ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА
на Христо Смирненски

Посвещава се на всички, които ще
кажат: "Това не се отнася до мене!"

"Кой си ти?" - попита го Дяволът.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко нещастни хората!"
Това говореше млад мъж с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, гдето като мътни води на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи, черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено, като далечни топови гърмежи. Тълпите растяха, идеха и облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско до земи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста. Друг, пъхнал ръце в джебовете, се смееше високо, а в очите му гореше безумие.
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци са мои братя! О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие, там горе, вие..."
Това говореше млад момък с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
"Вие мразите онези мъже?", попита Дяволът и лукаво се приведе към момъка.
"О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя заради братята си, заради моите братя, които имат лица жълти като восък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!"
Дяволът се усмихна:
"Аз съм страж на онези горе, и без подкуп няма да ги предам."
"Аз нямам злато, аз нямам нищо, с което да те подкупя. . . Аз съм беден дрипав юноша. . . Но аз съм готов да сложа главата си."
Дямолът пак се усмихна:
"О, аз не искам толкова много! Дай ми ти само слухът си!"
"Слухът си? С удоволствие. . . Нека никога нищо не чуя, нека. . ."
"Ти пак ще чуваш!" успокои го Дяволът и му стори път. "Мини!"
Момъкът се завтече, наведнъж прекрачи три стъпъла, но косматата ръка на дявола го дръпна:
"Стига! Спри да чуеш, как стенат там долу твоите братя!"
Момъкът се вслуша. Странно - защо те започнаха изведнъж да пеят весело и така безгрижно да се смеят! . . . И той пак се завтече. Дяволът пак го спря:
"За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!"
Момъкът отчаяно махна ръка:
"Но аз тогава няма да мога да виждам нито моите братя, нито тези, на които отивам да отмъстя!"
Дяволът: "Ти пак ще виждаш. . . Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!"
Момъкът мина още три стъпъла и се вгледа надолу. Дяволът му напомни:
"Виж голите им кървави меса!"
"Боже мой! Та това е тъй странно: кога успяха да се облекат толкова хубаво! А вместо кървавите рани, те са обкичени с чудно алени рози! . . ."
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко стига да стигне там и да отмъсти на тези тлъсти князе и принцове: Ето едно стъпало, само още едно стъпало и той ще бъде горе! Той ще отмъсти заради братята си!
"Аз съм плебей по рождение и всички дриплювци. . ."
"Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало и ти ще отмъстиш! Но аз винаги за това стъпало искам двоено откуп: дай ми сърцето и паметта си!"
Момъкът махна ръка:
"Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!"
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
"Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш това стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тези, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици."
Юношата погледна зелените иронични очи на дявола.
"Но аз ще бъда най-нещастния. Ти ми взимаш всичко човешко!"
"Напротив - най-щастливия! . . . Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си?"
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
"Да бъде! Вземи ги!"
. . .И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна долу, гдето ревеше и проклинаше сивата тълпа. Погледна, но нито мускул не трепна по лицето му; то бе светло, весело, доволно. Той виждаше долу празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
"Кой си ти?" - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
"Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!"


Поствам това литературно произведение,защото е прекрасно и защото има хора който ще кажят,че не се отнася за тях.

Браво за темата, но постави и името на автора.
Не се сещам на кой е, но не е твое.

ПП: Обичам дребнотемието.

Четете "Разкази с принц Кирил".

Мдаа, Лед, недоглеждане от моя страна...

Вермик, причината ясна, ама конкретният повод да го постнеш тук и сега? Не се заяждам, питам

Много добро стихотворение. Винаги ми е било приятно да го чета. Толкова истинно, че направо плаши.

Стихотворение? О.о.О

Помня, как преди време в училище се разиграваше пиеса точно върху това произведение и един хлапак адски добре се справяше с ролята на плебея...Ех, и колко истинско е написаното!

Мда,стихотворение е,но от мястото от където го копнах беше така написано.На мене това произведение ми пълни душата,постнах го защото има хора който ще кажят,че не е за тях,апък виж началото и ще разбереш за кой е.

Потвърждение и от мен.

Първоначално като видях темата, си помислих, че авторът цели намек към някого, но явно причината е въздействието на "Приказка за стълбата" върху него. В този ред на мисли може би заглавието леко подвежа.
Мисля, че добре би било да се заформи дискусия с отпавна точка именно това произведение, вместо да си задаваме реторични въпроси. Например, как някои хора, катерейки се нагоре, стигайки до върха, забравят какви са били и спират да съчувстват на доскорошните си приятели и близки.
Вземете един по нагледен пример, какъвто е този при хората на кормилото на властта! Преди да я вземат те са били от тази маса хора, искаща социална справедливост, едни от нас, искащи бъдеще за своите деца. Идват тези хора на власт и забравят за какво са се борили, какви са били и се самоосакатяват нравствено и морално.

СТАРИЯ МУЗИКАНТ ми е любимото на Смирненски ! Уви много малко хора днес четат пролетарска литература...

Смирненски е бил пич...ако му издирите непартийните стихотворения, ще видите че има страшно готини неща...
Просто се чудя как това "за стълбата" се е промъкнало.

И на мен това стихотворение ми беше направило много приятно впечатление като го учихме, жалко , че не му отделихме и 2 часа . Пф... А иначе - Вермик, поста ти е добър БЕЗ последното изречение за КРАЯ, махни го.

Тоя текст го има в стихотворна форма, тъй ли ?
Я покажете.

Приказката не е стихотворение.

Разказа е еднин от любимите ми.

Разказа е много хубав, също и много смислен.

Добър е, но до колкото си спомням го учихме още в 9. клас - Веньо, сега ли го откри? :|

Хич не е толкова готино предпочитам Бъчи от Оцеляване да ми разказва изтуркани поговорки отколкото да го чета тва

Христо Смирненски е гений, за разлика от съвременника му (всъщност дори не съм сигурна, че си живело по едно време) Любен Каравелов. Който умее да пише чисто, разбираемо и все пак богато - може, ей на. Който не може - пише "Маминото детенце"...