Иван Вазов

Жидов гроб

Издайство, измяна позорна
пропусна врага в крепостта
и Царевец як след упорна
отбрана потъна в кръвта

Бранители храбри паднаха
под турския кръвнишки нож,
палатите царски пламнаха,
огряха зловещата нощ.

На утрешний ден пред пашата
евреин се мръсен яви
целуна му робски полата
и с вид горделив заяви:

Преславний войводо, сполучих
услуга да сторя на вас.
Аз портата таз нощ отключих
и Царевец в твоя е власт

Паша милостиви: награда,
А, ти ли бе хитрия жид?
Велика награда се пада
на подвига твой бележит.

Избягаха гадове смрадни,
остана издайника сам.
Затрупан с камъни хладни,
с храчки,проклятия и срам.

Да...

Атанас Далчев

И сърцето най-сетне умира

На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.

Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже.

Пенчо Славейков

ClS MOLL*

"So pocht das Schicksal an die Pforte."
Beethoven

Отмахна той завесите и тихо
застана пред отворений прозорец.
Таинствена и чудна лятна нощ
полухваше с дихание си морно
и лееха над сънний мир приветно
сияние рой трепетни звездици;
невнятен говор водеха със тях
в градината събудените ветки.
Нощта бе ясна, но злокобен мрак
се сбираше Бетховену в душата -
и той кръз него нищо не съзре.

И тихо пак отдръпна се назад,
през стаята премина и замислен
той седна пред отворений роял...
Разсипаха се звуци бурен вихър
и трепнаха прекъснати. Ръце
отпусна той и смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.
И в мрачния му ум злокобни мисли
се зароиха, сепнати за миг,
тъй както искри изпод пепелта
на току-що разровена жарава:

- За мене всичко свършено е вече!
Слепецът няма слънцето да види.
Във безпросветна нощ залутан, само
живее той - да чувства адский ужас
на туй, що е загубил безвъзвратно.

Слепец! За мен залязоха навеки
на слънцето лучите - с звуковете
на музиката... А едни, едни
те даваха живот на моя дух
и светлина на гордите ми чувства.
Аз доживях самичък да се видя
мъртвец приживе, Другите живеят
с живота на творенията мои -
и само ази зарад тях съм глух.
И призракът на мойта чест жестока
ме неотстъпно навсъде преследва
със своя злобен и ужасен смях:
"Творецът на хармонията - глух!"
Душа жаднее за покой - покой
във гроба - на чиито двери няма
съдбата ни да хлопа, ни зове!

Витаеше веч сянката на смърт
над него и облъхна го със мраз.
Но геният, хранител на душата,
отблъсна властно удара... Бетховен
чело подье и през прозореца стрелна
навъсен поглед в звездни небеса.
- Покоят е тъй близо!... За такъв ли
покой жадней сърцето? Избавленье!
В смъртта покой?! Дали не малодушье
за него с своя милкав глас ми шепне?...
Де гордото съзнание - че грей
величие в човешката неволя?!

Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;
но в слепота от хилядите зрящи
дничък само той е виждал ясно...
Не из очите погледът излиза,
а на душата из Света Светих.

И аз оттамо счувам дивен ек!
То стон ли е на хаоса душевен?
Свещен ли плач на бедното сърце?
Или е трепет то на ощ незнайни,
но горди мисли, зародени в мрака,
що божий пръст на нов насочва път?...

Не! Не! Живее всемогъщий дух -
а с него аз в изкуството живея...
И загубата на единий слух
нелесно тъй убива идеалът,
когато него Висший Слух поддържа!
Аз чувствам чрез него буйний пулс
на общия живот на естеството -
не той ли бие в моето сърце?
То не от туй ли страда тъй жестоко?
В страданьето е негова живот!
И само в него ази ще намеря
за нови чувства нови звукове -
изкуството чрез тях да обновя...

Таз висота достигна, възродена
в велика скръб, великата душа.

В полета горд на възбленуван блян
унесен, той сафърленото свое
творение отново залови -
и се забрави, и забрави всичко...
В хармония и дивна, и надвластна
се сбориха и сляха звукове,
метежен рой подир метежен рой,
като пожарни пламъци. От тях
на беззаветност знойний дъх повея...
А смъртните окови, що душата
тъй гордо бе зафърлила, звънтяха
болезнено, като отьек на буря,
и нейде си замираха далеч...
В нестройний строй на тоя химън горд
диханието на покой възвишен
трепереше - покой на дух възмогнат.

