|
Заглавие: Когато загубихме деня Публикувано на: 02 Авг 2012 18:43
inb4, да му го начукам на текстообработването.
inb4, tl;dr
inb4, заврете си го отзад
inb4, ultra gaaaaay
1. Ловецът на вещици
Спеше. След поредния запой имаше нужда от петнадесет часа сън, за да може да посрещне отново слънцето… и петнайсет часа по-късно му се искаше да не се е събуждал. Той имаше име, но се постара да го забрави – не заслужаваше да има собствено име. Да, точно толкова голяма отрепка беше.
Сам, макар и заобиколен от стотици хора – събратя по чашка и кръчма, но това не му пречеше – той не заслужаваше и приятели. Да, такава отрепка беше. Всичко започна с проклетите вампири. Те дойдоха като ято лешояди върху банда окаяници, тръгнали да прекосяват Големия каньон. Налитаха и… целуваха хората. Правеха това с някакво напълно извратено удоволствие – те се наслаждаваха на това, което правеха.
Не, вампирите не бяха кръвосмучещи и не – не блещукаха както един подобен техен събрат (твърдяха, че бил хомосексуален, както и да е). Та, това бяха гадни същества. В лице бяха прекрасни – всеки един загиващ под тяхната целувка човек виждаше нещо красиво преди да умре. Мъжете биваха целувани от жени – руси, със сини очи, чернокоси, със зелени, и прочие. Жените бяха целувани от мъже – с трапчинки, руси, чернокоси, с блестящи очи. Така де, да те целунат беше нещо страхотно. Но не и да умреш…
Никой не знаеше какво всъщност ставаше когато допрат устните си до твоите – просто никой не беше доживял, за да разкаже. Хората се вкаменяваха и падаха на земята. И толкоз. Нито се разлагаха, нито нищо. Но никой не искаше и да ги доближава. Умираха съпруги, съпрузи, майки, бащи, деца… но никой не ги доближаваше.
Човеците започнаха да се страхуват, дори едни /един от друг/от други. Красиви жени и мъже бяха пребивани с камъни, защото ги мислеха за вампири. Никой по земята не се целуваше. А вампирите бяха навсякъде.
Светът рухна. Нямаше любов, нямаше разбирателство, нямаше радостни очи, нямаше вяра. Просто кухи, безполезни черупки. Поради постоянните набези на вампирите не можеше да се развиват дори простите човешки взаимоотношения. Бизнес нямаше. Настана просто разруха – хората се криеха в къщите си, затворени отвсякъде, опитваха се да живеят сами.
Но имаше и други. Ентусиасти. Те излизаха навън, извън убежищата, извън собствените си черупки. Те търсеха други хора, с които да споделят. И точно те ставаха жертва на нощните атаки на вампирите. Скитайки се, върху тях се изсипваха чудовищните същества и ги целуваха. Всъщност, чудовищното на вампирите се състоеше в техните тела – те бяха просто гротескни – разядени, с извадени ребра, висящи черва, гнойни рани. А лицата им бяха толкова красиви, толкова различни…
И този свят се нуждаеше от някой, който да премахне вампирите. Луди. Те бяха третата каста след Отшелниците и Ентусиастите. Те водеха неравна битка срещу ордите вампири и макар да нанасяха огромни щети, чудовищата все така си извираха.
Ловецът на вещици бе точно такъв тип отрепка. Луд. Носеше верния си пистолет и сребърните си кинжали, всеки със смарагд в средата на дръжката. Той пиеше много. Но хвърляше точно. А стрелбата му беше още по-ужасяваща – сребърните гвоздеи, които му служеха като куршуми – пронизваха вампирите и ги научиха да стоят далеч от Ловеца. Но той сам търсеше чудовищата. Искаше едновременно да им отмъсти и да изкупи вината. Беше направил нещо толкова ужасяващо, че никога нямаше да си го прости. Но алкохолът, заради когото стана всичко, си беше все още в живота му. Той не можеше да се откъсне от него. Но и не можеше просто да се самоубие. Чакаше търпеливо Божието възмездие, но сякаш колкото повече пиеше, толкова по-добре оцеляваше срещу вампирите.
Жена му бе целуната. Казваше се Лидия. Единственото име останало от миналото му. Всичко друго бе забравил сред алкохолните изпарения и цигарения дим в кръчмата. Кръчмата /носеше странното име/ се казваше “Скачащият слон” и бе убежище – хората живееха – респективно пиеха – в нея. И нищо повече. Не си говореха, почти не излизаха, освен Лудите, които временно пребиваваха в нея, разбира се.
Ловеца всяка вечер отмъщаваше заради жена си. Но онзи, другият му грях, му пречеше да стане свободен.
