябва висше образование по психология и анализ, за да ти разбера мисълта

Не бе, не се правя на гений, вълчицата убива малките, това ти е убягнало