И в своята забрава той не спази
как влезе тихо в стаята един
от младите му ученици; сепнат
от звуковете бурни на рояла,
зад него той застана... И ужасни
в главата му се мисли зароиха:
"Рикание на гладен лъв в пустиня
в тез звукове ехти. Отде те идат?
Това не е ли изблик на безумье?
Или той с свойта глухота изгуби
и паметта за формата и строя?
Безумецът, дали не възмечтава
да заглуши светът - и нов закон
да тури за хармонията той?!"

А между туй, съзнанието тайно
мълвече на Бетховена в душата:
"Ти на съдбата няма що да робщеш.
Ти имаш свой особен дял... Ти сне
от небесата пламък Прометеев
да го запалиш в хорските сърца
и възгорени, да ги възвисиш.
И в тях сърца, един през векове,
ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир."

*Cis moll - C#m /до диез минор; тоналността, в която е написана "Лунната соната" (соната за пиано №14 и дрън-дрън)/

Искрено се надявам, единствената интелигентна тема в този форум, да не бъде пометена от бонаци. Моля, KEEP OF THE GRASS примерно...

Велики български поети няма,това го знае всеки.

Това че Вазов и Ботев са били единствените на времето си,които са владеели писмен български не ги прави поети,камо ли пък велики.

'Щото те са единствените велики поети, нали така?

Ходи прочети малко, преди да дрънкаш пълни глупости.

Хах и кво да чета бе,аз съм чел достатъчно,май ти не си.

Японският филм

На остров гол живеят двама
и го поливат нощ и ден.
Това е филмът.Друго няма.
И вий скучаете до мен.

Жената, хвърлила черпака,
се просва с хълцания зли.
а вий се смеете във мрака
на глупостта, че сте дошли

защо? нима сте духом голи
подобно оня остров там.
Ако е тъй, то за какво ли
се трудиме над вас, не знам?

Но на екрана, мълчалива,
жената се изправя пак,
за да полива свойта нива
все тъй, черпак подир черпак.

Сега вървете към вратите
шумете, смейте се на глас-
докрай, додето разцъфтите,
ще мъкнем влагата към вас!

Алиминатора нямаше да напише това, ако Гоуст Мастъра не беше помолил за чистота в темата.

Може и да не е велико или нещо от сорта, но когато го прочетох за пръв път просто ми хареса...И така до сега

И наистина, нека поне тази тема остане чиста...


Валери Петров - Тавански спомен



* 1

С есента и дните станаха студени,
а балтонът беше горе на тавана,
в дъното на стария лелин гардероб.
Бяха му ръкавите късичко скроени
и като го сложих, недобре ми стана,
та нарочно бръкнах в десния му джоб.

Бръкнах и извадих: снимка развалена
(двама млади влюбени на два стари стола,
кавалерът аз бях в същия балтон),
после два бонбона в книжчица зелена,
два билета филмови, стари, без контрола,
и едно шишенце със одеколон.

“Тез билети - казах си - са от кино “Глория” ,
прости са бонбоните, смешен е портрета
и шипето пълно е с разводнен парфюм.”
Казах, но си спомних ланшната история,
влезе нещо тъжно тука във сърцето,
име едно нежно дойде ми на ум

и видях я, същата, в розово облечена,
същата усмивка и ръката същата,
и от ваксинация малката следа.
“Панта рей!” - помислих си. - “Всичко е далече!
Миналите мигове вече се не връщат,
както се не връща речната вода.”

Но все пак останах в здрача на тавана.
В здрача на тавана, във балтона смешен,
любовта преминала си припомних аз.
В тъмното парфюмът нежно ме обхвана,
сладък бе бонбонът, снимката шумеше
и отнейде, та-та-ра, чуваше се джаз.

* 2

Най-напред бе всичко в розовата дреха,
биеше сърцето гръмко във гърдите
само като видех вашата врата,
саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролеят движеше се помежду звездите,
и сънувах всяка нощ твоите уста.

след това писмата. Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като във хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепис!

След писмата - помниш ли? - първите ни срещи,
твоите родители мразещи ме искрено,
бялата ти шапка, белите брези.
И писма отново: “Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…” -
Строфи от любов и кофи със сълзи.

