а да си ебете майките с тея далинди и метъли
Венци Мицов
Цитат:
Четвъртък е. Началото на поредните 4 почивни дни. Празнуваме съединението.
Ние сме толкова съединени, че на знамето ни трябва да поставят знак за късо съединение. А когато видим дъга на хотизонта, да знаем, че това е волтова дъга…
Четвъртък е, седим със синът ми и жена ми. Аз правя сандвичи със сирене, защото после трябва да ходя на една среща и да си говоря едни неща с едни хора. Държим се нормалнмо, сякаш вчера не сме били пънк семейство и не сме били на някакъв пънк концерт в „Порк Пай“.
А ние бяхме там. Аз даже бях на сцената. А синът ми, който е на 10 куфееше отдолу.
Странно е да си част от някаква история на мазето и тази история да се пренесе върху детето ти. Още по – странно е да се почувстваш така, сякаш не си се отделял за 2 години от сцената напълно доброволно, както го направих аз. В един момент вчера си дадох сметка, че за последно със Светльо и Легендите свирихме заедно на 23 октомври 2010 година в Сливен. Това беше първият лайв, организиран от Марто от Строежа, с който после бандата продължи да работи до ден днешен…И то с изключителен успех.
Но да започнем отначало.
Саундчека беше планиран за 15 часа. „Ела към 16, защото тогава ще е готово всичко“ – каза Светльо по телефона.
Тръгнахме с очуканото BMW – аз, жена ми и синът ми. До спирката на метрото в Младост 3 и оттам с гордоста на бате Бойко – право да мястото, което едно време се наричаше „Синьото кафе“ и там се събираха музиканти. Сега музиканти няма – има Графа, Миро, Криско, Дивна и Анна – Мария Тонкова, която играе важна функция – да раздаде на тези 5 души награди така, че да няма обиден…
Както и да е…Оттам продължаваме пеш към „Порк пай“. Аз си го знам като „Маймунарника“. Там съм слушал легендарната банда „Анална конвулсия“ – 3 баса и барабани. Концертът им завърши на втората минута с масово меле и чупене на пейки.
Минаваме покрай едно от многото заведения в Борисовата градина. И що да видя – на една маса, седнал с жена си и едно от двете си деца седи самият Ники Луканов – фронтменът на „Холера“.
Фланелка на „Манчестър Юнайтед“, неизменната половинлитрова халба бира в ръка. А на масата порция свински ребърца с картофки. И някакви дребни рибки за мезе.
Казваме си няколко думи. Казвам му, че Мъни (китаристът на Холера и на Светльо & the Legends) е постнал снимки с китарите, които смята да ползва на концерта във фейсбук.
„Мъни е лесен, като се търкулне от Младост 2 и стига право дотук“ – със своето неповторимо чувство за хумор заявява Луканов.
Оставям го да се наслаждава на ребърцата и влизам в „Порк пай“.
Виждам Мъни, който сваля „Меса буги“ – то си от някаква кола (това е китарен беклайн с много сериозно кривене, предназначен е за екстремна музика).
„Ще има сеч“ – казвам на жена ми, която е с мен от 14 години и е била свидетел на някои от най – бруталните ни изцепки с „Хиподил“…
Сашко Борисов е пръв. Той е тромбонист – мечта.Вече си е взел биричка и установявам, че имаме почти еднакви значки на шапките си (знакът на кхамер руж, нали скоро един корифей от партията на Кунева каза, че съм червена бабичка).
Идва и Мъни. След което постепенно виждам Пешко – барабани. Ванката, който е донесъл клавир (Ванката е човекът, който ме смени в бандата на Светльо – свири на акордеон и носи фамилията Мечкаров).
Оказва се, че ще има бодиарт. Жестоко. Мъни самоотвержено се съблича, демонстрирайки тяло, създадено за грях.
Получава рисунка – череп върху буренце с бира.
Бирите вече се леят. Аз съм поръчал няколко шишчета и няколко кюфтенца за разкош. За мезе. Така го разбирам саундчека.
Бандата се разбират кой да бъде нарисуван. Пешко ще бъде череп.Светльо ще бъде вапцан тоже.
Боби, или Бас Борачо закъснява. На работа е. Марто звъни на Светльо и го юрка да свършим чека навреме.
