Работа свърши. Не можех да повярвам. Събрах си партакешите и се ометох. Поредните 8 часа от живота ми, които никога нямаше да си върна. Трябва да започнат да ми плащат осигуровка „Животът е кратък, амиго”. Скочих в колата си и се отправих към един бар до нас. Местенцето беше уютно – пускаха рок, а алкохолът беше на толкова ниски цени, че имах чувството, че тея типове въртят далавера с токсикологията в близката болница.
Бях разбит от работа. Не физически, о не. Като млад исках да следвам биология и много добре знам, че органът, които изразходва най-много енергия в човешкото тяло, е мозъкът. Работя в рекламна агенция, като дизайнер. Работата ми ме скапва. Но не мога да я изоставя – трбява да се храня все пак. А предвид, че не ме бива в нищо друго, освен рисуването – нямам особен избор. Мразя я тая работа. Мразя всичко, свързано с нея. Имам чувството, че и рисуването вече мразя. Не, разбира се, това не е вярно. Рисувам и любителски в свободното си време. Това е единственото нещо, заради което си струва да оставам трезвен. Рисувам за един комикс в интернет, но всичките картинки се правят на ръка. От мен. Не ми плащат, просто така се пазя от самоунищожение.
Седнах в бара. Скромна обстановка, с красив бар. Масите не бяха нищо особено – обикновено дърво с най-обикновени дървени столове. Барът обаче беше адски красив. Беше от полирано черешово дърво, много широк. Със стъклено покритие. Под стъклото имаше плочи на Doors, Pink Floyd, Jimmy Hendrix, The Stooges, Rainbow, Deep Purple и още редица други банди. Имаше сигурно 20-25 плочи. Седнах на един висок стол, точно пред The Wall. Хех...
- Уиски с вода, моля. И шот текила. – поръчах. Не бях дошъл да се шегувам. Изпих текилата и се заех с уискито. Сложих си точно две ледчета. Наслаждавах се на питието си. Няма нищо по-красиво от това да седнеш да се напиеш до забрава след работа. Тая работа ме скапва. Някакъв човек седна до мен и си поръча мохито. Вече бях на трето уиски и втора текила. Човечецът беше с гола глава и това ми се видя някак смешно. Изглеждаше нелепо. Изпи си коктеила. От колоните бумчеше “I light another cigarette… learn to forget… learn to forget…”. Извадих си цигарите и запалих една. Беше приятно.
- Ей, приятел – обърна се към мен човекът с голата глава, докато си допиваше мохитото.
- Сподели, приятел – натъртих на думата „приятел”. Дразнеше ме тонът му. Исках да му разбия устата.
- Я не ми се дръвчи бе – сопна ми се оня. „Ебати нахалния тип”, помислих си – имам една работа за теб.
- Имам си работа, амиго – казах му – благодаря все пак. – След като казах това си поръчах още пиене и се опитах да се правя, сякаш не съществуваше.
- Ей, пънкар недодялан. Следим те от доста време. Ще свършиш една работа за мен, или ще свършиш в канавката. Да не мислиш, че се шегувам? Ще ти светя маслото точно тук, пред 30 души свидетели и никой няма да ме барне. Не знаеш с кой си имаш работа, лайнарче... – така и не разбрах с кого си имам работа.
Точно щях да му кажа да ходи на майната си, когато през вратата влезе някакъв огромен тип. Имаше телосложението на горила и май не беше много щастлив заради нещо. Спря се на две крачки от вратата и започна да се оглежда. Тръгна към мен точно в момента, в който усетих, че ме наблюдава. Преди да успея да реагирам, огромният тип сграбчи плешивия за яката на ризата му, вдигна го във въздуха, сякаш тежеше два килограма, след което го тръшна пред стола му с такава сила, че чак усетих вибрации в пода. Гаврътнах си уискито на екс и си поръчах още едно. Огромният тип извади малко ножче от джоба си и преряза сънната артерия на плешивия. Докато последния се гърчеше на земята в предсмъртна агония, горилата седна до мен и си поръча джин с тоник. Аз започнах вече леко да се напивам.
