Поредната безжизнена пустош.
Въздъхнах и прехвърлих погледа си от екрана с данните за химичния строеж на изследваните образци към тези, на които се въртяха гледки от повърхността на планетата. Това, което видях там, не беше ново за мен - и как би могло да бъде - червеникав, спечен пясък, множество обезцветени от жаркото слънце камъни, трептяща от жегата отровна атмосфера... кой номер беше това? Седемнайсети? Двадесет и първи? Изгубил им бях бройката.
Някои от тези мъртви светове бяха подобни на този тук - нагорещени отвъртре и отвън, червеникаво-кафяви космически топки, наречени планети. Други бяха сиви, с прахове, покриващи изцяло повърхността и вихрещи се благодарение на каквито там атмосферни явления бяха характерни за конкретния свят. Трети бяха едва ли не разтопени, с множество активни вулкани, четвърти - покрити с океани, пети - невероятно огромни газови гиганти...
И всички си приличаха по едно - бяха абсолютно мъртви, безжизнени, неспособни да поддържат живота в което и да било негово проявление.
Както и в другото - всички те не винаги са били такива - напротив, това бяха светове, населявани в миналото от развити цивилизации. Цивилизации, които никой днес не помни, които едва ли някой е срещал; които се бяха създавали, рухвали, често преживявайки апогея си в самота, чудейки се има ли друг живот там, сред безкрайното множество планети; цивилизации, които бяха изчезнали поради една или друга причина...
И които можеха да ни дадат търсения отговор, за да не ни сполети тяхната съдба.
Това беше и целта на изследовалтеския ни полет. Космическият ни кораб бе превъзходно оборудван, кадрите бяха отлично подбрани - в това число и моя милост, принуден съм да призная. Но явно бяха забравили едно нещо - психолог.
Сблъсъкът с толкова много смърт, макар и отдавна отминала, бе невъобразимо тежък и подтискащ, набиваше се в съзнанията ни и не ни даваше и миг спокойствие. И още по-лошо - с всяка следваща някога процъфтявала планета натискът ставаше все по-жесток.
Понеже си представяхме нашата собствена цивилизация, нашата зелена планета, весело огрявана от слънчевите лъчи, с безбрежни океани и невероятно красива земя - представяхме си всичко това изчезнало, погубено, потунало под купища прах, изпепелено от космически лъчения, докато цялата планета не се превърне в поредното безжизнено червеникаво или сивкаво кълбо, което някой ден евентуално щеше да бъде изследвано от чуждоземен кораб и екипаж, в чиито глави вероятно щяха да се въртят мисли, подобни на нашите сега.
Бяхме за оплакване. Сами погубвахме красивата си природа, едва поддържахме крехкото планетарно равновесие, с последни сили се борихме да опазим живи хиляди видове, имахме проблеми от социално естество - всяко следващо поколение беше все по-арогантно, все по-невъзпитано, все по-безотговорно; имахме и военни ядове - кога ли пък е нямало конфликти и разни лидери, изпращащи хиляди да загиват заради техните позиции, вместо просто да решат конфликта си на дуел с другите подобни тям.
Дори сякаш самата Вселена извръщаше глава от нас - все по-чести изригвания от Слънцето, а луната... всички знаете много добре какво става с нея.
И ето, неспособни да решим дори дребните си проблеми, отчаяно се мъчим да открием отговора някъде другаде. Дали най-сетне щяхме да срещнем чужда форма на живот, която да ни помогне? Не знаем. Засега сме видяли само пустош... и смърт. Толкова много съществували по различно време и на различни планети създания. Нима за да възникне разум на едно място във Вселената, то друг загива някъде? Нима има някакъв неписан космически закон, повеляващ наличието само на един-единствен разумен вид в едно и също време?

Вратата на каютата се отвори с тихо плъзгане и ме изтръгна от нерадостните мисли. Ари се беше върнал.
- Какво има? - попитах го, поглеждайки го с лек яд. Ари бе красавец - като такъв нямаше проблем да свали коя да е от нежните представителки на борда, а в женска компания неприятните мисли си стояха на заден фон, нейде в подсъзнанието, без да ни смущават през деня и най-вече нощем...
- Последният екип се върна. - каза ми той. - Донесли са нови образци от възвишенията на запад.
- И искат да ми ги пробутат за изследване, нали? - осведомих се аз. - Виж, имам си достатъчно работа със старите камънаци, какво да правя и новите? Да си ги бия в главата ли?
- Не съвсем. Според топографите някога възвишението е било планина - преди милиони години, предполагам; а още по-рано - вулкан. Въпросът е, че вероятно е имало населено място в подножието му или нещо подобно, понеже в горните пластове на скалите са намерили вкаменен екземпляр. Капитанът смята да приложим рекумбинативния под-анализ и креация на подобен принцип, за да успеем да направим компютърна симулация. Настоя да присъстват представители на всички отдели...