Светльо леко се изнервя, но съвсем леко. Виждал съм го изнервен, на този концерт нямаше никакви нерви.
Марто се справя блестящо. Закъсняхме с не повече от 10 минути.
Чек. Качвам се с всички на сцената. Не съм репетирал изобщо. Светльо каза, че са репетирали цял месец – момчетата, особено Пешко никога не са свирили парчетата.
Справили са се блестящо. Чух песни, които с Хиподил почти никога не свирехме на сцена…
Като „С гол в ръката“ например. Жестоко чувство.
На чека безапелационно взех микрофона и изгрухтях „Джуджанка“.
„Това си е твоето парче“ – вика Светльо. Скъсахме се от смях.
Вечерта при второто ми изгрухтяване установявам, че съм загубил форма, защото днес гласът ми е паднал и говоря като Бари Уайт.
Чекът свършва. Мамка му, това си е моята банда. Сякаш през последните 2 години не сме спирали да свирим заедно.
За наказание Боби ще бъде третият изрисуван. Синя вратовръзка връз космати гърди. И някакви човечета, които според него символизирали ЛСД…
„Няма да свирим Слънцето“ – казва ми Светльо – „няма да остане време“.
Съгласявам се. Слънцето е песен, която правим акустично.
На сцената се качват „Докторс Гого бенд“. Те правят чек, а ние се забавляваме с песните за „Никола батман“ и за оная киселина…
Даже я запяваме с тях. Те се заканиха да ни викнат на сцената. Така и стана.
През това време всички сме заедно отзад, зад сцената. Носят се няколко каси „Старопрамен“. Марто се оглежда дали всичко е наред. Идва екип от „Мюзик спейс тв“ и ние всички сядаме да дадем интервю.
„Българската музика е във възход“ – казва момичето, което ни взема интервюто.
Хейт от наша страна. Когато сме заедно, дипломатичността си отива. А и не се славим като банда с толерантно отношение към шоубизнеса.
Мисля си да поканя момичето да види разцвета на Бг музиката. Как процъфтяли музиканти свирят за 50 лева руски песни по нощните дупки…
Но не ми се занимава с това. Сещаме се за Митко Воев. 20 години, откакто си отиде. Казваме нещо и в интервюто.
Отзад цари трескаво веселие. Алкохолът се лее като в доброто старо време. Синът ми е с мен зад сцената и е на седмото небе. Вижда рок едн ролът в чистата му фаза. Ако трябва да си избера нещо, което най – много ми липсва откакто не свиря – това е атмосферата зад сцената и атмосферата в колата, когато заминаваме за някакъв концерт. Не е за всеки тази атмосфера. Ушите ви могат да хванат мазоли.
Луканов разказва, как правел секс с плюшеното си мече, защото никога не отказвало. Светльо издебва Мъни и набързо нарисува нещо като женски полов орган на гърбът му.
Докторите от Враца жулят уиски с бира. Корави пичове се. По – късно ги засекох в метрото – отиваха да спят в Люлин.
„Ето, без баце сега нямаше да има рок енд рол“ – шеговито казвам на жена ми.
Концертът започва по план. Докторите разцепват. Стегнат сет, култови парчета. Седим отазд и се кефим. Те са готини пичове и правят непретенциозна музика, която си е чист купон. Това, което не се вижда на повърхността е, че са много сработена банда с доста сериозна история вече. Но при пънк групите никой няма да седне да обяснява колко са яки. Това е запазено за някакви никому ненужни формирования като група „ТЕ“ примерно.
Стана, както си го мислехме. На последната песен – оная за киселината те ни повикаха, а ние се качихме на сцената – аз, Мъни, Боби…
Купон.
10 минути пауза и се започна.
Светльо и банда излизат. Аз съм за втората част на лайфа. Седя и гледам.
Песни на Хиподил, които никога не съм чувал изсвирени толкова стегнато.
„Хипобир“, „Кой намаза“, „Член“…
Хахаха, даже „Аз те мразя“ – най – тийнейджърският опус от началото на 90 – те.
Светльо е боядисал лицето си с цветовете на националното знаме. Отива му.
В един момент на сцената излиза Луканов. Светльо слиза от сцената.