2. Леденият принц Вароз’с
Бебето проплака във Валмиера, Латвийска ССР. На двайсетата си годишнина получи грамота от СССР за “Майстор-миньор”. Пратиха го на Свалбард. Там трябваше да копае въглища до полуда. И то с норвежци. Трябваше да закусва, обядва и вечеря с проклетите руси чужденци. Те му бяха непонятни, но ги мразеше. А и прекарваше по 6 месеца в годината с тях. Все пак, надницата му беше прекалено висока, за да се откаже от работата си. А и си го изкарваше на съпругата. Бе си намерила някаква окаяница по време на учението си в Ленинград. Прибра я, изнасили я и тя забременя. Ожениха се. Тя пометна. От тогава насетне тя бе просто един ходещ труп, който готвеше и спеше. След норвежците, той мразеше най-много нея, но и не му даваше сърце да я изхвърли от скъпия апартамент в Рига. А и тя му беше /Бе му отдушник/отдушника когато се връщаше на континента. Но след тригодишен съвместен живот тя се “метна” от терасата им. След дванайсет-етажно падане, тя остави любимия си съпруг без отдушник. Въпросният съпруг поиска да се премести за постоянно на Свалбард. Назначиха го за експерт-миньор и той започна сам да си дава нарежданията. Не измъчваше никого, имаше си други експерти за това. Искаше само да е сам.
Докато в една зимна вечер той не се загуби сред снеговете. Не се върна цели два дни Два дни не се върна./. От Бюрото по миньорска дейност в Москва решиха да затворят мината и, тъй като замръзналият бе най-усърдният работник, я прекръстиха на “Мина Силмарс Варозс – затворена до 2075г.”
Силмарс обаче не умря. Всичко бе инсценировка, той не се завърна нарочно. В един момент, докато бе сред снега, усети, че не му е студено. Съблече се гол и стоя така 35 минути. Пак не му беше студено. Варозс установи, че е “имунизиран” срещу леда. Чудото бе станало някъде сред свалбардския лед и то върна надеждата в сърцето му. Върна се в мината и си изкова меч. Нарече го просто Студ и започна да рови в снега с него. Ядеше сняг. Пиеше сняг. Друго не му трябваше. Докато не реши да се премести на свой собствен остров, все пак мината можеше и да я отворят отново.
Върна се на континента инкогнито и замина за малкото градче Диксон, в най-северната част на Сибир. Нае си лодчица там и отплава към близките островчета. Установи се на най-студеното, цялото сковано в ледове и то през цялата година. Там остана /там/ и наблюдаваше. Ядеше сняг, гледаше морето и чакаше.
Двайсет години по-късно го откриха. Когато научиха за дарбата му, го накараха да им помогне с вампирите. Той се съгласи, може би щеше да откупи вината си…
3. Лъва на нощта Верез
Той плачеше. Никой не разбираше неговата висша цел, освен любимия му офицер Крузман. Верез изпращаше своите вампири върху света, хвърляше ги срещу хората, но хората не разбираха. Само той и Крузман. Всички останали бяха безумци. Светът бе полудял, светът бе УМРЯЛ. Верез се опита да му помогне, но не успя…
4. Ловеца на вещици
Пак беше пил много и то по пътя. Зората бе настъпила когато той с клатушкане се приближи към “Скачащия слон” и срещна кръчмаря.
-Колко?
-728- задавено промърмори Ловеца.
-Не бе, колко изпи!? – кресна кръчмарят.
-След седмата бутилка почнах да бъркам броенето и просто спрях да броя…
-Ти си най-щастливият човек, когото познавам.
-Аз съм най-нещастният човек, когото познавам – отвърна Ловеца и влезе в кръчмата. Като си удари главата в ниския вход преди това, разбира се.
-Господи – простена кръчмарят – и тоя идиот ни спасява от вампирите…
Ловеца изпи още 7 бутилки и легна да спи. Петнайсет часа по-късно отново се събуди и отново съжаляваше за това. Хапна набързо, взе 20 бутилки от кръчмаря, прибра ги грижливо в раницата си и отново излезе на лов. Вампирите щяха да плащат.
Пияницата откри двама Ентусиасти и ги последва. Очакваше скоро атаката на вампирите и ходеше тихичко подире им, отпивайки от първата бутилка за вечерта. Когато чудовищата налетяха, той хлъцна от изненада и припряно побърза да извади Лидия от кобура си. Успя да отстреля 3 вампира, но все пак един от Ентусиастите бе целунат. Другият дотича до Ловеца и почна да му благодари.
-Как мога да ви помогна, та вие ми спасихте животеца, скъпи господине, о, колко ви обичам… колко ви обичам…
-5 бутилки бира и сме квит – избута го встрани Ловеца.