Помниш как поскърцваха стълбичките дървени?
Помниш как мечтите ни тихо се намериха
в малката ми стаичка цялата във прах?
Помниш как във всичко мислехме се първи,
а пък все откривахме старата Америка?
Колко много копчета, колко много страх!

Спомняш ли си масичката в “Бивша орхидея”?
Помниш ли пейзажите (морски и планински)?
Помниш как разсмиваха ни стенните рога,
как един до други ний седяхме в нея
и четяхме с трепет книги медицински
и шептяхме бледи: “Ах, ами сега!”

Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,
сигурно ще вземеш оня зъболекар
и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.
Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.
Като стар часовник, тихо и полека,
любовта в сърцата, изхабена, спре.

дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във трамваите,
никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний седяхме в слънце и във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!

Празни бяха срещите, глупави - алеите,
стаята ми - хладна, пастите - безвкусни,
и дори ядосващи - стенните рога;
и по жици вече бягаха тролеите,
и сънувах вече други, чужди устни,
а по твойте устни лепнеше тъга.

* 3

Неделята е тъжен ден за хора,
Усещащи един от друг умора,
Държещи се един за друг едва.
В една неделя срещнахме се двама.
“Не закъснявай!” - бях й казал. “Няма!”"
И дойде във три без четвърт вместо в два.

И тръгнахме по улиците стари,
по пролетните сухи тротоари,
извити без начало и без край.
Вървяхме все по същите маршрути
със същи спирки, в същи брой минути
като квартален остарял трамвай.

До днеска още къщите аз помня:
най-първо беше надписът огромния
с показващ пръст “Бръснарница Багдад”;
след туй гаражът, малката градина
и железарят с ключ от ламарина,
и киното, и въглищният склад.

И ний вървяхме и не си говорихме.
каквото да говорехме и сторехме,
говорено и сторено бе веч;
познавахме си шапките, костюмите,
познавахме си мислите и думите
и бе излишна всяка наша реч.

И аз си мислех: “Вече сме към края.
И тъжно ми е, а защо, не зная.
Носът й бе по-тъничък преди.
Туй копче скоро май ще се изгуби.
Оградите са пълни с думи груби
и тази шапка лошо й седи.

Оградите са пълни с думи мръсни.
Туй копче по-добре да се откъсне.
А ний да скъсаме е най-добре.
Във Бомбо-Нгонго нейде ми се ходи.
Какво ли е да плаваш с параходи
в изпъстрено със рифове море?…”

И виждаха се негърските лагери,
и чуваха се негърските шлагери,
и лових риба в синята вода.
Тогаз тя каза: “За какво мечтаеш?”
“За теб! - отвърнах аз. - Нима не знаеш?”
“Обичаш ли ме?” - каза. Казах “Да!”

И както тъй въвряхме неусетно,
достигнахме до спирката ни сетна,
поспряхме се и тръгнахме назад.
Най-пръв бе складът, после киното,
ключът от ламарина и градината,
гаражът и “Бръснарница Багдад”.

* 4

Облачета плуваха в небесата чисти
и мъхнати листи имаше по клоните в парка,
дето водеше тъжният ни друм.
Велосипедистите бягаха по пистите
и внезапно качваха се горе по наклоните,
като шумолеха с нежен гумен шум.

Бяха снизходителни и добри пазачите,
хората се чувстваха леки без галоши
и вървяха с кухи вафли в уста.
Футболните зрители биеха играчите,
не че тез последните бяха толкоз лоши,
а защото, тъй на, просто пролетта….

Само ний се чувствахме сякаш беше есен.
Бяхме си дотегнали казано накратко.
Краят беше близо и бе сто на сто.
Хороскоп извадихме, но не беше весел,
ядохме бонбони, но не беше сладко,
искахме да седнем - нямаше место.

После на чорапа й бримка се изнищи.
Детската градина беше пълна с крясъци.
Хвръкна в стратосферата изтърван балон.
След това аз стрелях на едно стрелбище,
три железни тигъра паднаха със трясъци
и получих премия цял одеколон.

Дъх водеколонен, тъжен и далечен,
дъх от любовта ни, от мечтите мирис,
на тавана носиш ти спомен от тогаз!
“Панта рей! - си казвам аз. - Всичко веч протече,
есента е тъжна и там долу свири
като бормашина оня глупав джаз!”

* 5

Тъй както го рисуват по картините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден;
и ние се погледнахме печално,
и влязохме във киното квартално,
където даваха “О, ти мой блен!” .