„Качи се когато искаш, Венци. На сцената е брутална вакханалия и не мога да мисля.“ – казва Светльо.
„Ще изчакам Холера трибюта и тогава“ – казвам аз.
А на сцената Луканов пее – „Тихо се сиииипе белият прах“. А на песента за Стоянка един от докторите лекинко се просълзи.
„С тая музика съм израстнал“ – казва пича.
Боже, дърти сме вече. Луканов е приключил. Заедно със Светльо пеят Анархията на Пистълс. Химнът на всички пънкари – настоящи или уморени. Като моя милост.
На сцената отново е Светльо. Правят една – две песни. Решавам, че моментът да изляза и аз е настъпил.
„Чакай да те снимам как се качваш“ – виждам Гетомен. Преди малко някой го сбъркал с мен – нали и той е гола глава и брада. Даже притеснено го попитал – Венци, много си отслабнал…Да не си болен???
Качвам се за песента „Скакауец“. Светльо не знае че съм на сцената.
„Светка, тука има поне 12 души публика“ – секвам го аз – „почти като концерт на Графа“.
Става смешно. Публиката се е метнала в яко пого. Едно момиче в средата на погото, с някакво лежерно бюстие остава по цици постоянно. Не се оплаквам от гледката.
И тогава става най – странното нещо.
Боби скъса 2 струни на баса. Едновременно.
„Давай Слънцето“ – казва Светльо.
„Скъпи приятели, тази песен бяхме решили да не ви я свирим. Но явно някой е решил да я изпълним. На днешната дата преди 20 години ни нанпусна Воев. Нека бъде в негова памет“ – казвам аз.
Става тихо.
„Хубаво е, иде лято
всички ли ще го дочакат“ – пее Светльо. А хората се скупчват и правят нещо като голямо, огромно хоро. В центъра танцува момиче с боядисана коса. Гледката е сюрреалистична.
„Как е горе, тука долу
със ръце не се лети
може да му се помолим
помоли му се и ти“ – пее Светльо. Сякаш някой е поискал да я изпълним.
После – после дойде ред на „Джуджанка“. През цялото време се чудя – какво ли мисли 10 годишният ми син за това, че баша му пее за аналното приключение на Джуджанка и седемте джуджета…
Когато изревах тази песен разбрах, че решението ми да напусна рок енд рол сцената е било вярно. Гласът ми замина.
Ударихме още няколко парчета. И аз отстъпих клавира на Ванката. Точно на „Отнесен“.
Долу Луканов почти спи на един стол.
„Копеле, стар съм за това“ – казвам му. А той кима – „И аз“.
Горе нещата отиват към логичният си край.
„Бате Гойко, ти си мъж“ – пее публиката. Над 2000 души са си купили билети.
А аз съм със семейството си отзад. Синът ми е във възторг – „Тате, много як концерт“ – казва той, а погледът му блести.
Доволен съм. Не съм бил напразно в мазето през последните над 20 години. Някой ще отнесе искрата напред.
Концерта завършва. Песента за „Майките“ е черешката на тортата.
Жестоко! Марто се появява и вика Светльо спешно навън. Аз поглеждам часовника и виждам, че е 23 часа.
Време е да гоним метрото. Не сме разхождали и кучето…
Казвам си чао с всички. Прегръщаме се и аз разбирам, че много обичам тези момчета.
На изхода виждам Светльо.
„Брат, отивам да гоня метрото.“
„Добре, утре ще се чуем“ – казва Светльо. Тъкмо са му написали акт заради концерта. Продължил е повече от позволеното.
тривиални неща.
В метрото всичко е спокойно. Виждам пичове от концерта, които ми махат. Махам им и аз.
А в Младост 4 всички спят.Късно е – наближава 00 часа. Уморен съм а и утре(днес) имам някаква важна среща.
„Тате, беше много як концерт“ – казва синът ми, преди да си легне.
„Утре ще те водя на кино“ – обешавам му аз.
Лягам си и си мисля, че пънко нема да умре…
След нас ще дойдат други, които ще млатят глави в бетонната стена, наречена българска държава.
„Дано да са им корави главите“ – мисля си аз.