-Ама аз не пия!
-Какъв човек си ти, бе – кресна му Ловеца – хайде тръгвай пред мен, ще те ползвам като магнит за вампири.
Двамата тръгнаха. 3 часа налитаха вампири върху Ентусиаста, 3 часа Ловеца пиеше и ги избиваше, но накрая те все пак докопаха спътника му. Тогава той извади кинжалите и раздаде правосъдие както си знаеше – с клане. И пиене.
Продължи по същия начин в следващите 5 часа и на зазоряване се прибра смазан от работа и от пиене. Най-вече от второто.
Беше изминала 147-та нощ в лов на вампири. А Ловеца все още лелееше да загине. Но, уви, бе жив.
5. Ледения принц Вароз’с
В другия край на света, Вароз’с избиваше вампири до полуда. Мереше ги с лед – очевидно чудовищата не бяха имунизирани срещу него, така че бе забавно. Но, същевременно, не му носеше дълготърсената радост в живота. Принца знаеше, че върши добро дело, но никога нямаше да изкупи вината си напълно. След двестадневна борба срещу вампирите той се отказа и се върна на острова си.
Там се отдаде на леда и усамотението. Молеше се нещо да дойде и да го спаси от вината. Измъчваше се до смърт, но не можеше да умре. Вароз’с знаеше, че не е изпълнил дълга си докрая, но и вампирите не му бяха виновни.
Ледения принц се бе променил. Вече имаше чувства. Съжаляваше дори вампирите. Защото бяха грозни в телата, но красиви в лицата. Нима всички хора не бяха така?! Вароз’с бе много красив. Висок, златокос, с дълбоки, тъжни, ледени очи. Но отвътре бе грозен. Вътре в него бе всичко. Греховете му, омразата му, отчаянието му, самотата му, яростта му, чувствата му. Така се бяха оплели, че той ги оприличаваше на гнойна рана. Досущ ония, които вампирите имаха.
Принца се питаше откъде и защо са се появили чудовищата. Нямаше научно обяснение, а и на никого не му се занимаваше с научни изследвания в тия тревожни времена. Всеки бе станал самотен. Хората бяха по-самотни дори и от Вароз’с – той поне бе запазил своите чувства.
Но вината… тя беше огъня в него, тя го правеше имунизиран срещу леда. И той се върна на бойното поле. Просто нямаше какво друго да направи…
6. Лъва на нощта Верез
-Скъпи Крузман, отговори ми – защо създадохме вампирите?
-За да променим човеците, господарю.
-Така, какво направихме ние?!
-Променихме света, господарю.
-Искаш да кажеш унищожихме го, бъди откровен де, знаеш, че с мен можеш да си!
-Но, господарю, не сме го сломили напълно, все още има борещи се. Тези Ентусиасти са много интересен вид…
-Да, но не ни вършат работа. Те са просто глупави, не се досещат какво трябва да направят. Те са просто безразсъдни смелчаци, които умират от скука. Като нас двамата, скъпи ми Крузман, само дето ние се опитваме да направим нещо, а те просто ходят… хора! Каква паплач!
-Има и други индивиди, сър, наприм…
-Даа, Лудите. Те ми харесват. Въпреки че ми хабят труда, те имат истински ентусиазъм в себе си, те чувстват, мили ми Крузман. Но защо?!
-Господарю, мисля, че имам чудесна идея. Защо не ги питаме?!
-Ето за това те харесвам, миличък, винаги мислиш креативно – и го целуна по челото – хайде да ги повикаме. Да видим кой ще стигне първи до нас, хи-хи.
7. Ловеца на вещици
Когато вампирът му проговори, Ловеца не знаеше да се радва ли, или да побегне с писъци назад. Не знаеше, че чудовищата могат да говорят. Или може би дванайсетте (или пък бяха петнайсет?!) бутилки вече си казваха думата и той халюцинираше.
-Ловецо, чуй ме! Аз съм вампирът Грх… не, прекалено си пиян, няма да го запомниш и ще ме обидиш… Както и да е, тук съм, за да ти предам едно послание от моя господар. Той те кани да го посетиш в Танзания. А, впрочем, ако искаш да получиш възмездие заради стореното от теб – спри да пиеш. Тогава ще разбереш… Бог ми казва всичко това.
Ловеца потърка очи и след това припадна.
На следващия ден той спря да пие. И тъй като не пиеше, а с това печелеше кураж, той спря да излиза вечер на лов. 211 нощи той бе клал вампири. Но сега се ужасяваше от тази мисъл. Онзи разговор… наистина го бе докоснал. Сякаш някаква струна вътре в него се бе скъсала и той бе освободен.