О, ти мой блян със пожарогасители,
о, зрители със външности съмнителни,
афиши с отлетяло вече “Днес” .
И тъмно, и плювалници нечисти,
и снимки на забравени артисти -
Мачис и Хари Пил, и Мае Уест….

Бе почнало. Едно хлапенце мина
в салона с нас под форма на роднина.
Бе почнало и вътре беше мрак.
Върху екрана смееха се двама,
след туй при тях пристигна една дама
и каза с надпис: “той ще дойде пак.”

И знаехме ний филма чак до края
(и как ще я съгледа той в трамвая,
и как бандита ще го сгази трен),
защото бяхме го видели двамата
със мъничка промяна на рекламата,
тогава беше май “Ела при мен!” .

И ний седяхме близо до кабината,
и слушаше се как шуми машината,
и снопът бе тъй ниско при това,
че трябваше ми мъничко да стана,
за да израсне мигом на екрана
една ужасна рошава глава.

И аз седях и мъчех се да гледам,
и скърцаше креслото на съседа,
и аз се чувствах уморен и стар;
и тъжно бе, чувах как сред мрака
един часовник във гръдта ми трака
и се нуждае от часовникар.

А после дойде “Край” и вентилатора
със гръм наблъска вятър във театъра,
и светна, и платното избледне;
и ний видяхме тъжни и посърнали,
че всички двойки бяха се прегърнали
и само ние, само ние - не.

И си излязохме. “На мене струва ми се -
аз казах, - че достатъчно преструвахме се…”
Тя каза тихо: “Също и на мен.”
Врабчетата шумяха във градините,
небето беше бледо над комините
и празен беше празничния ден.

* 6

Когато ни дотегна вече всичко
и хороскопът пишещ за раздяла
- ах, вече ясно бе! - излезе прав,
отидохме - така, зарад шегичката -
тя с нова рокля, аз със роза бяла,
при стария крайпътен фотограф.

Той сложи във петлицата ми розата,
разгъна фона с бясна Ниагара
и погледа ни точно нагласи;
ала за нас бе малко трудна позата,
аз мръднах той капачето изкара,
тя мигна и той каза ни: “Мерси!”

И почна се играта на среброто,
на солите пълзенето неравно,
безшумният молекулярен взрив’
и ето че във ваната, в живота,
от Нищото изплава бавно-бавно
невижданият мокър негатив.

А пък от вред ни гледаха портрети,
прекрасни мигове, навеки спрени,
фиксирани човешки младини,
намръщени младежи със каскети,
от зли роднини двойки разделени,
деца в ковчези, бременни жени.

И всичко стана жално моментално”
и хората, и бледното предградие,
и снимката, излязла тъй добре,
и двамата се гледахме печално,
и нейде се обади едно радио:
“Вероника, животът е море!”

Една зарзаватчийка се разчуства и каза,
че блазя ни, че сме млади,
и че момата е таман за мен;
а фотографът каза нещо за изкувството,
че то е вечно, снимките извади
и ни ги даде в плик един зелен.

И тръгнахме ний в пътя си полека,
и влажни бяха снимките и двете,
и в плика залепиха се така,
че колкото и да ги дърпах леко,
във нейната остана мойто цвете,
а в моята - едната и ръка.

Тогаз си казах: “туй са явни знаци,
че ще се срещнем пак и не след много.”
Ала гласът, гласът ми беше нов
Във входа на една кооперация
целунахме се, казахме си “сбогом!”
и тъй завърши нашата любов.

* 7

Но дали наистина туй вече беше края?
Горе от тавана слушам как тромбона,
та-та-ра, печално в есента звучи.
Нещо ме ядосва, но какво - не зная.
Може би балтона? Може би бонбона,
който тъй е сладък, че почти горчи.

Ах,защо ни трябваше да се разделяме!
АЗ тогаз си мислех че ще те забравя,
но сега си мисля, че съм бил глупак.
И усещам, нещо зъб един боли ме,
и ако не мине, трябва да го правя,
и как мислиш, може да се срещнем пак?

Искрени поздрави за Squiz, задето пусна едно от любимите ми стихотворения (не само български, ами изобщо).

Ще пусна българския превод на едно чужда стихотворение, който си е творчество сам по себе си, защото по моему звучи по-добре и от оригинала.


О, хора, що след нас сте се родили,
не ни упреквайте с думи зли,
ако към нас добро сте проявили,
над вас самите Бог ще се смили!