- Слушай кво – каза ми огромният тип и отпи от питието си – ще свършиш нещо за мен.
- И защо пък ще върша нещо за теб, бе келеш?
- Ей, да свършиш като тоя негодник ли искаш? Ти да не си полудял бе? Ще те изям. Буквално. Мислиш, че няма? Ще ти изпиржа топките и ще ги изям със сварени яйца за закуска, педераст.
- Добре, добре... Какво искаш?
- Ами... – точно започна да говори, когато изневиделица се появи някакъв дребен тип от някъде и пристегна гърлото на огромният тип с гарота. Започна да стяга примката, а от врата на горилата започна да шурти кръв. Вече се изплаших. Какво искаха тея типове от мен? Аз съм художник, по дяволите. Гаврътнах уискито на екс и си поръчах още едно. Дребният тип приключи с душенето на големия тип и завърли тялото му върху тялото на плешивия. След което се настани до мен. Поръча си ром. Чист. Даже без лед. Кораво копеле...
- Здрасти – казах му,
- Млъквай бе – озъби ми се той в отговор.
- Много си дребен, че да ми говориш така. Другите поне бяха яки.
Той ме погледна, извади малка катана, може би към 35-сантиметра, и я постави на бара. Отпи от рома си гигантска глътка, може би малко по-малко от половината питие.
- На отворен ли ми се правиш бе, лайнар? Ще те разрежа от пишката до скапаната ти коса.
- Добре, добре... – сериозно си ме хвана страх. Особено след като видях как удуши оня грамаден тип... – Какво искаш?
- Трябва да свършиш една работа за мен.
- О, боже, и ти ли...
- Какво и аз ли? – изглеждаше наистина учуден.
- Ами тея типове искаха същото. Да върша някакви лайна за тях. Големия тип уби плешивия, а ти свети маслото на големия.
- Какво...? – точно довършваше мисълта си, когато мозъкът му изхвърча през челото му и се намести върху шишетата на бара. Някакъв тип седеше зад него, държейки опраян пистолет със заглушител в една огромна дупка в главата му. Изглеждаше нелепо. Беше облечен с огромен черен шлифър, с черни кожени ръкавици и черно бомбе, което закриваше лицето му. Хвърли огромният тип върху другите трупове и се намести до мен. Изпих на екс оставащото ми уиски и си поръчах още едно. Човекът-шлифер си поръча мартини. Не смеех да го погледна.
- Ей, приятел – каза ми той. Преглътнах.
- Да? – казах му без да го поглеждам.
- В кофти положение си – преглътнах пак. Обърнах се към него. Той се обърна към мен.
- Татко!? – беше много шокиращо. Баща ми, който не бях виждал от 26 години седеш до мен и сърбаше мартини. А преди това ми беше показал как изглежда мозъкът на някакъв тип, който преди това ми беше показал какъв цвят добива някакъв тип при задушаване, който пък ми беше показал как изглежда кръвта на някакъв тип, който пък... Ей, чакай... Тоя първия нищо не ми показа. Озадачението озадачаваше самия мен.
- Да.
- Какво правиш тук?! – наистина не можех да повярвам. Шокът беше истински и силен.
Баща ми ме погледна и вдигна чашата си.
- Наздраве!
- Наздраве – казах му.
Докато вдигах чашата да отпия, баща ми опря пистолета в челото ми и ми намигна. След това натисна спусъка.



