В етимологичния речник на българския език „перчем”, „перчин” същ. м. („перче” същ. ср.) се определя като дума с персийски произход (Младенов 1941: 419). Изказва се предположение, че наименованието на латински per – cin – идва от китайски косичник (Младенов 1941). Този тип мъжка прическа, обръснатата или ниско подстриганата мъжка глава, със сноп коса на темето, сплетен в една или няколко сплитки, спуснати по гърба, е присъщ на индоевропейските народи. Оформянето на косата при мъжете (както и при жените) е белег за пол, възраст, социално положение. Въпросът доколко мъжката причека е знак и за етническа принадлежност или е модна тенденция стои открит и е предмет на специално изследване. В представите и вярванията на много народи в Древността дългата коса при мъжете е символ на аристократизъм и царственост. Ниско подстриганата къса коса е белег за приложено наказание, пленничество, робство или знак за покаяние, отказ от светския живот и монашество в религиозните общности (Шевалие 1996: 521-525). Сплетените и спускащи се по гърба коси са израз на мъжественост и жизненост (Шевалие 1996: 217, 521-525). В старозаветните писания силата на Самсон се крие в дългите му коси, сплетени в седем сплитки: „...И тя го преспа на коленете си, па повика човек, та обръсна седемте плитки на главата му; и тя начна да го оскърбява. И силата му се оттегли от него” (Библия, Съдии: 17-20).
В словесното народно творчество на българите; в песните, приказките и легендите „перчинът” винаги е „рус и златен”, т.е. отъждествява се със слънцето, светлината и златото, като символ на живот, дълговечност и безсмъртие.
Оформянето на прическата „перчин” в българската народна традиция се отбелязва със специален обред, наричан в различните райони на страната „стрижба”, „настригване”, „постриг”, „наплитане” и др. (Стоилов 1900: 73-84). Ритуалът се състои в орбедно отрязване на части от косата или обръсване на цялата, като на върха на главата се оставя кичур коса. Обредът се извършва от кръстника, при пълнолуние, в присъствие на родственици и приятели. Тържеството завършва с празнична трапеза. Възрастта на момчетата при този ритуал не е еднаква в различните райони на страната. В Македонската област, в Скопско и Дебърско, „подстрига” е на три годишна възраст на момченцето; в Битолско и Горноджумайско на седем години. От момента на изпълнение на този обред косата не се стриже. Големият български народовед Д. Маринов пише: „...някога мъжете обезателно са си бръснели главите и са оставяли на върха на темето „перчин”, който са плели както женските коси с алени конци. Тоя перчин никога не е рязан, но оставян е бил да расте толкова, колкото може да порасте косата на човека (...) и висял надолу както у жените „коцаци”. Онзи момък или мъж, който имал най-дълъг перчин, считал се за най-юначен” (Маринов 1892: 189).
Ресането, сплитането и чистенето от паразити („пощене”, „приобиждане”) на „перчина” според народната вяра се счита за женско задължение; на майката, съпругата, сестрата, любимата. Сплитането е като при женската коса, от три снопа, в плитка, плетени отвън навътре. Най-разпространен е „перчина” от една плитка. Има данни от някои райони на страната, които сочат за оформянето на две плитки. Георги Трайчев при обиколката си из Мариово пише: „Много от момчетата до юношеската възраст не си стрижат косите, а ги оплитат на една или две плитки (пръцлета) и ги носят пуснати като жените или свити под капата като поповете (Трайчев 1923: 17). Заслужава внимание и сведението за простонародни ктиторски портрети от храма „Св. Никола” в същия район от 30-те години на ХХ в., където каменните изображения на двамата ктитори Ангел и Богдан ги представят с традиционни народни носии и с прическа „от по две плетенки” (Радовановиh 1928: 102). За повече от една сплитка при мъжете споменава и Павловиh в Малешевската област: „... старите бричели главата отзад, оставяйки напред т. нар. „ручими” – плитки, които свивали под капата” (Павловиh 1929: 168). Традицията за сплитане на косата в повече от една сплитка се среща и в други краища на българското етническо землище. Така например за Софийско М. Велева отбелязва, че „в някои софийски села (Гълъбовци) прическата „чомбас” е доста усложнена. „Чомбасът” се прави от девет сплитки от началото на темето и събрани под тила в една обща сплитка, която се оставя да виси на гърба. Сплитката при възможност в края се украсява с взнизани мъниста и „цале” (паричка)” (Велева 1993: 98).