През това време някой е пуснал телевизора, където мазен глас пее:
„Всеки търси го къде ли
той е тук до нас – Фрутели“…
И аз, кой знае защо запявам песента за майките…
Ние сме толкова съединени, че на знамето ни трябва да поставят знак за късо съединение. А когато видим дъга на хотизонта, да знаем, че това е волтова дъга…
Четвъртък е, седим със синът ми и жена ми. Аз правя сандвичи със сирене, защото после трябва да ходя на една среща и да си говоря едни неща с едни хора. Държим се нормалнмо, сякаш вчера не сме били пънк семейство и не сме били на някакъв пънк концерт в „Порк Пай“.
А ние бяхме там. Аз даже бях на сцената. А синът ми, който е на 10 куфееше отдолу.
Странно е да си част от някаква история на мазето и тази история да се пренесе върху детето ти. Още по – странно е да се почувстваш така, сякаш не си се отделял за 2 години от сцената напълно доброволно, както го направих аз. В един момент вчера си дадох сметка, че за последно със Светльо и Легендите свирихме заедно на 23 октомври 2010 година в Сливен. Това беше първият лайв, организиран от Марто от Строежа, с който после бандата продължи да работи до ден днешен…И то с изключителен успех.
Но да започнем отначало.
Саундчека беше планиран за 15 часа. „Ела към 16, защото тогава ще е готово всичко“ – каза Светльо по телефона.
Тръгнахме с очуканото BMW – аз, жена ми и синът ми. До спирката на метрото в Младост 3 и оттам с гордоста на бате Бойко – право да мястото, което едно време се наричаше „Синьото кафе“ и там се събираха музиканти. Сега музиканти няма – има Графа, Миро, Криско, Дивна и Анна – Мария Тонкова, която играе важна функция – да раздаде на тези 5 души награди така, че да няма обиден…
Както и да е…Оттам продължаваме пеш към „Порк пай“. Аз си го знам като „Маймунарника“. Там съм слушал легендарната банда „Анална конвулсия“ – 3 баса и барабани. Концертът им завърши на втората минута с масово меле и чупене на пейки.
Минаваме покрай едно от многото заведения в Борисовата градина. И що да видя – на една маса, седнал с жена си и едно от двете си деца седи самият Ники Луканов – фронтменът на „Холера“.
Фланелка на „Манчестър Юнайтед“, неизменната половинлитрова халба бира в ръка. А на масата порция свински ребърца с картофки. И някакви дребни рибки за мезе.
Казваме си няколко думи. Казвам му, че Мъни (китаристът на Холера и на Светльо & the Legends) е постнал снимки с китарите, които смята да ползва на концерта във фейсбук.
„Мъни е лесен, като се търкулне от Младост 2 и стига право дотук“ – със своето неповторимо чувство за хумор заявява Луканов.
Оставям го да се наслаждава на ребърцата и влизам в „Порк пай“.
Виждам Мъни, който сваля „Меса буги“ – то си от някаква кола (това е китарен беклайн с много сериозно кривене, предназначен е за екстремна музика).
„Ще има сеч“ – казвам на жена ми, която е с мен от 14 години и е била свидетел на някои от най – бруталните ни изцепки с „Хиподил“…
Сашко Борисов е пръв. Той е тромбонист – мечта.Вече си е взел биричка и установявам, че имаме почти еднакви значки на шапките си (знакът на кхамер руж, нали скоро един корифей от партията на Кунева каза, че съм червена бабичка).
Идва и Мъни. След което постепенно виждам Пешко – барабани. Ванката, който е донесъл клавир (Ванката е човекът, който ме смени в бандата на Светльо – свири на акордеон и носи фамилията Мечкаров).
Оказва се, че ще има бодиарт. Жестоко. Мъни самоотвержено се съблича, демонстрирайки тяло, създадено за грях.
Получава рисунка – череп върху буренце с бира.
Бирите вече се леят. Аз съм поръчал няколко шишчета и няколко кюфтенца за разкош. За мезе. Така го разбирам саундчека.
Бандата се разбират кой да бъде нарисуван. Пешко ще бъде череп.Светльо ще бъде вапцан тоже.
Боби, или Бас Борачо закъснява. На работа е. Марто звъни на Светльо и го юрка да свършим чека навреме.
Светльо леко се изнервя, но съвсем леко. Виждал съм го изнервен, на този концерт нямаше никакви нерви.