Хрумна ми просто. Абсурдно е, не ми пука

Ха, яко е

Хаха, скивайте ква простотия ми хрумна



Станах, измих си зъбите и си направих кафе. Седнах да го пия и си запалих цигара. Реших да си пусна музика, но докато прехвърлях хилядите песни не си харесах нито една и затова просто не си пуснах музика. Вчерашния ден се беше случило нещо голямо. Ехото от него все още оттекваше в душата ми, но махмурлука не ми даваше възможност да мисля. Знаех, че снощи ми хрумна една убийствена идея за разказ, но се напих много и я забравих. А беше толкова яка... Мамка му, уиски с вода, отново ме победи.
Седнах пред белия лист на монитора ми и зачаках музата. Къде се бави тая крава? Реших да й звънна. Набрах номера й, но никой не вдигна. Звъннах пак. Същото. Помислих си, че може би се къпе, или яде, или сере, или спи, не знам, ще й звънна после. Пуснах си Pink Floyd и зачаках нещо да се случи. Запалих си поредната цигара и звъннах пак на музата.
- Ало?
- Ало, миличка, аз съм.
Тя ми затвори. Какво по дяволите съм й направил? През последните 4 години ме беше посещавала само няколко пъти и то за кратко. Да не би да съм я ядосал нещо? Музите са много крехки създания, лесно се обиждат и дълго се сърдят. Понякога даже решават никога повече да не се върнат. Тази мисъл ме ужаси. Исках да напиша поне едно свястно нещо, но не – тя ме праща по дяволите. Ще й звънна пак.
Набрах номера й.
- Ало?
- Ало! НЕ МИ ЗАТВАРЯЙ !
- Какво искаш?
- Ами... защо спря да ме посещаваш? Да не съм те обидил нещо?
- Майната ти.
Затвори ми. Pink Floyd продължаваха да бумтят през колоните, а аз седях и гледах празния лист. Той сякаш ми се смееше. Белотата му ме плашеше. Знам, че иска да го запълня с думи и мисли. Чувствах се сякаш съм го предал. „Тая скапана муза е виновна, заклевам се, искам да пиша по теб, но не мога! Съжалявам!”. Белият лист продължи да ме гледа, сякаш нищо не му бях казал. Стана ми тъжно за него. Вчерашния ден започна да изплува в съзнанието ми.
Спомних си някои подробности. Спомних си как си бях легнал следобеда, а след като се бях събудил, реших да ида да пия една бира. Там срещнах един приятел. Заговорихме се , а аз през това време започнах да драскам някаква поезия на едно листче от сметка. Беше яко тъпа. Нещо от тоя тип „Искам да живея на края на света ; да пия сам бира през нощта ; трева да пуша през деня „ – някакви такива глупости. След като го надрасках го прочетох наум, смачках листа и го изхвърлих. Мечо ми каза, че иска да го прочете и ми се скара, че съм го хвърлил. Аз му казах, че не обичам поезията, и че не ме бива в нея. Той ми каза, че всеки може да пише поезия, а аз се сългасих – наистина е така. Но стойностна поезия могат да пиша твърде малък брой хора, а аз не съм един от тях. Споделих му, че музата ми ме посещава твърде рядко и че сигурно ми се сърди за нещо. Той ми нареди веднага да й звънна и да я докарам. Помислих си „Какво пък, струва си да опитам” и й звъннах.
- Миличка, ела да те запозная с един приятел и да пием по едно. Отдавна не сме се виждали.
- Не знам, Жоро... Не ми се излиза много.
- Моля те, ще те черпя.
- Господи... добре, къде си?
- Ами... в центъра. Ела на Попа.
Не ми отговори и ми затвори. Върнах се вътре. Мечо ме попита какво е казала, аз му казах, че тя ще дойде на Попа. Той ми каза да пия на екс, чукнахме чашите и аз изсмуках всичката бира на екс. После той каза „Ставай, отиваме до нас”. Тръгнахме, а той по пътя ми каза, че ще се опита да ме сдобри с моята муза. Помислих си, че си струва да опитаме. Все пак, не исках да губя моята муза, защото всъщност я обичах почти като сестра. Отидохме до тях, той се качи, а аз останах да го изчакам на улицата. Докато го чаках слушах The Doors и танцувах на тротоара. Хората ме гледаха като олигофрен, но не ми пукаше. Мечо слезе, показа ми бутилка уиски и каза „Виж, взех подарък на музата ти”. Реших, че ще й хареса, тя обича подаръците, особено спиртните. Отидохме на Попа, за да вземем музата. Тя вече ни чакаше. Беше облечена в бяла дантелена рокля, с разпуснати руси коси. Беше много красива, но излъчваше някакво заплашително спокойствие и безразличие.
- Здрасти. – казах й.
- Къде ще ходим? – отвърна ми тя в отговор.
- Ще видиш, изненада е. – каза Мечо и тръгнахме. Повървяхме 2-3 минути и изведнъж, точно на най-неочакваното място, той каза – Ето тук. Много е готин тоя бар.
Влязохме. Никога не бих предположил, че на това място има бар. От улицата излгеждаше по-скоро като затворен магазин, но обстановката беше страхотна. Малко хора, приглушена светлина, множество реклами на цигари, пури, бири, уискита и какво ли не по стените. Сервитьорката дойде и поръчахме по едно уиски, след като започнахме да си говорим. Говорихме и пихме доста време. По едно време часът стана 21:00 и музата ми се изправи и каза :
- Момчета, беше ми приятно, но трябва да тръгвам.
- Не, моля те, постой още час. Още само час, моля те. Не съм те виждал толкова отдавна... – замолих я.
- Не мога. Трябва да ходя да видя един младеж, той има нужда от мен.
- Какво?! Аз също имам нужда от теб! Моля те, постой още!
- Тръгвам си, чао.
- Скапана курва! – явно и алкохолът си беше казал думата. Зашлевих един шамар на музата, а тя падна и претърколи няколко стола. След това се изправи, приглади си роклята и ме погледна с изпепеляващ поглед. След секунда осъзнах какво съм направил. – Извинявай, извинявай, извинявай!
- Скапаняк. – каза тя и излезе през вратата.
Да... вчерашния ден беше доста странен. Чак сега всичко изплува в съзнанието ми. Обадих й се пак.
- Ало, миличка, слушай ме, извинявай за вчера, бях пиян, съжалявам, никога повече няма да го направя. – изстрелях в слушалката.
- Абе, Жоро, що не ходиш да се обесиш някъде?
- Виж, просто... не ме беше виждала от много време, а вчера си тръгна толкова бързо... Много ме нарани. Защо не остана още малко с мен?
- Аз съм муза. Имам много работа. Не мога да ти отделя цялото време на света.
- Моля те, ела за мъничко да те видя. Моля те, искам да ти се извиня.
- Ох... не знам, много съм заета в момента.
- Моля те.
- Добре. Може и да дойда, но нищо не обещавам.
След това ми затвори телефона. Аз запалих още една цигара и зачаках.

Хех, музата да не е отишла при Наз?
Добро е, хареса ми.

Я, вярно, че и Наз беше писал нещо такова Музите са ебати курвите.

Дист,значи си я дочакал а?

Много е добро,браво