В българската етнографска книжнина не е изяснен въпроса за покриването на косата при мъжете. Все още липсва цялостно изследване на мъжките шапки – материал, техника на изработка, украса, разпространение, регионални специфики, промени, модни тенденции, както и това дали те са белег на неженените или женени мъже. Като цяло се налага мнението, че ергените ходят с открити коси (както и момите) и спуснат по гърба „перчин”, а женените или обредно бръснат „перчина” по време на сватбата или го навиват, скрит под шапката. Изследвайки ккапанците в Североизточна България, Ганка Михайлова отбелязва, че „... прическата с открита коса е привилегия на ергените, докато женените били задължени всякога да носят на главата си калпак”. Авторката е на мнение, че „това явление има широко териториално разпространение сред много и различни групи на българското население” (Михайлова 1985: 151). Когато изследва традиционното облекло в Софийско, М. Велева отбелязва, че „привилегия на младите е спуснатия „чомбас”, а старите обикновено скривали сплитките си под шапките” (Велева 1993: 99). Марина Черкезова подчертава, че странджанските ергени ходили с дълъг „перчан”, който се е носил без калпак (Черкезова 1996: 193).
Заслужава внимание тезата на Радослава Ганева за покриването на косите при младите, неженени мъже в нейното изследване за знаците на българското народно облекло. Авторката отбелязва, че „навлизането в предбрачна възраст се означава основно чрез специфичната форма, която се придава на мъжката шапка”. В този смисъл тя подчертава, че „ергените носят калпака си, издаден и със заострен връх, с което се отличават от женените мъже, при които дъното е вмъкнато, прибрано навътре. Той (калпакът – б.м.) се носи по ергенски закривен настрани ...” (Ганева 2003: 243). За района на Македония няма конкретни данни дали покриването на мъжките коси е белег за социален статус на носителите им. Изследвайки Пиринския край, М. Велева пише, че „... в отделни села се пазят спомени за прическа с „перчин” – сноп коса от темето, оставяна дълга сред ниско остриганата коса наоколо, сплетена в сплитка, която се спуска назад или се свива под калпака” (Велева 1980: 309). Георче Петров, разделяйки населението на Маакедония на четири основни групи въз основа на географското положение, говора и носията, пише за втората група, обитаваща района на Гевгелийско, Воденско, Кайлярско, Костурско, Ресенско и Прилепско: „жителите на тези села обичат да оставят отзад „перче”, когато полянците обикновено бръснат главите си, като оставят на темето си една кубчинка от косми (Петров 1896: 718). Ефрем Каранов при обиколката си в Тетовско, изтъква: „Мъжете си бръснат главите, като оставят „перчин” ... Може би чалмите да са турско влияние, както и бръсненето на главите и оставянето на „перчин”, а може би да са и старовремски остатък. Старите славяни също са оставяли „перчин” на главата (Каранов 1891: 292-294). При посещението си в Петрич в края на ХІХ в. В. Кънчов отбелязва „... главите (на мъжете – б.м.) им бяха повечето обръснати и на темето стоеше „перчин”, хубаво зарешен (Кънчов 1970: 123). При обиколката си из вилаетите Ат. Шопов пише за посещението си в с. Просечен, Драмско и наблюденията си в местния черковен храм – „... църквата бе пълна с мъже, главите на певечто от тях бяха бръснати; на връха само по обикновено стърчаха грижливо разрешени чомбаси, у някои и сплетени ...” (Шопов 1893: 67). Ценни сведения за село Ковачевица, Неврокопско от началото на ХХ в. ни дава Ст. Шишков, според които „до преди 30 години главите си бръснели и оставяли само на темето „чеамбас” и фес с бяла кърпа (Шишков 1904: 168).
Според данни от началото на ХХ в. в Македония в района на Мариово и Овче поле младите мъже след сватбата носили навито около шапката парче плат – „убрус”, „чалма”1, с което не се разделяли до смъртта си (Видиник 2001: 24).
Въпреки, че по въпроса за откритите мъжки коси и носенето на шапки като знак за социална принадлежност не би могло да се даде еднозначен отговор, бих се изказала предположението, че в един по-далечен период и непокритите коси при младите мъже, както и при девойките, са символ на тяхната свобода. И не случайно в словесното народно творчество ергените са възпяти със свободно веещи се на вятъра перчеми.