Марто се справя блестящо. Закъсняхме с не повече от 10 минути.
Чек. Качвам се с всички на сцената. Не съм репетирал изобщо. Светльо каза, че са репетирали цял месец – момчетата, особено Пешко никога не са свирили парчетата.
Справили са се блестящо. Чух песни, които с Хиподил почти никога не свирехме на сцена…
Като „С гол в ръката“ например. Жестоко чувство.
На чека безапелационно взех микрофона и изгрухтях „Джуджанка“.
„Това си е твоето парче“ – вика Светльо. Скъсахме се от смях.
Вечерта при второто ми изгрухтяване установявам, че съм загубил форма, защото днес гласът ми е паднал и говоря като Бари Уайт.
Чекът свършва. Мамка му, това си е моята банда. Сякаш през последните 2 години не сме спирали да свирим заедно.
За наказание Боби ще бъде третият изрисуван. Синя вратовръзка връз космати гърди. И някакви човечета, които според него символизирали ЛСД…
„Няма да свирим Слънцето“ – казва ми Светльо – „няма да остане време“.
Съгласявам се. Слънцето е песен, която правим акустично.
На сцената се качват „Докторс Гого бенд“. Те правят чек, а ние се забавляваме с песните за „Никола батман“ и за оная киселина…
Даже я запяваме с тях. Те се заканиха да ни викнат на сцената. Така и стана.
През това време всички сме заедно отзад, зад сцената. Носят се няколко каси „Старопрамен“. Марто се оглежда дали всичко е наред. Идва екип от „Мюзик спейс тв“ и ние всички сядаме да дадем интервю.
„Българската музика е във възход“ – казва момичето, което ни взема интервюто.
Хейт от наша страна. Когато сме заедно, дипломатичността си отива. А и не се славим като банда с толерантно отношение към шоубизнеса.
Мисля си да поканя момичето да види разцвета на Бг музиката. Как процъфтяли музиканти свирят за 50 лева руски песни по нощните дупки…
Но не ми се занимава с това. Сещаме се за Митко Воев. 20 години, откакто си отиде. Казваме нещо и в интервюто.
Отзад цари трескаво веселие. Алкохолът се лее като в доброто старо време. Синът ми е с мен зад сцената и е на седмото небе. Вижда рок едн ролът в чистата му фаза. Ако трябва да си избера нещо, което най – много ми липсва откакто не свиря – това е атмосферата зад сцената и атмосферата в колата, когато заминаваме за някакъв концерт. Не е за всеки тази атмосфера. Ушите ви могат да хванат мазоли.
Луканов разказва, как правел секс с плюшеното си мече, защото никога не отказвало. Светльо издебва Мъни и набързо нарисува нещо като женски полов орган на гърбът му.
Докторите от Враца жулят уиски с бира. Корави пичове се. По – късно ги засекох в метрото – отиваха да спят в Люлин.
„Ето, без баце сега нямаше да има рок енд рол“ – шеговито казвам на жена ми.
Концертът започва по план. Докторите разцепват. Стегнат сет, култови парчета. Седим отазд и се кефим. Те са готини пичове и правят непретенциозна музика, която си е чист купон. Това, което не се вижда на повърхността е, че са много сработена банда с доста сериозна история вече. Но при пънк групите никой няма да седне да обяснява колко са яки. Това е запазено за някакви никому ненужни формирования като група „ТЕ“ примерно.
Стана, както си го мислехме. На последната песен – оная за киселината те ни повикаха, а ние се качихме на сцената – аз, Мъни, Боби…
Купон.
10 минути пауза и се започна.
Светльо и банда излизат. Аз съм за втората част на лайфа. Седя и гледам.
Песни на Хиподил, които никога не съм чувал изсвирени толкова стегнато.
„Хипобир“, „Кой намаза“, „Член“…
Хахаха, даже „Аз те мразя“ – най – тийнейджърският опус от началото на 90 – те.
Светльо е боядисал лицето си с цветовете на националното знаме. Отива му.
В един момент на сцената излиза Луканов. Светльо слиза от сцената.
„Качи се когато искаш, Венци. На сцената е брутална вакханалия и не мога да мисля.“ – казва Светльо.
„Ще изчакам Холера трибюта и тогава“ – казвам аз.