Висим шестима, виждате, нали;
плътта на всекиго била е драга,
но ето я - вони и се разлага
и всяка кост на пепел се руши...
Да се присмеете не се полага -
молете се за нашите души!


Говорим ви като на братя мили,
не ни презирайте, че сме били
осъдени.
Души с различни сили се раждат-
има и цветя с бодли.
Пази ни, Боже, със мощта си блага,
че адът, който паст към нас протяга,
да ни погуби може щом реши...
Насмешка в думи никой да не влага -
не е виновен мъртвият бродяга...
Молете се за нашите души!


Отдавна дъждове са ни измили,
гори ни зной, когато не вали;
а врани бяха клюнове забили
във нашите очи като стрели.
Да седнем няма как -
безспирно ни люлее и налага
фъртуната със ледена тояга;
останахме без вежди и уши,
ала не ни оплювайте веднага -
молете се за нашите души!


============================





Също и едно от любимите ми стихотворения - писано от Методи Велков в 2008г.

Тази нощ
От ъгъла на бара
Един самотен вожд
Безмълвно съзерцава
Мен и моите жени.
За него съм пиян,
Че без да ме свени
Флиртувам със Стилян.

Става късно и взема да вали.
Момъкът си заминава,
От очите му текат сълзи.
А вождът срещу мен остава
И продължава да седи.

Удари първи час.
Загасям фаса,
и на мойта маса
една дебела дама
разкопчава ми колана.
Действай, аз съм пас.

Прави каквото щеш
Със мойто тяло.
То е бяло
Като скреж.

Тази водка
Направи кротка
Моята душа.
И спя сега.

А ти, наемнице измамна
Насилваш ме без чест.
В съня си готвя страшна вест!...

И на мен "Тавански спомен" ми е едно от любимите стихотворения! Изключително въздействащо е. Когато намеря време по-късно ще пусна и аз някое.

Прощавайте че и аз ще пусна превод, но няма как....

Време
Петя Дубарова

Текат минути, часове и дни
В безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
Ти блъскаш свойте мисли посивели.
И чакаш някого. Но идва ден,
Когато по пътеки осветени,
От блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
Ще спреш за миг внезапно покосен
От мисъл: Младостта е изживяна
И как ли ще признаеш ужасен
Пред себе си, че тя е пропиляна.
И истински все още неживял,
Денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
Със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
Съсипан, прежаднял ще се катериш.
Но слънцето жестоко ще мълчи
И нищо ново няма да намериш,
Защото си съвсем обикновен човек
На средна възраст. Много скоро
Е може би и онзи страшен ден,
Когато смърт очите ще затвори.
Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
Загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
Ще търсиш, но във тебе като рана
Ще пари мисълта, че две неща
Не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
И времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
А имах толкова много да ви кажа.

--

чудно, някой дали ще познае (без да допитва гугъл) на кого е всъщност това?

Ще строим завод
Никола Вапцаров

Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
бетонни стени!
Мъже и жени,
народ,
ще строим завод
за живота!


Децата ни мрат
в отровната смрад,
без слънце,
в задушни коптори.
Светът е затвор.
Мъже и жени, народ,
ни крачка назад!
Ще строим завод
за живота!


Децата ни мрат
в задушната смрад
със жадни за слънце очи.
А ние? – Бездушно
превиваме врат
и мълчиме,
позорно мълчим.
Прокарахме мрежи
и в тях укротена тече,
да, нашата кръв
преминава
в проводните мрежи
и движи живота
а той ни помита,
влече
и ние го гледа
с тъпа, наивна
небрежност.

Със нокти дълбахме скалите.

В гранита тунели пробихме.

Опасахме с релси земята,
в недрата й
всичко открихме.

Антени замрежват небето,
където в мъглите забити
са небостъргачи,
а още нагоре в простора
стоманени гарвани
грачат.

Другари,
да бъдем наясно –
не удрям клеймо
на прогреса
и знам прекрасно,
че не прогреса е, който ни души.
И ние не ще го рушим. –


Ще строим завод,
огромен завод,
със яки
бетонни стени.

Мъже и жени,
народ,
ще строим завод за живота!

Също така и ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА на Христо Смирненски

Леко спамърска тема всеки да копи-пейства стихотворения ама айде и аз ще постна едно, което много ми хареса.

Христо Смирненски - Цветарка

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити - глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.

Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити - дебне каменния град.