Според вярванията и представите на българите мъртвите са се погребвали с „перчин”. По данни от Скопска черна Гора от началото на ХХ в. „перчинът” на мъртвия хубаво се е сресвал и сплитал. Когато поставяли мъртвия в ковчега, перчина е изпънат на гърба и тялото го е покривало (Райчевиh 1930: 366). Скопският изследовател на традиционния костюм Г. Здравев отбелязва, че „перчинът” на мъртвия се отрязва и добре сресан и сплетен, се оставя до главата му (Здравев 1966: 209).
Интерес предствлява въпросът за прическата на мъжете на трите етноса – основоположници на българската народност. Според някои автори траките също са носили „перчин”, позовавайки се на Илиадата, където Омир ги нарича пер.... (Борhевиh 1930: 80). Славяните са носили дълги до раменете коси, дълги бради и мустаци, само робите са носили със стригани коси. В изследването си за българското народно облекло Хр. Вакарелски и Д. Иванов отбелязват, че „под влияние на германците, те (славяните – б.м.) почнали да стрижат и дори да бръснат косите си, като оставяли на главите си една част, обикновено отстрани, нестригана както е било у запорожките казаци или пък са оставяли „парчем” (чумбас) (Вакарелски, Иванов 1941: 22). Оформянето на мъжката коса в една сплитка е познато и на другите славяни на Балканите – сърби и хървати, както и на западните славяни. По този начин са ресали косите си по данни от ХІХ в. и други народи, населяващи Балканския полуостров – турци, гърци, бошняци.
В нашата етнографска книжнина се налага мнението, че този тип мъжка прическа е присъщ и определящ за прабългарите. В своето изследване за „перчема” или „чомбаса” у старите българи Райко Сефтерски стига до извода, че „... прическата перчем – бръсната глава със сноп коса, - разпусната или сплетена на една, две или повече плитки, истрически може да бъде приписана само на прабългарите” (Сефтерски 1987: 82).
В изследването си зза българския костюм, описвайки облеклото на старите българи Хр. Вакарелски и Д. Иванов отбелязват: „... Старите българи са носили мустаци, бради и дълги коси. Болярите стрижели отпред брадите си и оставяли отзад косите си дълги, като са ги сплитали в три плитки (коси), спущани към гърба (Вакарлески, Иванов 1941: 26). Привърженик на тезата за прабългарския произход на „перчина” е и Й. Иванов. Проучвайки облеклото на старите българи, той пише: „... Докато славяните запазвали косите си върху цялата глава, болярите, които произлизали от тюркската аристокрация, бръснали отпред главата си, като оставяли косата да расте само отзад, сплитали я в три плитки и я спущали да пада по гърба” (Иванов 1940:
.
Г. Фехер – големият изследовател на прабългарската култура изтъква, че „... главите на маджарите и прабългарите били бръснати отпред, а отзаде оставяли косите си плетени в три перчени ... князете им като знак на благородство оставяли косите си напълно” (Фехер 1926: 96-97). Този вид мъжка прическа, с ниско острогана или бръсната коса и дълги коси на гърба, сплетени или усукани на масури, се наблюдава и в изображенията на т. нар. каменни баби от с. Енджекьой, Шуменско (вж. Фехер 1926: 96; Иванов 1940: 8; Наследникова 1969: 10; Сефтерски 1987: 80).
Интерес представлява мраморното изображение на български велможа от 8-9 в. от новата ера от личната сбирка на цар Фердинант І Български, съхраняван в Архиологическия музей във Варна, където той е изобразен с ниско подстригана коса и плитка, спусната на рамото му (Вълчев 1988: 64). Йордан Вълчев в своето проучване „Две изречения на Иисус Христос” стига до извода, че описаната по-горе мъжка прическа „перчин” е носена в древността от нееврейските народи и вижда в скулптурно изображение на добрия пастир от 3-ти век от новата ера, намиращо се в Латеранския музей в Рим, Иисус Христос със спускаща се плитка, положена на дясното му рамо (Вълчев 1998: 65).
Безспорен е фактът, че прическата „перчин” е била разпространена по земите, населяни с българи от дълбока древност. Въпреки превратностите на времето, тя просъществува в средните векове и се запазва в различните части на българското етническо землище до твърде късно – 30-40-те години на ХХ в. по спомени (непотвърдени за жалост) на информатор от Битоля, роден 1967 г., в неговото детство е виждал стари мъже от Мариово да слизат на пазара в Битоля и по гърбовете им да се спуска дълга плитка. В последните двадесет години в България се забелязват мъже (най-често млади) с ниско постригани или бръснати глави и с пускащата се плитка на гърба им. За едни от тях това е само модна тенденция, за други – начин за докосване до миналото на своя народ.
.
мите, не се остригвай 0 номер, умолявам те.