*******

Взряхме се през стъклото, разделящо ни от създанието-представител на отдавна изчезнала раса. Би било честно да кажем, че мненията на всички ни съвпадаха с това на капитана:
- Отвратително е. Ужас... и какви са тези лиги? Ще трябва да приложим тройно обезпаразитяване.
И наистина, това чудо бе уродливо. Бледо, проснато на белите подови плочки, цялото покрито с някаква слуз (повреда в машината или собственото му тяло я отделяше?). Имаше четири крака, а от устата му обилно се точеха лиги. Значи, можем с чиста съвест да приемем, че машините си бяха свършили работата точно. Животното - засега ще го наричам така; безсилно мърдаше крайници, вероятно опитвайки се да се изправи.
- Ще се опитаме ли да го подпомогнем? - попита някой от биолозите.
- Как ли пък не. - изтръпна капитанът и кимна на техниците.
Механичните ръце бездушно се пресегнаха към главата на бедното същество и се заеха с работата си.

*******

И ето, отново съм в каютата си, при верните машини. Ако не друго, поне не отделяха лиги. Техниците бяха разпратили извлечената по неведоми за мен пътища информация - и о, колко много само бе тя. Чистата работа по моята сфера не бе много - индивидът приживе не е бил много наясно с химията, но пък визуалната информация бе истински лек за изтерзаната ми от това безкрайно пътуване душа. С тъга гледах мониторите. Вероятно искате да знаете какво показват? Е, думите са безсилни, но бих могъл да пробвам, па нима и само с една:
ЖИВОТ! Живот навсякъде. И вижте само каква гледка. Това пусто парче кора някога е имало собствена вода, океани, морета, реки, даряващи живот. Растения във всякакви неописуеми цветове - чак дразнеха окото, растяха навред, а чуждоземни създания се лутаха между тях. Какпа вода, увиснала от върха на листо, и дребно многокрако създание, навело се към нея. Океанско дъно, изпълнено с ефирни форми на живот. Атмосфера, където по невъзможен начин летяха разнообразни същества. Велики гори и също така велики градове, издигнати от съградената от господстващия вид цивилизация. Местното слънце бавно залязва над речна повърхност. Игра на цветовете.

Невероятно. Просто невероятно.

И същевременно неописуемо тъжно.

Кои са били точно те? Какво са представлявали? Какви са били желанията им? Лежали ли са нощем на земята си, гледайки с умиление нагоре към звездното небе и раждайки в сърцата си мечти? Давали ли са си обещания за утрешния ден? Имали ли са подобни на нашите проблеми? Отнасяли ли са се с уважение със себеподобните си? Пазили ли са екологията си? Живели ли са в мир помежду си? Изпитвали ли са нуждата да защитават безпомощните, радвали ли са се на дребните неща в живота, били ли са в хармония със себе си и с природата? Можели ли са да изпитват чувството, наречено любов?
Информацията ни от този единствен индивид не бе достатъчна, за да отговори на кой да е от тези въпроси. И без друго успяхме да извлечем почти само визуална представа за живота на един свят, отдавна превърнал се в космически камък.

Защо бяха изчезнали? Не можех да отговоря. Дали и с нас нямаше да се случи това, което бе сполетяло тях? Отново не можех да отговоря.

Те не можеха да ни дадат отговора на нашето оцеляване.

*******

Корабът се канеше да поеме към следващия свят за изследване. Отново бях в каютата си, но отдавна загърбил химичния анализ. За последен път преглеждах картините на една изчезнала слава, на едно отминало величие, на едно погубено съвършенство.
Миг преди да стана и да отида на мостика, малък индикатор привлече вниманието ми. Колко сме глупави! Щяхме да напуснем този свят, без да му дадем име.
Как да го кръстя. Не исках поредното техническо наименование тип ХКС-105, това беше бездушно от моя страна и щеше да обезличи всичко, което тукашните създания някога са постигнали, което някога са били.
Как? Също така названието трябваше да бъде и достойно - не исках някой чиновник у дома да се подиграе на чуждото нещастие. Как?
Един бегъл поглед към екрана с малкото налична извлечена информация от техническо естество реши проблема ми. Усмихнах се. Какъв вариант би бил по-добър от този техния свят да бъде запомнен, па дори и за кратко, с името, което те му бяха избрали?

И, все още с тъжна усмивка, като форма на един последен поклон към някога велика раса, аз протегнах пипала и попълних името:
Земя...

Добър стил. Песимистично. И грубо.