А на сцената Луканов пее – „Тихо се сиииипе белият прах“. А на песента за Стоянка един от докторите лекинко се просълзи.
„С тая музика съм израстнал“ – казва пича.
Боже, дърти сме вече. Луканов е приключил. Заедно със Светльо пеят Анархията на Пистълс. Химнът на всички пънкари – настоящи или уморени. Като моя милост.
На сцената отново е Светльо. Правят една – две песни. Решавам, че моментът да изляза и аз е настъпил.
„Чакай да те снимам как се качваш“ – виждам Гетомен. Преди малко някой го сбъркал с мен – нали и той е гола глава и брада. Даже притеснено го попитал – Венци, много си отслабнал…Да не си болен???
Качвам се за песента „Скакауец“. Светльо не знае че съм на сцената.
„Светка, тука има поне 12 души публика“ – секвам го аз – „почти като концерт на Графа“.
Става смешно. Публиката се е метнала в яко пого. Едно момиче в средата на погото, с някакво лежерно бюстие остава по цици постоянно. Не се оплаквам от гледката.
И тогава става най – странното нещо.
Боби скъса 2 струни на баса. Едновременно.
„Давай Слънцето“ – казва Светльо.
„Скъпи приятели, тази песен бяхме решили да не ви я свирим. Но явно някой е решил да я изпълним. На днешната дата преди 20 години ни нанпусна Воев. Нека бъде в негова памет“ – казвам аз.
Става тихо.
„Хубаво е, иде лято
всички ли ще го дочакат“ – пее Светльо. А хората се скупчват и правят нещо като голямо, огромно хоро. В центъра танцува момиче с боядисана коса. Гледката е сюрреалистична.
„Как е горе, тука долу
със ръце не се лети
може да му се помолим
помоли му се и ти“ – пее Светльо. Сякаш някой е поискал да я изпълним.
После – после дойде ред на „Джуджанка“. През цялото време се чудя – какво ли мисли 10 годишният ми син за това, че баша му пее за аналното приключение на Джуджанка и седемте джуджета…
Когато изревах тази песен разбрах, че решението ми да напусна рок енд рол сцената е било вярно. Гласът ми замина.
Ударихме още няколко парчета. И аз отстъпих клавира на Ванката. Точно на „Отнесен“.
Долу Луканов почти спи на един стол.
„Копеле, стар съм за това“ – казвам му. А той кима – „И аз“.
Горе нещата отиват към логичният си край.
„Бате Гойко, ти си мъж“ – пее публиката. Над 2000 души са си купили билети.
А аз съм със семейството си отзад. Синът ми е във възторг – „Тате, много як концерт“ – казва той, а погледът му блести.
Доволен съм. Не съм бил напразно в мазето през последните над 20 години. Някой ще отнесе искрата напред.
Концерта завършва. Песента за „Майките“ е черешката на тортата.
Жестоко! Марто се появява и вика Светльо спешно навън. Аз поглеждам часовника и виждам, че е 23 часа.
Време е да гоним метрото. Не сме разхождали и кучето…
Казвам си чао с всички. Прегръщаме се и аз разбирам, че много обичам тези момчета.
На изхода виждам Светльо.
„Брат, отивам да гоня метрото.“
„Добре, утре ще се чуем“ – казва Светльо. Тъкмо са му написали акт заради концерта. Продължил е повече от позволеното.
тривиални неща.
В метрото всичко е спокойно. Виждам пичове от концерта, които ми махат. Махам им и аз.
А в Младост 4 всички спят.Късно е – наближава 00 часа. Уморен съм а и утре(днес) имам някаква важна среща.
„Тате, беше много як концерт“ – казва синът ми, преди да си легне.
„Утре ще те водя на кино“ – обешавам му аз.
Лягам си и си мисля, че пънко нема да умре…
След нас ще дойдат други, които ще млатят глави в бетонната стена, наречена българска държава.
„Дано да са им корави главите“ – мисля си аз.
През това време някой е пуснал телевизора, където мазен глас пее:
„Всеки търси го къде ли
той е тук до нас – Фрутели“…
И аз, кой знае защо запявам песента за майките…
http://ventsimitsoff.wordpress.com/2012 ... %BE%D1%82/