Един от събратята по чашка му предложи да поиграят на дартс с ножове – Ловеца бе абсолютен, 32-кратен шампион на кръчмата – но противникът му беше наистина сред най-класните противници. От скука, Ловеца прие. Той знаеше, че ще спечели, просто защото винаги го правеше – където искаше да попадне ножа, той попадаше там.
Така бе и сега – Ловеца се прицели за тройно 20 и метна ножа. Той се заби на половин метър над дъската за дартс. Всички ахнаха – първия му неуспешен изстрел в кариерата. Метна отново. Метър над дъската. Метна със злоба – метър под дъската. Ловеца хвърляше ножове в продължение на 3 часа, но нито веднъж не уцели дъската. Хората си мислеха, че той просто си играеше, но когато видяха как ръцете му треперят разбраха, че той не се шегува.
Ловеца мрачно осъзна, че го бе застигнало възмездието. Реши, че ще излезе на лов. Вампирите ще го целунат и толкоз. Но не се получи точно така. Ловеца отново срещна вампира-пратеник. Стреля три пъти от упор по него. И трите пъти пропусна – толкова силно трепереше.
-Сега ще дойдеш ли с мен, човеко?!
-Май нямам друг избор – въздъхна Ловеца.
Вампирът го метна на гърба си и двамата отлетяха за Танзания.
8. Ледения принц Вароз’с
Той отново се биеше с вампирите. Колеше, замразяваше, все същото, всеки ден. Внезапно забеляза един различен вампир. Вместо десница, той имаше огромен леден меч, имплантиран в плътта му. С два скока се озова до него и поряза през рамото ръката му. Тя замръзна.
Вароз’с бе ужасен – неговия имунитет бе изчезнал!
-Каня те на пътешествие до Танзания – заговори вампирът – там ще разбереш Истината за нас, вампирите.
Принца премигна и се предаде. Захвърли меча си настрана и падна на колене пред могъщото чудовище. То го метна на гърба си и отлетя за Танзания.
9. Лъва на нощта Верез
Той кротко спинкаше когато Крузман го събуди.
-Лудите са тук, господарю.
-О, толкова бързо! – искрено се учуди Верез – прекрасно, прекрасно, ей сегинка идвам.
Лъва наметна една роба на раменете си и отиде в своя своебразен офис където Ловеца и Принца го очакваха.
-Е, ето ме, милички – създателят на вампирите! Аз съм този, който ги изпрати, а вие сте тези, които превърнахте труда му в Сизифов. Но същевременно вие сте тези, които живяха в този умрял свят. Мда, поздравявам ви, мили момчета, вие сте герои!
Вароз’с и Ловеца се спогледаха озадачено, но замълчаха.
-И така, предполагам се чудите защо изпратих противно-прекрасните вампирчета сред света. Ами, просто е – исках да променя човечеството. Исках да го накарам да живее в мир и разбирателство, но съм дълбоко, дълбоко разочарован. Плача за вас, човеци. Вие доказахте, че не заслужавате живота, подарен ви от Бога, вие доказахте, че сте просто черупки. И, съжалявам че го казвам, но не вярвам някога да се научите да живеете… О, вие двамата очевидно знаете как да го правите, но вие имате кауза. Но това не е кауза, скъпи войничета, това е омраза. Тя ви докара дотук. Ти, Вароз’с, мразеше съпругата си. Защо?! Кажи ми защо, какво ти бе сторило клетото дете?! Нищо. Но ти си звяр. Ти си чудовище. Да, точно тъй, кимай, радвам се, че си го осъзнал. А ти – Ловецо – ти уби СОБСТВЕНИЯ СИ СИН! О, забравих – това го направи от обич, не от омраза – от обич към алкохола. Напи се и застреля собствения си син… Как не се досети да зарежеш алкохола, кажи ми как?! И сега си търсите каузи. Толкова глупава дума, кауза. Изкупувате вина. Но какво направихте, за да я изкупите?! Вие се отдадохте отново на омразата – към вампирите. Мда, моят експеримент се оказа твърде неуспешен. Сега ще кажете “Ти си отвратителен убиец, ти ли ще ни съдиш, бла-бла…”. Не сте прави. Всеки един целунат човек е жив. ВСЕКИ ЕДИН. Просто отидете и го целунете и то ще оживее отново! Та телата им ухаят прекрасно, ПО ТЕЛАТА НА ВСЕКИ ЕДИН ОТ ТЯХ ИМА БЕЗБРОЙ ЦЕЛУВКИ ОТ ЧЕРВИЛО!!! Как не се досетихте какво да направите, кажете ми как?!?!
Верез заплака.
-Махайте се от очите ми, стига ми толкова. Идете да целувате хората. Идете и обичайте.
___________________________________
WeAreGettingClose
|
